Нелсън Демил
Златният бряг (35)

33.

Ескортът мина през портите на Станхоуп Хол и продължи нагоре по чакълестата алея на наскоро придобитото владение на Белароса, докато стигна до малкия анклав на Сюзън, където аз пожелах на престъпните си приятели приятен ден и тръгнах с куфара си към входната врата.

Ягуарът на Сюзън стоеше отпред, но при ездачите това невинаги означава, че човекът си е вкъщи, и когато влязох в къщата, в нея беше тихо и пусто. Радостната среща се отлагаше.

Отидох в кабинета си и изтрих двайсет и шест съобщения в телефонния си секретар, след това взех купа факсове и ги изгорих в камината, без да ги прочета. Но пощата си прегледах, защото уважавам написаните на ръка писма. В нея имаше обаче само едно писмо, което отделих настрана. Беше от Емили. Всичко останало се оказаха служебни писма, неплатени сметки, реклами и всякакъв боклук от този сорт, който също изгорих.

Седнах и прочетох писмото на Емили:

Скъпи Джон,

Откъде, за бога, успя да намериш тази отвратителна вратовръзка? Непрекъснато нагласях цветовете на телевизора, но по никакъв начин вратовръзката ти не пасваше на костюма, освен ако лицето ти не е зелено. И забелязах, че все още не носиш джобно гребенче. Гледах онази испанка — Алварез, мисля, че се казваше — по местния канал тук, и да знаеш — тази жена те мрази или те обича. Разбери кое от двете. С Гари сме добре. Ела ни на гости. Скоро!

С обич сестра ти

Прибрах писмото в чекмеджето на бюрото си и отидох в кухнята. Ние си имаме семеен съобщителен център, известен в миналото като дъска за обяви, но единственото съобщение на нея гласеше: „Занзибар, ветеринар, вторник сутринта.“ Майната му на Занзибар. Той не може дори да чете, а и без това не се допуска в кухнята.

Качих се с куфара си на горния етаж и влязох в предишната семейна спалня, сега спалнята на любовницата, и хвърлих куфара си в ъгъла. Преоблякох се в дънки, доксайдки и спортна фланелка и отидох в банята. Устата ми още миришеше на онова сирене, затова се нажабурих с ментова вода, но не ми помогна. Веществото бе влязло в кръвта ми.

Излязох от къщата и се качих в мустанга, който ми беше малко трудно да запаля, след като не беше каран известно време. Джордж Алърд наистина беше мъртъв. Най-сетне двигателят заработи и аз тръгнах надолу по алеята. Възнамерявах да отида да си видя лодката, но докато наближавах вратарската къщичка, Етел излезе от нея и застана на пътя, облечена в неделната си рокля на цветя. Спрях мустанга и излязох от колата.

— Здравей, Етал.

— Здравейте, мистър Сатър.

— Как си?

— Горе-долу — отвърна тя.

— Изглеждаш добре.

Всъщност не изглеждаше добре, но аз умея да говоря с наскоро овдовели жени, със сираци и недъгави.

— Не е моя работа да казвам това, мистър Сатър — рече тя, — но смятам, че пресата е несправедлива към вас.

Етел Алърд ли беше това? Тя ли използва онзи Джорджизъм „не е моя работа да казвам това“? Очевидно тази жена бе обладана от духа на съпруга си.

— Много мило от твоя страна, че мислиш така — отвърнах аз.

— Това сигурно е много тежко за вас, сър.

Малко оставаше да обърна очи към небето да видя дали Джордж не се усмихваше оттам.

— Съжалявам за неприятностите, които всичко това ти е създало, що се отнася до неканените посетители.

— Няма нищо, сър. Това ми е работата.

(Нима?)

— Въпреки това оценявам търпението ти. Опасявам се, че това може да продължи още известно време.

Тя кимна, всъщност поклони се, както правеше Джордж, за да покаже, че е чул и разбрал. Това ми изглеждаше малко призрачно, затова казах:

— Е, грижи се за себе си.

Тръгнах обратно към мустанга.

