Нелсън Демил
Златният бряг (8)

6.

Следващата седмица мина без произшествия. В понеделник бях в адвокатската си кантора в Лоукаст Вели, а във вторник, сряда и четвъртък ходих с влак до кантората в Манхатън. В петък бях отново в Лоукаст Вели. Спазвам тази програма винаги когато мога, защото тя ми дава възможност да прекарвам в нюйоркското сити достатъчно време, за да оправдавам името адвокат от Уолстрийт, като същевременно не ме причислява напълно към класата на постоянно пътуващите.

Аз съм съдружник във фирмата на баща ми „Пъркинс, Пъркинс, Сатър и Рейнолдс“, която най-често бива определяна като малка, стара, уаспска^[1], уолстрийтска, преуспяваща и т.н. Схванахте общата идея. Кантората в Манхатън се намира в престижната сграда Дж. П. Морган Билдинг на Уолстрийт 23, а клиентите ни са най-вече заможни личности, а не фирми. Обзавеждането й, което не се е променило много от двайсетте години, е това, което наричам уаспска мизерия, воняща на гранясал лимонов полир, разваляща се кожа, тютюн за лула и порядъчност.

Между другото, през 1920 година анархистите бомбардирали Морган Билдинг, като ранените и убитите били около четиристотин души — по каменната облицовка все още се виждат следи от бомбардировката — и по традиция всяка година на този ден ни заплашва бомбен атентат. Освен това след краха през двайсет и девета сградата поставила своеобразен рекорд — шестима от нещастниците скочили от нея. Затова може би наред с престижна трябва да добавя още, че тя е историческа и злокобна.

Кантората в Лоукаст Вели не е толкова интересна. Тя се намира в хубава викторианска къща на „Бърч Хил Роуд“, една от главните улици в градчето, и откакто сме я заели през 1921 година, нищо по-значително не се е случило. Клиентелата там се състои главно от възрастни хора, чиито юридически проблеми, изглежда, се свеждат най-вече до обезнаследяване на племенниците им и даване подслон на бездомни котки.

Работата на Уолстрийт — акции, облигации и данъци — е интересна, но безсмислена. Работата в провинциалната кантора — завещания, прехвърляне на имоти и общи съвети за живота, е по-смислена, но безинтересна. Всичко си има предимствата и недостатъците.

Повечето от възрастните клиенти са приятели на баща ми и на господата Пъркинс и Рейнолдс. Първият мистър Пъркинс, Фредерик, чието име е първо в емблемата на фирмата, бил приятел на Дж. П. Морган и през двайсетте години един от легендарните служители на Уолстрийт до 5 ноември 1929, когато се превърнал в един от легендарните самоубийци на Уолстрийт. Предполагам, че изискванията за увеличаване на първоначалния депозит са го изкарали от равновесие.

— Слава богу — каза веднъж баща ми по повод на този инцидент, — че падайки на тротоара, не е ударил никого, иначе и досега щяхме да сме под съдебна отговорност.

Вторият мистър Пъркинс, синът на Фредерик — Юджин, е в пенсия и се е оттеглил в Хагс Хед, Северна Каролина, изглежда, двете Каролини са предпочитано място от пенсионерите, за разлика от Флорида, за по-голямата част от която хората тук смятат, че не е подходяща за човешко обитаване.

И последният старши съдружник, Джулиан Рейнолдс, също се е оттеглил в известен смисъл. Той стои в широката ъглова канцелария в дъното на коридора и наблюдава пристанището. Нямам представа какво гледа или какво търси да види. Всъщност той заема същата канцелария, от която мистър Фредерик Пъркинс внезапно напуснал фирмата, но не смятам, че това има някакво отношение към привързаността на Джулиан към прозореца. Всеки ден в пет часа секретарката ми Луиз прекъсва съзерцанието на мистър Рейнолдс и една лимузина го откарва към жилищната част на града до апартамента му на Сатън Плейс, който има чудесен изглед към Ийст Ривър. Мисля, че горкият джентълмен страда от болестта на старите служители.

Баща ми, Джоузеф Сатър, има благоразумието да се оттегли сам, преди някой да е поискал това от него. Беше преди три години и си спомням деня с известно вълнение. Извика ме в кабинета си, каза ми да седна на стола му и излезе. Мислех, че отива някъде за малко, но той никога не се върна.

Родителите ми са все още живи, но това почти не се забелязва. Саутхамптън се намира в източния край на Лонг Айлънд, само на около шейсет мили от Латингтаун и Лоукаст Вели, но родителите ми са решили да го направят да изглежда по-далеч. Помежду ни няма лоши чувства; не ми се обаждат просто защото това е техният начин да ми покажат, че са сигурни, че се справям добре. Поне така мисля.

