Нелсън Демил
Златният бряг (30)

28.

Литъл Итъли не е далеко от „Фоли Скуеър“, а е близо също и до „Пълийс Плаза“, до управлението на ФБР на „Федерал Плаза“ и до държавните и градските криминални съдилища. Това географско разположение на квартала е удобно за адвокатите, за хората на закона и от време на време, за някои от жителите му, на които по една или друга причина се налага да влязат в контакт с тези държавни служби. Така че на практика ние можехме да спрем пред „Ресторанта на Джулио“ на „Мот Стрийт“ в Литъл Итъли само пет минути след като напуснахме „Фоли Скуеър“. Но вместо това, поради някои други съображения пътуването до ресторанта ни отне близо час. От друга страна пък, едва сега беше станало време за обяд.

„Джулио“, както видях, беше един старомоден ресторант, разположен в приземния етаж на една от онези шестетажни жилищни сгради, построени в началото на века, които изобилстваха с противопожарни стълби. Отляво имаше стъклена врата, а отдясно — витрина, наполовина закрита от червена ресторантска завеса. На витрината с полуизтрити позлатени букви бе изписано ДЖУЛИО.

По стъклото нямаше нищо друго, нито менюта, нито изрезки от вестници, нито рекламни лепенки за кредитни карти. Заведението не изглеждаше съблазнително или поне привлекателно.

Както споменах, идвам в Литъл Итъли от време на време, обикновено с клиенти, тъй като Уолстрийт не е далеч. Но не бях виждал това място, а и да бях го забелязал, не бих влязъл вътре. Всъщност клиентите ми (а и аз) предпочитат разкошните ресторанти по „Малбъри Стрийт“, където е пълно с туристи и жители на предградията, които се гледат втренчено един друг, опитвайки се да отгатнат кой е от мафията.

Лени отиде да паркира колата, а Вини влезе в ресторанта пръв. Вероятно той беше на дежурство. Аз останах на тротоара с Белароса, който бе застанал с гръб към тухлената стена и оглеждаше улицата по цялото й протежение.

— Защо стоим отвън? — попитах го аз.

— Добре е първо да им съобщиш, че идваш — отвърна той.

— Разбирам. А не си можел да им се обадиш предварително, нали?

— Не. Не е необходимо да вършиш това.

— Правилно.

Той изобщо не поглеждаше към мен, но държеше под око улицата. Има много хубави ресторанти в Литъл Итъли и всички те се опитват да се задържат на ниво в конкуренцията. А понякога пътят към славата и богатството се скъсява, ако човек като дон Белароса влезе в такова заведение и бъде застрелян на масата си. Веднага си представих едно ужасяващо заглавие във вестник: „Донът — денди и адвокатът му застреляни“.

— Тук имало ли е нещастни случаи? — попитах аз сътрапезника си за обяд.

Той ме погледна.

— Какво? А… не. Всъщност, да. Веднъж. Но това беше още през сухия режим. Много отдавна. Обичаш ли пържена сепия? Calamaretti fritti?

— Вероятно не.

Вини отвори вратата и подаде главата си.

— Окей.

Влязохме. Ресторантът беше дълъг и тесен, а масите бяха застлани с традиционните червени карирани покривки. Подът бе от старите бели керамични плочки, а таванът — от пресована ламарина, боядисана с бяла гланцова боя. От него висяха три огромни вентилатора, които лениво се въртяха, раздвижвайки миризмата на чесън. По чисто белите гипсови стени бяха окачени евтини картини, всяка от които представляваше пейзаж от слънчева Италия. Заведението нямаше много привлекателен вид, но беше автентично.

По масите имаше малко хора и сервитьорите, облечени в червени сака, стояха тук-там из салона и поглеждаха крадешком към дон Белароса. Някакъв човек в черен костюм забърза към нас с протегната напред ръка и с Белароса си размениха поздрави на италиански. Белароса го нарече Патси, но всъщност не ми го представи, макар че очевидно той беше управителят на заведението.

Патси ни заведе до една ъглова маса в дъното. Тя беше малка и удобна, с добър обсег.

Лени бе пристигнал и заедно с Вини седнаха на една маса близо до витрината, откъдето можеха да държат вратата под око. Сега вече цялото заведение беше в обсега ни, което беше първото изискване за един приятен обяд в „Джулио“.

Патси се държеше раболепно, сервитьорите ни се покланяха, докато минавахме покрай тях, а някакъв мъж и жена, очевидно собственикът и съпругата му, изскочиха от кухнята и само дето не се простряха на пода в краката ни. Всеки се бе ухилил, с изключение на Франк, по чието лице бе застинала безизразната физиономия на мафиот, която никога досега не бях виждал.

— Често ли идваш тук? — попитах го аз.

— Аха.

Той каза нещо на собственика на италиански и човекът отиде някъде, вероятно да се самоубие, помислих си аз, но не след дълго той се върна с бутилка кианти^[1] и две чаши. Патси отвори бутилката, но Франк наля. Най-накрая, след доста суетня около масата ни, всички се оттеглиха и ни оставиха на мира. Франк чукна чашата си в моята и каза:

— Salute!

— Наздраве — отвърнах аз и отпих от виното, което имаше вкус на грапа, разредена с танинова киселина. Уух!

Франк млясна с устни.

— Аа… хубаво е. Не е за всеки. Направо от другата страна.

(Трябва да го оставят там.)

Бяха влезли още няколко души и аз се огледах. Клиентелата по обяд, изглежда, беше предимно местни хора, предимно мъже и предимно възрастни, които носеха висящи като чувал костюми без вратовръзки. Дочувах около себе си смесица от английска и италианска реч.

Имаше и няколко по-млади мъже в хубави костюми и като вампир, който с един поглед разпознава себеподобните си, аз веднага ги определих като служители на Уолстрийт, някакви модни простаци, които бяха „открили“ „Джулио“, както Колумб бе открил Америка, т.е. това не съществува, докато не го намеря.

