Нелсън Демил
Златният бряг (19)

17.

Излязохме от библиотеката и докато вървяхме по мецанина, аз казах:

— Защо просто не отидеш при колумбийците и им обясниш, че са те натопили?

— Цезар не ходи при шибаните варвари да им обяснява разни неща. Майната им.

Разбирах, че праволинейната ми англосаксонска логика не бе подходяща за ситуацията, но казах:

— Все пак един римски император е отишъл при Атила, хунския вожд, на мирни преговори.

— Аха. Знам. — Тръгнахме надолу по витите стълби и Белароса каза:

— Но какво е спечелил от това? Унижил се е, а Рим, така или иначе, е бил нападнат. Виж, щом някой се заяде за топките ти, това вече означава, че ги имаш, т.е. че си истински мъж и ти стиска. В момента, в който хората решат, че не ти стиска, започват да се отнасят към тебе като към жена. А това е все едно да си мъртъв.

— Разбирам. — Явно първият ми съвет като consigliere нямаше да бъде последван. — Но Ферагамо разчита на това — казах аз. — Той знае, че няма да отидеш при колумбийците.

— Така е. Само друг италианец би могъл да разбере това.

— Тогава? Ако не искаш сам да се срещнеш с колумбийците, изпрати някого.

(Но не мен.)

— Все едно. Забрави го.

Прекосихме вестибюла. Това ми се струваше интересно като интелектуално предизвикателство и на тази основа ми се щеше да намеря някакво решение. Но също така разбирах, че интересът ми към проблемите му беше нещо повече от умствено упражнение.

— Кажи на колумбийците да дойдат при теб — казах аз. — Изискай една среща при твои условия.

Той се извърна към мен и се усмихна.

— Аха? Може би ще дойдат. Но както и да го кажеш, все аз трябва да ги моля да ми дадат шанс. Да вървят по дяволите. Ако си мислят, че са достатъчно силни, за да се справят с мен, нека опитат. Може би се нуждаят от един урок по уважение.

Mamma mia, костелив орех беше този човек. Спомних си какво бе казал в кантората ми: „Животът е война.“ И какво бе казал в утринната стая: „Италианците не правят компромиси.“ Това долу-горе изчерпваше всичко. Но аз имах и едно последно решение:

— Открий кой е убил Каранза и го предай на главния прокурор на щата, Лоуенстейн.

— Аз не върша работата на ченгетата.

— Тогава го предай на колумбийците — не можех да повярвам, че казах това.

— Не мога.

— Защо?

— Защото вече знам кой е убил Каранза. Ченгетата са го убили. Шибаната АБН — Агенцията за борба с наркотиците. Напъхали са му пет куршума в главата — стила на мафията, както казват.

— Откъде знаеш?

— Познавам момчетата, които са свършили тази работа. И те съвсем не са членове на доброволните отряди. Не е било и отмъщение за някой член на АБН, убит в Колумбия. Пречукали са Каранза, защото ги е прецакал в една сделка.

Господи, това наистина беше отчайващо. В какъв свят живееше този човек. И то точно тук, в Америка. Разбира се, бях чел за това. Но не е същото като да го чуеш на живо.

— А защо колумбийците не знаят това? — попитах аз.

— Защото са глупави. Нямат никакви връзки, никакви източници. Те са едни шибани гангстери. Аз разполагам с всякакъв вид източници — в пресата, в полицията, сред политиците, в съдилищата.

Белароса се спря и сложи ръка на рамото ми.

— Знаеш ли, това, което правителството нарича мафията — сицилианците, неаполитанците, ние сме в Америка от сто години. Боже, та ние сме част от системата. Затова сега сме дебели пуяци за дръвниците в Министерството на правосъдието. Но нека ти кажа нещо. В сравнение с тези, новите, ние сме добри момчета. Ние играем по правилата на шибаната игра. Не убиваме ченгета, не убиваме съдии, не нахлуваме в къщите на хората и не колим поголовно семейства. Подпомагаме хората, които трябва, правим дарения на църквата, осигуряваме работа. Ако всичко това се върши както подобава, не се забъркват каши. А какво става — идват южноамериканците и melanzane от островите и веднага се хващат за пистолетите. Половината от тези педерасти живеят чрез боклука, който продават. Но преследва ли Ферагамо тези опасни хора, тези смахнати наркомани? Не. Това лайно губи времето и парите на всички, за да преследва своите paesanos, защото до тях може да се добере, защото тях ги разбира. И има амбиции този човек. Иска да си извоюва име. Capisce? И той знае, че ние няма да го очистим. Полезен ли е Ферагамо за обществото, за данъкоплатците? Не. Майната му тогава. Може би един ден някой melanzane ще му пререже гърлото, за да му вземе часовника. А междувременно ние си вършим бизнеса, сякаш нищо не се е случило. Нека той или колумбийците да направят първия ход. Прав ли съм?

