Нелсън Демил
Златният бряг (12)

10.

Чувах птици да пеят наблизо, отворих очи, но не виждах нищо. Бързо се изправих с паническото чувство, че не знам къде съм. Сега видях, че бях обгърнат от мъгла и за миг си помислих, че съм умрял и съм се възнесъл в небесата. Но след това се оригнах на портвайн и разбрах, че съм жив, макар и не добре. Постепенно си спомних къде съм и как бях стигнал дотам. Не ми харесваха тези спомени, затова ги прогоних от съзнанието си.

Над мен първите отблясъци на зората бяха обагрили небето в пурпурно и червено. Чувствах главата си ужасно, беше ми студено и мускулите ми бяха сковани. Разтърках очи и се прозинах. Беше Възкресение Христово и Джон Сатър наистина бе възкръснал. Изправяйки се бавно, забелязах на земята бутилката от портвайн и си спомних, че я бях използвал за възглавница. Взех я и изпих последната глътка, за да си освежа устата.

— Ухх…

Изтупах си анцуга и закопчах горнището, защото ми беше хладно. Мъжете на средна възраст, дори тези, които са в добра форма, не бива цяла нощ да се въргалят по студената земя фиркани. Не е нито здравословно, нито престижно.

— Оу… вратът ми…

Изкашлях се, протегнах се, кихнах, извърших и други утринни действия. Всичките ми части, изглежда, работеха с изключение на мозъка, който не можеше да проумее чудовищността на това, което бях сторил.

Направих няколко пробни крачки, почувствах се добре и започнах да си пробивам път през клоните на лабиринта, като ги бутах настрани. Опитвах се да следвам следите от стъпките си и счупените клонки от вечерта, но ходенето по следа не спада към заниманията ми на открито и скоро се обърках. Всъщност още с тръгването си се бях объркал, а сега се бях изгубил по време на акция.

Небето изсветляваше и можех да различа накъде е изток и накъде запад. Изходът от лабиринта беше в източната страна на живия плет и винаги, когато беше възможно, се движех в тази посока, но се оказа, че постоянно пресичам пътеки, по които вече бях минавал. Не знам кой е планирал този лабиринт, но положително е бил някой гений садист.

Цял половин час, след като бях тръгнал, излязох на моравата и видях слънцето да се издига над белведера в далечината.

Седнах на една каменна пейка при входа на лабиринта и се насилих да мисля. Не само че бях изоставил Сюзън и бях пренебрегнал светските си задължения, но освен това бях пропуснал и утринната служба в „Свети Марко“, а Сюзън и семейство Алърд сигурно вече са обезумели от притеснение: Е, вероятно Сюзън и Етел не са обезумели, но Джордж се е разтревожил, а те се безпокоят.

Чудех се дали Сюзън смело е отишла у семейство Дюпо с извинение от съпруга си, или се е обадила в полицията и е останала до телефона цяла нощ. Всъщност това, за което се чудех, беше дали някой го интересува жив ли съм или мъртъв. Докато размишлявах върху това, чух звук от копита по влажната земя. Погледнах нагоре и видях ездач на кон, който приближаваше откъм слънцето. Станах и присвих очи срещу слънчевата светлина.

Сюзън спря Занзибар на около шест метра от мястото, където стоях. Никой от двамата не проговори, но тъпият кон изпръхтя и това пръхтене прозвуча презрително, което ми развърза езика, колкото и нелогично да изглежда.

Мислех, че като видя Сюзън, ще почувствам вина и угризения, но, колкото и да е странно, все още ми беше все едно. Попитах:

— Мен ли търсеше или просто си на езда?

Сигурно тонът ми я възпря да ми даде някой от резките си отговори.

— Теб търсех.

— След като вече ме намери, можеш да си тръгваш. Искам да остана сам.

— Добре. — Тя дръпна поводите на Занзибар да го обърне и попита през рамо: — Ще дойдеш ли с нас на службата в единайсет часа?

— И да дойда, ще карам собствената си кола до църквата.

— Добре. Ще се видим по-късно.

Тя тръгна и Занзибар си изпусна газовете. Ако беше тук ловджийската ми пушка, щях да му напълня задника с едри сачми.

Е, помислих си, лесно мина. Чувствах се добре. Разтъпках се, отпускайки мускулите си, след това потичах малко, вдишвайки хладния утринен въздух. Какво прекрасно утро беше това и колко хубаво бе да се събудиш с изгрева и да тичаш през мъглата. Прекарах цял час в лудеене, както бихте го нарекли, като подскачах по земята без никаква цел или причина, освен дето ми беше приятно. Изкачих се на една огромна липа в дъното на имота, от която се вижда „Крийк Кантри Клъб“. Каква величествена гледка! Постоях малко на дървото, припомняйки си това прекрасно удоволствие от детството. С голяма неохота слязох от дървото и отново започнах да тичам.

Някъде може би към девет часа бях физически изтощен, но духовно свеж, както отдавна не съм бил. Дори нямах махмурлук. Затътрих се към пояса от бели борове, който разделяше земята на Станхоуп от Алхамбра, а по тялото ми обилно се стичаше пот, отнасяйки със себе си извлечените от него токсини.

Пробягах през запустялото конско пасище на Алхамбра, сърцето ми биеше тежко, а краката ми искаха да се огънат и да ме оставят на земята. Но аз продължих към черешовата горичка и стигнах до класическата градина, където със Сюзън бяхме разиграли сексуалната си драма.

Строполих се на една мраморна пейка и се огледах: Внушителната статуя на Нептун продължаваше да стои в края на езерото, но сега в стиснатия си юмрук имаше бронзов тризъбец.

— Я виж ти…

Забелязах също, че от устите на четирите каменни риби блика вода, която се събира в гигантска мраморна раковина, а след това прелива в наскоро изчистеното изкуствено езеро.

— Проклет да съм…

Станах и олюлявайки се, се запътих към фонтана, който не бе работил от двайсет години. Коленичих и измих лицето си в раковината, след което жадно залочих студената вода.

— Аа… Хубава работа си свършил, Франк.

Напълних си устата с вода, направих си малко гаргара с нея и я изплюх на струя, имитирайки каменните риби. Гър-гър-гър.

Чух някакъв шум и се обърнах. На не повече от десет метра на пътеката, която излизаше от къщата, стоеше жена в рокля на цветя, с розова шапка и бял шал около раменете си. Тя ме видя и замръзна на място. Представих си картинката, която представлявах, лигавейки се около фонтана, с мръсен анцуг и разчорлена коса. Изплюх водата от устата си и казах:

— Здравейте.

Тя се обърна и започна бързо да се отдалечава, след това погледна назад да види какво съм решил да направя. Беше на около четирийсет години, с пълна фигура и руса коса, която дори от това разстояние изглеждаше избеляла. Носеше тежък грим и помислих, че пурпурните сенки и яркорозовото червило са вероятно останки от боите за великденските яйца. Дори с празничната си рокля и шапка тя имаше малко долнопробен и просташки вид. Но беше добре сложена. Аз не си падам по едрите бюстове, предпочитам гъвкави, изчистени от излишни килограми, изцяло американски тип жени, като Сюзън. Но след като бях прекарал цялата сутрин, редувайки атавистичното държане с пубертетско, имах необходимата нагласа да открия нещо страшно възбуждащо в примитивния грим на тази жена и в големите й гърди и задник. Тя смътно ми напомняше статуята на Венера в храма на любовта.