Както може би сте разбрали или вече знаете, много бели англосаксонски протестанти от по-висшите класи поддържат със своите едно или две деца същия вид отношения, каквито има, да речем, сьомгата със своите един или два милиона яйца. Отношенията ми с моите родители са вероятно същите, каквито те са имали с техните родители. Отношенията ми със собствените ми деца — Каролин на деветнайсет и Едуард на седемнайсет години, са донякъде по-топли, тъй като, изглежда, има една обща тенденция на затопляне в съвременните отношения от всякакъв вид. Но това, което не достига при топлотата, го компенсираме с осигуровки, правила на поведение и традиции. Разбира се, настъпват моменти, когато имам нужда от децата си и дори не бих имал нищо против родителите ми да се обадят. В действителност със Сюзън имаме лятна къща в Ийст Хамптън, на няколко мили от Саутхамптън и всеки петък през юли и август вечеряме с родителите ми независимо дали сме гладни или не.

Що се отнася до родителите на Сюзън, веднъж в месеца се обаждам в Хилтън Хед да се отчета, но никога не съм ходил там. Сюзън ги посещава от време на време, но рядко им се обажда. Семейство Станхоуп, от своя страна, никога не се появяват, освен ако личното им присъствие за даден вид бизнес не е наложително. Правим всичко възможно да поддържаме минимален контакт и в това отношение факсът е дар божи.

Братът на Сюзън, Питър, така и не се ожени и обикаля света в търсене смисъла на живота. Рядко пише, но от марките по писмата — Соренто, Монте Карло, Кан, Гренобъл и т.н. — смятам, че добре се е ориентирал къде да го търси.

Сестра ми, Емили, в продължение на десет години обиколи седем неприятни американски града, следвайки съпруга си, служител на IBM. Миналата година Емили, която е много привлекателна жена, открила смисъла на живота на някакъв плаж в Галвестън, Тексас, в лицето на един млад расов жребец на име Гари и подаде молба за развод.

Както и да е, в петък следобед излязох рано от кантората си в Лоукаст Вели и изминах с колата няколкото мили до „Крийк“, за да пийна нещо. Това също е традиция, и то много по-приятна от някои други.

Преминах през портите и поех към самия клуб по чакълестата алея, обградена от двете страни с великолепни стари американски брястове. На паркинга не видях ягуара на Сюзън. Понякога тя идва в петък да пийне нещо, след което вечеряме заедно в клуба или отиваме някъде другаде. Паркирах мустанга на едно свободно място и се отправих към клуба.

Едно от хубавите неща да притежаваш стари пари или другите да мислят, че ги притежаваш, е, че можеш да караш каквото поискаш. Всъщност най-богатият човек, когото познавам, един Вандербилт, кара шевролет, модел 1977 година. Хората тук приемат това като ексцентричност или демонстрация на висша самонадеяност. Това не е Калифорния, където колата представлява петдесет процента от личността ти.

Впрочем не е важно какво караш; важното е от кой паркинги имаш лепенки върху бронята си. Аз имам от Лоукаст Вели, от „Крийк“, от „Сиуанака Къринтиън“ и от тенисклуба в Саутхамптън, което обяснява всичко — нещо подобно на цивилните еквиваленти на военните медали, с тази разлика, че не ги носиш върху дрехите си.

И тъй, влязох в „Крийк“, една просторна сграда в джорджийски стил. Тъй като преди е била място за живеене, във вида й няма нищо комерсиално. Напротив — интимна и все пак изискана атмосфера цари в многобройните малки и големи стаи, използвани за хранене, игра на карти или просто за усамотение. В дъното е салонът за коктейли, който гледа към част от игрището за голф и старото игрище за поло, а в далечината се вижда проливът Лонг Айлънд, където „Крийк“ има няколко бунгала на плажа. Клубът разполага с открити и закрити тенискортове, предлага стреляне по изкуствени гълъби (може би) и други развлечения за духа и тялото. Това е един оазис на земните удоволствия за около триста знатни семейства. Един ден може би ще се превърне в жилищен комплекс и ще го нарекат комплексът. „Крийк“.

Както и да е, влязох в салона, който бе пълен предимно с мъже в онова петъчно настроение, което ми напомня хилещи се идиоти, празнуващи победа в някоя съблекалня.

Последваха обичайните „Здравей, Джон!“, „Как си, Джон?“, няколко потупвания по гърба и различни ритуали от вида „Радвам се, че си жив и здрав“. По-интересното бе, че ми намигна Берил Карлайл, която с удоволствие бих изчукал, ако не бях толкова верен съпруг.

Огледах се и се уверих, че все още сме много. Някакъв англичанин веднъж казал, че му е по-лесно да бъде член на даден клуб, отколкото на човешката раса, защото местните закони са по-кратки и познава членовете лично. Това звучи правдоподобно.

Мярнах Лестър Ремсън, седнал на една маса близо до прозореца заедно с Рандъл Потър и Мартин Вандърмир.

Не бях виждал Лестър от неделя и сметнах, че най-доброто, което мога да направя по отношение на него, е просто да отида и да седна при тях, както и сторих. Лестър ме поздрави малко хладно и имах чувството, че другите двама току-що са получили негативна оценка за мен. Мина сервитьорката и си поръчах джин-мартини, чист.

