Нелсън Демил
Златният бряг (38)

36.

В крайна сметка реших да отида в кантората си на Уолстрийт и да си оправя работите там. Седях в кабинета си, стария кабинет на баща ми, и се питах как съм могъл да загубя толкова години от живота си тук. Но от чиста добросъвестност се залових за работа и направих в общи линии това, което бях направил в кантората си в Лоукаст Вели; т.е. написах резюме за всеки клиент и на всеки случай и разпратих всичко на различни специализирани адвокати, които смятах, че ще са най-подходящи за всеки отделен случай и всеки отделен клиент.

Това беше повече, отколкото бе направил баща ми, и повече, отколкото Фредерик Пъркинс бе направил, преди да се хвърли от прозореца на сградата.

Във всеки случай въпреки чувството ми за отговорност и добросъвестността ми, на Уолстрийт 23 ме посрещнаха така, както биха посрещнали едно спадане с 400 пункта по Дау Джонс. Въпреки това издържах геройски там повече от седмица, като не говорех с никого, освен със секретарката си Луиз, която, изглежда ми беше сърдита за това, че я бях оставил да се справя сама с положението през последните няколко месеца, като се опитва да отговаря на всякакви въпроси на клиенти и съдружници за документите и делата на мистър Сатър.

За да мога да прекарвам повече време в кантората на Уолстрийт, а и по други причини, живеех в „Йейл Клъб“ в Манхатън. Това е една просторна и много удобна сграда на „Вандербилт Авеню“ с доста хубави стаи. Закуската и обядът също не са лоши, а в бара цари приятелска атмосфера. В салона за коктейли има електронно табло с цените на фондовата борса, така че можеш да видиш дали да си позволиш да си в това заведение; има и спортна зала с плувен басейн и игрища за скуош, а клиентелата е от възпитаници на Йейл. Какво повече може да иска един мъж? Човек почти би могъл да остане тук завинаги и много членове в моето положение биха направили точно това, но клубът не насърчава твърде дългите престои на своенравните съпрузи, а в последните години и на своенравните съпруги. Що се отнася до последните, човек би могъл да си навлече беля на главата в клуба, но аз си имах достатъчно проблеми, затова след вечеря просто сядах в големия салон да чета вестник с пура в уста и чаша портвайн като останалите улегнали джентълмени, а след това си лягах.

Все пак поканих веднъж Джени Алварез на вечеря тук и тя каза по повод на клуба:

— В какъв свят живееш.

— Струва ми се никога не съм се замислял много.

Побъбрихме за световния шампионат и тя ме заяде за трогателните четири последователни загуби на „Метс“ от „Янките“. Кой би могъл да предположи?

Във всеки случай разговаряхме за всичко, с изключение на Белароса, телевизионните новини и секса, просто за да покажем един на друг, предполагам, че имаме стабилно приятелство, основано върху много общи интереси. Всъщност, както се оказа, освен бейзбола нямахме почти никакви общи интереси. Накрая започнахме да говорим за деца и тя ми показа снимка на сина си. И макар да беше очевидно, че все още изпитваме желание един към друг, не я поканих горе в стаята си.

В крайна сметка прекарах почти две седмици в „Йейл Клъб“, което беше удобство, в смисъл че не ми се налагаше да се занимавам с роднини и приятели на Лонг Айлънд. През уикенда посетих Каролин и Едуард в училищата им.

До средата на следващата седмица почти ми се бяха изчерпали извиненията за отсъствието ми от Латингтаун, затова напуснах „Йейл Клъб“ и се върнах в Станхоуп Хол, за да открия, че Сюзън тъкмо тръгваше за още едно посещение в Хилтън Хед и Ки Уест. Може и да завиждате на хората като нас за времето и парите, които имаме, за да ги използваме за избягване на неприятните сблъсъци, и сигурно с право завиждате. Но в моя случай поне парите привършваха, времето също, а раната не беше по-малко болезнена, отколкото ако бях предприемач или държавен служител. Очевидно трябваше да се направи нещо.