Тя продължаваше да ме гледа през рамо, докато увеличаваше разстоянието помежду ни. Помислих си дали да не й се представя, за да не се страхува, но реших, че ако тя принадлежи към клана на Белароса, вероятно ще е най-добре да не се срещаме при такива обстоятелства. Канех се да стана и да си тръгна, както би сторил всеки скучен адвокат и джентълмен. Но спомняйки си неотдавнашния ми успех със Сюзън, застанах на четири крака и изръмжах.

Жената хукна да бяха, при което обувките й с високи токчета се изхлузиха.

Станах и избърсах с ръкав устата си. Беше забавно. Дойде ми наум, че поведението ми не е в рамките на нормалното, но кой съм аз, че да давам психиатрични оценки? Докато вървях покрай езерото, мислейки какъв да бъде следващият ми ход, забелязах още една новост. В отдалечения край на дългото, тясно езеро имаше някаква бяла статуя. Като приближих, видях, че това беше един от онези евтини гипсови светци в небесносини ниши, които може да видите по италианските морави, обикновено заедно с някое и друго розово фламинго.

Сега видях, че това беше статуята на Мария с младенеца Исус на ръце. Поставянето на тази християнска статуя срещу езическия бог ми се стори доста странно. На едно и също място стояха тази любяща жена, прегърнала детето си, а насреща й, вгледал се в нея, така да се каже, този полугол мъжествен бог с вдигнат тризъбец — антитезата на юдео-християнския бог на любовта.

Спомних си, че когато бях за първи път в Рим, бях изненадан от това как двете главни черти на италианската култура — езическата и християнската — присъстват заедно в изкуството без никакви видими противоречия. Екскурзоводите, изглежда, не изпитваха никакви теологически или естетически затруднения със смесените мотиви: например фриз с млади нимфи и буйни купидончета украсяваше същата стая, в която стоеше статуята на La Vergine^[1].

Тогава реших, че самите италианци са езичници и християни като изкуството си, жестоки и нежни, православни и католици. Като че ли тази религия бе неправилно наложена на една страна и едни хора, които по темперамент са добри езичници и отвратителни християни.

Хрумна ми също, че Франк Белароса, който е възстановил тризъбеца на Нептун, който е знаел какво липсва в този стиснат юмрук, е същият Франк Белароса, който е почувствал необходимост да уравновеси своя свят с този символ на любовта и надеждата. Този човек защитаваше всичките си бази. Интересно.

Чух някакво куче да лае откъм къщата и реших да обмислям всичко това, изтегляйки се бързо от обсега на биячите на дона. Може и да съм луд, но не съм глупак.

Отправих се по посока на Станхоуп Хол, като се движех възможно най-бързо, въпреки че не бях слагал нищо в устата си от събота на обяд, когато ядох сирене и radicchio. Лаещите кучета, вече две, приближаваха.

Развих някаква страшна скорост и стремително пресякох пояса от дървета. Не намалих обаче, представяйки си как кучетата и биячите, които не бяха дворяни на коне, със сигурност ще навлязат на станхоупска земя в ожесточено преследване.

Съзрях плиткото езерце, в близост до което Сюзън възнамеряваше да си премести конюшнята, и се хвърлих в него като ту газех, ту летях над водата, докато стигнах до другата страна. Това, което ми липсваше като търсачески умения, компенсирах с владеене на техниките по прикриване на следите.

Продължих да тичам и чувах джафкането на кучетата около езерцето, където бяха изгубили следата. Досега само предполагах, че с кучетата има и хора, но се уверих в това, когато чух зад гърба си изстрел от ловджийска пушка. Краката ми реагираха инстинктивно и започнаха да се движат по-бързо, отколкото можеха да понесат сърцето и дробовете ми. Изчерпаха ми се запасите от глюкоза, адреналин и всякакви такива и аз се строполих на земята. Лежах абсолютно неподвижен и се ослушвах.

След няколко минути се изправих бавно и тръгнах полека през храсталака. Пресякох някакъв стар чакълест път, който водеше към служебните порти на „Грейс Лейн“. Вървях по него, докато видях през напъпилите череши къщата за гости. Сигурен бях, че момчетата с пушките не биха навлезли толкова навътре, в имението Станхоуп, затова спокойно тръгнах към къщата. Както някой бе казал веднъж, няма нищо по-приятно от това да стрелят по теб и да не те улучат. Чувствах се страхотно, на върха на щастието. Съжалявах само, че не мога да разкажа тази история на никого. Осъзнах, че имам нужда от приятели, които ще могат да оценят това приключение. Бих го разказал на Сюзън, но тя вече не ми беше приятел.

Влязох в къщата през розовата градина и по часовника в кабинета разбрах, че явно съм си объркал представата за времето. Минаваше единайсет и Сюзън беше излязла. Отново открих, че ми е все едно. Да откриеш, че ти е все едно за неща, от които някога си се вълнувал, е хубаво и приятно, но следващата стъпка е да откриеш какво наистина те вълнува.

Влязох в кухнята и видях някаква, бележка на масата. Тя гласеше: „Моля те, не забравяй, че в три трябва да си у леля си“. Смачках бележката. По дяволите леля Корнелия. Отворих хладилника и преживях известно време, като тъпчех в устата си каквото ми попадне и захвърлях около себе си отворени кутии, опаковки и полуизядени плодове. Сграбчих една шепа сини боровинки, затръшнах вратата и се качих горе.

Да се правиш на дивак е хубаво нещо, но друго си е горещият душ. Съблякох се, изкъпах се, изядох боровинките, но не се избръснах. Облякох се небрежно в дънки и спортна фланелка, обух си мокасините без чорапи и излязох от къщата преди Сюзън да се е върнала.

Качих се в мустанга и потеглих по старата занемарена пътека, която някога е свързвала къщата за гости със служебния път, а оттам и със служебните порти. В тези стари имения главните къщи имаха не само черен вход, но и отделни стълбища за прислугата, така че дамите й господата никога да не се срещат с персонала по стълбите, а в допълнение на това имаше мрежа от пътища и тесни пътеки, по които минаваха превозните средства по доставките, работните машини и други такива. Тези места бяха нещо като предшественици на Дисниленд, където армии от работници търчат нагоре-надолу по скрити пътища, минават през тунели и задни врати, за да се погрижат за всичко — храната да се появява като с магическа пръчка, стаите да са чисти, цветята да растат — и при това винаги да остават невидими като малки феи.

Както и да е, пресякох служебния път, по една пътека стигнах до езерото и слязох от мустанга. Разгледах следите от стъпки, оставени по земята, видях отпечатъците от лапи по тинята около водата и намерих патрон от осемкалиброва пушка, който прибрах в джоба си. Доволен, че всичко това не е било халюцинация, аз се върнах обратно в мустанга и продължих надолу по пътя към служебните порти, за да не срещна Сюзън и семейство Алърд на връщане от църквата. Служебните порти, които вече никой не използва, бяха заключени с катинар, но като някой примерен ремонтен работник аз държах в колата си връзка с ключове за всяка ключалка в имението Станхоуп. Отключих катинара, отворих портите и излязох на „Грейс Лейн“, на неколкостотин метра от главната къща.

Отправих се на север, за да избегна срещата с ягуара, който щеше да се появи откъм Лоукаст Вели и междувременно се опитвах да реша къде да отида. Блудните съпрузи би трябвало да имат къде да отидат, но повечето от тях нямат и затова обикновено обикалят насам-натам с колите си, защото не искат да отидат някъде, където хората ще ги питат как е госпожата.

Отминах вляво портите на Алхамбра и забелязах на входа двама мъже в черни костюми.