— Абсолютно си прав.

— Добре. Да отидем да поговорим с жените.

Той ме хвана под ръка и ме преведе между две колони, след това минахме през една арка и влязохме във всекидневната.

Това беше една стая, около двайсет и пет метра дълга и на половината на това широка, с катедрален таван на лъчи. Стените бяха от бял гипс, а прозорците бяха извити отгоре. Само че това не беше всекидневната. Просто беше твърде голяма, дори за такава една огромна къща. Това сигурно е било някога балната зала. В отдалечения край, където имаше няколко стола, седяха Сюзън и Анна и изглеждаха съвсем мънички и усамотени. Докато изминавахме с Белароса двайсет и петте метра до мебелите, аз не забравих отново да си сложа очилата. Седнах, преди Белароса да успее да каже „Седни“. Той остана прав.

Сюзън се обърна към него:

— Къщата е хубава.

Белароса се усмихна.

— Аха.

Сюзън попита и двама ни:

— За какво си говорихте вие двамата през цялото време?

— За Макиавели — отвърнах аз.

Тя се усмихна на Белароса.

— Джон не е много по приказките. Но умее да слуша.

— Съпругът ти е умен човек.

Сюзън засия от гордост. Т.е. не, всъщност тя само кръстоса крака и се облегна на стола.

Анна се обърна към своя господар и повелител:

— Сюзън е познавала хората, които са живели тук преди. Семейство Барет. Сюзън често е спяла в гостната.

Белароса се усмихна на Сюзън.

— Твоя е, ако се сбиете с мъжа си.

Сюзън също му се усмихна. Защо ли аз не се усмихвах?

Анна каза на Франк:

— Сюзън знае някои неща от историята на тази къща, Франк. Жената от недвижимите имоти не ни е излъгала за семейство Вандербилт.

— Но ни излъга за водопроводната инсталация — каза Белароса.

Анна имаше още новини:

— Това не е всекидневната, Франк.

— О, мили боже.

— Това е бална зала.

— Какво?

— А стаята, в която е телевизорът, е салон за гости. — Тя погледна Сюзън. — Обясни му за какво служи.

— Това е стаята, в която са се оттегляли гостите след вечеря — обясни Сюзън. — Но става и за телевизионна стая.

И така, Сюзън проведе един бърз курс на обучение на семейство Белароса по въпросите на вътрешното устройство на големите къщи. Интересното обаче беше, че направи това с известно чувство за хумор и себезаличаване, като че ли всичко това е било много глупаво, като по този начин не караше семейство Белароса да се чувстват груби малоумници, които нямат работа да живеят в къща, която не разбират. Това беше една нова Сюзън.

Междувременно аз се опитвах да проумея как започнах вечерта в една ирландска кръчма, а я завърших като част от семейството на Белароса. Очевидно нищо подобно не ставаше. Ще се събудя на спирката за Лоукаст Вели, ще сляза от влака и ще опитам отново.

— Ела — каза Белароса на Сюзън. — Ще ти покажа моята гордост и радост. Оранжерията.

Тази покана, изглежда, не се отнасяше и за мен, затова си останах на мястото, докато Сюзън ставаше. Лейди Станхоуп и Скуаер Белароса се отдалечиха. Аз се извърнах към Анна и ние се усмихнахме един на друг.

Тя ми се закани с пръст.

— Аз те познавам отнякъде.

— Била ли си някога на „Плейтоус Ритрийт“?

— Не…

— Лицето ми е обикновено. Или може би си видяла снимката ми в пощата или във вестниците.

— Често ли пишат за теб във вестниците?

— В местния вестник понякога. — После добавих: — Когато за пръв път срещнах съпруга ти например, веднага го познах. Чувствах, че го познавам, защото бях го виждал много пъти по телевизията и във вестниците.

Тя изглеждаше объркана и аз малко съжалих, че казах това. Отсега нататък ще приема, че Анна Белароса е цивилна гражданка и ще я третирам като такава, освен ако не се убедя в противното.

