Нелсън Демил
Златният бряг (18)

16.

Франк Белароса посочи едно черно кожено кресло.

— Седни.

Аз седнах. Свалих си очилата и ги сложих във вътрешния си джоб. Белароса седна в креслото срещу мен. Не мислех, че носи пистолет, а и не виждах причина да го носи в собствената си къща, нито пък имаше къде да го сложи под плътно прилепналите си поло и панталони. Но когато кръстоса крака, видях кобура на глезена му под десния крачол. Той забеляза, че го видях, и каза:

— Имам разрешително.

— Аз също.

— Имаш разрешително за притежаване?

— Не, за шофиране. Но не карам в къщата си.

Той се усмихна.

В щата Ню Йорк е много трудно да се получи разрешително за притежаване на пистолет и се чудех как ли Франк Белароса Епископа бе успял да се сдобие с такова. Попитах го:

— Ню Йорк?

— Аха. Имам на север едно местенце за лов. Там не задават много въпроси. Мога да го нося навсякъде из щата, но не и в града. За града трябва специално разрешение, а на мен не ми го дават. А точно там ми трябва пистолет. Нали? Всеки луд носи оръжие. А имат ли разрешително? Не. Но аз не искам да рискувам да ме арестуват за незаконно носене на оръжие. Така че в града ходя чист и всеки долнопробен боклук може да очисти Франк Белароса.

(Каква несправедливост!)

— Но нали имаш телохранители?

— О, разбира се. Но не е същото като да си имаш собствен. Понякога телохранителите могат да те натопят. А понякога си намират нов шеф предишната нощ и ти не знаеш за това. Capisce?

— О, да. Не знаех, че работата ти е толкова напрегната.

— Не ти и трябва.

— Точно така.

Помежду ни стоеше ниска маса, върху която имаше кутия истински хавански пури. Белароса отвори кутията и ми я поднесе.

— Не пуша.

— Хайде, вземи си една пура.

Взех си. В интерес на истината, всички щатски адвокати знаят как да пушат пура, защото това е част от някои ритуали. Извадих пурата от металната й обвивка и подрязах края й със сребърното ножче, което Белароса ми подаде. Той ми запали пурата със златна настолна запалка, а след това запали и своята. Изпуснахме няколко кълба дим в стаята.

— Не са ли незаконни? — попитах аз.

— Може би. Бихме търгували и с дявола в ада, ако имахме нужда от огън. Но от пури нямаме нужда, така че по дяволите Куба. Нали? Глупости.

Толкова за светските събития. А сега, местните новини.

— Това ли е кабинетът ти? — попита аз.

— Аха. Когато го видях за пръв път, целият беше боядисан в розово и бяло. Дори дървеният под беше боядисан. Жената от недвижимите имоти го харесваше. Тя каза, че декораторите го боядисали за някаква изложба.

— Изложба на вътрешен дизайн — осведомих го аз.

— Аха. Всяка шибана стая изглеждаше като че ли някакви феи са си играли на воля с бояджийските четки.

Огледах се. Това беше библиотеката, за която Сюзън ми бе разказвала някога, същата библиотека, която семейство Дилуърд закупили през 20-те години от някакво имение в Англия. Всички лавици бяха от тъмен дъб, запълнени с книги, макар да бях сигурен, че не са от оригиналната библиотека. На едната стена имаше камина, а на срещуположната имаше двойни врати, от които се излизаше на терасата и които бях видял осветени, когато яздех тук през април. В средата на широката стая имаше дъбово писалище, чиято горна част бе облицован със зелена кожа. Зад писалището имаше просторна ниша, нещо като канцелария, където можах да различа компютър, копирна машина, телекс и факс. Явно мафията бе твърде напреднала технически.

— Смъкването на боята на тази стая ми струваше пет бона. И още пет за книгите. Книгите вървят десет гущера за фут^[1].

— Моля?

— Лавиците са дълги петстотин фута. Книгите са по десет гущера на фут. Това прави пет бона… пет хиляди.

После добави:

— Но аз си имах и някои свои книги.

Тук можеше да се говори за пари.

— Това ти е спестило няколко гущера — отбелязах аз.

— Аха. Това бяха книгите ми от училище.

— Макиавели.

Той се усмихна.

— Аха. И Данте. Свети Августин. Чел ли си някога този тип?

— Да. А ти чел ли си свети Джером?

— Разбира се. Събраните му писма. Казах ти, онези християнски братя ме накараха да уча.

Той скочи от креслото си, отиде до една лавица, взе някаква книга и я отвори.

— Ето ти го свети Джером. Харесва ми това. Слушай.

Той зачете: „Страната ми е жертва на варваризма и в нея единственият бог за хората е стомахът им, и те живеят само за настоящето.“

Затвори книгата.

— Нищо ново, нали? Хората не се променят. Ако този тип не беше свещеник, щеше да каже: „Стомахът им и оная работа.“ Хората винаги се водят по нея и затова си съсипват живота. Трябва да мислиш с главата си, а не с оная си работа. Трябва да мислиш за бъдещето, преди да я навреш някъде, където не й е мястото.