Правилата в този клуб, както и в много други, забраняват разговорите по служебни въпроси, като първоначалната идея е била да се създаде атмосфера на задължителна почивка. Понастоящем обаче ни харесва да се преструваме, че този местен закон не позволява на членовете да печелят нечестно предимство в бизнеса пред онези, които не се допускат в клуба. Американците се отнасят съвсем сериозно към икономическите си права, а също и съдилищата. Но бизнесът на Америка е бизнес, така че Рандъл и Мартин се върнаха към разговора си по служебни въпроси, а аз се възползвах от възможността да отправя един въпрос към Лестър:

— Имам една клиентка — казах — на около седемдесет години, която притежава петдесет хиляди акции в ценни книжа на „Чейс Нешънъл банк“. Книжата са издадени през 1928 и 1929.

Лестър се наведе към мен и попита:

— Искаш да кажеш, че тя има действителните удостоверения?

— Да. Донесе ми ги в кантората в Лоукаст Вели в един куфар. Оставил й ги съпругът й, който починал миналия месец.

— Мили Боже — възкликна Лестър, — никога не съм виждал удостоверения на „Чейс Нешънъл“. Това сега е „Чейс Манхатън“, нали знаеш.

— Не, не знаех. Точно за това исках да поговорим.

Разбира се, че знаех, но исках да видя задоволството на Лестър, че е по-вещ от мен.

— Как изглеждат? — попита той.

Някои хора се възбуждат от проститутки; Лестър очевидно се възбуждаше от удостоверенията на стари акции. А и от всичко подобно, бих казал.

— В светлозелено са — отговорих, — с богато украсени черни букви и гравирана сграда на банка.

Описах удостоверенията възможно най-добре и по това как светнаха очите на Лестър човек би помислил, че имаха огромни цици.

— Както и да е — продължих аз, — виж за какво става въпрос. На гърба на удостоверенията пише следното: „Приложеният акционерен дял се разменя за равностойно количество дялове, притежание на «Амерекс Корпорейшън».“

Свих рамене, за да му покажа, че не знам какво означава това, а и наистина не знаех.

Лестър леко се надигна от стола си и каза: — „Амерекс“ сега е „Америкън Експрес“. Там наистина ли пише така?

— Да.

Дори аз бях леко развълнуван от тази новина.

— При затварянето на борсата днес — каза Лестър — акциите на „Американ Експрес“ — бяха на трийсет и три пункта и половина. Това ще рече…

Можах да видя как премигва главният компютър между ушите на Лестър, след което той каза:

— Един милион шестстотин седемдесет и пет хиляди. За „Америкън Експрес“. „Чейс Манхатън“ бяха на трийсет и четири пункта и четвърт при затварянето…

Лестър притвори очи, сбърчи вежди и отвори уста със следната новина:

— Един милион седемстотин и дванадесет хиляди и петстотин.

Лестър никога не казва „долара“. Тук никой никога не казва „долари“. Предполагам, че ако боготворите парите, тогава подобно на древен евреин, който не би произнесъл името на Бога, никой в този храм никога не би произнесъл думата „долари“.

— Значи тези акции са валидни и от двете страни? — попитах аз.

— Не мога да твърдя със сигурност, без да съм ги проверил, но изглежда, е така. И, разбира се, цифрите, които ти казах, не отчитат всички раздробявания на акциите от 1929 година насам. Вероятно става въпрос за десет, а може би за десет и половина.

Това означава десет милиона или десет милиона и половина. Това означава долари. Това беше наистина добра новина за клиентката ми, която, така или иначе, нямаше нужда от тези пари.

— Вдовицата ще се зарадва — казах аз.

— Получавала ли е дивиденти от тези акции?

— Не знам. Но в момента се занимавам с имуществото на починалия й съпруг, така че ще знам, след като прегледам документите.

Лестър кимна замислено и рече:

— Ако по някакъв начин „Чейс“ или „Америкън Експрес“ са загубили връзка с тези хора през всичките тези години, възможно е да съществува едно малко състояние от натрупани дивиденти.

Кимнах.

— Клиентката ми е съвсем невежа по тези въпроси. Знаеш как е с някои от тези възрастни дами.

— Наистина знам — каза Лестър. — С удоволствие ще дам информацията за верификация в отдела ми по изследванията. Само ми изпрати фотокопия от двете страни на удостоверенията и ще ти кажа колко пъти са се раздробили акциите на всяка компания, на каква стойност са днес и дали „Чейс“ или „Америкън Експрес“ търсят клиентката ти, за да й изплатят дивидентите.

— Наистина ли? Много ще ми помогнеш.

— Акциите трябва да се изследват и, да се докаже автентичността им. Те наистина трябва да бъдат предадени, за да им се издадат нови удостоверения. А още по-добре, нека някоя брокерска къща да държи новите удостоверения по сметка. Няма смисъл толкова пари да се търкалят наоколо. Учудвам се, че вече повече от шейсет години са успели да оцелеят, без да им се случи нещо.

— Това ми се струва разумен съвет. Бих искал да открием с теб сметка от името на моята клиентка.

— Разбира се. Защо не донесеш в понеделник действителните удостоверения в офиса ми? Доведи и клиентката си, ако можеш. Ще трябва да подпише някои документи, а й ще са ми необходими съответните сведения от завещанието, според което тя се явява наследник, и т.н.