— Може би е добре, че се преместихме — каза тя. — Може би Франк ще срещне тук добри хора, като теб и Сюзън. — Тя снижи гласа си. — Не ми харесват някои от хората, с които Франк трябва да работи.

Едва ли подозираше, че аз може да съм един от тях. Не бях съвсем изненадан, че жената на Франк Белароса Епископа мисли, че той е един добър човек, който просто има нужда от няколко добри хора около себе си, за да тръгне в правия път. Тя нямаше ключ към пристрастността на съпруга си към престъпленията и вероятно вътрешно присъщото му зло.

В продължение на няколко минути си говорихме за незначителни неща и в процеса на разговора аз свалих очилата си и я погледнах право в очите. Тя се поколеба секунда-две, а след това, стори ми се, започна да си спомня. Очаквах да скочи и да пробяга двайсет и петте метра, изхвърчайки от стаята. Но тя сигурно отхвърли като абсурдно каквото и да се беше появило в малкото й мозъче и отново започна да бъбри за разни неща.

Обикновено когато остана насаме с жена в подобна ситуация, започвам лек флирт просто от учтивост или за да покажа, че съм все още жив тук, долу, където свършва оксфордската ми риза. А понякога флиртувам, защото наистина в мен се събужда страстта. Но съм се зарекъл да не флиртувам поне до началото на следващите Велики пости. А и да не бях се заричал, нямах намерение да се забърквам в някаква каша с жената на Цезар. Горката Анна, сигурно никой не й бе правил предложение, откакто Франк бе получил първия си пистолет. И все пак, аз наистина се бях зазяпал в огромните й планини и тя широко ми се усмихна.

Да си призная, след Франк Анна беше малко скучна. Тя беше мила, дори малко забавна, но толкова бруклински английски ми стигаше за една вечер. Исках да си тръгна.

Анна се наведе към мен и отново снижи гласа си:

— Джон?

— Анна?

— Искам да те попитам нещо.

Горната част на домакинската пижама, в случай че не съм споменал това, беше свободна и отворена. Така че, когато тя се наведе към мен, исках или не, можах да видя леговището на тези огромни балони. Mamma mia, тези цици тежаха повече от Сюзън.

— Джон… това е глупав въпрос, но…

— Да? — опитвах се да задържа погледа си върху лицето й.

Тя хвана с ръка кръстчето, което висеше свободно над прегъвката на гърдите й и го погали.

— Попитах Сюзън и тя каза, че не… но разказват ли се разни истории за духове?

— Духове ли?

— Духове. Разбираш ли? В тази къща. Такива, които ги има обикновено в големите стари къщи. Като по телевизията.

Тя ме погледна, като продължаваше да си играе с кръстчето.

— А-а… — Замислих се за момент, след това си спомних една история за духове. — Ами — казах аз, — чувал съм една история, но тя наистина не си заслужава да се разказва.

Тя протегна свободната си ръка и докосна моята:

— Разкажи ми я.

— Ами… добре. Преди доста години тук, изглежда, е имало някаква гувернантка, която се грижела за двете деца на семейство Барет — Кати и… Майлс. Гувернантката, една привлекателна млада жена, започнала да подозира, че Кати е… е обладана от духа на предишната гувернантка, някаква жена на име мис Джесъл…

— Оу! — тя стисна ръката ми. — Не!

— Да. И отгоре на всичко Майлс бил обладан от духа на предишния управител на имението, някакъв зъл човек на име Питър.

Очите на Анна се разшириха.

— О, Джон! Мислиш ли, че… искам да кажа, че мъжът, който видях… Възможно ли е да е бил?…

Не бях помислял за това. Защо не? По-добре той, отколкото аз. Казах:

— Ами, доколкото знам, Питър е бил долу-горе на моите години, имал е моето телосложение…

— О, господи!

— Може би ще е по-добре да спра дотук.

— Не. Продължи. Аз трябва да знам.

— Добре. Както са ми разказвали, гувернантката стигнала до много тревожно умозаключение. Тя била убедена, че мъртвият управител на имението, Питър, и мъртвата гувернантка, мис Джесъл, продължавали ужасната си сексуална връзка чрез обладаните от тях тела на младите брат и сестра.

— Не! — Тя пусна ръката ми и бързо се прекръсти, а след това се отпусна в стола си.

— В тази къща? Къде? В коя стая?

— Ами… в гостната. — Не исках да ми припадне в ръцете, затова казах: — Мисля, че това е достатъчно. А и не смятам, че нещо от тази история…

— Не, Джон. Разкажи ми я докрай. Разкажи ми я!

