Нелсън Демил
Златният бряг (39)

37.

Бях решил да навестя Емили в Галвестън и си приготвях достатъчно дрехи за една продължителна екскурзия. Посещаването на роднините е нещо като напускане на семейството, но необявено. Сюзън си мина реда за това и сега, след като се върна, беше мой ред.

Възнамерявах да пътувам с мустанга, а не да летя със самолет, защото вероятно щатите на запад от Ню Йорк не бяха места, над които просто да прелетиш, а си заслужаваха да ги видиш и да се запознаеш с хората им. Във всеки случай това беше стъпка в правилната посока.

С нетърпение очаквах за пръв път да вляза в заведение на „Макдоналдс“, да спя в мотели, направени от бетонни блокове, и да си купувам RC Cola в „Севън-Илевън“. Мисълта за бензиностанциите на самообслужване обаче малко ме притесняваше, защото не бях много сигурен как се борави с автоматите. Но можех да спра отстрани на бензиностанцията и да гледам другите какво правят. Мисля, че първо се плаща и тогава се налива.

Във всеки случай възнамерявах да тръгна сутринта призори. Бяха минали само няколко дни от последното ми посещение при Франк Белароса, а през това време Сюзън се бе върнала от екскурзията си до Хилтън Хед и Флорида с хубав тен и в отлична форма.

Брат й, информира ме тя, страшно харесвал Ки Уест и бил решил най-сетне да се установи на едно място и да направи нещо с живота си.

— Като какво например? — попитах аз. — Да се подстриже ли?

— Не бъди циничен, Джон.

Тя бе посрещнала новината за пътуването ми до Тексас със смесени чувства. От една страна, отсъствието ми премахваше много от напрежението на ситуацията, но, от друга, изглежда, наистина й липсвам, когато сме разделени. Не е лесно да обичаш двама души едновременно.

Както и да е, вечерта, докато си прибирах багажа, Сюзън дойде в гостната стая и каза:

— Ще изляза да пояздя.

Беше с бричове за езда, ботуши, пуловер с поло яка и спортно сако от туид. Изглеждаше добре, особено с този тен.

— Булдозерите са променили пътеките, Сюзън — отвърнах аз. — Внимавай.

— Знам. Но тази вечер е светло като ден.

Което беше вярно. Изгряваше една огромна, пълна портокалова луна и вечерта беше толкова красива и примамлива, че почти щях да й предложа да отида с нея. След като двете имения щяха да бъдат разделени на парцели, Фокс Пойнт щеше да стане иранска територия, а останалите земевладелци от дворянството не ни говореха, дните на ездата привършваха и дори на мен тя щеше да ми липсва. Но тази нощ реших да не излизам на езда. Струва ми се, усетих, че тя искаше да бъде сама.

— Може да закъснея — каза тя.

— Добре.

— Ако не те видя тази вечер, Джон, моля те, събуди ме, преди да тръгнеш.

— Добре.

— Лека нощ.

— Приятна езда.

И тя излезе. Спомням си, че тя изглеждаше съвсем нормално, но аз ви казах, че е луда, а и онази пълна луна не беше на добро.

 

 

Към единайсет часа мислех да си лягам, защото сутринта исках да стана преди разсъмване и ми предстоеше дълъг път. Но Сюзън още не беше се прибрала, а вие знаете как е при съпрузите — единият трудно заспива, преди другият да се е прибрал вкъщи. Предполагам, че това е отчасти загриженост, отчасти ревност, но каквото и да е, останалият вкъщи иска да чуе как колата спира на алеята, дори и ако двамата съпрузи не си говорят.

В случая аз не чаках да чуя кола, разбира се, а шума от конски копита, който сега понякога чувам, тъй като конюшнята е по-близо до къщата. Но наистина кола спря пред къщата и аз видях фаровете й по алеята много преди да чуя гумите по чакъла. В това време бях в спалнята си на втория етаж, все още напълно облечен, и докато слизах надолу по стълбите, чух как вратата на колата се затвори и входният звънец иззвъня.

Непозната кола пред къщата в 11 часа посред нощ и звънене на входната врата обикновено не означава добра новина. Отворих вратата и за мое най-голямо учудване видях мистър Манкузо, който стоеше на входа с някакво особено изражение на лицето.