— А още по-добре, защо ти не дойдеш в кантората ми след затварянето на борсата? Понеделник, в четири и половина.

— Добре. Къде са акциите сега?

— В касата ми — отговорих аз, — но не бих искал да останат там.

Лестър се замисли за миг, след това се усмихна:

— Знаеш ли, Джон, като адвокат по уреждане на имуществото сигурно можеш да обърнеш тези акции в пари.

— И за какво ми е притрябвало да върша това?

Лестър се насили да се разсмее.

— Остави операцията на мен и ще си разделим десет милиона.

Той отново се разсмя, за да ми покаже, че се шегува: „Ха-ха-ха“.

— Дори при днешните норми на поведение на Уолстрийт — отвърнах аз — подобна постъпка би се изтълкувала като неетична.

Усмихнах се, за да му покажа, че разбирам малката му шега, и той също се усмихна, но виждах, че размисля какво той би сторил през уикенда с десет милиона в касата си. Лестър не би пропилял на вятъра такъв шанс. Поговорихме още няколко минути по този въпрос, след което Рандъл и Мартин се присъединиха към разговора и той се насочи към гола, тениса, стрелянето и плуването. В тази петъчна вечер почти из цяла Америка, във всяка кръчма и салон, спортовете, които се обсъждаха, бяха футбол, бейзбол и баскетбол, но доколкото ми е известно, тук все още никой не се бе престрашил да подхвърли: „Ей, какво става с «Метс»?“

Други теми табу са, както обикновено, религията, политиката и секса, макар това да не е споменато в местните закони. И докато сме на темата за секса, Берил Карлайл, която седеше до надутия си тъп съпруг, улови погледа ми и се усмихна. Лестър и Рандъл забелязаха това, но не казаха нищо от сорта: „Ей, Джони, момчето ми, мацето е готово за инструмента ти“, както бихте очаквали да кажат мъже в бар. Напротив, те оставиха инцидентът да отмине, без дори да си разменят многозначителен поглед. Лестър отново говореше за прословутото стреляне по изкуствени гълъби, но моето съзнание бе заето с мисълта за Берил Карлайл и всички „за“ и „против“ прелюбодеянието.

— Джон?

Погледнах към Рандъл Потър:

— А?

— Тъкмо разправях, че Лестър ми каза, че ти действително си срещнал Франк Белароса.

Очевидно някой бе сменил темата по време на моето мисловно отсъствие. Изкашлях се и отвърнах:

— Да… Срещнах го. Съвсем за кратко. В разсадника на Хикс.

— Симпатичен ли е?

Хвърлих бърз поглед към Лестър, който отказа да ме погледне в очите и с това да признае, че много се е разприказвал.

— По-скоро учтив — отвърнах на Рандъл Потър.

Мартин Вандърмир се наведе към мен. Той е пряк потомък на едно старо семейство от кръга Никърбокър^[2] и обича да ни напомня на нас, англосаксонците, че прадедите му са посрещнали първата лодка с англичани в пристанището на Ню Амстердам с оръдеен огън.

— Как учтив, Джон? — попита Мартин.

— Е, добре, може би „почтителен“ е по-точната дума — отвърнах аз, ровейки в мозъчния си запас от думи и пресилвайки правдоподобността на това, което казвам.

Мартин Вандърмир кимна бавно по своя специфичен холандски маниер.

Не искам да останете с впечатлението, че ме е страх от тези хора; всъщност често те се страхуват от мен. Просто когато направиш някой faux pas^[3], искам да кажа, когато наистина прекалиш, като например да твърдиш, че дон на мафията е симпатичен човек и че предпочиташ него за съсед, отколкото сто лестърремсъновци, е, тогава се налага да изясниш какво си имал предвид. Политиците го вършат постоянно. Във всеки случай не разбирах какво толкова са се притеснили тези тримата: аз съм този, който трябва да живее в съседство с Франк Белароса.

— Имаше ли охрана със себе си? — попита ме Рандъл с жив интерес.

— Всъщност, като споменаваш за това, имаше шофьор, който нареждаше покупките в багажника на колата. Черен кадилак — добавих аз със самодоволна усмивка, за да му покажа отношението си към черните кадилаци.

Мартин изрази учудването си на глас:

— Дали тези хора ходят въоръжени?

Мисля, че в клуба вече ме приемаха като експерт по въпросите на мафията, затова отвърнах:

— Не и доновете. Обикновено не. Те не искат неприятности с полицията.

— Но нали преди няколко месеца Белароса уби някакъв колумбийски наркотрафикант? — рече Рандъл.

Тъй като не исках да изглеждам като държанка на мафията, свих рамене и казах:

— Не знам.

Но всъщност си спомнях какво бяха писали вестниците, през януари струва ми се, защото тогава си бях помислил, че човек с ранга на Белароса трябва да е луд, за да се заеме лично с извършването на убийство.

Какво предполагаш, че е правел в разсадника? — поиска да узнае Лестър.

— Сигурно работи там през почивните дни — предположих аз.