Тук-там по масите забелязах мъже, за които сметнах, че вероятно са от бранша на Франк. Още повече че той кимна на някои от тези хора и те отвърнаха на поздрава му. Въпреки интимната обстановка в заведението и факта, че вътре бе топло, само простаците от Уолстрийт и някои от възрастните мъже бяха съблекли саката си. Останалите клиенти, сигурен бях, или носеха кобури с каишка през рамото, или искаха всеки да си мисли, че носят. За Франк знаех, че не може да е въоръжен, защото скоро го бяха претърсили при регистрацията. А Лени и Вини, знаех, носеха оръжие. Аз бях невъоръжен, ако изключим тристадоларовата ми писалка „Мон Блан“ и златната ми карта на „Американ Експрес“. Обърнах се към клиента си:

— Доволен ли си от начина, по който стана работата сутринта?

Той сви рамене и отвърна:

— Както и да е, стана. Нямам оплаквания от теб.

— Чудесно. Искаш ли да обсъдим обвинението срещу теб? Защитната реч?

— Казах ти, това са глупости. Няма да се стигне до процес.

— Но може. Ферагамо е представил петима свидетели на предварителния съд. И тези свидетели са казали достатъчно, за да те въвлекат в убийството на Хуан Каранза.

— Вероятно Ферагамо им е бутнал нещо. Те може и да са видели убийството, но не са видели моето лице там.

Кимнах.

— Окей. Вярвам ти.

— Добре. Значи правилно постъпи днес.

— Не. Лъжесвидетелствах.

— Не се тревожи за това.

Собственикът, който се казваше Лучио, дойде с една купа пържени кръгчета лук и сервитьорът постави на масата две малки чинии.

— Mangia — каза Франк, докато загребваше с ръка от кръгчетата.

— Не, благодаря.

— Хайде. Яж.

Кръгчетата не бяха от лук, разбира се, но аз се опитвах да си представя, че са. Сложих няколко от тези неща в чинията си, след това едно в устата си и го преглътнах с кианти. Гъл-гъл-гъл.

На масата, направо върху покривката, имаше голяма ненарязана пита италиански хляб, която Франк начупи с огромните си лапи и бутна няколко парчета към мен. Не видях никъде панер за хляб, а сигурно нямаше и да видя. Хапнах малко от хляба, по-хубав от който не бях ял досега.

Докато дъвчеше, Белароса каза:

— Разбираш ли какво имам предвид, като казвам, че се подчинявам на закона? Манкузо идва съвсем сам, а аз чакам да ми сложи шибаните белезници. А как мислиш изваждат някоя жълтуга от един от онези светски клубове? Влизат вътре с цял шибан батальон, въоръжени до шибаните си зъби и през цялото време трябва да отблъскват жълтугите, докато спипат този тип и го извлекат навън, а той пищи и се гърчи в ръцете им. И при такива случаи все има няколко пострадали или убити. Виждаш ли разликата? Ти какво си мислиш, че Манкузо е герой? Не. Той знаеше, че няма да го гръмна.

— И все пак, Франк, за това се иска смелост.

Той се усмихна:

— Аха. Този малък, мършав жабар чука на вратата ми и казва: „Арестуван си“. Аха. — И добави: — Но да не си мислиш, че Манкузо ще стане звезда? Няма никакъв шибан шанс. Ферагамо дирижира това шоу и той е звездата. Ще видиш в новините.

Без да бъде повикан, сервитьорът дойде и донесе купа с нещо, наподобяващо миди, полети с червен сос. Белароса сипа няколко в чинията ми до пържената сепия.

— Това е scungilli — каза той. — Приличат на… раковини. На стриди. Sono buone^[2].

— Мога ли да си поръчам нещо от менюто?

— Опитай това. Опитай го. — Той зарови в своите, каквото и да беше това. — Яж. Хайде.

Приготвих си чашата с вино и парче хляб, преглътнах малко от раковините, отпих няколко глътки кианти и отхапах от хляба.

— Харесва ли ти?

— Sono buone.

Той се разсмя.

Известно време ядяхме, пиехме и си приказвахме. Никой не ни предложи меню и забелязах, че повечето от клиентите не използваха менюта, а направо си поръчваха храната на сервитьорите, говорейки им на една смесица от италиански и английски. Сервитьорите изглеждаха любезни, доволни, осведомени, търпеливи и услужливи. Очевидно не бяха французи.

Докато седях там, ми мина през ума, че този ресторант може би беше на сто години, по-стар от „Крийк“, по-стар и от „Сиуанака Къринтиън“. И почти нищо в него не се бе променило — нито интериора, нито кухнята, нито клиентелата. Всъщност Литъл Итъли беше нещо като изкривяване на времето, един бастион за културата на италианските имигранти, която, изглежда, устояваше на промените и асимилацията въпреки всички трудности. Ако трябваше да се обзаложа кое ще издържи до следващото столетие — Златният бряг или Литъл Итъли — бих заложил на Литъл Итъли. При същите условия бих си заложил парите на „Джулио“ вместо на „Крийк“.

Наблюдавах Франк Белароса, докато се хранеше. Очевидно той се чувстваше тук много по-удобно, отколкото се бе чувствал в „Крийк“. Но освен това той принадлежеше към това място, бе част от него, част от местния колорит, от структурата и интериора на „Джулио“ и на „Мот Стрийт“. Наблюдавах го как с разхлабена вратовръзка и салфетка, втъкната под яката, шареше с ръце по масата, спокоен, че тук никой не възнамерява да му отнеме нищо: нито храната, нито гордостта.

Вече се справяхме с втората бутилка кианти и аз се обърнах към него:

— Ти си от Бруклин, нали? Не от Литъл Итъли.

— Аха. Но повечето от Бруклин вече ги няма. Кварталът, в който живях, го няма. А това място още се държи. Разбираш ли?

— Как така?

— Искам да кажа, че всеки италианец в Ню Йорк идва тук поне веднъж в живота си. Повечето идват веднъж или два пъти в годината. Това ги кара да се чувстват добре, разбираш ли, защото сега те живеят в предградията, а старите им квартали са пълни с негри или испанци, или други такива и те не могат да се върнат там, затова идват тук. Това е старият квартал на всички. Capisce? Е, може би не твоят стар квартал. — Той се разсмя. — Ти откъде си?