— Добър вечер, мистър Сатър.

— Какво се е случило? — беше единственото, което успях да кажа аз със свито сърце.

— Жена ви…

— Къде е тя? Добре ли?

— Да. Съжалявам, не исках да… не се е наранила. Но мисля, че трябва да дойдете с мен.

И така, както бях по джинси и спортен пуловер, аз го последвах до колата и се качихме в нея. Докато минавахме покрай вратарската къщичка, видях Етел Алърд, която гледаше през прозореца, и понеже минахме достатъчно близко, погледите ни се срещнаха, при който се зачудих дали изглеждам толкова обезпокоен, колкото изглеждаше тя.

Излязохме на „Грейс Лейн“ и завихме наляво към Алхамбра. Обърнах се към мистър Манкузо:

— Мъртъв ли е?

Той ме погледна бързо и кимна.

— Сигурно този път не е бил с противокуршумна жилетка.

— Не, не е бил. — И добави: — Здрав ли ви е стомахът?

— Видях пръсната човешка глава с пълен стомах.

— Така е. Разбирате ли, той не е покрит и ще го видите, защото задържахме за малко викането на полицията. Дойдох да ви взема от уважение, мистър Сатър, като услуга, за да можете да говорите с жена си, преди да са дошли местните детективи.

— Благодаря. — И добавих: — Вие не ми дължахте никакви услуги, така че сега аз ви дължа една.

— Добре. Направете ми следната услуга. Съберете частиците на разбития си живот. Бих искал това.

— Имате го.

Манкузо, изглежда, не бързаше, като че ли несъзнателно се бавеше, и ни трябваше известно време, за да изминем дългата калдъръмена алея. Забелязах, че съвсем неподходящо, всички прозорци в Алхамбра светеха.

— Какво място — обърна се към мен Манкузо. — Но както е казал Христос: „Какво се ползва човек, ако спечели целия свят, а изгуби душата си?“.

Не смятам, че свети Феликс разбираше истинската природа на Франк Белароса.

— Той не продаде душата си, мистър Манкузо — отвърнах аз. — Той се занимаваше повече с купуване.

Той отново ми хвърли бърз поглед.

— Мисля, че сте прав.

— Мисис Белароса тук ли е? — попитах аз.

— Не. Тя е в Бруклин.

— И затова жена ми е тук.

Той не отговори.

— Всъщност — добавих аз, — продължителните престои на мисис Белароса в Бруклин са били много удобни за мистър Белароса и мисис Сатър.

Отново никакъв отговор.

— Вие не само позволихте това — казах аз, — но и го насърчавахте.

Този път отвърна:

— Това не беше наша работа, мистър Сатър. Това беше ваша работа. Знаете го.

— Знам, че трябва да се грижите за свидетелите си, мистър Манкузо, но това не означава и да им сводничите.

— Разбирам болката ви.

— Разберете също, мистър Манкузо, че нито вие, нито аз сме толкова чисти и неопетнени, колкото бяхме миналия Великден.

— Знам. — И добави: — Това беше един много мръсен случай. И дори не мога да кажа, че целта оправдава средствата. Но аз ще възстановя душевния си мир по свой начин. Знам, че вие ще направите същото.

— Ще се опитам.

— Професионално никой не е много доволен, че Франк Белароса умря, преди да може да ни каже всичко, което знаеше. Никой не е много доволен от това, което направи мисис Сатър. И може би си получихме заслуженото за това, което направихме, за това, че заобикаляхме правилата и я оставяхме да идва тук, без нито веднъж дори да прекараме по нея детектора за метал. И ще отговаряме за това. Може би от този факт се чувствате по-добре.

— Ни най-малко.

— Колата спря пред Алхамбра, аз бързо слязох от нея и влязох в къщата. Във вестибюла имаше шестима мъже от ФБР, двама в небрежни дрехи с револвери, провесени отзад, и четирима в костюми. Всичките се обърнаха и ме погледнаха. Двама от тях дойдоха до мен и ме претърсиха, след което се заеха с обичайната практика с детектора за метал, която е трябвало да приложат на жена ми.