— С мисис Сатър ходихме на църква тази сутрин — осведоми ме тя.

— Колко хубаво.

— Тя каза, че може би ще се върнете днес.

— Да.

— Тя ме помоли да ви кажа, ако ви видя, че днес следобед ще е из имението. Може би в градината или да язди, или при конюшнята. Каза да я потърсите. — След това добави колебливо: — Не изглеждаше на себе си през последните няколко дни.

(Ти също, Етел.)

А и всички тук. Точно в този момент бих дал всичко, за да върна времето през април, когато светът беше сигурен и скучен. Но сега наистина не исках да видя Сюзън; исках да видя лодката си, но пък и не можех напълно да пренебрегна съобщението на Етел, затова казах:

— Благодаря. Ще поогледам наоколо.

Качих се в мустанга, обърнах и потеглих обратно по дългата алея.

Отидох до конюшнята и надзърнах вътре, но Сюзън я нямаше, макар че и двата коня бяха там. Подкарах мустанга и тръгнах през имението към Станхоуп Хол, но не я видях и при терасираната градина. Минах покрай белведера и лабиринта от жив плет, но и там я нямаше.

Дойде ми наум, докато карах из имението, че това вече не е собственост на Станхоуп, а на Белароса и че всъщност дори до „Грейс Лейн“ стигнах по дългата чакълеста алея, която сега беше негова собственост, но приемах, че който и да е извършил сделката за Уилям, е бил достатъчно умен, за да включи в договора точка за сервитутно право. Но всъщност аз не съм собственик на къщата за гости, тогава какво ме е грижа? Сюзън и Франк могат да се споразумеят за сервитутното право. Това как ви прозвуча като самосъжаление? Но поставете се в моето положение: без земя, без пари, без власт, без работа и рогоносец. Но бях също и свободен. И можех да си остана такъв, освен ако не съм достатъчно глупав да си върна земята, парите, властта, работата и жената. Докато минавах покрай сливовата градина обаче, забелязах някаква сламена шапка на една каменна пейка в края на горичката и спрях мустанга. Слязох от колата и видях, че до шапката имаше букет от диви цветя, чиито дръжки бяха завързани с панделката й.

Поколебах се малко, след това навлязох в горичката. Сливовите дървета бяха засадени на големи разстояния едно от друго и макар че бяха избуяли през годините, в горичката все още беше светло и можеше да се върви свободно.

Видях я на известно разстояние пред мен, облечена в бяла памучна рокля, с плетена кошница в ръка. Събираше сливи, които бяха малко и нарядко в тази умираща градина. Наблюдавах я известно време и макар че не можех да видя лицето й ясно при това разстояние и през лъчите слънчева светлина, изглеждаше ми унила. Ако цялата тази сцена ви се струва твърде нагласена, уверявам ви, че и аз си помислих същото. Имам предвид, че тя бе казала на Етел да ме накара да я потърся. От друга страна, Сюзън не е склонна да манипулира хората, да използва женски хитрости или въобще нещо от този сорт. Така че, ако си е направила труда да нагласи тази сцена, това само по себе си говореше за нещо. Искам да кажа, че ако я бях открил в градината да се грижи за зеленчуците, които Белароса ни бе дал, това също щеше да говори за нещо. Нали? Но стига толкова градинарска психология. Тя, изглежда, усети, че не е сама, погледна към мен и се усмихна колебливо.

Сега си представете как бягаме един към друг в свещената горичка, в забавен кадър, клоните ни правят път, плетената кошница е захвърлена настрана, снопчета слънчева светлина играят по усмихнатите ни лица и двамата сме с разтворени обятия. Представихте ли си го?

А сега се върнете към Джон Сатър, който стои с ръце, пъхнати в джобовете на дънките, и гледа жена си с хладна незаинтересованост. В едър план, колебливата усмивка на Сюзън, която става още по-колеблива.

Във всеки случай тя тръгна към мен и извика:

— Здравей, Джон.

— Здравей.