— Лоукаст Вели.

— Аха. Не е голямо разстоянието до родния дом.

— Но всяка година се увеличава.

— Виж, аз обичам да идвам тук, разбираш ли, да се разхождам по улиците, да усещам миризмата на фурните, на сиренето, на ресторантите. Много хора идват тук за свети Дженаро — нали знаеш, празника на свети Дженаро, покровителя на Napoli… на Неапол. Идват също и за празника на свети Антъни. Идват тук, за да ядат по италиански, да се видят с италианци, да се почувстват италианци. Разбираш ли?

— Затова ли идваш тук?

— Аха. Понякога. Тук върша и част от бизнеса си. Виждам се с някои хора. Клубът ми е тук.

— „Италиън Райфъл Клъб“ ли?

— Аха.

— Можеш ли да ме заведеш там?

— Разбира се. Ти как ме заведе в „Крийк“.

Той се усмихна.

— Водя там Джак Уейнстейн. Той много го харесва. Изчаквам го да се напие, отвеждам го в сутерена и го оставям да направи на решето мишените. Имам там една мишена във формата на силует, на която пише „Алфонс Ферагамо“. — Той се разсмя.

Усмихнах се и отбелязах:

— А в бюрото на СВП вероятно хвърлят стрелички по моята снимка.

— Така ли мислиш? Стрелички? Майната им на стреличките.

Той изпъна показалеца си към мен и вирна палеца си.

— Бум-бум-бум. Така се правят дупки в мишените.

После допи поредната си чаша вино и наля и на двама ни. Това кианти ставаше все по-хубаво. До третата бутилка щеше да има вкус на „Брунело ди Монталчино“ реколта 1974.

Отново огледах ресторанта. По време на мисловното ми отсъствие той се бе напълнил и сега вътре беше шумно и оживено.

— Харесва ми това място — казах на Белароса.

— Хубаво.

И наистина се чувствах по-добре. Някак си облекчен, както когато си се измъкнал на косъм от някаква опасност. Мисълта, че лъжесвидетелствах, не ми даваше мира, разбирате, но се опитвах да я преодолея. Всъщност, извадих дневника от джоба си и за пръв път отгърнах на датата 14-и януари. Аз пиша с мастило, отчасти защото като адвокат знам, че дневникът ми е почти легитимен документ и следователно трябва да се води с мастило, в случай че някога се наложи да бъде представен като доказателство. От друга страна, винаги използвам същата писалка „Мон Блан“ със същия писец и същото черно мастило „Мон Блан“, така че ако се наложеше да добавя нещо допълнително, можех да го направя. Но не ми харесваше тази идея.

Както и да е, знаейки, че много зависи от това, с известен трепет погледнах към датата 14-ти януари и написаното под нея:

Лек сняг. Сутринта вкъщи, обяд със Сюзън в Крийк, следобед в кантората в Лоукаст Вели, среща с персонала в 16:00 часа.

Гледах известно време написаното. Сутринта вкъщи. Нима наистина съм бил на езда този ден? Може и да съм бил. Дали съм яздил из Алхамбра? Вероятно. Дали съм видял трима мафиоти да се разхождат из имението? Казах, че съм ги видял.

Тъкмо щях да затворя дневните и забелязах написаното под датата 15-ти януари:

7:40 ч. полет №119 на Източните авиолинии, Уест Палм Бийч.

Ако бях летял за Флорида на 14-и сутринта, Ферагамо и ФБР щяха в крайна сметка да разберат това, като изискат по съдебен ред дневника ми или по някакъв друг начин. И тогава Джон Сатър щеше да дели една килия с Франк Белароса. Но в случая бях на чисто: Сутринта вкъщи. Късметът на Сатър работеше. Ако бях католик, щях да се прекръстя и да си кажа молитвата. Пъхнах дневника в джоба си.

— Някъде другаде ли имаш да ходиш? — попита Белароса.

— Не. Само проверявах нещо.

— Аха? Съвпада ли?

— Да, съвпада.

— Хубаво.

Той ме погледна в очите.

— Grazie — каза, и това беше всичко, което щях да получа като благодарност или признателност, но то беше повече, отколкото исках.

— Искам да доведем някоя вечер жените тук — каза Белароса. — Ще видиш колко е хубаво вечер. Старият италианец свири на тази малка разтегателна кутия — той имитира свирене на хармоника — как се нарича това? Хармоника. И има тук една стара дебела дама, която пее като ангел. На жена ти ще й хареса.

— Безопасно ли е да бъдем с теб? — попитах аз.

— Абе, какво си се хванал за това? — Той се удари в гърдите. — Ако аз съм мишената, значи аз съм мишената. Да не мислиш, че някой се интересува от теб? Само не заставай на пътя и не се вторачвай в лицата на хората. Capisce? — Той се разсмя и ме потупа по рамото. — Забавен си ти.

— Ти също.

Обърнах още една чаша от този нектар на боговете и го попитах:

— Ами другите хора? Испанците? Тези от Ямайка? И те ли играят по правилата?

Дъвчейки някаква маслина, той заговори:

— Ще ти кажа едно правило, по което играят. Дойдат ли в Литъл Итъли да убият някого, в цял Ню Йорк няма да остане нито един шибан негър или испанец. Те знаят това правило. Не се притеснявай от тях, докато си тук.

Винаги съм харесвал Ню Йорк заради етническото разнообразие в него, в този огромен американски тигел. Дай ми твоите уморени, твоите бедни, твоите наблъскани народни маси… Забравил съм как беше нататък. Може би всички сме забравили.

Белароса се наведе към мен и каза:

— Понеже те притеснява тая работа, мислил ли си да си извадиш разрешително за пистолет?

— Не го смятам за нещо задължително, не.

— Виж, ако ще се появяваш често тук, разбираш ли, ще трябва да си помислиш за това.

— Защо?

— Наред с другите неприятности, които ходенето невъоръжен носи — цитира той, — то кара хората да те презират. Кой е казал това?

— Майка Тереза ли?