— Ако се преместим оттук завинаги — казах аз на Сюзън, преди да излезе, — мисля, че можем да започнем отначало.

— Аз те обичам, Джон — отвърна тя, — но не искам да се местя. А и не мисля, че ще има някаква полза. Ще решим проблемите си тук или ще се разделим тук.

— Ходиш ли още при съседите? — попитах я аз.

Тя кимна.

— Бих искал да не ходиш.

— Трябва да го направя по свой начин.

— Да направиш какво?

Тя не отговори направо, а ми каза:

— Ти посети съседа ни, а вече не си му адвокат. Защо отиде?

— Сюзън, не е все едно дали аз ходя там или ти. И не ме дразни, като питаш защо не е.

— Добре — отвърна тя, — но ще ти кажа, че може би ти също не бива да ходиш там.

— Защо? Усложнявам ли нещата?

— Може би. И без това е достатъчно сложно.

И след тази забележка тя тръгна за летището.

 

 

Въпреки добрия съвет на Сюзън около седмица по-късно, в един студен и влажен ноемврийски ден аз реших да отида да си прибера парите, които Белароса все още ми дължеше, а още по-важно, да си прибера услугата. Поради мокрото време минах през предните порти. Тримата агенти на ФБР, които стояха там, бяха особено досадни и веднага ми домъчня за Антъни, Лени и Вини.

Докато стоях под стряхата на вратарската къщичка, виждах вътре единия от ФБР, който ме гледаше през прозореца, докато говореше с някого по телефона. Другите двама стояха до мен с винтовките си.

— Нещо не е наред в паспорта ми ли? — попитах ги аз. — Или Дуче II не приема? Какъв е проблемът тук?

Единият от агентите вдигна рамене. След малко онзи, който беше във вратарската къщичка, излезе и ме осведоми, че мистър Белароса не приема.

— Жена ми идва тук и си отива оттук, когато поиска — казах аз. — Затова сега ще се върнеш при онзи шибан телефон и ще ми уредиш срещата веднага.

И той го направи. Макар че изглеждаше недоволен от мен, неизвестно по каква причина.

И така, един от онези с винтовките ме придружи по калдъръмената алея, на вратата ме пое друг, с костюм и вратовръзка, след което минах на проверка за опасни метални предмети. Това, което не разбираха, беше, че ако исках да убия Белароса, щях да го направя с голи ръце.

Забелязах, че сега цветята ги нямаше и вестибюлът изглеждаше някак по-голям и по-празен. Тогава осъзнах, че и птиците ги няма. Попитах един от федералните агенти за това и той отвърна:

— Няма кой да се грижи за тях. А и дразнеха някои от момчетата. — Той се усмихна и добави: — Останахме само с една пойна птичка. Тя е горе.

Придружиха ме до горния етаж, но този път до спалнята на Белароса.

Беше около пет часът следобед, но той седеше в леглото си и не изглеждаше добре.

Никога не бях влизал в господарската спалня на Алхамбра, но сега виждах, че стаята, в която се намирах, беше част от огромен апартамент, който включваше всекидневна, вляво от мен, и тоалетна стая, пред мен, към която вероятно имаше и господарска баня. Самата спалня не беше прекалено голяма, а тежката, тъмна средиземноморска мебел и червеното кадифе я правеха да изглежда по-малка и някак потискаща. Имаше само един прозорец, в който се плискаше дъждът. Ако аз бях болен, бих лежал във вестибюла.

Белароса ми посочи един стол до леглото, стола на медицинската сестра, предполагам, но аз казах:

— Ще остана прав.

— И така, какво мога да направя за теб, господин адвокат?

— Тук съм за дължимото.

— Аха? Искаш онази услуга? Кажи ми какво искаш.

— Да караме поред. Дошъл съм също и за хонорара си. Изпратих ти бележка и фактура преди повече от две седмици.

— А, да. — Той взе от нощното шкафче чаша с червено вино и сръбна от нея. — Аха… само че аз вече не съм свободен човек.

— Което ще рече?