Тя продължи да върви към мен, като кошницата леко се поклащаше на ръката й. Изглеждаше по-загоряла, отколкото когато я бях видял преди пет дни, и всичките й лунички се бяха показали. Забелязах, че е боса, а сандалите й са в кошницата. В този момент изглеждаше на деветнайсет години и почувствах как сърцето ми заби лудо, когато тя застана само на няколко крачки от мен. Тя извади една слива от кошницата и ми я подаде:

— Искаш ли?

Един мой предшественик взел веднъж някакъв плод от една жена в една градина и това му струвало доста неприятности, затова казах:

— Не, благодаря.

И така, стояхме на няколко крачки един от друг и най-накрая аз казах:

— Етел ми каза, че си искала да говориш с мен.

— Да, исках да ти кажа добре дошъл вкъщи.

— Благодаря, но не съм си вкъщи.

— Вкъщи си, Джон.

— Виж какво, Сюзън, едно от първите неща, които научаваме ние, които не сме били родени в имение, е, че не може и вълкът да е сит, и агнето цяло. За всяко удоволствие се заплаща. Ти вземаш решенията си, Сюзън, и трябва да поемеш отговорността за действията си.

— Благодаря за тази протестантска среднобуржоазна проповед. Прав си, че са ме възпитавали по друг начин, но аз се приспособих към новите условия много по-добре, отколкото ти. Винаги съм ти била добра съпруга, Джон, и заслужавам по-добро отношение от това.

— Така ли? Това означава ли, че отричаш всякакви сексуални отношения с Белароса?

— Да, отричам ги.

— Добре, но аз не ти вярвам.

Лицето й почервеня.

— Тогава защо не попиташ него?

— Няма смисъл, Сюзън, след като ти си му предала разговора, който водихме с теб. Как мога да вярвам на теб или на него, когато е очевидно, че играете комбина? За идиот ли ме смяташ?

— Не, ти си умен адвокат. Но си станал прекалено подозрителен и циничен. — Направи малка пауза и ме погледна: — Но въпреки това ще ти кажа нещо. Аз и Франк станахме добри приятели и — да, говорим, говорим и за теб, и за всичко останало и предполагам, това е изглеждало като непристойно държание. Извинявам се за него.

Погледнах я в очите и исках да й повярвам, но имах твърде много косвени доказателства за противното.

— Сюзън — казах й аз, — кажи ми, че имаш връзка с него, и аз ще ти простя. Казвам го без никакви условия и повече никога няма да говорим за това. Давам ти честната си дума. Но трябва да ми го кажеш сега, в тази минута, без повече лъжи. — И добавих: — Такова предложение се прави само веднъж.

— Казах ти какви са отношенията ни — отвърна тя. — Близки, но не сексуални. Може би твърде близки, но аз ще се погрижа за това. Пак ти казвам, извинявам се за това, че съм му се доверила, и ако си ядосан, мога да те разбера. Ти си единственият мъж, от който имам нужда. — И добави: — Липсваше ми.

— И ти на мен.

Което беше вярно. Невярното беше нейното признание в по-малко престъпление. Това е стар трик. Разбрах, че доникъде нямаше да стигнем. Сюзън е хладнокръвен човек и дори ако беше стояла цели осем часа на мястото за свидетели в съда, а аз да бях един свиреп разярен адвокат, пак нямаше да успея да изтръгна от нея това, което искам. Тя бе решила да лъже, или по-точно Белароса го бе решил вместо нея по свои собствени съображения. Чувствах, че ако беше всеки друг, но не и той, тя щеше да се изправи срещу мен и да ми каже истината. Но този мъж имаше такава власт над нея, че тя можеше да ме гледа в очите и да ме лъже, макар това да беше против цялата й природа и възпитание.

В този момент се чувствах по-зле, отколкото ако просто бе казала:

— Да, чукам се с него от три месеца.

Всъщност страхувах се за нея, защото тя беше по-малко способна да се справи с мистър Белароса и неговата поквареност, отколкото аз. Инстинктивно усещах, че моментът не е подходящ да я насилвам повече и да продължавам очната ставка.