Той се разсмя.

— Не се занасяй. Макиавели, нали?

— Да. Ще ми се плаща ли за битките?

— Разбира се. Хей, дължа ти петдесет бона, нали?

— Не. Не ги искам.

— Това няма значение. Имаш ги.

Един сервитьор постави на масата поднос с ордьоври. Изглежда, тук поднасяха ястията безразборно или поне на мен така ми се струваше.

Белароса посочи съдържанието на подноса.

— Това е proscciutto^[3] — знаеш какво е, нали? Това stracchino^[4], а това — taleggio — Това сирене тук е с червеи, затова няма да те карам да го ядеш.

— С червеи. Малки червеи. Нали разбираш. За вкус. Те не се ядат. Рониш сиренето ето така и махаш червеите. Видя ли? Видя ли го този?

Станах:

Къде е тоалетната?

Той посочи с палец над рамото си:

— Там отзад.

Отидох в тоалетната, едно отвратително тясно помещение, и си измих лицето и ръцете.

Червеи?

Вратата се отвори и влезе Лени. Застана до мивката зад мен и започна да реши мазната си коса.

— Харесва ли ви обяда, господин адвокат? — попита ме той.

— Ти не трябва ли да си на масата и да държиш под око входната врата?

— Вини има две очи. — Изми си ръцете. — Шибан град. Всичко е пропито с мръсотия. — Избърса се в кърпата, пропита с мръсотия. — Вие сте адвокатът на дона, така че нямате предавател, нали?

— Предавател? Ти луд ли си?

— Не. Понякога хората носят предаватели. Понякога идват в кенефа, за да предадат съобщение, а понякога, за да получат съобщение. Когато видя някой да отива в кенефа, когато е говорил с дона, мисля за предавател и мисля за пистолет.

— А аз мисля, че гледаш твърде много телевизия.

Той се подсмихна:

— Е, ако нямате нищо против?

Протегна към мен чистите си ръце. Аз останах така за момент, след това кимнах. Кучият му син щателно ме претърси и каза:

— Окей. Просто проверка. Всеки със занаята си.

Оставих една монета от двайсет и пет цента на мивката.

— Това е за теб, Лени. Добре си свърши работата.

И излязох. Бога ми, сега наистина виждах как стоят нещата. Върнах се на масата и забелязах, че сиренето с червеи бе махнато от подноса с ордьоврите.

— Аха — каза Франк. — Накарах ги да го махнат, заради теб. Успя ли да намериш зад къщата?

— Да намеря какво?

Той се разсмя.

— Задната къща. Зад къщата, така казват в Литъл Итъли. Още от времето, когато тоалетната се е намирала в двора отзад. Разбираш ли?

— Да, намерих я.

Видях Лени, който се връщаше на масата си и ми хвърли кръвнишки поглед, докато сядаше.

— Ти ли го прати да ме претърси? — попитах Белароса.

— Н-не. Той просто го прави. Виж, знам, че Манкузо се е опитал да те спечели на своя страна и ти вярвам повече, отколкото вярвам на много от хората си. Но когато знам, че говоря с някой, който е чист, се чувствам по-добре.

— Мистър Белароса, един адвокат не може, няма право и не би работил като агент на правителството срещу клиента си.

— Аха. Но да речем, че си решил да напишеш книга. — Той се разсмя. — Зарежи го. Хайде да ядем. Заповядай. Това се казва manteche. Няма червеи. — Той сложи парче сирене върху една бисквита, която нарече frislle, и я поднесе към устата ми. — Хайде. Опитай това.

Опитах го. Не беше лошо. Отпих малко кианти и пъхнах в устата си една черна маслина. Тези хора обядваха навън различно от това, на което бях свикнал. Например никоя от преди сложените чинии не бе отсервирана и Белароса се върна към пържената сепия.

— Манкузо ми каза — обърнах се аз към него, — че веднъж си ударил един от хората си с оловна тръба и си потрошил всяка кост от тялото му.

Той вдигна поглед от сепията:

— Така ли? Защо ти е разказал това? Какво се опитва да направи? Да ме представи в лоша светлина ли?

— Ами, това положително не те представя в най-добрата светлина.

— Манкузо трябва да се научи да държи шибаната си уста затворена.

— Не става въпрос за Манкузо, Франк. Става въпрос, че ти си пребил човек с тръба.

— Това не е въпрос. — Той отчупи парче хляб и го натопи в червения сос, докато говореше. — Когато си млад, понякога вършиш неща, които не искаш да вършиш, но трябва да свършиш. Не бях босът, когато това се случи. Босът беше един друг човек, за когото сигурно си чувал. Той вече е мъртъв. Но когато ми кажеше „Франк, трябва да направиш това или трябва да направиш онова“, аз го правех. Capisce?

Не отговорих.

— Също както в армията или в църквата. Изпълняваш заповеди. Сега аз давам заповедите и не обичам грубостите. Времената се менят. Вече не всеки иска да се занимава с нашия бизнес. Трябва да се отнасяш по-внимателно към хората си.

— Поне да им предложиш „Син Кръст“ и „Син Щит“^[5] — вметнах аз.

Той сметна това за забавно.

— Аха. Ако им счупиш краката, ще има кой да ги възстанови. Аха. „Син Кръст“.

Нямаше смисъл да продължаваме разискванията относно инцидента със смазаните кости; ваденото бе, че сега той знаеше, че знам за особения му стил на управление. В действителност понякога и аз изпитвам желание да ударя съдружниците си с оловна тръба, но това само би им дало повод да направят същото с мен. А това ме накара да се замисля за сеньор Николо Макиавели. Казах на Франк:

— Врагът трябва или да се гали, или да се ликвидира.

Той вдигна поглед от чинията си.

— Аха. Това е проблемът, когато разсърдиш някого, господин адвокат. Радвам се, че го разбираш. В моя бизнес или се отнасяш към хората с уважение, или ги премахваш. Онази работа с тръбата например, не беше добра идея. От нея остана един ядосан paesano и знаех, че когато се поправи, ще трябва наново да реша проблема. Разбираш ли? Трябваше да го галя или да го ликвидирам. Не бива да оставяш така хора зад гърба си, които по-късно ще искат да ти отмъстят.