И тъй, винаги в ролята си на добър гостенин, продължих:

— Някои хора смятали, че новата гувернантка имала всъщност любовна връзка с момчето, Майлс, под чиято невинност, разбира се, се криел злият Питър. Други казваха, че гувернантката имала също и лесбийски отношения с Кати, която била, разбира се, мис Джесъл…

— Искаш да кажеш, че гувернантката е била… а двете деца са били… Приятелката на Сюзън, Кати Барет, и брат й… и гувернантката…

— Кой знае?

И наистина, въпреки че два пъти прочетох „The Turn of the Screw“^[1], така и не проумях кой с кого го прави. Но някъде в цялата тази викторианска галимация имаше една фина история, пропита със секс и ужас. Казах на Анна:

— Не знам дали въобще има нещо вярно в тази история, но знам, че семейство Барет внезапно си заминаха оттук през 1966 г. И никога не се върнаха. Оттогава никой не е живял в къщата до — орган, кресчендо, моля — досега. Но не казвай на Сюзън, че съм ти разказал това, защото то все още я разстройва.

Тя кимна с глава, докато се опитваше да си поеме дъх. Мили Боже, тя наистина беше пребледняла.

— Да… няма… Джон, те все още ли са тук?

— Семейство Барет ли?

— Не, духовете.

— О, не знам. — Почувствах се съвсем мъничко като лошо момче, затова добавих: — Съмнявам се. А и тях ги е интересувал само сексът.

— Мили боже…

Тя отново се прекръсти и ми съобщи:

— Повикахме един свещеник да освети къщата, преди да се нанесем.

— Ето това е. Значи няма от какво да се страхуваш. Да ти донеса ли малко шери? Грапа?

— Не. Добре съм.

Тя продължаваше да се държи за кръстчето си, като блокираше по този начин гледката ми към Долината на радостта.

Погледнах часовника си. Бяха минали около 20 минути, откакто Сюзън и Франк излязоха да се разхождат, и започнах леко да се ядосвам.

Облегнах се на стола и кръстосах крака. С Анна си разменихме няколко думи, но тя очевидно бе разстроена от нещо. Най-накрая, малко раздразнен от глупостта й, казах твърдо:

— Един християнин не бива да вярва в духове.

— А свещения дух?

— Свети дух. Това е друго.

— Ние казваме свещения дух.

Това беше малко обезпокоително.

— Тогава повикайте пак свещениците — казах аз. — Нека прогонят духовете.

— Ще ги повикам.

Най-после Сюзън и Франк се върнаха. Сюзън се обърна към мен:

— Трябва да видиш оранжерията. Гъмжи от цветя, тропически растения, палми и папрат. Разкошна е!

— Няма ли zucchini^[2]?

— Всички зеленчуци вече съм ги изнесъл навън — обясни Белароса. — Градинарят ми се грижи за всички стайни растения и за оранжерията. Той се занимава с тях, редува ги. Разбираш ли?

Сюзън и Франк седнаха. Сега щеше да се говори за растения и аз „изключих“. Прекарах през ума си сцената на терасата, а след това и разговора в библиотеката. Целият този епизод беше толкова далеч от опита и познанията ми, дори като адвокат, че съзнанието ми все още не бе успяло да го попие напълно. Но имах ясното чувство, че с Белароса сме сключили някакво споразумение.

Някакъв дълъг, богато украсен часовник, изправен до стената в далечния ъгъл, отбеляза точен час и в балната зала отекнаха 12 удара. Използвах възможността да кажа:

— Опасявам се, че твърде дълго притесняваме нашите домакини.

Това е уаспски израз за: „Може ли вече да си тръгваме, по дяволите?“.

— Н-не — каза Белароса, — ако исках да си отидете, щях да ви кажа. За какво сте се разбързали?

Обявих на всеослушание:

— Хемороидите ми ме притесняват.

Мисис Белароса, която, изглежда, бе надмогнала страха си от духове, каза съчувствено:

— О, това може да ти изкара душата. Имах ги при всяка бременност.

— А също и Сюзън. — Станах, избягвайки ледения, унищожителен поглед на Сюзън.

Другите също станаха и ние тръгнахме след семейство Белароса, излизайки от балната зала. Опитах се да приложа на Сюзън малко от оная практика с настъпването по крака, за да я накарам да се усмихне. Тя най-сетне изкриви устата си в някаква усмивка и ме ощипа по ръката.