— Че се продадох като уличница. Сега правя, каквото кажат те.

— И те ти казаха да не ми изплатиш хонорара?

— Аха. Те ми казват кои хонорари да изплащам. Твоят не е между тях, господин адвокат. Това е от твоя приятел Ферагамо. Но ще поговоря за теб с някой от по-големите. Окей?

— Не си прави труда. Ще запиша това като жизнен опит.

— Както решиш. Искаш ли малко вино?

— Не.

Разходих се из стаята и забелязах една книга на нощното му шкафче. Не беше Макиавели, а илюстрована книга за Неапол.

— Това, което наистина ме боли — каза ми той, — е, че не мога повече да се грижа за хората си. За един италианец това е като да ти откъснат топките. Capisce?

— Не, и никога повече не искам да capisce каквото и да било.

Белароса сви рамене.

— Значи сега работиш за Алфонс Ферагамо — казах аз.

Това въобще не му хареса, но нищо не каза.

— Можеш ли да ми кажеш какво правят онези булдозери в Станхоуп Хол? — попитах го аз.

— Аха. Ще копаят основи. Ще прокарват път. СВП ме накараха да продам мястото на предприемачите.

— Истина ли е това? Целият ми свят е разрушен и сега ти ми казваш, че ще бъда заобиколен от тракторни гаражи.

— Защо тракторни гаражи? Хубави къщи. И ще имаш много добри съседи.

Не беше моя собствеността, която разделяха на парцели или която щеше да бъде заобиколена от тракторни гаражи, затова почти ми беше все едно. Но го попитах:

— Какво ще стане с голямата къща?

— Не знам. Предприемачът е намерил някакви японци, които я искат за вила за отдих. Разбираш ли? Тези хора много се изнервят и им трябва място за почивка.

Това беше наистина отчайваща новина. Почивна станция за изтощените японски бизнесмени, заобиколена от 30 или 40 нови къщи върху това, което някога беше едно красиво имение.

— Как се справи със зонирането? — попитах го аз.

— Сега имам приятели по високите постове. Като СВП. Казах ти, те искат големи пари, затова трябваше да се отърва от всичко с тяхна помощ. А и Ферагамо започна една работа по RICO срещу мен, така че той се опитва да си вземат тяхното. Те са като шибани вълци, които ме разкъсват.

— Искаш да ми кажеш, че си фалирал?

Той сви рамене.

— Както казах веднъж, господин адвокат, дай на Цезар това, което е на Цезар. Е, Цезар е в съседната шибана стая и си иска своето.

Усмихнах се.

— Но никога повече от петнайсет процента, Франк.

Насили се и той да се усмихне.

— Може би този път получи повече. Но аз ще се оправя и с това, което е останало.

— Това е добра новина.

Разгледах го за момент и наистина изглеждаше като победен човек. Без съмнение физически не беше добре, но по-важното бе, че духът му беше прекършен и искрата угаснала. Предполагам, за да го видя в това състояние, му бях спасил живота, но сега не се наслаждавах на гледката. По някакъв извратен начин всички можем да сме свързани с бунтовника, пирата, гангстера. Неговото съществуване е доказателство, че животът не смазва всеки и че днешната супердържава не може да ни вкара всички в маршова стъпка. Но в крайна сметка животът и държавата бяха настигнали най-големия гангстер на нацията и го бяха повалили. Това беше неизбежно наистина, и той го бе знаел дори когато правеше планове за едно бъдеще, което никога нямаше да настъпи.

— А Алхамбра? — попитах аз.

— Ах, да, и нея трябва да продам. Ченгетата искат да минат булдозерите оттук. Какви копелета. Сигурно защото не искат хората да казват: „Франк Белароса е живял там.“ Майната им. Но се споразумяхме с тях, че Доминик трябва да построи къщите за този, който купи земята. Ще накарам Доминик да издигне едни малки Алхамбри, хубави бели вилички с гипсова мазилка и червени кахлени покриви. — Той се усмихна. — Готино, а?

— Сигурно. А Фокс Пойнт?