— И затова го покани на вечеря и го повиши.

— Аха. — Той се замисли за момент, след това добави: — Ще ти кажа каква е най-важната грешка в учението на свещениците — най-важната грешка в религията. Това са онези глупости, дето ако те ударят, да си обърнеш и другата страна. Направиш ли това, всеки ще те удря в лицето. Но понякога се налага да понесеш някой удар. Като например с Ферагамо. Няма едно шибано нещо, което мога да му направя. Всичко, което мога да направя, е да се погрижа да няма едно шибано нещо, което той може да ми направи. Разбираш ли? А ако не можеш да се отървеш от някого, не го дразни, дори да те предизвиква.

— Но ти дразниш Ферагамо само с това, че си жив.

Той се усмихна:

— Аха. — Това е негов проблем. Но ти го дразниш, като го правиш за смях.

— И какво от това? Нищо не може да ми направи.

— Може би е така, а може би не е. Може да се захване за приятелите ти. Може би няма да е зле да му се обадиш и да обсъдите случая. Той би искал да направиш това. Той би искал да покажеш малко уважение.

— Този човек е мръсник, Франк, и всеки в Ню Йорк го знае.

— И затова му е необходимо всичкото уважение, което може да получи.

И двамата се разсмяхме на това.

— Ей — каза Белароса, — може би този кучи син ще стане един ден управител на щата или дори президент. Бъди мил с него. Ще те направи министър на правосъдието.

Всъщност, като приех мистър Франк Белароса за клиент, аз отрязах всичките си шансове някога да заема каквато и да е обществена длъжност. Не че не исках да бъда съдия или да се кандидатирам за член на управителния съвет на щата или за какъвто и да е от този род, но в подсъзнанието си никой адвокат не изключва тази възможност. Веднъж ме бяха избрали за член на управителния съвет на Латингтаун, но след това фиаско ще е най-добре да остана настрана от обществения живот за едно-две десетилетия.

— И все пак може би ще му се обадиш — каза Франк. — Ще ти дам личния му номер.

Погледнах го.

— Франк, след днешния ден той няма да повдигне каквото и да било обвинение срещу теб.

— Аха, знам. Не говоря за това. Мислех, че си разбрал.

— Искаш да му се извиня ли?

— Не е необходимо да казваш „Мистър Ферагамо, съжалявам, че Ви направиш за смях“. Всъщност, дори не бива да споменаваш за това. Просто поговори с него за случая с уважение. Той ще ти прости, защото е тъпак. Capisce?

Ето ви сега един клиент, който искаше да се обадя на обвинението, и то не за да се споразумеем за нещо, а за да се извиня, че съм го оставил по бели гащи пред съда. Mamma mia, не си спомням да сме учили нещо подобно в Харвард.

— Ще му се обадя — отвърнах аз. — И ще се държа почтително към службата му.

— Е, това е. Понякога тъпаците заемат важни постове. Да не мислиш, че всеки от цезарите е бил умник? И какво ти остава да направиш? Да се приспособиш към положението. — Той наля още вино. — Готов ли си да ядеш pasta? Вече цял час бяхме в заведението и аз бях погълнал доста храна, предимно хляб, сирене и маслини, които бяха единствените ядивни неща, сервирани ми досега. Освен това виното си проправяше път към дванадесетопръстника ми.

— Ще пропусна пастата.

— Не. Ще ядеш паста. Тук имат lingue de passero — врабешки език.

— Мога ли да си поръчам кюфтета вместо това?

— Това не е истински език на врабче. Просто така се казва пастата. Да не мислиш, че ядем врабешки езици?

— Не знам, Франк, вие ядете червеи и овчи мозък.

— Червеите не ги ядем. Сега ще опиташ врабешки език. Получават го от един малък град, който се нарича Фаро Сан Мартино в Абрузо — провинция Брут. Семейството на жена ми е оттам. Там са големи дръвници, но правят великолепна паста.

Той допря палеца и показалеца до устата си и ги целуна. — Magnifico. И ще я ядем с puttanesca сос. Проститутски сос.

— Я повтори?

— Проститутка. Проститутски. Не знам защо го наричат така. Може би защото в него има аншоа. — Той се разсмя. — Разбираш ли?

— Мисля, че да.

Той вдигна пръст и се появи един сервитьор. Белароса махна с ръка над масата, сервитьорът щракна с пръсти и двама помощник-келнери дотърчаха и разчистиха масата отведнъж.

Облегнах се на стола и пийнах малко вода. Забелязах, че служителите на Уолстрийт си бяха тръгнали, а също и някои от местните търговци. Но възрастните мъже продължаваха да стоят по масите и да пият вино или кафе. Бяха останали също и ония мъже, които изглеждаха като Франк. Очевидно тук се сервираха два вида обяд: американо-италиански и италиано-италиански.

Франк стана и се извини, но не се отправи към зад къщата. Вместо това тръгна към една маса, на която седяха четирима мъже в черни костюми. Те го поздравиха сърдечно, но с явна сдържаност. Наблюдавах как един сервитьор се завтече натам с винена чаша в ръка и един от мъжете наля на Белароса малко кианти. Всички се чукнаха и ги чух да промърморват „Salute“. Отпиха от чашите си, след което всички се изгърбиха над масата и си казаха обедната молитва. Е, може и да не са я казали.

Мили Боже, помислих си, тези хора наистина съществуват. Искам да кажа, съвсем до мен, на по-малко от пет метра разстояние, седяха петима мафиоти и пиеха вино в един ресторант в Литъл Итъли. Колко жалко, че не си бях взел видеокамерата. „Погледнете, деца, тук татко обядва с дон на мафията. А сега донът става и отива да говори с приятелите си гангстери. Виждате ли? Окей, сега камерата се насочва към онези двамата мъже близо до вратата. Виждате ли ги? Те са телохранители. Виждате ли вратата? Ето я в едър план. Окей, а сега обратно към масата с мафиотите.“

Наблюдавах ги без видеокамера. Те всички говореха с ръцете си. Един от тях направи движение, като че ли натикваше нещо в масата, друг докосна с показалец дясното си око, Белароса допря възглавничките на пръстите си в ръба на масата, а друг от мъжете леко перна с палец брадичката си. Имаше обаче нещо, което не вършеха с ръцете си, а именно не се посочваха и не се докосваха един друг.