Все още не беше ми минало от вчерашните събития, макар да знаех, че ако се опитам да обясня с думи недоволството си на някой приятел, той или тя не би разбрал как е възможно инцидентът в плевника или срещата с Белароса да ме разстроят толкова. Хората никога не разбират. Щях да добавя естествено:

— Има и още нещо.

И наистина, имаше, но то беше по-скоро в съзнанието ми, нямаше връзка с материалния свят и само някой психиатър би издържал на монолога ми за всички несправедливости в живота и брака.

Както и да е, покарах малко из околността и накрая стигнах до Бейвил, което е нещо като работническо градче върху първокачествен недвижим имот в пролива Лонг Айлънд. Крайно време е това място да се подворянчи, но, изглежда, има някаква местна тайна организация срещу BMW-тата и магазините за диетични храни.

Това малко градче се занимава главно с риболов, пристанищна дейност, морски магазини и продажба на алкохол. Невероятно е, че на такова малко място може да има толкова много кръчми, но това е въпрос на търсене и предлагане. Някои са неугледни, други са още по-неугледни, а най-неугледната е „Ръждивият Клюз“. Клюз, ако ви интересува, се нарича отворът на борда на кораб, през който се спуска веригата на котвата. Имам чувството, че баровете и ресторантите на Лонг Айлънд се надпреварват да търсят неизползвани морски термини, но това място наистина изглежда като ръждясал клюз и беше отворено за Великден. Паркирах мустанга на чакълестия паркинг между един пикал и четири мотоциклета и влязох вътре.

Нощем една кръчма край брега придобива някакъв местен колорит, обаяние и je ne sais quoi^[2]. Но в неделния следобед, при това неделята на Великден, „Ръждивият Клюз“ изглеждаше така потискащ, както преддверието на газова камера.

Седнах на бара и си поръчах чаша наливна бира. Това място е било обзаведено със стандартни морски принадлежности, но от вехториите по тавана и стените не бих могъл да оборудвам и боклукчийски шлеп.

Забелязах, че компанията ми включваше трима мъже и една жена в интересни черни кожени облекла на мотористи, няколко стари моряци със загоряла от слънцето и разядена от алкохола кожа и четирима младежи, облечени в дънки и спортни фланелки, които се бяха залепили за видеоигрите и изпадаха ту в кататония, ту в свети Витово хоро.

Купих си няколко закуски от бара, от тези, на които трябва да се слагат предупредителни етикети, и задъвках. Яхтклубът „Сиуанака Къринтиън“ е на около миля от тук, надолу по пътя и през лятото, след цял ден плуване, дворяните биха посетили място като „Ръждивият Клюз“. А когато се върне на сигурно място в своя извънградски клуб, човек небрежно споменава за това посещение, намеквайки по този начин, че е истински мъж. Но ето ме тук извън сезона да пия сапунена вода, да ям пролетарска храна и да наблюдавам как мъглата от синкав цигарен дим се носи покрай светлините на бара.

Поръчах си още една бира и шест парчета друсано говеждо месо за десерт. И тъкмо когато изглеждаше, че никой не се интересува от мен или не се чувства обиден от моето присъствие, един от мъжете в кожено облекло, който седеше на извивката на бара, запита:

— Тук ли живееш?

Трябва да разберете, че дори в дънки и фланелка, небръснат и с мустанг на паркинга, Джон Уитмън Сатър не можеше да мине за един от работягите, особено след като си отворих колежанската уста. Разбирате също, че този въпрос имаше и по-дълбоко значение.

— В Латингтаун — отговорих.

— Ай-ай-ай — отвърна той напевно.

Искрено се радвам, че в тази страна няма класова ненавист, иначе мъжът в кожените дрехи щеше да се държи грубо.

— Загуби ли се или какво? — попита той.

— Сигурно, щом съм тук.

Всички сметнаха това за забавно. Чувството за хумор помага до голяма степен при скъсяване на разстоянието между културните хора и кретените.

Коженият каза:

— Твойта те изхвърли или какво?

— Не, всъщност тя е в болницата „Свети Франсис“, в кома. Блъсна я автомобил. Не изглежда добре. Децата са при леля ми.

— Ей, съжалявам.

Коженият ми поръча една бира.

Усмихнах му се тъжно и се залових отново с парчетата говеждо месо. Всъщност те не бяха лоши и ако ги дъвчеш в устата си заедно с печени ядки, се образува една тиклава маса, която абсорбира бирата. След това преглъщаш всичко наведнъж. Това го научих в Ню Хейвън. Така ние наричаме Йейл — Ню Хейвън. Не звучи толкова надуто.

Както пишеше в бележката, трябваше да бъда на коктейл у леля Корнелия в три часа. Това е нещо като семейна среща, която си правим всеки Великден в дома на леля Корнелия, който се намира в Лоукаст Вели, на около петнайсет минути оттук с кола. Сега беше два без нещо. Леля Корнелия е сестра на майка ми и това е лелята, може би си спомняте, която развива разни теории относно червената коса. Почакайте, докато види любимия си племенник, помислих си аз, клатушкайки се без вратовръзка и сако, небръснат и лъхащ на бира и печени ядки.

Да си призная, Сюзън се държи любезно със семейството ми. Не топло, просто любезно. Нейното семейство е малобройно, не поддържат близки отношения помежду си и са се пръснали из цял свят. Идеалните роднини.

Междувременно, докато размишлявах как да прекарам още един час в тази дупка, някаква жена седна на празния стол до мен. Сигурно се бе появила някъде от тъмните ъгли на заведението, защото входната врата не се беше отваряла. Погледнах я бързо и тя широко ми се усмихна. Вдигнах очи към огледалото над бара и погледите ни се срещнаха. Отново ми се усмихна. Приветлива особа.

Беше на около трийсет, но можеше да мине и за четирийсетгодишна. Била разведена и напоследък живеела с някакъв мъж, който я биел. Работела като сервитьорка някъде, а майка й се грижела за децата й. Имала някои здравословни проблеми, би трябвало да мрази мъжете, но не е така, играела на лото и отказвала да приеме факта, че животът няма да стане по-добър от това, което е. Тя не каза нищо такова, всъщност изобщо нищо не каза. Но хората, които може да срещнете в „Ръждивият Клюз“, са като онези игри „попълни прилагателното“. Понякога си задаваш въпроса как е възможно една баснословно богата нация да създаде нисша класа от бели бедняци. Или може би това се получава просто защото някои хора се раждат неудачници, и дори през трихилядната година в някоя колония на Марс ще има един „Ръждив Клюз“, чийто клиенти ще са с развалени зъби, татуировки и кожени космически костюми, ще си разказват един на друг своите житейски истории и ще се оплакват от лошия шанс и от това, че хората ги прецакват. Чух две обувки да падат на пода.

— Страшно ме болят краката.

— И защо? — попитах аз.

— О, боже, цяла сутрин съм работила. Дори не отидох на църква.

— Къде работиш?

— В „Стардъст Дайнър“ в Глен Коув. Познаваш ли това място?

— Разбира се.

— Не съм те виждала там.

Няма и да ме видиш.

— Ще пиеш ли нещо?

— Разбира се. „Мимоза“. Мразя да пия преди шест. Но имам нужда от едно.

Направих знак на бармана.

— „Мимоза“.

Обърнах се към събеседничката си:

— Искаш ли говеждо друсано?

— Не, благодаря.

— Казвам се Джон.

— Сали.

— Не Сали Грейс, нали?

— Не, Сали Ан.

— Радвам се да се запознаем — казах аз.