Първото нещо, което забелязах, когато се огледах, беше една голяма палма в саксия, която лежеше съборена близо до арката, водеща към трапезарията. Глинената саксия се беше счупила и по червените плочки на пода имаше разпиляна пръст и листа. Частично скрит зад саксията и зеленината на пода, бе проснат някакъв човек. Отидох до него.

Франк Белароса лежеше по гръб, с изпънати ръце и крака, с разтворена хавлия, която разкриваше голото му тяло. Можах да вадя зарасналите рани и белезите по ръцете, врата и краката му, една в стомаха и една точно в слабините му. Чудех се къде ли е стреляла първо.

Имаше и много кръв, разбира се, по цялото му тяло и хавлията, навсякъде по пода и дори по растението. Трите рани отчасти се бяха съсирили и изглеждаха като червен крем карамел. Сега забелязах, че имаше кръв и на известно разстояние от тялото му и разбрах, че бе паднал през парапета на мецанина горе. Погледнах нагоре и видях, че съм застанал под мястото, където би трябвало да бъде вратата на спалнята му.

Отново погледнах лицето на Белароса. Очите му бяха широко отворени, но този път в тях нямаше никакъв живот или болка, никакви сълзи, само вечност. Коленичих и затворих очите му и чух гласа на мистър Манкузо зад себе си:

— Моля ви не пипайте нищо, мистър Сатър.

Станах и за последен път погледнах Франк Белароса. Дойде ми наум, че италианците винаги са разбирали, че в сърцевината на житейските проблеми стоят мъже с твърде много власт, твърде много обаяние и твърде много амбиция. Италианците издигаха тези мъже в полубогове, но същевременно ги мразеха заради точно тези същите качества. Така, да убиеш един Цезар, един дон, един дуче беше психологически сложна задача, включваща в себе си и греха, и спасението едновременно.

Вероятно Сюзън, която не би наранила никого по никаква причина, бе приела част от душата на любовника си заедно със спермата му и бе решила за проблема, причинен от Белароса, да използва решение в стила на Белароса. Но как можех да съм сигурен за това? Може би Джон е следващият.

Манкузо ме потупа по рамото и насочи вниманието ми към отдалечената страна на вестибюла.

Сюзън седеше с кръстосани крака в плетен стол между една колона и една палма в саксия, без да може да вижда трупа. Беше напълно облечена в екипа си за езда, макар че тогава не знаех, а и никога нямаше да узная дали е била напълно облечена преди. Дългата й червена коса обаче, която преди бе вързана под шапката й за езда, сега беше пусната свободно и разрошена. Иначе изглеждаше много спокойна. И много красива, всъщност. Тръгнах към нея. Когато стигнах на няколко крачки от нея, тя вдигна погледа си към мен, но дори не помръдна. Сега видях, че един агент на ФБР стоеше близо до колоната и я наблюдаваше, пазеше я всъщност. Тя погледна към него, той кимна и тя стана и тръгна към мен. Странно, помислих си, как дори знатните се научават толкова бързо да бъдат арестанти. Потискащо, всъщност.

Стояхме на няколко крачки един от друг и видях, че е плакала, но сега изглеждаше добре. Спокойна, както казах. Предполагам, публиката ни чакаше да се прегърнем или един от нас да избухне в плач или може би да хване другия за гърлото. Усещах, че шест или седем мъже бяха готови да скочат в действие в случай на последното. Тези момчета бяха напрегнати, разбира се, след като бяха загубили един човек, когото се предполагаше, че охраняват.

— Добре ли си? — попитах аз най-после жена си.

Тя кимна.

— Откъде взе пистолета?

— Той ми го даде.

— Кога? Защо?

Това, изглежда, беше малко далеко от съзнанието й, което бе нормално при тези обстоятелства, но тя помисли за момент и отговори:

— Когато се върна от болницата. Хората от ФБР претърсваха къщата, а той имаше скрит пистолет, затова ми го даде да му го пазя.

— Разбирам.

Сам си се прецакал, Франк. Но всъщност, ако не беше пистолет, щеше да бъде нож или ръжен от камината, или въобще каквото й попадне в ръцете. И в ада няма такава ярост, каквато у червенокоса жена, с която са се подиграли. Повярвайте.

— Направи ли някакви изявления пред някого тук? — попитах я аз.