— Арабите го взеха.

— Иранците?

— Аха. Майната им. И всички вие, копелета такива, дето не ме харесвахте тук, на тази улица, всички може да гледате как пясъчните негри се прибират в замъка си с големите си коли и вият до безбожие.

Той едва се разсмя и се закашля.

— Добре ли си?

— Аха. Само някакъв проклет грип. Онази шибана сестра е много мръсна. Уволниха Филомена един ден, без да ми кажат, и са я депортирали или нещо такова и само на Анна позволяват да идва от време на време за по няколко дни. Сега пак е в Бруклин. Нямам никой, с когото да разговарям тук. Освен шибаните ченгета.

Кимнах. Министерството на правосъдието можеше да бъде наистина гадно, когато пожелае, а ако в същото време и СВП са се заяли с теб, можеш преспокойно да пъхнеш глава между краката си и да целунеш задника си за довиждане.

— И си позволил всичко това да се случи в замяна на какво? — попитах аз. — На свобода ли?

— Аха. На свобода. Аз съм свободен. Всичко е простено. Но междувременно трябва да изпея всички и трябва да ги оставя да си играят с мен, като че ли съм играчка. Исусе Христе, тези типове са по-мръсни и от комунягите. — Погледна ме. — Това беше твоят съвет, нали, господин адвокат? Продай се, Франк. Започни нов живот.

— Да, това беше моят съвет — отвърнах аз.

— И аз го последвах.

— Не, Франк, сам си взел това решение.

И добавих:

— Мисля, че съществената част — това, което е важно, е, че си започнал нов живот. Предполагам, че ще си тръгнеш оттук с нова самоличност съгласно съответната програма.

— Аха. Сега съм по програмата за защита на свидетелите. След това ще премина по програмата за нова самоличност, ако съм добър. В новия си живот искам да бъда свещеник.

Той уморено се усмихна и се поизправи в леглото.

— Седни да пийнеш малко вино с мен.

Той взе чиста водна чаша от нощното шкафче и я напълни до горе. Аз я поех от ръката му и отпих. Кианти acido^[1], ферментирала в акумулатори. Как може болен човек да пие тази гадост?

— Не би трябвало да казвам на никого къде отивам — каза той, — но ще се върна в Италия. — Потупа книгата върху нощното си шкафче. — Странно как казваме „ще се върна“, като че ли сме дошли оттам. Аз съм трето поколение тук. Бил съм в Италия може би десетина пъти за последните трийсет години. Но все още казваме „ще се върна“. Ти казваш ли: ще се върна в… къде? Англия?

— Не, аз не казвам така. Може би понякога си го мисля. Но аз съм тук завинаги, Франк. Аз съм американец. А също и ти. Всъщност ти си толкова шибано американец, че няма да го повярваш. Разбираш ли?

Той се усмихна.

— Аха… Знам, знам. Няма да ми хареса да живея в Италия, нали? Но там е по-сигурно и е по-добре, отколкото затвор, и по-добре, отколкото смърт, предполагам. — И добави: — Ченгетата са се разбрали за всичко с италианското правителство. Някой ден може да ми дойдеш на гости.

Не отговорих.

Известно време и двамата мълчахме и пиехме виното си. Най-накрая Белароса заговори, но като че ли не на мен, а по-скоро на себе си и може би на своите paesanos, които обричаше на гибел:

— Старият закон за мълчание е мъртъв. Няма вече истински мъже, няма герои, няма смели момчета, няма ги и от двете страни на закона. Всички сме буржоазни хартиени типове, ченгетата и мошениците, и сключваме сделки, когато ни се налага, за да си запазим задниците, парите и живота. Изпяваме всеки и сме щастливи, че имаме възможността да го направим.

Отново не отговорих.

— Бях веднъж в затвора, господин адвокат — каза ми той, — и трябва да ти кажа, че това не е място за хора като нас. То е за новите лоши момчета, които са по-сурови и по-твърди. Ние сме като вас, обикновените хора. Твърде много сме се размекнали.