Докато прекосявахме вестибюла, аз изсвирих с уста, имитирайки пеенето на жълта сипка, което правя доста добре, и птиците от всички клетки закрещяха и зацвъртяха.

Белароса ми хвърли един поглед през рамо, продължавайки да върви.

— Доста добре беше.

— Благодаря.

Почувствах още едно ощипване по ръката.

Стигнахме до входната врата и всички бяхме готови да си пожелаем лека нощ, но Сюзън каза:

— Бих искала да ви направя подарък по случай влизането ви в новия дом.

Надявах се, че е избрала да им опече кейк, но, уви, тя рече:

— Рисувам къщите на Златния бряг и…

— Взема по деветстотин на стая — подхвърлих аз, — но в тази къща ще нарисува която и да е от стаите безплатно.

Сюзън продължи:

— Рисувам руините с маслени бои. Имам снимка на този вестибюл, когато беше в руини.

Тя обясни и накрая добави:

— Имам скиците, но трябва да поработя малко тук заради триизмерната перспектива, пропорциите и различното осветление.

Горката мисис Белароса изглеждаше объркана.

— Искаш да го нарисуваш какъвто беше, когато го видях за пръв път? Та то беше една развалина.

— Една руина — поправи я Сюзън. Тя е добра професионалистка, когато реши да играе някаква роля.

— Разбира се — намеси се Франк. — Идеята ми е ясна. Като онези картини, които видяхме в музея в Рим, Анна. Онези римски развалини, с растения по тях и овце и хора с мандолини. Разбира се. И ти ли рисуваш така?

— Да. — Сюзън погледна към Анна Белароса. — Ще стане красива. Наистина.

Анна Белароса погледна към съпруга си.

— Звучи чудесно — каза Франк. — Но трябва да ти платя за нея.

— Не, това е моят подарък за вас двамата.

— Окей. Може да започнеш, когато пожелаеш. Вратата е отворена за теб.

Имах чувството, че Франк предварително знаеше за това, а и съвсем в стила на Сюзън беше да си постигне целта, заобикаляйки мен и Анна Белароса. Сюзън получаваше това, което иска Сюзън.

Приближих към вратата.

— Е, прекарахме много приятна и интересна вечер — казах аз, което беше стандартното ми изречение за довиждане.

— Аха — съгласи се Франк.

Сюзън каза своята реплика:

— Анна, непременно трябва да ми дадеш рецептата си за пълнежа на cannoli.

Стомахът ми отново се сви.

— Нямам рецепта — отвърна мисис Белароса. — Просто го правя.

— Прекрасно — каза Сюзън, а след това довърши репликата си. — Не си спомням някога да съм се забавлявала така. Трябва да повторим тази вечер. Елате ни на гости някой път.

Всъщност думите й прозвучаха искрено.

— Окей — усмихна се Анна. — Какво ще кажете за утре?

— Ще ти се обадя — каза Сюзън.

Франк отвори вратата.

— Спокойно си идете вкъщи. И внимавайте за ченгето. — Той се разсмя.

Ръкувах се с моя домакин и целунах Анна по бузата. Анна и Сюзън се целунаха, след това Франк и Сюзън се целунаха. Като свърши тази церемония, аз се обърнах към вратата, след това спрях, извадих една визитна картичка от портфейла си и я оставих върху някаква маса за цветя. Отидохме със Сюзън до колата й. Сюзън искаше да кара и седна зад волана. Колата зави около фонтана и ние махнахме на семейство Белароса, които все още стояха на вратата. След това Сюзън се насочи надолу по алеята.

Обикновено не разговаряме много след някоя светска вечер, понякога защото сме уморени, а понякога защото единият или другият от нас е страшно сърдит за нещо, като например флиртуване, твърде интимно танцуване, саркастични забележки и т.н.

Като наближихме порите, те се отвориха и Антъни излезе пред вратарската къщичка. Докато минавахме покрай него, той ни махна. Сюзън също му махна. След това зави надясно по „Грейс Лейн“. Най-сетне каза:

— Прекарах хубава вечер. На теб хареса ли ти?

— Да.

Тя ме погледна.

— Това „да“ ли означаваше?

— Да.

— Добре. Значи се радваш, че дойде?

— Да.

Тя зави към отворените порти на Станхоуп Хол, мина през тях и спря. За разлика от портите на семейство Белароса нашите нямат електронен механизъм, така че се налагаше да сляза, да ги затворя и заключа. Вратарската къщичка беше тъмна, разбира се, тъй като семейство Алърд си лягат рано.