Това предизвика лек смях и всички си поръчахме по още едно питие. Страшно ми се искаше отново да погледна Берил Карлайл, но знаех, че втория път няма да ми се размине така лесно.

Появи се съпругата на Мартин, Паулина, и застана на вратата близо до бара, опитвайки се да привлече вниманието му като размахваше ръце подобно на вятърна мелница. Мартин най-после я забеляза, повдигна огромното си, тежко тяло и полека се запъти към жена си.

След това Рандъл се извини, че отива да говори със зет си. С Лестър помълчахме малко, после аз казах:

— Сюзън ми каза, че миналата неделя съм направил грубо изказване и ако е така, искам да знаеш, че не е било нарочно.

Това е уаспския еквивалент на извинение. Ако е формулиран правилно, изразява и известно съмнение, че смяташ каквото и да е извинение за необходимо.

Лестър махна пренебрежително с ръка и рече:

— Остави това. Успя ли да огледаш Мюдон?

Това е уаспския еквивалент на „напълно приемам твоето изказано с половин уста извинение“. Отвърнах на Лестър:

— Да, едва тази сутрин успях да мина оттам с мустанга. Не бях го виждал от години, доста е занемарено, но редките дървета изглеждат изключително добре.

Поговорихме известно време за Мюдон. Трябва да знаете, че Лестър съвсем не е природозащитник в истинския смисъл на думата. Същото се отнася и за повечето от приятелите му и съседите ми. Но, както казах, те открили, че могат да използват природозащитниците, за да постигнат собствените си цели, а именно — да запазят начина си на живот. В резултат се образувала странната коалиция между дворянство и студентство, богати собственици на имения и хора от средната класа. Аз хем принадлежа към дворянството, хем към природозащитниците и следователно съм безценен.

— Не искам петдесет тракторни гаража за по два милиона долара в задния си двор — провъзгласи Лестър.

Така той нарича съвременните жилища: тракторни гаражи. Кимнах съчувствено.

— Не можем ли да поискаме да бъде разделен Мюдон на площи от по двайсет акра? — попита Лестър.

— Сигурно можем. Но трябва да изчакаме докато предприемачът представи изявлението си за опазването на околната среда.

— Добре. Ще следим за това. Какво става с твоето имение?

Станхоуп Хол, както знаете, не е мое имение, но с това Лестър изразяваше и учтивостта, и любопитството си. Отговорих:

— Никой не иска да купи цялото имение от двеста акра с къщата, нито пък къщата с принадлежащите й десет акра площ. Пуснах обяви и по двата начина.

Лестър кимна с разбиране. Бъдещето на Станхоуп Хол, на главната къща, е несигурно. Разбирате, че къща с такива размери може и да е нечий палат на мечтите, но дори някой арабски шейх при днешните цени на петрола би се затруднил да поддържа и осигури персонал за една сграда, която е с размерите на средно голям хотел.

— Такава красива къща — каза Лестър. — Спечели награда, нали?

— Няколко. Когато са я построили през 1906 година, „Таун & Кантри“ са я обявили за най-добрата американска къща на годината. Но времената се менят.

Другата възможност беше да се събори къщата, както е бил разрушен дворецът Мюдон. Това би накарало данъчните служби да преоценят имота като неразработена земя. Къщата за гости е на Сюзън и за нея плащаме отделен данък, а вратарската къщичка, където живеят семейство Алърд, е теоретически защитена от завещанието на стария Станхоуп.

— Какви хора се интересуват от къщата? — попита Лестър.

— Такива, които смятат, че петстотин хиляди е добра цена за къща с петдесет стаи.

Това е, което се опитвам да получа за къщата и десетте акра към нея. Иронията е, че през 1906 е струвала пет милиона долара. Това е около двайсет и пет милиона при днешния курс на долара. Като оставим настрана всякакви естетически съображения за разрушаването на Станхоуп Хол, пестеливият ми тъст, Уилям Станхоуп, ще трябва да вземе под внимание колко ще му струва събарянето на една гранитна сграда, построена да издържи хилядолетия, а и след това да откара някъде отломките съобразно новите закони за опазване на околната среда. Гранитът и мраморът за построяването на Станхоуп Хол са били докарани в Лонг Айлънд с влак от Вермонт. Може би Вермонт ще приеме натрошените камъни обратно.

Между другото, интересно е, че Сюзън не я интересуват главната къща или другите постройки — с изключение на конюшните и тенискортовете. Очевидно спомените й, свързани с къщата, белведера или храма на любовта, или не са важни, или не са хубави. Тя действително се разстрои в оная нощ, когато вандали изгориха къщичката й за игра. Това бе съвсем малка къщурка, подобно къщичката от курабии на Хензел и Гретел, само че направена от дърво и в лошо състояние. Не е трудно човек да си представи едно самотно, малко, богато момиченце с куклите си, което играе самотни игри в една къща, изцяло на негово разположение.

— Свърза ли се вече с хората от общинската служба по озеленяването? — позаинтересува се Лестър.