— Добре, Сюзън — казах аз. — Разбирам, че си била съблазнена от него по друг начин. И да, ядосан съм и ревнувам заради твоите отношения с него, дори и да не са сексуални. Бих искал просто да бяха физически, а не метафизически.

Това не беше вярно, разбира се, защото на първо място съм мъж, а чувствителен, интелигентен, модерен съпруг — на второ или трето или дори четвърто, ако не и по-ниско. Но това ми прозвуча като правилния отговор на нейното признание в емоционална изневяра.

— Ти също беше съблазнен от него, Джон — каза ми тя.

— Да, права си.

— Е, ще бъдем ли приятели?

— Можем да поработим върху това. Но аз все още съм ядосан за много неща. А вероятно и ти.

— Да, ядосана съм, че ме обвини в изневяра и че от месеци емоционално си се отдръпнал от мен.

— Може би трябва да се разделим за известно време — казах аз.

Тя, изглежда, обмисляше това, после отвърна:

— Бих предпочела да успеем да решим проблемите си, като живеем заедно. Не е задължително да спим заедно, но бих искала да живееш вкъщи.

— В твоята къща.

— Казах на адвокатите си да прехвърлят имота на името и на двама ни.

Животът поднася какви ли не изненади, нали?

— Кажи им да не го прехвърлят.

— Защо?

— Не искам имоти, при положение че имам данъчни проблеми. А твоите имоти не ги искам при никакви обстоятелства. Но благодаря за жеста.

— Добре. — И попита: — Е, ще останеш ли?

— Остави ме да си помисля. Смятам да прекарам няколко дни с лодката в морето. Опасявам се, че няма да мога да дойда на откриването на картината ти тази вечер.

— Ако искаш, бих могла да кажа на… Анна да го отложим — отвърна тя.

— Не, Анна ще се разстрои. Моля те, предай извиненията ми на Анна.

— Добре.

— Ще се видим след няколко дни — казах аз и се обърнах, за да си тръгна.

— Джон?

— Да?

— Сега се сетих. Мистър Мелзър идва тук оня ден. Мисля, че беше четвъртък или петък.

— Е, и?

— Той каза, че трябвало да направиш някаква първоначална вноска от данъците си.

— Не му ли каза, че още не сме прехвърлили собствеността на къщата в Ийст Хамптън?

— Казах му. Той каза, че ще види какво може да направи, но изглеждаше угрижен.

— Ще се свържа с него. — Поколебах се малко, след това казах: — Сюзън, ще трябва да извървим дълъг път.

Тя кимна.

— Бихме могли да заминем заедно, Джон, веднага щом нещата тук се уредят. Само ти и аз. Можем да отидем с лодката в Карибско море, ако искаш.

Тя положително се опитваше, а аз положително не. Но раната беше твърде дълбока, а лъжите по никакъв начин не я лекуваха. Внезапно ми се прииска да й кажа, че съм спал с известна телевизионна репортерка и щях да го направя, ако знаех, че би ни помогнало по някакъв начин. Но аз въобще не се чувствах виновен и нямах нужда да се изповядам, а и Сюзън нямаше нужда да слуша признания, направени от жажда за отмъщение.

— Помисли си за едно пътуване с лодката, Джон.

— Ще си помисля.

— Ах, щях да забравя, обадиха се Едуард и Каролин. Много поздрави и от двамата. Казаха, че ще ни пишат, но нали знаеш колко време им отнемат писмата. — Тя се усмихна.

— Ще им се обадя, като се върна. Ще се видим след няколко дни.

— Внимавай, Джон. Наистина не бива да излизаш с лодката сам.

— Ще остана в Пролива. Там не е опасно.

И добавих:

— Успех довечера.

Обърнах се и докато се отдалечавах, я чух да вика:

— Не отивай в Карибско море без мен.

 

 

Около час по-късно спрях пред яхтклуба, след като се бях отбил в един магазин в Бейвил, за да си взема бира, леберкез и хляб. Можеш да живееш три дни на бира, леберкез и хляб, преди да те хване скорбута и кокошата слепота.