„Мимозата“ й дойде и се чукнахме. Побъбрихме малко, преди тя да попита:

— Какво правиш в място като това?

— Мисля, че аз би трябвало да задам този въпрос.

Тя се разсмя.

— Не, напротив.

Бях поласкан от въпроса и вътрешното ми „аз“ примижа от удоволствие, знаейки, че всички в този бар са разбрали, че не принадлежа към тази среда, дори още преди да доловят акцента ми. Обратно, ако някой от тези хора тук отидеше в „Крийк“, дори облечен в туид, аз щях да му задам същия въпрос. Отвърнах на Сали:

— Разведен съм, самотен и търся любов все не където трябва.

Тя се изкикоти:

— Ти си луд.

— Клубовете ми са затворени днес, яхтата ми е на сух док, а бившата ми жена отведе децата в Акапулко. Оставаше ми да избера къде да отида — празненството на един дон на мафията, в дома на леля ми Корнелия или тук.

— И ти дойде тук?

— Ти не би ли стрила същото?

— Не. Аз бих отишла на празненството на дона на мафията.

— Интересно. — Попитах я: — Да не би случайно презимето ти да е Рузвелт?

Тя отново се разсмя.

— Разбира се. А твоето е Астор, нали?

— Не. Моето е Уитмън. Нали си чувала за Уолт Уитмън, поета?

— Разбира се. „Стръкчета трева“. Чела съм я в училище.

— Бог да благослови Америка.

— И това ли е написал?

— Вероятно.

— Ти си роднина на Уолт Уитмън?

— Нещо такова.

— Пишеш ли стихове?

— Опитвам се.

— Богат ли си?

— Бях. Но пропилях всичко за билети за лото.

— Господи, колко си купил?

— Всичките.

Тя отново се разсмя. Това ми подейства възбуждащо. Извъртях стола си към Сали. Личеше, че някога е била красива, но годините, както се казва, не бяха я пожалили. И все пак имаше мила усмивка и приятен глас, нямаше изпадали зъби и съм сигурен, че имаше голямо сърце. Виждах, че ме харесва, и с малко поощрение от моя страна би ме обикнала. Много от съучениците ми ходеха да се чукат с бедни момичета, но аз никога не съм го правил. Всъщност вземам си думите назад. Според местния обичай тук в сряда вечерта домашните прислужници можеха да излизат и по-новите барове на Златния бряг се пълнеха, а предполагам и сега се пълнят с прелестни ирландски и шотландски момичета, дошли тук с работни визи. Но това е друга история. В случая важното бе, че отдавна не бях разговарял tete-a-tete с работещо момиче, в бар, и не бях много сигурен как да се държа със Сали Ан. Но смятам, че винаги трябва да се държа естествено. А някои хора обичат да се правят на глупаци. Между другото, със Сали Ан се справях по-добре, отколкото със Сали Грейс. И сега, както при изгрев-слънце, се чувствах силен. Побъбрихме още малко, тя се кикотеше над третата си чаша „Мимоза“ и шайката в кожени облекла започна да се съмнява в достоверността на онази история за съпругата в кома.

Хвърлих бърз поглед на часовника в бара, от който разбрах, че е от времето на Милър и че е три часът. При положение че трябваше да избирам — да заведа Сали Ан до дома й или да отида при леля Корнелия, не бих направил нито едно от двете.

— Е, трябва да тръгвам.

— О, бързаш ли?

— Опасявам се, че да. Трябва да взема от гарата графа на Съсекс и да го отведа при леля Корнелия.

— Сериозно…

— Ще ми дадеш ли телефона си?

Тя помълча с престорена скромност около половин секунда, след това се усмихна:

— Може би…

— Имаш ли картичка?

— О… чакай да проверя — Тя затършува из чантата си и намери някакъв къс сервитьорски молив. — Върху картичка ли го искаш?

— Може и на салфетка. — Бутнах една суха салфетка към нея и тя написа името и телефона си.

— Живея тук, в Бейвил — каза тя. — От жилището ми се вижда океана.

— Завиждам ти. — Пъхнах салфетката в джоба си при ловджийския патрон. Може да си направя албум. — Ще ти се обадя — казах и се изхлузих от стола.

— Нощна съм до края на месеца. От пет до полунощ. Спя, когато мога, така че по всяко време можеш да ми позвъниш. Не се притеснявай, че ще ме събудиш. За всеки случай имам телефонен секретар.

— Разбрах. До скоро.

Оставих няколко дребни пари на бара и излязох от „Ръждивия Клюз“ на ярката слънчева светлина. Сигурно някъде по света има място и за мен, но то положително не беше „Ръждивият Клюз“.

Качих се в мустанга. Сега изборът беше между дон Белароса и леля Корнелия. Потеглих на юг по „Шо Роуд“, надявайки се, предполагам, на някаква божествена намеса, като например да откажат спирачките.

Както и да е, в един момент се оказах на „Грейс Лейн“ и подминах Станхоуп Хол, чиито порти бяха затворени. Сигурно семейство Алърд са при дъщеря си, а Сюзън вече е в дома на леля ми или още по-интересно, в дома на Франк, похапва си агнешки нос и прави някакъв заговор срещу мен.

Продължих напред и стигнах до началото на характерната тухлено-гипсова стена на Алхамбра. Намалих и се отбих в банкета срещу отворените порти на имението. Двамата мъже в черни костюми си стояха на местата и ме гледаха. Зад тях, до вратарската къщичка, която беше построена като част от стената, стоеше великденското зайче. Това беше един доста голям заек, около два метра висок, без да се броят ушите, с голяма великденска кошница, която бе пълна вероятно с шарени ръчни гранати.

Отново насочих вниманието си към двамата помощници на зайчето, които продължаваха да ме гледат. Без съмнение единият от тях, а може би и двамата — войници на дон Белароса — ме бяха преследвали тази сутрин.

Главната входна алея на Алхамбра за разлика от тази на Станхоуп е съвсем права до главната къща, която изцяло е обградена от портите и оградите от ковано желязо. Самата алея е застлана с калдъръм вместо с чакъл и от двете й страни се редят величествени тополи. Сега по цялото протежение на тази алея до къщата бяха паркирани автомобили, повечето дълги и черни на цвят, което ме наведе на мисълта, че тези хора, с черни коли и черни дрехи, са готови за погребение всеки момент.

Наблюдавайки картината отсреща, подозирах, че Франк Белароса знае как да организира празненство. И имах чувството, че го прави по начин, който несъзнателно имитира празненствата на Гетсби, където гостите могат да получат и видят всичко, което искат, освен домакина, който наблюдава своето празненство от разстояние.

По някакъв странен начин това показно празнуване на Великден в къщата на Белароса представляваше повтаряне на историята според това, което се разказва за милионерите през двайсетте години, които се надпреварвали кой ще покаже по-лош вкус. Ото Кан например, един от най-богатите хора в страната, ако не и в света, често организирал търсене на великденски яйца върху шестстотинте акра земя, които обграждали огромната му къща със сто двайсет и пет стаи в Уудбъри. Между гостите били хора с високо социално положение, милионери, както и пропаднали артисти, писатели, музиканти и момичета от спектаклите на Зигфелд^[3]. За да стане търсенето по-интересно, във всяко шарено яйце имало по една хилядадоларова банкнота. Това бил популярен и оригинален начин да се отпразнува Възкресение Христово.

Дълбоко в себе си знам, че не бих отишъл в имението на Ото Кан заради хилядадоларовата банкнота, което е било годишната заплата на някои хора през двайсетте години, но вероятно бих се изкушил от момичетата на Зигфелд.