— Да — отговорих аз. — С някакъв човек на име Пинели от канцеларията на комисията. Той каза, че според него общината засега притежава достатъчно от къщите на Златния бряг. Но това може и да е само първоначалният им гамбит, защото Пинели ме попита дали къщата има някаква архитектурна или историческа стойност.

— Положително има архитектурна стойност — каза Лестър. — Кой й е архитектът?

— Макким, Мийд и Уайт — отговорих аз.

Нито историята, нито архитектурата е стихията на Лестър, но освен че ставаше природозащитник, той се превръщаше и в специалист по обществената и архитектурната история на Златния бряг.

— А колкото до историческата стойност — добавих аз, — знам, че Теди Рузвелт имал навика да прескача от време на време насам от Ойстър Бей, а и Линдберг^[4] е обядвал тук, докато гостувал на семейство Гугенхайм^[5]. Имало е и други забележителни гости, но мисля, че общината се интересува от нещо по-значително от обядите. Ще трябва да проуча въпроса.

— А защо не си измислиш нещо? — предложи Лестър почти на шега. — Като например че Теди Рузвелт е съставил някой от договорите си в Станхоуп Хол или че е държал реч там.

Не обърнах внимание на това и продължих:

— Един от проблемите да се продаде имението на общината като музей или парк е, че „Грейс Лейн“ е все още частен път, както знаеш, а това не допада много на общинските бюрократи. А и освен това няма да ми се разнесе славата по „Грейс Лейн“, ако хиляди коли, натоварени с жители на Бруклин и Куинс, заприиждат тук всеки уикенд да зяпат.

— Не, няма — увери ме Лестър.

— А най-важното, Лестър, ако общината все пак реши да купи имението, ще предложи такава цена, която само ще покрие неплатените данъци. Това е тяхната игра.

Лестър не попита за каква сума става въпрос, защото сигурно я бе проверил в архивите или я бе видял публикувана в „Лоукаст Вели Сентинъл“, в рубриката „Данъчни нарушения“.

Неплатените данъци на Станхоуп Хол, включително лихвите и глобите, възлизат на около четиристотин хиляди долара, които трябва или да платя, или да получа. Може да проверите. Е, сигурно си мислите: „Ако аз дължах четири хиляди долара, да не говорим за четиристотин хиляди от неплатени данъци, биха ми заграбили къщата и децата.“ Вероятно. Но при богатите е различно. Те имат по-добри адвокати, такива като мен.

Аз обаче почти изчерпах законните лавирания, които бях научил, докато следвах право в Харвард, и едва ли ще мога дълго да предотвратявам продаването поради неплатени данъци на този потенциално ценен имот или обявяването на ипотеката му за просрочена. Обикновено не върша адвокатската си дейност безплатно, но Уилям Станхоуп не предложи да ми плаща за услугите, така че, струва ми се, правя изключение за тъста си. Не само е вярно, че богатите не си плащат сметките навреме, но когато най-после ги платят, обичат сами да определят колко дължат.

Лестър като че ли четеше мрачните ми мисли, защото каза:

— Вярвам, че тъстът ти оценява всичко, което си направил.

— Сигурен съм, че е така. Впрочем той е загубил връзката си с реалността, що се отнася до използването на земята и грижите за опазването на околната среда. Ако не може да продаде целия имот непокътнат, иска да го разпродаде на части на предприемачите. Дори и да успея да разделя двестате акра, проблемът с къщата остава. Уилям си представя, че предприемачът или ще събори старата къща, или ще я предложи на новите заселници като клуб или нещо такова. За нещастие събарянето струва скъпо, а още по-скъпо ще бъде за двайсет нови домакинства да я поддържат.

— Това положително е бял слон^[6] — информира ме Лестър. — Но ти все пак се опитваш да запазиш земята, ако не и къщата.

— Разбира се. Но това не е моята земя. Аз съм в същото, положение като теб, Лестър, живея в прекрасна изолация върху няколко акра от едно мъртво имение. Господар съм само на около пет процента от това, на което плащам данъците.

Лестър помисли малко върху това и после каза:

— Какво пък, може да се появи някой бял рицар и да спаси белия слон.

— Може.

В този контекст „бял рицар“ означава някоя нетърговска организация, като например частно училище, религиозна институция, а понякога и приют за душевноболни. Изглежда, именията и земите към тях стават за подобна употреба, а и повечето от съседите се примиряват с това положение, защото земята остава свободна, а гъстотата на населението — ниска. Не бих имал нищо против няколко монахини, разхождащи се из земите на Станхоуп, или дори няколко случая на тежки нервни разстройства, или, в най-лошия случай, ученици от частно училище.

— Опита ли да се свържеш с онази фирма за недвижими имоти от Глен Кроув, която посредничи между акционерните дружества и собствениците на имения? — попита Лестър.

— Да, но изглежда, има твърде много имения и твърде малко купувачи за тях.