— Какво пък, можеш да обработваш онази ферма до Соренто.

Той се разсмя.

— Аха Фермерът Франк. Голям шибан шанс имам за това. — Погледна ме в очите. — Забрави думата „Соренто“. Capisce?

— Чувам те. — И добавих тихо: — Един съвет, Франк. Не разчитай и на ченгетата да запазят отправния ти адрес в тайна. Ако те изпратят в Соренто, не оставай там твърде дълго.

Той ми намигна.

— Прав бях, че те направих Napoletano.

— И, предполагам, Анна ще дойде с теб, така че внимавай какви марки слага на писмата, които изпраща до вкъщи. Особено на сестра си. Анна ще дойде, нали?

Той се поколеба за момент, след това отвърна:

— Аха. Разбира се. Тя ми е жена. Какво ще прави тук? Ще се запише в колеж и ще работи за IBM ли?

— Тя пак ли е толкова разстроена от това преместване, колкото беше, когато се преместихте тук?

— И питаш? Та тя въобще не искаше да напусне къщата на майка си, за бога. Разбираш ли, помисли си само за тези имигрантки, които са дошли тук от слънчева Италия без нищо и са успели да уредят живота си тук, в кварталите на Ню Йорк. А сега дъщерите и внучките на тези жени изпадат в шок, когато шибаната миячка за съдове се повреди. Разбираш ли? Ама и ние не сме по-добри. Не е ли така?

— Така е. А може би в Италия ще успее да се приспособи по-добре, отколкото в Латингтаун.

— Н-не. Всички омъжени италианки са нещастни. — Те са щастливи девойки и щастливи вдовици, но са нещастни съпруги. Казах ти, не можеш да ги направиш щастливи, затова ги пренебрегваш. — И добави: — Само че децата ми са все още тук. Анна ще полудее за това. Може би ще поискат да дойдат да живеят при нас. Кой знае? А може би някой ден ще мога да се върна. Може би някой ден ще влезеш в някоя пицария в Бруклин и аз ще съм зад тезгяха. На колко ще искаш да ти я разрежа — на осем или на дванайсет парчета?

— На 12. Гладен съм.

Всъщност не можех да си представя мен в пицария в Бруклин, нито можех да си представя Франк Белароса зад тезгяха, нито пък Франк Белароса можеше.

Част от това беше просто театър, може би заради мен, може би заради ченгетата, ако подслушваха. Човек като Белароса можеше и да е смачкан за известно време, но никога унищожен. В момента, в който се изплъзнеше изпод палеца на Министерството на правосъдието, той отново щеше да се заеме с някакъв съмнителен бизнес. И ако въобще някога се окажеше в пицария, то ще е, за да обере собственика.

— Е — каза той, — караш ме да се питам каква е онази услуга, която ти дължа.

Оставих чашата си с вино и казах:

— Окей, Франк, бих искал да кажеш на жена ми, че всичко между вас е свършено и че няма да я вземеш със себе си в Италия, което смятам, че си мисли, и искам да й кажеш, че само си я използвал, за да се добереш до мен.

Втренчихме се един в друг и той кимна.

— Дадено.

Тръгнах към вратата.

— Няма да се видим повече, но ти ще ме извиниш, ако не ти стисна ръката.

— Разбира се.

Отворих вратата. Той извика:

— Джон.

Мисля, че никога досега не беше ме наричал по име, и това ме изненада.

Извърнах очи към него:

— Какво?

— Ще й кажа, че съм я използвал, щом искаш, но не е вярно. Трябва да го знаеш.

— Знам.

— Окей. — И продължи: — Сега и двамата поемаме сами по пътя си, господин адвокат, и след години ще си спомняме за това време като за хубаво време — време, когато взехме и дадохме, и станахме по-умни, като се опознахме взаимно. Окей?

— Разбира се.

— И внимавай за задника си. Някои от моите paesanos са се заяли сега с теб — Алфонс и оня другият. Но ти можеш да се справиш с това.

— Разбира се, че мога.

— Аха. Успех.

— На теб също.

И излязох.