Занесох кашончето с бира и сака с продуктите на едно отиване до лодката и оставих всичко на кея. Тъкмо щях да скоча в лодката, когато забелязах едно картонче, пъхнато в прозрачно пластмасово облекло, което висеше на бордовата ограда на носа. Наведох се и прочетох тази табелка:

Конфискация на правителството на Съединените щати. Тази собственост е конфискувана поради неплатени данъци, дължими от Джон Сатър по силата на облагането, определено от областния директор по вътрешните приходи. Лица, които използват тази собственост независимо за какви цели, носят наказателна отговорност пред закона.

Гледах картончето известно време, опитвайки се да разбера как е попаднало това нещо на лодката ми. След цяла една минута станах и натоварих провизиите си на борда.

Докато отвързвах въжето, забелязах, че хората от съседните лодки ме гледаха. Искам да кажа, че ако ми трябваше едно последно унижение, това беше то. Но пък можеше да бъде и по-лошо. Да не забравяме, че точно тук, на Лонг Айлънд, през колониалните времена са затваряли хората в дървени сандъци и са ги топили в езерата, намазвали са ги с катран и са ги овалвали в пера^[1], завързвали са ги на позорния стълб и са ги биели с камшици публично. Така че една малка табелка на бордовата ограда не беше кой знае какво. Поне не трябваше да я нося окачена на врата си.

Включих двигателя и излязох с „Поманок“ в залива. Забелязах, че на вратата, която водеше към каютата, имаше също такава табелка като на носа. А още една висеше на гротмачтата. Е, не можех да кажа, че не съм видял табелката, нали?

Изключих двигателя и оставих лодката да се носи по течението и вятъра. Беше късен следобед, един приятен неделен ден през август, малко по-хладно от обичайното, но спокойно.

Това наистина ми липсваше, докато бях в Манхатън; мириса на море, хоризонтите, уединението и тишината. Отворих си кутия бира, седнах на палубата и отпих. След пет дни менюта, обслужване по стаите и ресторанти ми беше приятно да си направя сам сандвич с леберкез и да пия бира от кутия.

Долу-горе преполових кашончето, докато се носех на дрейф из залива, и размишлявах за смисъла на живота и по-специално се питах дали казах и направих точно това, което трябваше със Сюзън. Мисля, че правилно постъпих и оправдах себе си за това, че не й казах, че не вярвам на историята й, като си припомних, че тя е на ръба на полудяването дори при най-добри обстоятелства. Нямах за цел да съсипя нея или брака ни. Наистина исках нещата да се оправят. Имам предвид, че в известен смисъл ние все още се обичахме, но няма нищо по-нелепо от двама съпрузи, които живеят заедно, когато единият от тях има извънбрачна връзка, а другият знае за нея. (Това сега се нарича подмятане. Сюзън бе тази, която имаше извънбрачна връзка. Белароса бе обяснил това онази вечер, когато всички вечеряхме в „Крийк“. Нали?) Не спите заедно, разбира се, но пък и не е задължително да се разделите и да поискате развод. Особено ако двамата все още сте емоционално свързани. Има и други, по-малко цивилизовани реакции, знам, като например да се вдигне скандал или единият от съпрузите да изпадне в истерия и да се нахвърли върху другия. Но в случая цялата каша се бе забъркала по такъв странен начин, че се чувствах отговорен за нея.

Всъщност Сюзън не бе признала с думи, че действително има любовни отношения със съседа ни, което малко усложняваше ситуацията. Да го представя със съдебни термини: аз бях направил обвинението, но не бях представил доказателствата и обвиняемата упражняваше правото си да мълчи, да се муси и да се затвори в себе си. И наистина, макар че Белароса мълчаливо бе признал връзката, доказателства ми по отношение на Сюзън бяха изцяло косвени. Затова мисля, че и двамата смятахме, че ако просто избягваме тази тема и се избягваме един друг за известно време, в крайна сметка може би и двамата щяхме да повярваме, че това въобще не се е случвало. Това беше нещо като обратното на сексуалните ни фантазии; т.е. щяхме да използваме добре развитите си умения да си измисляме разни неща, за да се преструваме, че това, което ставаше, беше просто още една сексуална мелодрама, този път озаглавена „Джон подозира Сюзън в изневяра“.