Трябва да отбележа, че някои корпорации закупиха цели имения за собствените си нужди. Например старото имение Астор на Сандс Пойнт сега е извънградски клуб на IBM, а един от многото имоти на фамилията Прат на Глен Коув сега е конгресен център. Също така едно от именията на Вандербилт, огромна постройка в елизабетински стил със сто акра земя в Олд Бруквил, сега е седалище на „Банфи Винтнърс“, които възстановиха предишния блясък на къщата с шейсет стаи и земята около нея. Всяка от тези възможности е за предпочитане пред… е, пред двайсет тракторни гаража, обитавани от борсови агенти и потомството им.

Между другото, Уилям Станхоуп е твърде далеч оттук, за да може напълно да оцени факта, че дейността ми по опазване на околната среда й нарежданията, които ми дава, са две почти взаимоизключващи се неща. Това се нарича разминаване на интересите и е както неетично, така и незаконно. Но въобще не ме интересува. Той получава това, за което плаща.

Разбирате, че ако се попритисне малко, тъстът ми би могъл да изнамери четиристотинте хиляди за неплатените данъци, но предпочита да не го прави, поне не преди да е намерил купувач или да настъпи денят преди конфискацията на имуществото. Той твърдо възнамерява да запази огромния си актив, освен ако или докато реши, че това е пасив и не може да го продаде приживе.

Ако се чудите каква стойност има този бял слон за Уилям Станхоуп и наследниците му, ето ви изчисленията: двеста акра земя, ако бъде разделена на парцели от по десет акра, а на легендарния Златен бряг подобно парче земя ще струва над един милион долара, това означава, че преди да бъде обложена с данък, общата сума ще надхвърли двайсет милиона долара.

Предполагам, че в края на краищата Сюзън ще наследи достатъчно пари, за да си наеме един простак на пълен работен ден да й чисти конюшните и някой, който да помага на мен и стария Джордж в градината.

Ако се чудите какво още ми се пише, трябва да знаете, че този тип хора рядко оставят парите да напуснат собственото им семейство. Всъщност аз участвах в предбрачна спогодба много преди хората от средната класа дори да знаят, че подобно нещо съществува. Уилям. Станхоуп и платеният му адвокат съставиха „брачния договор“, както го нарекоха тогава, а аз сам си бяха адвокат, потвърждавайки старата поговорка, че клиентът на адвокат, който представлява себе си, е глупак. Във всеки случай оттогава насам Уилям получава от глупака безплатни юридически съвети.

Погледнато от по-светлата страна, Едуард и Каролин имат попечителски фонд, където се влагат парите на Станхоуп. И за да съм справедлив към Сюзън, трябва да кажа, че „брачният договор“ не беше нейна идея. Във всеки случай не искам парите на Станхоуп, нито пък проблемите им. Обърнах се към Лестър:

— Сюзън и аз не бихме искали на мястото на имението да се разпростре жилищен квартал, още по-малко пък да се разработи земята на Станхоуп Хол за финансови облаги. Но ако този рай е обречен да се превърне в преддверие на ада, тогава всеки от нас трябва да реши дали иска да остане, или да си отиде. Това също е избор.

— Да си отиде къде, Джон? Къде отиват хората като нас?

— В Хилтън Хед.

— Хилтън Хед?

— В която и да е планирана Едемска градина, където никога нищо няма да се промени.

— Това е моят дом, Джон. Семействата Ремсън са живели тук в продължение на повече от двеста години.

— А също и фамилните Уитмън и Сатър. Знаеш това.

Всъщност трябва да ви кажа, че с Лестър Ремсън имаме някаква съмнителна роднинска връзка, която никой от нас не желае да изясни.

Семействата, предшестващи милионерите, могат да си позволят известен снобизъм, дори ако прадедите им са били рибари и фермери.

Обърнах се към Лестър:

— Знаеш, че времето, в което живеем тук, е взето назаем.

— Какво, на черногледец ли се правиш или се предаваш? Нима ще се местите със Сюзън? Тази история с Белароса ли е последната капка?

Понякога мисля, че Лестър ме харесва, затова приех въпроса като проява на загриженост, а не като изказано желание.

— Мислил съм за това — отговорих. — Но Сюзън нито веднъж не е споменала подобно нещо.

— Къде ще отидеш?

Пет секунди преди да ме попита, не знаех, но изведнъж ми хрумна:

— Бих отишъл на морето.

— Къде?

— Морето, морето. Онова мокро нещо, заради което крайбрежните имоти са толкова скъпи.

— А…

— Аз съм добър моряк. Ще взема една осемнайсетметрова яхта и просто ще замина. — Бях се развълнувал. — Първо ще сляза надолу по Интракостал Уогъруей до Флорида и след това през Карибско…

— Ами, Сюзън? — прекъсна ме той.

— Какво Сюзън?

— Конете, човече, конете.

Замислих се. Вярно, един кон на борда ще представлява проблем. Поръчах по още едно питие.

Известно време седяхме и пиехме мълчаливо. Започнах да чувствам ефекта от четвъртото мартини. Огледах се за Берил Каролайн, но мъжът й, идиотът, улови погледа ми. Ухилих му се глупаво, след това се обърнах към Лестър:

— Симпатяга.

— Кой?

— Мъжът на Берил Каролайн.

— Ами, педераст.