— Изявления?… Не… само казах… забравила съм…

— Не им казвай нищо, а и на полицията също, когато пристигнат.

— Полицията…

— Да, те идват насам.

— Не мога ли да си отида вкъщи?

— Опасявам се, че не.

— Ще отида ли в затвора?

— Да. Ще се опитам да те измъкна утре под гаранция.

(А може и да не се опитам.)

Тя кимна и за пръв път се усмихна, една насилена усмивка, но истинска, въпреки това.

— Ти си добър адвокат — каза тя.

— Точно така.

Видях, че е бледа и трепери, затова я заведох обратно до стола. Тя хвърли поглед към бъркотията в отдалечения край на вестибюла, след това погледна към мен и каза:

— Аз го убих.

— Да, знам.

Поставих я да седне в стола, коленичих и взех ръката й.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря. — И добави: — Направих го заради теб.

Предпочетох да не отговарям.

Полицията пристигна, униформени полицаи, цивилни детективи, съдебните представители, санитарите от Бърза помощ, полицейските фотографи и всякакви други лица, които обикновено присъстват на сцената на извършено престъпление. Величието на Алхамбра, изглежда, ги впечатляваше повече, отколкото мъртвият й собственик, но накрая се заеха със задълженията си.

Сюзън наблюдаваше какво става, като че ли то нямаше нищо общо с нея. Никой от двамата не проговори, но аз останах при нея, коленичил до стола и хванал ръката й.

Видях Манкузо, който говореше с някакъв як мъжага с червендалесто лице, и двамата непрекъснато поглеждаха към мен и Сюзън, докато разговаряха. Накрая мъжагата тръгна към нас и аз се изправих. Някаква униформена полицайка се присъедини към него. Мъжагата се обърна към мен:

— Вие съпругът й ли сте?

— И адвокатът й. Вие кой сте?

Той очевидно не хареса тона или въпроса ми, но с тези момчета трябва да започнеш зле, защото, така или иначе, натам отиваш.

— Аз съм лейтенант Долън — каза той, — от Отдела по убийствата. — След това се обърна към Сюзън и рече:

— А вие сте Сюзън Сатър, нали?

Тя кимна.

— Окей, мисис Сатър, ще ви прочета правата ви в присъствието на вашия съпруг, който, както разбирам, е и ваш адвокат.

Долън имаше една от онези служебни бланки, каквато имаше и Манкузо, и започна да чете от нея. Велики Боже, как не могат да запомнят няколко прости изречения, след като двайсет години ги повтарят. Аз например още мога да изрецитирам целия пролог на „Кентърбърийски разкази“, а съм го учил преди двайсет и пет години и при това е на средноанглийски.

— Разбирате ли правата си? — попита той Сюзън.

Тя отново кимна.

Той погледна мен.

— Тя разбира ли?

— В действителност, не — отвърнах аз, — но за протокола — да.

Той се върна към Сюзън.

— Искате ли да кажете нещо сега?

— Аз…

— Не — намесих се аз. — Очевидно сега не възнамерява да каже нищо, лейтенант.

— Добре.

Долън направи знак на полицайката и тя се приближи, някак смутено, струва ми се. Долън се върна към Сюзън.

— Моля станете, мисис Сатър.

Сюзън стана.

— Арестувана сте за убийство — каза й Долън. — Моля, обърнете се.

Полицайката всъщност обърна Сюзън за рамото и щеше да й сложи белезниците на ръцете зад гърба й, но аз сграбчих китката на жената и казах:

— Не. Отпред. — Погледнах Долън: — Тя няма да се опита да ви удуши с белезниците, лейтенант.

Това не мина много добре, но след като хвърли няколко гневни погледа около себе си, Долън каза на полицайката:

— Отпред.

Преди да й сложат белезниците, аз помогнах на Сюзън да си свали сакото, след което жената й окова ръцете отпред. Това е по-удобно, по-малко унизително и изглежда по-добре, защото можеш да си наметнеш сакото върху белезниците, както и направих със сакото на Сюзън.