Забелязах също, че израженията на лицата им бяха през повечето време каменни, нещо като онази безизразна мафиотска физиономия, която Франк имаше на лицето си, когато влязохме тук. Но от време на време очите или устните им предаваха нещо, без да разкриват нищо.

Нямах представа какво обсъждаха, разбира се, но предположих, че Белароса им разказваше как е прекарал сутринта. До този момент те вероятно бяха научили за ареста, ако е било съобщено по радиото или ако имаха друг източник на информация. Във всеки случай щеше да им е интересно да узнаят резултата от явяването му в съда. Фактът, че сега бе в „Джулио“, беше точка в негова полза, що се отнася до слуховете, плъзнали в града, че сключва сделки с Алфонс Ферагамо.

Другият бизнесвъпрос за обсъждане вероятно бе проблемът Хуан Каранза. Вече дори си представях разговора между тези хора. Франк вероятно казваше нещо от рода на: „Трябва да се държим заедно в тази работа с Каранза. Окей? Не искаме една шепа жълтуги да ни накарат да вършим неща, които не искаме да вършим. Нали така? И не искаме шибаните ченгета да предизвикат нещо между нас. Разбирате ли? Не искам да видя нито капка италианска кръв, пролята заради шепа жълтуги. Съгласни ли сте? Бизнесът не бива да пострада, затова, ако се наложи да се шибаме с тези жълтуги, ще се разправим с тях здравата и бързо. Разбирате ли? Не правим никакви отделни сделки с жълтугите, «дръпнатите», melanzane, ченгетата, областните прокурори или който и да е. Capisce?“

Как ви се струва това? Страшното беше, че ако бях чул такъв разговор преди четири месеца, нямаше да разбера и половината от него. А сега можех сам да си го съчиня. Madonna, какво ставаше с мен? Не знаех, но ми беше интересно.

Разгледах Лени и Вини на уютната маса за двама в ъгъла. Доколкото можех да видя, не пиеха никакъв алкохол, но тънеха в димна завеса и пиеха чаша след чаша кафе. Италианците, изглежда, са способни да стоят часове наред на една маса, като разговарят и ядат. Лени и Вини като че ли бяха доволни да не вършат нищо, освен да седят и да наблюдават вратата. Но наблюдаването на вратата, струва ми се, беше най-важната работа в „Джулио“ в момента. И двамата, забелязах, наблюдаваха също и останалите клиенти в заведението, особено четиримата мъже с Франк. Но всички тези хора, които си убиваха времето в ресторанта, изглежда, бяха редовни посетители, които управителят и сервитьорите познаваха, и сметнах, че е малко вероятно някой от тях внезапно да скочи и да започне да стреля на посоки. Не, това, което трябваше да се държи под око, бе вратата. И за да помогна на Вини и Лени, и аз започнах да я наблюдавам.

След около петнайсет минути Франк се върна на нашата маса.

— Извинявай, господин адвокат. Имах малко работа там.

— Няма проблем.

Пастата дойде и Франк веднага зарови в нея.

— К’во шъ кажеш? Мирише ли на проститутско коте? Да? Не?

— Без коментар.

Опитах пастата, която наистина приличаше на малки врабешки езичета. Всъщност беше доста вкусна, включително рибеният сос, но вече бях сит.

Белароса откъсна хапка хляб и я натопи в моята чиния.

— Ето така, топни си. Не се стеснявай.

Не обичам дори когато Сюзън си взема от чинията ми. Но взех хапката от ръката му и я изядох.

Погледнах часовника си.

— Не трябва ли да си обадиш на жена си?

— Аха. По-късно.

— Може би трябва да й съобщим, че са те пуснали под гаранция.

— Тя е добре.

— Беше много разстроена, след като замина.

— Аха? Казах й да остане горе. Виждаш, ли? Те вече дори не слушат.

— Въпреки това, едно обаждане…

— Как се сети за жена ми? От puttanesca соса ли? — Той се разсмя. — Той ли те подсети да се обадиш на жена ми?

Не исках да зачеквам тази тема. Играех си с пастата и отпивах по малко от виното.

Белароса изяде своята паста и си пресипа малко от моята, отбелязвайки:

— Ти не ядеш. Не ти харесва?

— Натъпках се.

Погледнах часовника си. Беше два и половина.

— Казах на жена ти, че ще те върна вкъщи днес следобед — информирах аз Белароса.

— Така ли? Защо? Казах ти, че ще трябва да поостанем малко тук. Има още хора, с които трябва да говоря. Искам да кажеш нещо на пресата по-късно. Имаме един хубав голям апартамент в „Плаза“. Ще останем в града няколко дни.

— Няколко дни ли?

— Аха.

— Франк, аз имам работа, уговорени срещи…

— Какво да ти кажа? Нещата се усложниха, господин адвокат. Ще ти се отплатя за това.

Всъщност нямах никакви уговорени срещи и почти никаква работа, за която да се тревожа. А за петдесет бона можех да се помотая из града няколко дни.

Франк взе и останалата ми паста.

— Аха, ще кажем да ни изпратят от къщи малко дрехи. Жена ти ще ти опакова някои неща.

— Така ли мислиш?

— Разбира се. Нали за това са жените.

(Не и моята жена, приятел.)

Той размаха ръце над чиниите, като че ли искаше да изчезнат сами, но някакъв сервитьор се появи като изпод земята и ги отнесе.

Друг сервитьор донесе две салати без подправки.

— Изчистват небцето — каза Франк.

Той поръси своите треви и домати с олио и оцет, а след това поръси и моите.

— Яж.

Забодох вилица в салатата.

— Изяж я. Оцетът помага за храносмилането.

— А олиото какво прави?

— Помага ти да сереш. Mangia.