Лестър научава думи като тази на работното си място. Друга такава е „педал“. Изглеждат прекрасни думички, но аз като че ли просто не мога да намеря подходящ момент, за да опитам ефекта на някоя от тях.

Поседяхме още известно време, а компанията около нас оредяваше. Чудех се къде ли е Сюзън и дали трябваше да я чакам някъде. Ти има навика да си мисли, че ми е казала нещо, като всъщност не ми го е казала, а след това ме обвинява, че съм забравил. От приятелите си разбирам, че това е доста разпространено сред съпругите. Поръчах си още едно питие за освежаване на паметта.

Коне и лодки нахлуха в съзнанието ми и аз се опитвах да ги помиря. Съвсем ясно си представих Занзибар, препариран и поставен на носа на новата ми сто и осемдесет метрова шхуна.

Погледнах Лестър, който изглеждаше унесен в собствените си мечтания, които вероятно представляваха дворяни на коне, подпалващи „тракторни гаражи“ и тъпчещи детски велосипеди.

Чух гласа на Сюзън до себе си:

— Здравей, Лестър — каза тя. — Още ли се чувстваш обиден? Изглеждаш добре.

Понякога Сюзън може да бъде много пряма.

— Какво искаш да кажеш — попита Лестър, преструвайки се, че не разбира.

Сюзън не обърна внимание на това и запита:

— Къде е Джуди?

— Не знам — отвърна той искрено.

Замисли се за момент, след това добави:

— Трябва да й се обадя.

— Първо трябва да знаеш къде е — отбеляза Сюзън. — За какво си говорехте с Джон?

— За акции и голф — отговорих аз преди Лестър да успее отново да задълбае в темата за Станхоуп Хол, която не е от любимите на Сюзън. Обърнах се към Лестър:

— Ще вечеряш ли с нас, докато се опитваш да си спомниш къде е жена ти?

Не трябваше да пия четвъртото или петото мартини. Всъщност петото беше окей. Четвъртото не трябваше да пия.

Лестър се изправи, залитайки.

— Сега си спомням. Ще имаме гости за вечеря.

— Трябва да ми дадеш рецептата — каза Сюзън.

Явно беше раздразнена от нещо. Горкият Лестър изглеждаше объркан.

— Да, разбира се, ще ти я дам — отвърна той. — Искаш ли да дойдеш с мен? Ще се обадя.

— Благодаря — отвърна тя, — но имаме други планове за вечерта.

Не знаех дали това е истина или не, защото Сюзън никога не ми казва за тези неща.

Лестър ни пожела приятна вечер, а тя му каза да кара внимателно.

Станах и се опрях на стената. Усмихнах се на Сюзън:

— Радвам се да те видя.

— Колко мои образа виждаш? — попита тя.

— Съвсем трезвен съм — уверих я, след което смених темата: — Семейство Карлайл са тук. Бихме могли да ги поканим да вечерят с нас.

— Защо?

— Тя не ти ли е приятелка?

— Не.

— Мислех, че е. Харесва ми… — не можех да си спомня името му — съпругът й.

— Ти го смяташ за надут глупак.

После допълни:

— Имаме планове за тази вечер.

— Какви?

— Нали ти казах сутринта.

— Не, не си. С кого? Къде? Не мога да карам.

— Личи ти. — Хвана ме под ръка. — Ще вечеряме тук.

Проправихме си път към срещуположното крило на заведението и стигнахме до най-голямата от трапезариите. Сюзън ме насочи към една маса, където седеше не някой друг, а семейство Вандърмир.

Стана ми ясно, че и на Мартин жена му бе пропуснала да го информира за вечерните планове.

Със Сюзън седнахме около кръглата маса с бяла покривка и разменихме няколко незначителни думи с тях. Понякога си мисля, че Ели Уитни^[7] е взел идеята си за заменяемите части от обществото на едрата буржоазия, където всички хора са взаимозаменяеми. Всеки един в тази стая би могъл да се прехвърля от маса на маса цяла нощ, без това да повлияе ни най-малко на темпото на разговорите.

Осъзнах, че нарастващото ми критично отношение към равните ми е повече резултат на вътрешни промени в мен, отколкото на каквито и да било промени в тях. Това, което някога ме успокояваше, сега ме дразнеше и се разтревожих съвсем искрено за компромисите и примирението, които незабелязано бяха завладели живота ми. Беше ми омръзнало да съм пазач на Станхоуп Хол, бях уморен от всеобщата мания за обществено положение, не можех да понасям незначителните разговори, дразнеха ме стариците, които влизаха в кантората ми с десет милиона долара в стар куфар и въобще се чувствах нещастен от това, което някога ме правеше доволен.

Странно, но не си спомням да съм се чувствал така предишната седмица. Не съм сигурен как ме споходи това прозрение, но при прозренията е така: един ден просто те шибват през лицето и разбираш, че си открил истината дори без да знаеш, че си я търсил. Какво ще направиш оттам нататък, е друг въпрос.

Тогава не го осъзнавах, но бях готов за велико приключение. А това, което също не знаех, бе, че новият ми съсед бе решил да ми го предостави.