Също така, докато от мисълта за агнешката глава не ми потичаха лигите, любопитството относно Франк Белароса, семейството му и другото му „семейство“ вземаше връх в мен. Докато се двоумях дали да мина през тези порти или не, забелязах, че единият от мошениците, на който явно му беше писнало да ме държи под око, ми прави знак да си продължа по пътя. Тъй като съм акционер на „Грейс Лейн“ и по никакъв начин не пречех на тържеството на мистър Белароса, смъкнах стъклото на прозореца и направих на този тип оня знак с ръка, който понякога се нарича „италиански поздрав“.

Човекът, очевидно не на себе си от радост, че така добре познавам италианските обичаи, ме поздрави енергично по същия начин с две ръце.

В това време до мен се появи някаква лимузина с черни стъкла, която след това зави наляво, мина през портите и спря. Стъклата й се смъкнаха и един от охраната провери пътниците, докато огромният заек им предлагаше бонбони от кошницата си.

Чух остро почукване по страничното стъкло и бързо се обърнах. Някакъв мъж се взираше през прозореца и ми правеше знак да смъкна стъклото. Поколебах се за миг, след това се пресегнах и завъртях надолу ръчката на прозореца.

— Ъ? — казах аз с възможно най-грубиянския си глас. — К’во искаш? — Чувствах, че пулсът ми се учестява.

Човекът пъхна ръката си през прозореца и ми навря в лицето една от онези специални карти със значка и снимка, след което си пъхна и лицето през прозореца, за да удостовери снимката.

— Специален агент Манкузо — каза той, — Федерално бюро за разследване.

— Ох… — Поех си дълбоко въздух. Това наистина беше прекадено. Нереално. Точно тук, на „Грейс Лейн“. Мафията, двуметрови великденски зайци, блудни съпрузи, а сега и този тип от ФБР. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Вие сте Джон Сатър, нали?

— Ако вие сте от ФБР, тогава значи аз съм Джон Сатър.

Сигурно бяха изискали номера на колата ми от Олбъни през последните няколко минути или може би преди месеци, когато Белароса се бе нанесъл.

— Вероятно знаете защо сте тук, сър.

Минаха ми през ума няколко саркастични отговора, но казах само:

— Вероятно знам.

— Разбира се, вие имате пълното право да паркирате тук, а ние нямаме никакви пълномощия да ви помолим да се махнете.

— Точно така — информирах го аз. — Тази улица е частна собственост. Моя собственост.

— Да, сър.

Манкузо бе скръстил ръце върху рамката на прозореца на мустанга ми, бе подпрял брадичката си върху тях и леко бе наклонил главата си, като че ли ми беше стар приятел, с който просто си бъбрим. Той беше на около петдесет години, с невероятно широки бели зъби, които приличаха на наниз от дъвки „Чиклетс“. Имаше бледа кожа, а очите и страните му бяха хлътнали, като че ли системно не си дояждаше. Бе имал нещастието да оплешивее и по главата му бе останала само ивица гъста коса и едно къдраво кичурче на темето, с което приличаше на смешник от цирка.

— Дори не съм сигурен, че имате право да сте тук — добавих аз.

Мистър Манкузо трепна, като че ли го бях обидил или може би му лъхнах на бира, ядки и друсано говеждо.

— Що се отнася до това — каза той, — аз съм юрист и вие сте юрист и бихме могли да го обсъдим професионално някой друг път.

Не знаех защо се държах враждебно с този човек. Вероятно все още бях малко раздразнен от това как почука на прозореца ми и враждебността беше съответната реакция. Или може би продължавах да бъда в дивашкото си настроение. Във всеки случай осъзнах, че говоря едва ли не като защитник на дона, затова се успокоих малко и казах:

— Е?

— Нали разбирате, правим снимки и вашата кола е на линията на обектива.

— Снимки на какво?

— Вие знаете.

Той не ми каза, а и аз не попитах откъде снимат, но можеше да бъде само от къщата на семейство Дюпо, която се намира на около сто метра от „Грейс Лейн“, на едно възвишение както казах, точно срещу портите на Алхамбра. Стори ми се интересно, но безспорно разбираемо, че семейство Дюпо, което се придържаше към призива „Съдействайте на местната полиция“, са се присъединили към силите на доброто в борбата им срещу силите на злото. Сигурен съм, че Алън Дюпо би позволил на ченгетата да поставят картечница в къщата му и би им носил муниции. Явно на „Грейс Лейн“ настъпваха някой промени.

Погледнах към голямата, облицована с ламперия колониална къща на семейство Дюпо, а след това се обърнах към портите на Алхамбра. Предположих, че докато колите завиват по алеята, ФБР заснемаше номерата им с телефотографски обектив, а вероятно успяваше да заснеме и гостите един по един, докато слизат от колите си. Аз всъщност не бях застанал на линията на обектива между къщата на Дюпо и портите, затова реших, че има и нещо друго.

— И без друго си тръгвах — казах аз.

— Благодаря. — Манкузо не се помръдна от колата ми. — Предполагам, че сте спрели тук от любопитство — каза той.

— Не, бях поканен.

— Така ли? — изглеждаше изненадан, а след това по-малко изненадан. Кимнах замислено. — Е, ако решите да поговорите с нас — той извади една визитна картичка и ми я подаде, — обадете ми се.

— Да поговорим за какво?

— За каквото и да е. Ще влезете ли?

— Не. — Пъхнах картичката в джоба си при куршума и коктейлната салфетка. Може би вместо албум ще трябва да си направя музей за сувенирите.

— Няма проблеми, ако искате да влезете.

— Благодаря, мистър Манкузо.

Бисерните му зъби проблеснаха в усмивка:

— Искам да кажа, че разбираме положението ви. Това, че сте съседи и въобще.

— Не знаете и половината от това.

Хвърлих бегъл поглед към портите на Алхамбра и видях двамата мъже и великденският заек, да разговарят помежду си и да гледат към нас. Във време, когато дори богаташите, които познавам, не можеха да си позволят да обядват навън (освен ако не ядяха в „Стардъст Дайнър“), дон Белароса издокарваше двама убийци и един заек, а вероятно и още няколко наемници, и даваше прием в къщата си. Отново се обърнах към Манкузо, който също пропускаше великденския празник със семейството си, и го попитах малко саркастично:

— Кога да очаквам мистър Белароса да замине за известно време?

— Не мога да ви кажа, мистър Сатър.

— Не ми харесва това положение, мистър Манкузо — казах аз.

— Нито на нас, сър.

— Тогава арестувайте този тип.

— Събираме доказателства, сър.

Почувствах как гневът ми се надига и мистър Манкузо, който беше официален представител на безсилието на властите, щеше да го изпита на свой гръб.

— Франк Белароса е известен престъпник в продължение на повече от три десетилетия — озъбих се аз — и живее по-добре от мен и от вас, мистър Манкузо, а вие продължавате да събирате доказателства.

— Да, сър.

— Може би си струва да си престъпник в тази страна.

— Не, сър, не си струва. Не и в крайна сметка.

— Трийсет години малка сметка ли са?

— Вижте, мистър Сатър, ако всички честни граждани бяха така възмутени, както вие, изглежда, сте, и ако помагаха…

— Не, не, мистър Манкузо. Не ми говорете тези глупости. Аз не съм „пазител на реда“, съдия или член на доброволните отряди. Цивилизованите хора си плащат данъците на държавата като част от социалния договор. Нейна грижа е да се отърве от Франк Белароса. А аз ще бъда при съдебните заседатели.