Точно този е моментът, когато понякога заявявам, че предпочитам да измина останалия път до вкъщи пеша. Това обикновено бива последвано от рязко завъртване на колела и хвърчащ чакъл. На сутринта Джордж го помита и го заравнява отново.

— Идваш ли — извика Сюзън от колата, — или не?

Народите понякога воюват. Съпружеските двойки живеят в състояние на постоянна война, прекъсвана от време на време от въоръжено примирие. Не бъди циничен, Сатър.

— Идвам, скъпа.

Отново се качих в колата и Сюзън пое бавно нагоре по неосветената алея.

— Не беше необходимо да си оставяш визитната картичка — каза тя.

— А защо не?

— Е… няма значение, за какво си говорихте с Франк през цялото време?

— За убийства.

— Анна е много мила. Малко… елементарна може би, но мила.

— Да.

— Франк може да бъде очарователен — каза Сюзън. — Не е толкова груб, колкото изглежда или говори.

(Ще се обзаложим ли?)

— Мисля, че Анна те хареса, Джон. Почти през цялата вечер не сваляше очи от теб.

— Нима?

— Мислиш ли, че е привлекателна?

— Има рубенсови цици. Защо не я нарисуваш гола, танцуваща из вестибюла?

— Аз не рисувам голи жени.

Тя спря колата пред къщи, слязохме, аз отключих вратата и влязохме вътре.

И двамата се отправихме към кухнята, където аз налях по чаша газирана вода за мен и за нея.

— Обсъждахте ли някакви служебни въпроси? — попита Сюзън.

— Убийства.

— Много забавно. — След това попита: — Изяснихте ли си с Анна къде сте се виждали преди?

— Да. В Лоукаст Вели. В аптеката. Търсехме лекарства за хемороиди.

— Много си бърз, Джон.

— Благодаря.

— А защо постоянно стоеше с очила? Бързо отговаряй.

— За да не може Франк да ме удари.

— Отлично. Ти си луд, знаеш ли.

— И кой го казва само!

Сюзън си допи водата и тръгна към вратата.

— Уморена съм. Ще са качиш ли?

— След малко.

— Лека нощ. — Тя се поколеба за миг, след това се извърна към мен. — Обичам те.

— Благодаря.

Седях на масата, наблюдавах мехурчетата в чашата с газирана вода и слушах стенния часовник.

— Убийства — казах на себе си. Но той не е извършил онова убийство. Вярвах му. Бе извършил една дузина углавни престъпления, между които вероятно и убийства. Но не и онова убийство.

Както вече казах, бях имал предчувствието, че един ден с Франк Белароса ще отидем по-далеч от разговорите за зеленчуци. Но с това се изчерпваше предсказанието ми. Отсега нататък — от момента, в който останах да изпия онова последно питие с него, вместо да си тръгна — действах на своя отговорност.

Гледайки назад към тази вечер, си спомних, че ако Сюзън ми бе казала, че е прекарала ужасна вечер и че иска да стои настрана от семейство Белароса, тогава аз щях да направя точно това. Но, чудно, лейди Станхоуп възнамеряваше да рисува Алхамбра, което щеше да я постави в почти ежедневни контакти с дон и дона Белароса. Вероятно е трябвало да предвидя опасностите, които крие такава една ситуация, и може би съм ги предвидил, но вместо да настоя пред Сюзън да оттегли предложението си за картината, аз не казах нищо. Очевидно и двамата сме отговорили на нежеланото внимание на Белароса поради свои собствени причини: аз, защото видях едно предизвикателство и защото исках да покажа на Сюзън, че съпругът й не е просто един скучен адвокат, а че и в него вероятно има нещо зловещо, а Сюзън, защото… е, тогава не знаех защо, но го разбрах по-късно.

Така че това беше една поредица от събития — инцидентът в плевника, случката на тенискорта и след зимната скука, обхванала семейство Сатър, която се бе комбинирала с близостта на Франк Белароса и проблемите му, за да ни събере заедно. Такива неща се случват, колкото и невероятно да изглежда, и ако някога се образува дело за оставане верен на собствената си същност, тук бяха доказателствата.

Но всичко това са размишления след събитието. В онази нощ умът ми беше замъглен, а здравият ми разум бе повлиян от това, че имах нужда да докажа нещо. Което идва да покаже, че не бива да оставате до много късно на гости през седмицата.