Салата как да е щях да понеса, но казах:

— Не поръчвай повече храна за мен.

— Трябва да ядеш основното, ястие. Нали за това си тук?

Белароса повика сервитьора. Двамата обсъдиха основното ястие на италиански, след това Белароса се обърна към мен.

— Какво искаш? Телешко? Пиле? Свинско? Риба?

— Агнешка глава.

— Аха? — Той каза нещо на сервитьора и чух думата capozella. И двамата се разсмяха. Той се обърна към мен:

— Тук правят едно специално ястие от пиле. Вкусно и леко. Окей? Ще си го разделим.

— Добре.

Белароса поръча и пак се обърна към мен:

— Един тъп жабар отива в една пицария, разбираш ли, и казва на продавача: „Искам цяла пица.“ А продавачът казва: „На колко парчета да ви я разрежа — на 8 или на 12?“ А тъпият жабар, казва: „На 12, много съм гладен.“ — Белароса се разсмя. — На 12 парчета. Много съм гладен. Схвана ли го?

— Така мисля.

— Разкажи ми един.

— Окей. Един адвокат отива в магазин на „Брукс Брадърс“, разбираш ли, и пита продавача: „Колко струва този раиран костюм?“ А продавачът отвръща: „Шестстотин долара.“ И адвокатът казва: „Добре, ще го взема.“

Върнах се към салата си.

Белароса остави да минат няколко секунди, след това каза:

— Това ли е? Това ли е вицът? Не е забавен.

— Там е работата.

— Къде е работата?

— Адвокатите не са забавни.

Той обработва тази информация няколко секунди, след това каза:

— Но ти си забавен.

— Никой друг не мисли така.

Той сви рамене.

Не след дълго дойде блюдото с хубавото малко пиленце, което бе достатъчно, за да нахрани половината посетители в „Крийк“. Белароса сипа ястието в две чинии.

— Това се нарича polo scarpariello. Кажи го.

— Polo… scarp…

— Scarpariello. Пиле, по обущарски. Може би някой обущар го е измислил. Или пък го правят със стари обувки.

Вдигнах едно парче месо с вилицата си.

— Това коя част на пилето е?

— Това е наденичка. Прави се също и с наденички. Пържени в олио и чесън, с гъби.

— И това ми било леко.

— Изяж я. Вземи, опитай това. Това е вид цикория с повече олио и чесън. Чесънът премахва онзи проститутски дъх от устата ти. Вземи. Трябва да опиташ от всичко.

Повиках сервитьора.

— Донесете ми бутилка от онази вода с мехурчетата и чаша лед.

— Да, сър.

Той ми донесе зелена бутилка с етикет „Pellegrino“, който реших, че трябва да запомня за в бъдеще. Налях си и изпих три чаши от газираната вода, докато Франк ядеше пилето с наденички.

Беше почти три и половина, но заведението не бе съвсем празно. Четиримата приятели на Франк си бяха тръгнали, но по масите имаше неколцина старци, които пиеха кафе и четяха вестници. Двама от тях дори подремваха. Вини и Лени продължаваха да пият кафе и да пушат.

Вратата се отвори и аз инстинктивно се стегнах. Влезе някакъв мъж на около петдесет години, който носеше тъмносив костюм и слънчеви очила. Зад него застана по-млад мъж и очите му зашариха по масите. Бутнах Белароса по ръката и той проследи погледа ми до вратата. Хвърлих поглед към Лени и Вини и видях, че бяха нащрек. Двамата мъже знаеха за присъствието на телохранителите на Белароса и не правиха никакви резки движения, а просто стояха там до входната врата и гледаха към Белароса и мен. Сервитьорите стояха неподвижни, с погледи, забити в земята. Неколцината старци хвърлиха по един поглед на двамата натрапници и се върнаха към кафето и вестниците си.

Франк стана и се отдалечи от масата, а мъжът със слънчевите очила ги свали и тръгна към Белароса. Срещнаха се в средата на ресторанта и се прегърнаха, но личеше, че това е по-скоро израз на уважение, отколкото на привързаност.

Франк и приятелят му седнаха на една празна маса. Другият мъж, телохранител или какъвто беше на възрастния, седна при Вини и Лени по тяхно предложение. Отново насочих вниманието си към Белароса и неговия paesano. Ако сте наблюдавали тези хора достатъчно дълго време, нямаше да е трудно да разберете йерархията на съседната маса.

Имайки предвид, че Франк Белароса Епископа, изглежда, нямаше равни, по-нискостоящи от Август Цезар, току-що влезлият мъж беше съвсем малко по-ниско от него. Той бе запалил цигарата на Белароса, но го направи така, че да покаже, че не му е приятно да върши това и може да не повтори жеста. Белароса, от своя страна, нарочно издухваше дима в лицето на мъжа. И двамата се усмихваха, но аз не бих искал някой да ми се усмихва така.

Разговорът продължи пет минути, след това мъжът потупа Белароса по рамото, като че ли го поздравяваше за излизането му от затвора. И двамата станаха, пак се прегърнаха и човекът си тръгна заедно с приятеля си.

Сервитьорите пак се раздвижиха. Малко се отпуснах, но забелязах, че Лени и Вини не сваляха очи от вратата.

Франк седна срещу мен.

— Този някога работеше за мен.

— Същият, на който си потрошил костите?

— Не. Друг.

— Изглеждаше ми познат. Снимката му появява ли се по вестниците.

— Понякога.

Личеше, че Франк Белароса е малко разсеян. Очевидно, онзи човек бе казал нещо, което е разстроило клиента ми. Но каквото и да беше то, аз вероятно никога нямаше да го узная.

Ясно ми беше обаче, че дон Белароса провеждаше някаква своя политика, завързваше лични обществени връзки и му предстоеше да се срещне с още хора. Усещах също, че това му беше неприятно, но все едно, щеше да го направи. Можеше да не прави компромиси и да не сключва сделки със закона, с негрите, колумбийците или жените. Но се налагаше да работи със своите хора и трябваше добре да преценява докъде стига уважението и къде започва насилието.