— Да, сър. — После добави: — Но адвокатите не могат да бъдат съдебни заседатели.

— Щях да бъда, ако можех.

— Да, сър.

По време на професионалната си служба съм разговарял с няколко вида федерални агенти — от СВП^[4], от ФБР и други такива — и знам, че започнат ли да отговарят с „Да, сър, мистър Данъкоплатец“, означава, че общуването е приключило.

— Е, какво, върнете се към снимките — казах аз.

— Благодаря ви, сър.

Запалих мустанга.

— Сега поне кварталът се охранява добре.

— Обикновено е така в подобни ситуации, мистър Сатър.

— Твърде иронично.

— Да, сър.

Погледнах мистър Манкузо в очите и го попитах:

— Знаете ли какво е capozella?

— Разбира се — ухили се той. — Баба ми едно време се опитваше да ме накара да го ям. Това е деликатес. Защо?

— Просто проверявах. Arrivederci^[5].

— Весел празник.

Той се изправи и сега виждах единствено корема му. Натиснах газта и освободих амбреажа, изхвърляйки няколко камъчета чакъл, докато поемах нагоре по „Грейс Лейн“.

Пътят свършва като обръщало пред едно имение, наречено Фокс Пойнт, което е с гръб към Пролива. Фокс Пойнт може би ще се превърне в джамия, но за това по-късно.

Обърнах на колелото и се отправих на юг по „Грейс Лейн“, подминавайки Алхамбра й мястото, където стоеше мистър Манкузо. Той вече не беше там, както и предполагах, но понеже през целия ден имах силното чувство, че халюцинирам, извадих от джоба си визитната му картичка и се взрях в нея. Спомних си, че се върнах за куршума по същите причини — да намеря веществено доказателство за нещо, което току-що се беше случило.

(Вземи се в ръце, Джон.)

Замислих се за момент за мистър Манкузо. Макар да изглеждаше като смешник, съвсем не беше глупак. Имаше в него някаква тиха самоувереност, а освен това ми хареса идеята един италианец да работи по делото на друг италианец. Бог знае, правителството във Вашингтон не можеше да се справи с Белароса и такива като него. Отминаха дните на някогашния Елиът Нес и италиано-американските прокурори и федерални агенти имаха повече късмет със своите престъпни сънародници. По някакво иронично повтаряне на историята това ми напомняше Римския сенат, който наемал варвари да се бият срещу варварите. Доволен от анализа си и почти успокоен от случайната среща със странния мистър Манкузо, аз се отправих към дома на леля Корнелия.

 

 

След по-малко от десет минути бях в градчето Лоукаст Вели. Голямата викторианска къща на леля Корнелия се намира на една тиха странична улица, на няколко преки от кантората ми. Къщата има куличка, широко таванско помещение и голяма веранда; точно в такъв дом би живяла всяка жена като леля Корнелия и аз имам мили детски спомени от това място. Съпругът на леля ми, чичо Артър, е един пенсиониран неудачник — т.е. той беше пропилял голяма част от наследените си пари в начинания, от които нищо не излезе. Но при това никога не беше забравял най-важната уаспска поговорка: „Никога не пипай главния капитал“. Така че сега, след като се оттегли, главният капитал, с който се занимаваха професионалисти, включително и аз, се бе увеличил, а следователно и доходите на чичо ми. Надявам се да остане настрана от бизнеса. Тримата му синове, моите безмозъчни братовчеди, които притежаваха бащината си дарба за пилеене на пари, трябваше всяка сутрин да повтарят „Никога не пипай главния капитал“. И всичко ще е наред при тях, а и при глупавите им деца, докато не пипат главния капитал.

От двете страни на улицата, където живееше леля Корнелия, бяха наредени спрели коли, защото това бе една улица, на която живееха все нечии лели, баби или майки, т.е. едно място, където, да перифразирам Робърт Фрост, ако трябва да си отидеш вкъщи за ваканцията, всяка една от тези къщи ще свърши работа.

Паркирах на едно свободно място и отидох пеша до къщата на леля Корнелия. Постоях малко пред входа, поех си дълбоко дъх, отворих вратата и влязох.

Къщата беше пълна с хора, които по един или друг начин имаха роднински връзки с мен, а и помежду си, предполагам. Не ме бива много в този театър по събиране на родата и никога не знам кого трябва да целуна, чии деца на кого са или каквото и да било друго от този сорт. Винаги успявам да оплескам положението, като питам разведени хора как са съпрузите им, интересувам се от някой фалирал роднина как върви бизнесът или най-често питам за здравето на някой родител, който е починал преди години. Сюзън, която освен чрез мен няма други роднински връзки с тези хора, знае имената на всички, какви ми се падат, кой е починал, кой се е родил и кой се е развел, като че ли работата й беше да води семейната Библия. Почти исках сега да е до мен и да ми шепне в ухото нещо от рода на: „Това е братовчедка ти Барбара, дъщеря на леля ти Ани и починалия ти чичо Барт. Съпругът й Карл я изостави и отида да живее с мъж. Барбара е разстроена, но добре го понася, макар че сега мрази мъжете.“

С тази предварителна информация нямаше да сгафя, като отида да поздравя Барбара, макар че едва ли ще има за какво да си говорим, освен може би за женския тенис или нещо подобно.

Както и да е, всички бяха там, държаха чаши в левите си ръце, ченетата им не преставаха да плещят, а моето съзнание бе устремено към евентуалните клопки. Поздравих няколко души, но успях да избегна истинските разговори, като преминавах бързо от стая в стая през широките двойни врати в голямата стара къща, като че ли отивах към тоалетната.

Видях Джуди и Лестър Ремсън, които не пропускат да се появят на семейните ни събирания, макар че да ме убиете, не бих могъл да намеря нито един роднина, който знае по какъв начин Лестър е свързан с нас. Може би това е просто някаква ужасна грешка от негова страна, която вероятно е осъзнал в един момент, но се страхува да престане да идва на тези събирания, защото по този начин ще признае, че по погрешка е изпълнявал роднински функции в продължение на трийсет години.

Докато се промъквах от стая в стая и се пазех от капаните на разговорите, успях да зърна майка ми, баща ми и Сюзън, но избягнах срещата с тях. Беше ми абсолютно ясно, че не съм подходящо облечен за случая. Дори децата носеха изгладени дрехи и кожени обувки.

Открих къде са напитките, настаних се в кухненския килер и си направих уиски със сода. Някой ме потупа по рамото и като се обърнах, с изненада видях сестра ми Емили, за която бях разбрал, че няма да може да дойде от Тексас. Прегърнахме се и се целунахме. С Емили сме много близки, въпреки годините и милите, които ни разделят, и ако на света има друг човек, когото обичам освен Сюзън и децата си, това е сестра ми.

Забелязах някакъв мъж зад нея и предположих, че е новият й любовник. Той ми се усмихна и Емили ни запозна.

— Джон, това е приятелят ми Гари.

Ръкувахме се с Гари, който беше красив, загорял от слънцето млад мъж, около десетина години по-млад от Емили. Имаше характерния тексаски провлачен говор.

— За мен е удоволствие да се запознаем, мистър Сатър.

— Джон. Слушал съм много за вас.

Погледнах Емили и видях, че сияе и че изглежда по-млада, отколкото когато я видях за последен път, възбудена от някакъв нов сексуален огън, който караше очите й да искрят. Искрено се радвах за нея и тя го знаеше. Тримата си побъбрихме около минута, след което Гари се извини и ни напусна, а ние с Емили се промъкнахме в голямото складово помещение. Тя взе ръката ми:

— Джон, толкова съм щастлива.