До това време с Долън започнахме да се разбираме един друг малко по-добре и не ни хареса това, което разбрахме. Долън се обърна към полицайката, но така, че и аз да чуя:

— Мисис Сатър е била претърсена от федералните агенти, когато са я заловили, и всички те ми казаха, че у нея няма повече оръжия, но вие отново я претърсете в участъка, включително за отрова и други средства за самоубийство и я наблюдавайте през цялата нощ. Не искам да загубя и нея. — Той ми хвърли бърз поглед, след това се обърна към полицайката:

— Окей, отведете я.

— Почакайте — казах аз, искам да говоря с клиентката си.

Но лейтенант Долън не смяташе да бъде така толерантен, както беше мистър Манкузо при подобни обстоятелства на същото това място преди няколко месеца.

— Ако искате да говорите с нея — каза лейтенант Долън, — елате в участъка.

— Възнамерявам да говоря с нея сега, лейтенант.

Хванах Сюзън за лявата ръка, а полицайката я хвана за дясната. Горката Сюзън. За пръв път, откакто я познавам, тя действително изглеждаше като че ли не владее положението.

И преди то да е станало наистина неконтролируемо, към нас се приближи мистър Манкузо, който сложи ръка върху раменете на Долън и го отведе настрана. Поговориха си малко, след което Долън отново се обърна към нас и направи знак на полицайката да се оттегли.

Взех окованите ръце на Сюзън в моите и се погледнахме един друг. Тя не каза нищо, само стисна ръцете ми. Накрая аз казах:

— Сюзън… разбираш ли какво става?

Тя кимна. Всъщност сега наистина изглеждаше с по-изострено внимание и ме погледна в очите.

— Джон, съжалявам за тези неприятности. Трябваше да изчакам, докато заминеш.

Това би било добра идея, но Сюзън съвсем не би ме пуснала толкова лесно.

— Може би въобще не трябваше да го убиваш — казах аз.

Или мисълта й беше някъде другаде, или не искаше да чуе това, защото каза:

— Ще ми направиш ли една услуга? Занзибар е вързан отвън. Ще го отведеш ли вкъщи? Не може да остане там цяла нощ.

— Разбира се, че ще се погрижа за Занзибар — отвърнах аз.

— Благодаря. А ще можеш ли да се погрижиш за Занзибар и Янки сутринта?

— Добре.

— Ще си бъда ли вкъщи до следобед?

— Може би. Ако успея да дам гаранция.

— Чековата ми книжка е в писалището ми.

— Мисля, че не вземат лични чекове, Сюзън — отвърнах аз. — Но ще измисля нещо.

— Благодаря ти, Джон.

Наистина нямаше какво повече да се каже, предполагам, сега, след като грижата за конете е осигурена и знаех къде е чековата й книжка. Може би моментът не е много подходящ за сарказъм, но ако ви кажа, че въобще не се наслаждавах на това, ще ви излъжа. От друга страна, не можех наистина да му се наслаждавам, нито пък в това отношение да го оплаквам, докато напълно не го разбера. Затова, противно на убежденията си, я попитах:

— Защо го уби?

Тя ме погледна така, сякаш това беше глупав въпрос, но отвърна:

— Той разби живота ни. Знаеш го.

Окей. Да го оставим така. Оттук нататък имахме шанс да построим живота си отново заедно, ако пожелаем. Тя го е направила заради нас. Край на историята. Но не можем да строим върху лъжи, затова казах:

— Сюзън, не ме лъжи. Той каза ли ти, че те оставя? Каза ли ти, че няма да остави Анна заради теб? Че няма да те вземе със себе си в Италия? Каза ли ти, че само те е използвал, за да се добере до мен?

Тя гледаше втренчено в мен, през мен всъщност, и разбрах, че отново е на „своя територия“. Предполагам, можехме да проведем този разговор някой друг път, макар че бях любопитен да разбера дали това, че Белароса е казал на Сюзън, че само я е използвал, за да се добере до мен, бе причина за смъртта му. И може би се чудите дали съм знаел или поне подозирал какво ще се случи, когато пуснах това в действие. Сложен въпрос. Ще трябва да си помисля по него.

Погледнах Сюзън.

— Ако си го направила заради нас, Сюзън, тогава ти благодаря за опита, да спасиш брака и съвместния ни живот. Но не трябваше, да го убиваш.