Белароса, изглежда се отърси от замислеността си и се обърна към мен:

— Какво ще пиеш — капучино, еспресо или американско?

— Американско.

Той направи знак на един сервитьор и поръча. Кафето дойде, а след него и един човек с цял поднос сладкиши. Mamma mia, вече не можех да преглъщам дори собствената си слюнка. Но добрият стар Франк, изпълнявайки ролята и на домакин, и на сервитьор, настоя да ми опише всеки сладкиш, преди да ме попита кои два си избирам. Безполезно бе да се опитвам да откажа, затова си избрах два, а той каза, че не съм си избрал най-хубавите и ми избра други два.

Похапнах от сладкиша, който беше достатъчно хубав, за да му намеря място в стомаха си, а освен това си изпих и кафето. Побъбрихме с Патси, с Лучио и жена му и с неколцина от сервитьорите. Всички изглеждаха доволни, че обядът приключваше без кръвопролитие. Патси ми се усмихна:

— Хареса ли ви всичко?

— Много беше хубаво.

— Някой път елате на вечеря. Окей?

— Разбира се, че ще дойдем.

Лучио и жена му не бяха така разговорливи като Патси, но аз се опитах да ги предразположа.

— Откога сте собственици на това заведение?

— Това беше ресторантът на баща ми — отвърна Лучио — и на неговия баща.

— Дядо ви се е казвал Джулио?

— Да. Той дошъл от другата страна и отворил ресторант точно на това място — и посочи към пода.

— Коя година?

— Той сви рамене.

— Не знам. Може би 1900.

Кимнах. Един находчив предприемач би използвал това по най-добрия възможен начин: „Джулио“, семейна собственост на „Мот Стрийт“ от 1899 г. (Миналият век винаги звучи по-добре). Но имах чувството, че Лучио се интересува само от това, дали храната се приготвя както трябва и дали клиентите му са доволни от нея. Може би и затова преуспяваше също както баща си и дядо си.

Появи се главният готвач, в пълен екип от престилка и готварска шапка, която свали, преди да се поклони на дона. Мили Боже, всеки би си помислил, че Белароса е филмова звезда или някой благородник. Всъщност той бе дори по-важен и от двете; той беше mafioso, а тези хора, предимно от Сицилия и Неапол, предполагам, имаха добра родова памет.

Побъбрихме още около минута. Те всички се държаха безкрайно любезно, но въпреки това аз се чувствах малко не на място, макар и не неудобно. Лучио и компания се досетиха, разбира се, че аз съм важна личност, макар и не италианец. Чувствах се всъщност като американски турист в Италия.

Франк се изправи, аз също се изправих и някой дръпна столовете зад нас. Всички широко се усмихваха, задържайки дъха си. Още само минута и всички щяха да се строполят на пода.

Дойде ми наум, че единственото нещо, което липсваше на този обяд, беше сметката. Но тогава Франк извади пачка банкноти от джоба на панталона си и започна да хвърля петдесетачки около масата. Удари главния готвач с една петдесетачка, Патси с една петдесетачка и трима сервитьори, всеки с по една петдесетачка. Повика дори двама млади помощник-келнери и им пъхна в джобовете по една десетдоларова банкнота. Този човек знаеше как да се грижи за хората. Всички си пожелахме buon giorno и ciao.

Лени вече бе отишъл за колата, а Вини бе излязъл навън и оглеждаше улицата. Лени спря кадилака пред входната врата, а Вини отвори задната врата на колата, докато още бяхме в ресторанта. Вини направи знак през стъклото и едва тогава Белароса излезе от ресторанта. Вървях точно след него, но не твърде близо. Той се плъзна на задната седалка и аз седнах до него. Вини се шмугна отпред и Лени бързо потегли.

И този човек искаше да доведем тук жените? Осъзнай се, Франк.

А може пък това да бяха просто обичайните предпазни мерки. Искам да кажа, че дори когато в подземния свят цари мир, Франк Белароса си оставаше един предпазлив човек. Вероятно бих довел Сюзън тук със семейство Белароса. Нищо нямаше да се случи. Нали?

Пътувахме на юг по „Мот стрийт“, която е еднопосочна, както всички тесни улици в старата част на Манхатън.

— Хотел „Плаза“ — каза Франк на Лени.

Лени зави на запад по „Канал стрийт“, а след това на север по „Малбъри стрийт“, минавайки през сърцето на Литъл Итъли.

Известно време Белароса не отлепи поглед от прозореца, презареждайки италианската си душа. Не бях сигурен, но подозирах, че той не ходеше свободно по тези улици и че като знаменитост виждаше по-голямата част от света през тъмните стъкла на кола. Някак си ми стана жал за него.

Той се извърна към мен и каза:

— Мислех си, вероятно ти писна от всичко това.

(Може би да, а може би не.) Не отговорих.

— Ти направи това, заради което имах нужда от теб — продължи той, — изкара ме. Разбираш ли? Оттук нататък Джак Уейнстейн може да поеме работата. Той знае как да се оправи с онези отрепки от кабинета на щатския прокурор.

— От теб зависи, Франк.

— Аха. Тази работа може да загрубее. А ти имаш добра юридическа практика, имаш хубаво семейство. Имаш приятели. Хората ще те гледат накриво. Идете с жена си някъде и хубаво си починете.

Какъв мил човек. Чудех се какво ли е намислил.

— Ти решаваш, Франк.

— Не, сега ти решаваш. Не искам да се чувстваш принуден. И в двата случая няма да има проблем. Ако пожелаеш, свалям те на гарата и си отиваш вкъщи.

Предполагам, беше крайно време да се махна или да дам клетва за вярност. Този човек умееше да манипулира хората. Но вече знаех това.

— Може би си прав — казах аз. — Вече нямаш нужда от мен.

Той ме потупа по рамото.

— Точно така. Нямам нужда от теб, но те харесвам.

Тъкмо когато си мислех, че съм разбрал този човек, се оказа, че не съм. Така че отидохме в хотел „Плаза“.

Това, което не знаех, беше, че половината мафия в Ню Йорк щеше да се появи тази вечер.