— Личи ти.

Прикова очите си в моите.

— Всичко наред ли е при теб?

— Да. Почти съм превъртял. И това е чудесно.

Тя се разсмя.

— Аз съм мръсница, а ти изглеждаш като безделник. Мама и татко са страшно възмутени.

И аз се усмихнах.

— Добре.

Както споменах, родителите ми имат напредничави възгледи за обществото, но когато собствените им деца нарушават общоприети норми на поведение, те стават защитници на традиционните ценности. Колебая се дали да използвам думата лицемери.

— При вас със Сюзън всичко наред ли е? — попита Емили.

— Не знам.

— Тя ми каза, че се чувстваш нещастен и че се безпокои. Мисля, че искаше да поговоря с теб.

Разклатих уискито със сода, след това отпих. Сюзън знае, че освен с нея само с Емили мога да разговарям по лични въпроси.

— Повечето от проблемите на Сюзън — отговорих аз — тя си ги създава, а повечето от моите проблеми аз си ги създавам. Това е проблемът. — После допълних: — Мисля, че сме отегчени. Трябва ни някакво предизвикателство.

— Ами тогава предизвикайте се един друг.

Усмихнах се.

— На какво? На дуел с шпаги? Както и да е, това не е сериозно.

— Разбира се, че е сериозно.

— Няма намесен трети човек — казах аз. — Поне не от моя страна.

Довърши си питието и оставих чашата на една полица.

— Все още водим добър полов живот.

— Сигурна съм за това. Така че отведи я горе и я люби.

— Наистина, Емили.

Хората, които имат страстни сексуални взаимоотношения, си мислят, че са открили ново лекарство за всички житейски болки.

— Джон, тя наистина е силно привързана към теб.

Не мога да се ядосам на Емили, но й казах с остра нотка в гласа:

— Сюзън е егоцентрична, самолюбива, страда от нарцисизъм и е надменна. Тя не е привързана към никой друг, освен към себе си и Занзибар. И понякога към Янки. Но щом става въпрос за Сюзън, това е нормално.

— Но тя те обича.

— Да, вероятно ме обича. Но ме приема за даденост.

— Ах — каза схватливата Емили. — Ах.

— Не ми ахкай.

И двамата се разсмяхме, после аз казах сериозно:

— Но аз не се правя на различен, за да привлека вниманието й. Аз наистина съм различен.

— Как така?

— Ами миналата нощ се напих и спах навън и изръмжах на една жена.

Тъй като Емили ми е добър приятел, чувствах се щастлив, че мога да й разкажа какво се бе случило сутринта и двамата се смеехме толкова силно, че някой — не можах да видя кой — отвори леко вратата, надникна вътре и след това я затвори.

Емили ме хвана под ръка.

— Знаеш ли оня виц — „Каква е представата на истинския мъж за групова терапия?“ Отговор: „Втората световна война“.

Усмихнах се колебливо.

— Между кризата, която настъпва към четирийсетте години, Джон — продължи тя, — и мъжката критическа възраст, каквото и да означава това, има един период, когато просто искаш да си мъж. Имам предвид — в основния биологически смисъл на думата, по начин, за който всеки отбягва да говори в изискана компания. Да се сражаваш на война, да се сбиеш с някого или да извършиш някакви подобни действия, като например да ходиш на лов, да си построиш дървена къщичка или да се изкачиш на някоя планина. Това ти се е случило тази сутрин. Бих искала съпругът ми да можеше да се отпуска така от време навреме. Той започна да вярва, че да се рови из книжа е не само важно, но и страшно интересно. Радвам се, че си превъртял по този начин. Само се опитай да го превърнеш в съзидателно превъртане.

— Ти си много умна жена.

— Аз съм ти сестра, Джон, и те обичам.

— И аз те обичам.

Останахме няколко секунди в това неловко положение, после Емили попита:

— Този твой нов съсед, Белароса, има ли нещо общо със сегашното ти състояние?

Имаше, макар че и аз не разбирах напълно как самото присъствие на Франк Белароса в периферията на моята собственост ме караше да преоценявам живота си.

— Може би… Искам да кажа, този тип е нарушил всички правила, живее на ръба на пропастта и въпреки това, изглежда, е в мир със себе си, за бога. Той напълно се владее и Сюзън го намира интересен.

— Разбирам, а това те дразни. Типично за мъжете. Но Сюзън ми каза също, че той, изглежда, те харесва.

— Така ми се струва.

— И искаш да оправдаеш очакванията му?

— Не… но…

— Внимавай, Джон. Злото е много съблазнително.

— Знам. — Промених темата. — За колко време си тук?

— С Гари отлитаме утре рано сутринта. Ела ни на гости. Живеем в една съвършено противна колиба на брега. Ядем скариди и пием бира „Корона“, тичаме по плажа и бием комари. — После добави: — И се любим. Вземи и Сюзън, ако искаш.

— Може би.

Тя сложи ръката си върху моята и ме погледна в очите.

— Джон, трябва да се махнеш оттук. Това е старият свят. В Америка вече никой не живее така. Негласният протокол, старите неправди и закостенялата класова структура тук са с тристагодишна история. В сравнение със Златния бряг обществото в Нова Англия изглежда отворено и приятелско.

— Знам всичко това.

— Тогава помисли върху него. — Тя отиде до вратата. — Тук ли ще се криеш?

— За малко.

— Ще ти донеса нещо за пиене. Уиски със сода, нали?

— Точно така.

Тя излезе и след минута се върна с една висока чаша, пълна с лед, газирана вода и цяла бутилка „Деуър“.

— Не си тръгвай, без да се сбогуваме — каза тя.

— Може да ми се наложи.

Целунахме се и тя излезе. Седнах на един стол и отпих, разглеждайки стаята, пълна с покривки за маса, сребърни прибори, кристал и други предмети от времето, което наричаме „една по-изтънчена епоха“. Може би Емили беше права. Този свят беше наполовина развалини, наполовина музей и навсякъде около нас имаше доказателства за предишно величие, което не беше психологически здравословно, нито полезно за колективното ни „аз“. А какво ли имаше в сърцето на Америка? Пикапи и комари? Дали има членове на епископалната църква на запад от Алеганските планини? Подобно на много хора с моето обществено положение аз съм обиколил света, но никога не съм бил в Америка.

Станах, стегнах се и още веднъж преминах през котела от вряща роднинска кръв.

Качих се на горния етаж, където знаех, че ще има по-малко хора, и влязох в стаята под кулата, която все още е детска стая, както беше й по времето, когато аз бях дете. Вътре имаше десет деца, които обаче не играеха на някаква измислена игра, както беше по мое време, а гледаха на видео някакъв отвратителен филм на ужасите, който сигурно някое от тях тайно бе донесло.

— Весел празник — казах аз.

Няколко главички се обърнаха към мен, но на тези деца все още им беше непонятна смислената реч, а и бяха заети с усвояване на теорията как се става убиец с брадва.

Изключих телевизора и взех видеокасетата. Никой нищо не каза, но някои от тях ме измерваха с очи от горе до долу, за да видят как ще пасна на триона.

Седнах и си поговорих малко с тях, като им разказах как сме играли в същата тази стая преди в нея да има телевизор.

— А веднъж — обърнах се към Скот, десетгодишен — с баща ти си представихме, че уж сме затворени тук и това е Лондонската кула и сме само на хляб и вода.

— Защо?

— Ами… това беше на уж.

— Защо?