— Да, трябваше. Той беше злото, Джон. Той ни съблазни и двамата. Не вземай неговата страна. Той винаги вземаше твоята страна за това или онова, а сега ти вземаш неговата страна. Сега ви се сърдя и на двамата. Всички мъже са еднакви, нали, винаги се поддържат един друг, но той наистина беше различен от другите мъже и аз бях луда по него, но се опитвах да се владея, наистина се опитвах, но не можех да не го виждам, дори след като ти ме помоли за това и той се възползва от мен, използва ме, обеща ми, че ще спаси Станхоуп Хол, но не го направи, той използва и теб, Джон, и ти знаеше какво става, затова не ме гледай така.

Сюзън продължи в същия дух известно време и аз осъзнах, че мога да пледирам за невменяемост, но до сутринта тя отново щеше да дойде на себе си, което не означава, че ще бъде по-малко луда, но поне няма да го демонстрира така шумно.

Взех главата й в ръцете си и започнах да си играя с меката й червена коса. Тя спря да бръщолеви и ме погледна. Онези котешки зелени очи гледаха право в моите и вече с кристалночист, здрав разсъдък ми каза:

— Направих това, защото ти не можа, Джон. Направих го, за да ти върна честта. Ти трябваше да го направиш. Беше прав, че не го остави да умре, но трябваше да го убиеш.

Е, ако живеехме в друго време или в друга страна, тя щеше да е права. Но не и в това време, не и в тази страна. Макар че подобно на Франк Белароса и подобно на Сюзън аз трябваше да действам според по-примитивните си инстинкти, според 50-те хиляди години на минал човешки опит. Вместо това аз разсъждавах, философствах и интелектуализирах, когато трябваше да слушам вътрешните си чувства, които винаги ми бяха казвали: „Той е заплаха за съществуването ти. Убий го.“

Погледнах Сюзън и тя каза:

— Целуни ме — и сви онези великолепни нацупени устни.

Целунах я.

Тя притисна глава на гърдите ми и поплака около минута, след това се отдръпна.

— Е — каза тя с ясен, спокоен глас, — към затвора. Утре искам да съм излязла, господин адвокат.

Усмихнах се.

— Кажи ми, че ме обичаш — поиска тя.

— Обичам те.

— И аз винаги съм те обичала, Джон. И завинаги.

— Знам.

Полицайката приближи и внимателно хвана Сюзън за ръката, след което я поведе към входната врата.

Наблюдавах я, докато се скри от погледа ми, но тя нито веднъж не се обърна да ме погледне. Усещах присъствието на много притихнали хора във вестибюла и реших, че ще е най-добре бързо да си тръгна, за да могат те отново да се заловят за работата си.

Насочих се към задната част на къщата, за да прибера Занзибар, както бях обещал. Докато прекосявах вестибюла, чувах как стъпките ми отекват по мраморния под и видях с крайчеца на окото си тялото на Белароса, което все още лежеше вляво от мен, непокрито. Франк Белароса бе заобиколен от хора, които го намираха интересен: полицейския фотограф, две жени от лабораторията и, разбира се, коронера.

Докато минавах край тялото, мярнах нещо от дясната си страна. Спрях и се обърнах да го видя. Беше голям месингов статив, на който имаше картина с маслени бои, поставена в рамка от нежнозелен и бял японски лак, доста хубава рамка впрочем. Картината представляваше руините на вестибюла в Алхамбра, разбира се, и аз я заразглеждах внимателно. Наистина беше доста добра, може би една от най-добрите картини на Сюзън, които съм виждал. Но какво разбирам аз от изкуство?

Гледах картината на руините на вестибюла, лъчите слънчева светлина, влизащи през счупения стъклен купол, порутените гипсови стени, лозите, увиващи се около мраморните колони, и растенията, поникнали в пукнатините на мраморния под сред натрошения камък. И сега видях тази картина не като причудливо или романтично пресъздаване на една материална разруха, а като огледален образ на едно порутено и рушащо се съзнание; не като един изчезнал свят на минала слава, а като един изчезнал свят на душевно и духовно здраве. Но какво разбирам аз от психология?

Отдръпнах се назад и забих юмрук в платното, което падна на пода заедно със статива.

Никой не възрази.