Във всеки случай след десетата или единайсетата бира разбрах, че Франк Белароса е пречката по пътя към едно истинско и трайно помирение.

Небето вече розовееше, чайките пикираха и беше време да се връщам обратно. Станах, залитайки, слязох долу и взех една брадвичка, втъкната между дъските. Отидох в предната част и замахнах с брадвата, която направи петнайсетсантиметров разрез в стъклопластовия корпус под ватерлинията. Издърпах брадвата и наблюдавах как водата нахлува в помещението между мивката и душа. Замахнах още няколко пъти с брадвата и направих една доста широка дупка в корпуса. Океанът нахлу вътре, наводнявайки пода и разливайки се в предната кабина.

Качих се горе и отворих сандъка с флагчетата, откъдето извадих седем вимпела и ги закачих на фала. Вдигнах флагчетата на гротмачтата.

Горд от идиотщината си и докато „Поманок“ се накланяше на дясната си страна, а аз се опитвах да я наклоня на лявата, приклекнах на предната палуба и извадих спасителния сал. Прехвърлих останалата бира върху сала заедно с две малки гребла, и седнах на него. Отворих си една бира и пиех, докато лодката ми потъваше във водата около мен.

Океанът заля първо дясната страна, разля се около наведената палуба и повдигна сала с няколко сантиметра.

На „Поманок“ й трябваше доста време, за да потъне, но в края на краищата кърмата се скри под водата и спасителният сал се плъзна над нея. Наблюдавах как лодката ми бавно потъваше в океана, килната на около 45° на дясната си страна, носа й все още стърчеше над водата, а на мачтата се вееха седемте сигнални флагчета, които обявяваха на света: Майната ви.

Вече почти се бе свечерило и докато се носех по вълните, ми ставаше все по-трудно да виждам лодката си, но все още различавах мачтата с флагчетата, която лежеше почти перпендикулярно на водата. Изглеждаше като че ли килът е опрял в дъното и лодката нямаше да потъне повече.

Известно време се носех с прилива, като се справях с нова бира и мислех за това-онова. Очевидно това, което направих, беше много злобна постъпка, да не говорим, че е първокласно престъпление. Но какво от това? Искам да кажа, че някой бе постъпил много злобно с мен. Не е ли така? Виждах в тази работа почерка на Алфонс Ферагамо, а също и на мистър Новак. Може би дори мистър Манкузо имаше пръст в нея, а и мистър Мелзър бе оказал някакво влияние. „Нищо добро няма да излезе от опитите ви да се преборите със сили, които са много по-силни от вас.“ Вярно, но ми харесваше битката.

Това, което не харесвах, бе, че изгубих лодката си, която по някакъв полумистичен начин бе станала част от мен през годините. „Поманок“ винаги е била моят „скрит коз“, моята ракета към други галактики, моята машина на времето. Затова ми я отнеха. И както казваха флагчетата, майната ви.

Разбира се, ако не бях толкова озлобен и импулсивен, щях да си върна лодката, след като си платя данъците, но не това бе важното. Важното беше, че нямаше да позволя да използват „Поманок“ като залог или като нож в гърдите ми. Тя беше добра лодка и не биваше да понася унижението да носи върху себе си табелата за конфискувана от правителството собственост. Затова отворих една бира в нейна чест, легнах на сала и се понесох по вълните из залива.

Около полунощ, след като бях преброил около милиард небесни светила и бях си пожелал разни неща на около дузина падащи звезди, аз се размърдах и се изправих.

Допих някаква бира, ориентирах се къде съм и започнах да греба към брега. Докато натисках веслата, се запитах:

— Какво ли още може да ме сполети?

Но никога не бива да си задавате този въпрос.