— Няма значение, после си направихме книжни самолетчета, на които написахме послание за помощ и ги пуснахме през прозореца. А някаква домашна прислужница намерила едно от тях, помислила, че е наистина и се обадила в полицията.

— Ама че глупачка — каза Джъстин, дванайсетгодишен. — Сигурно е била испанка.

Някакво малко момиченце осведоми Джъстин:

— Те дори не са можели да четат на английски, глупак такъв.

— Прислужницата — казах аз раздразнено — беше негърка. Тогава много от домашните прислужници бяха негърки и тя четеше английски и беше много грижовна жена. Както и да е, полицаите дойдоха и леля Корнелия ни повика долу да говорим с тях. Изнесоха ни една хубава лекция, а след като си заминаха, си получихме наказанието — затвориха ни, вече наистина, в мазето.

— Какво е мазе?

— И тя ви заключи там? За какво?

— Върнахте ли си на прислужницата?

— Да — казах аз, — отсякохме й главата. — Станах. — Но стига толкова за миналия Великден.

Никой не долови тънкия хумор.

— Играйте на „Монопол“ — предложих аз.

— Ще ни върнете ли касетата?

— Не. — Излязох в коридора с касетата в ръка, чувствах се по-тъжен, но по-мъдър.

Щеше ми се отново да поседя в мазето, но като завих по коридора, се натъкнах на Тери, една зашеметяваща блондинка, омъжена за братовчеда ми Фреди, един от безмозъчните синове на Артър.

— Здравей, Джон. Идвам да проверя как са децата.

— Добре са — информирах я аз. — Играят си на сестри и доктори.

Тя сдържано се усмихна.

— Ти изкара ли целия курс за медицински сестри? — позаинтересувах се аз.

— Дръж се прилично.

Отидох до вратата срещу стълбите и я отворих.

— Тъкмо отивах на тавана. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Защо?

— Там има хубави стари рокли. Не искаш ли да пробваш някоя?

— Как е Сюзън?

— Питай нея.

Тери изглеждаше малко нервна, но не знаех дали е ядосана, или преценяваше възможностите. Затворих вратата към тавана и тръгнах към стълбите.

— Изглежда, сме твърде стари за игри.

Заслизах бавно по стълбите.

— Какво е това? — попита тя, сочейки видеокасетата в ръката ми.

— Глупости. Сега ще отиде на боклука.

— Ах… тези деца. — После добави: — Радвам се, че си им я взел.

— Това ми е работата. Чичо Крийп^[6].

Тя се разсмя.

— Бих искала и Фреди да прави това понякога.

— Това сигурно е обречена кауза. Но наш дълг към цивилизацията е да опитаме.

— Да. — Тя ме погледна и се усмихна. — Днес изглеждаш доста небрежно, Джон.

— Раздвоен съм и не знаех според коя от двете личности да се облека.

— Ти си луд.

— И какво от това? — взрях се в нея.

Тя не отговори, но личеше, че е налапала въдицата и оставаше аз само да дърпам. Трябва да разберете, че това беше една жена, която е свикнала мъжете да подсмърчат и да се умилкват около нея, и разполагаше с около петдесет учтиви и неучтиви начина да се справя с тях. Но сега просто стоеше там, беззащитна и в очакване на следващия ми ход. Почувствах се едва ли не виновен, затова казах:

— До скоро.

— Джон, можем ли да поговорим за евентуално завещание? Мисля, че трябва да си напиша завещание.

— Трябва, ако досега не си го направила.

— Да ти се обадя ли?

— Да, в центъра съм във вторник, сряда и четвъртък, а в Лоукаст Вели — в понеделник и петък. Ще обядваме заедно.

— Добре. Благодаря.

Продължих да слизам по широките вити стълби, като краката ми едва докосваха стъпалата. Чувствах се върховно. Бях магнетичен, божествено чаровен, интересен. Вярвах го и затова наистина изглеждаше, че е така. И дори нямах нужда от кашмиреното си хилядадоларово спортно сако или деветдесетдоларовата си вратовръзка „Хермес“. Имах власт над мъжете и жените. След това и над децата. Исках да кажа това на Сюзън, но може би ще е по-добре да си мълча и да видя дали тя ще забележи.

Знаех също, че трябва да си тръгна, докато съм спечелил преднина и преди да бъда притиснат до стената от някои възрастни хора, които много добре умеят да преценяват пространството, да измерват жертвата си и да правят телепатично координирани ходове, докато накрая те притиснат до стената.

Втурнах се към входната врата, като се престорих, че не съм забелязал двама братовчеди, които ми извикаха по име — много хора се казват Джон.

Излязох навън, взех на прескоци стъпалата на портала и забързах надолу по улицата, като спрях само колкото да хвърля видеокасетата в една канавка. Скочих в мустанга и потеглих.

Здрачаваше се, карах бавно, със смъкнати прозорци, вдишвайки хладния въздух.

Обичам да карам, защото колата е едно от малкото места, където съм недосегаем. Там нямам телефон с телефонен секретар, нямам телеграф, телекс или записващи устройства. Само уред за връзка с полицията.

Имам и радио, но то е обикновено на вълните на морската прогноза за времето, предавана от метеорологичния център на Блок Айлънд. Обичам да слушам прогнозата за времето, защото е полезна информацията и сам можеш да провериш достоверността й. Освен това момчетата, които правят предвиждания за времето, говорят с монотонен глас и не пускат разни шегички като идиотите по обикновеното радио или телевизията. Те съобщават за приближаващ ураган със същия тон, с който ви казват, че ще бъде слънчево и тихо.

Включих радиото и гласът повтори дневната прогноза, без да ми казва какъв прекрасен ден е било днес за великденския парад на Пето авеню. Научих, че приближават кълбесто буреносни облаци и че в понеделник сутринта се очакват проливни дъждове, а вятърът ще духа от североизток със скорост от десет до петнайсет възела, след което имаше препоръки към малките плавателни съдове. Ще видим.

Покарах още около час, но движението започваше да става натоварено, затова се отправих към къщи. Никога не съм обичал неделните вечери и в най-добрия случай съм мрачен и си лягам рано.

Сюзън се прибра, когато вече си бях легнал и изгасил лампите.

— Да ти донеса нещо? — попита тя.

— Не.

— Добре ли се чувстваш?

— Много съм добре.

— Майка ти и леля Корнелия се чудеха дали не ти се е случило нещо лошо.

— Тогава е трябвало да питат мен, а не теб.

— Но ти ги избягваше. Баща ти беше разочарован, че не е успял да поговори с теб.

— Имал е на разположение четирийсет години, за да говори с мен.

— Искаш ли да разговаряш с мен?

— Не, искам да хъркам. Лека нощ.

— Емили каза да ти предам най-добрите й пожелания. Лека нощ.

И тя слезе долу. Лежах съвсем неподвижно, гледах към тъмния таван и се чувствах така добре, както отдавна не бях се чувствал, и така зле, както никога през живота си не съм се чувствал. Това, което ми се беше случило през последните няколко дни, мислех аз, е и падение, и възход; бях изоставил старата си вяра, но в този процес бях придобил нови, божествени сили. Вероятно това е преувеличаване на случая, но положително не бях същият човек отпреди няколко седмици.

След още няколко, минути метафизика затворих вратата на деня. В далечината се чуваше тътенът на гръмотевици и аз си представих, че съм нощем сред океана, сам в лодката си, вълните се разбиват в носа й, а вятърът издува платната й. Беше много приятно чувство, но знаех, че накрая, когато се разрази бурята, няма да успея да се справя сам с щурвала и платната. Чудейки се как да реша този проблем, неусетно заспах.