— Лесно е да се каже — рекох аз.

Той се разсмя.

— Аха. — Погледна книгите си. — Понякога чета тук нощем някоя от тези стари училищни книги. Понякога си мисля, че е трябвало да стана свещеник. Само дето… разбираш ли… оная ми работа. — После добави: — Жените. Исусе Христе, те ме влудяват.

Кимнах съчувствено.

— Тогава значи не си истински епископ?

Той отново се разсмя и пъхна книгата на мястото й.

— Не. Чичо ми ме наричаше свой епископ, защото главата ми бе пълна с онези глупости от „Ла Сал“. Той често казваше на приятелите си: „Това е моят племенник, епископът.“ А после ме караше да рецитирам нещо на латински.

— Говориш латински?

— Н-не. Просто съм научил някои неща наизуст.

Той отиде до някаква помощна количка, взе от нея една гарафа и две чашки за коняк и ги сложи върху масата за кафе. Седна отново и наля някаква тъмна течност в чашите.

— Grappa^[2]. Пил ли си някога такова?

— Не.

— Прилича на коняк, но е по-лошо.

Вдигна чашата си към мен. Аз взех моята, чукнахме се и отпих една голяма глътка. Трябваше да се вслушам в прикритото предупреждение на Белароса за грапата. Мога да пия всичко, но това беше нещо друго. Гърлото ми пламна, стомахът ми се сви и имах чувството, че всеки момент ще избълвам върху пурите всичко, което бях погълнал през последния един час. С насълзените си очи забелязал, че Белароса ме наблюдава над ръба на чашата си. Прокашлях се.

— Mamma mia…

— Аха — засмя се той, — изпий го.

Той допи своята грапа и си наля още веднъж, а след това насочи бутилката към мен.

— Не, благодаря.

Опитах се да си поема дъх, но димът от пурите беше твърде гъст. Загасих пурата си, станах и излязох на терасата.

Белароса ме последва с пурата и чашата си в ръка.

— Хубава гледка — каза той.

Кимнах, вдишвайки дълбоко чистия нощен въздух. Стомахът ми се поотпусна.

Той посочи с пурата си в далечината.

— Какво е това там? Нощем не се вижда. Прилича на игрище за голф.

— Да. Прилича точно на игрище за голф. Това е „Крийк“^[3].

— Грийк^[4]?

— „Крийк“. Един извънградски клуб.

— Така ли? И там играят голф?

— Да. На игрището за голф.

— Ти играеш ли голф?

— Малко.

— Не я разбирам тази игра. С какво е интересна?

Замислих се за момент и отговорих:

— А кой е казал, че е интересна?

После добавих:

— Там има и стреляне по изкуствени гълъби. Стреляш ли?

Той се разсмя.

Реших, че е време да покажа на Франк Белароса, че съм истински мъж, и казах:

— Добре боравя с ловджийска пушка.

— Така ли? Стрелял съм веднъж с ловджийска пушка.

— По изкуствени гълъби или птици? — позаинтересувах се аз.

Той помълча малко, след това отговори.

— По птици. Патици. — После добави: — Не обичам ловджийските пушки.

— А пистолетите? — попитах аз.

— Аха. Член съм на един клуб в града. „Италиън Райфъл клъб“. Това е светски клуб. Сигурно си чувал за него.

Бях чувал наистина. Една интересна формация в Литъл Итали^[5], някои от членовете на която никога през живота си не бяха стреляли със спортна пушка, но намираха, че стрелбището за пушки в сутерена е много удобно за практикуване на стрелба с пистолет.

— Каква пушка притежаваш? — попитах аз.

— Не си спомням.

Опитах се да се сетя как беше убит колумбийският наркотрафикант. С пистолет, мисля. Да, пет куршума в главата от близко разстояние.

— По-добре ли се чувстваш? — попита ме той.

— Да.

— Добре.

Белароса пиеше своята грапа, пушеше контрабандната си пура и оглеждаше царството си. Той посочи отново с пурата.

— Открих, че има един фонтан там със статуя на Нептун. Точно при него онзи тип изплашил Анна до смърт. Виждал ли си го?

— Да. Яздил съм навсякъде из това имение.

— Точно така. Оправих всичко. Езерото, фонтана, статуята. Поставих там и една статуя на Дева Мария и един приятел свещеник освети цялото място. Трябва да го видиш.

— Свещеникът е осветил статуята на Нептун?

— Разбира се. Защо не? Освен това там бяха и тези римски руини. Порутените колони и всичко. Човекът по озеленяването каза, че така са били построени. Вярно ли е?

— Да.

— За какво са строили руини?

— Тогава така е било модерно.

— Защо?

Свих рамене и казах:

— Може би, за да напомнят на себе си, че нищо не е вечно.

— Като „sic transit gloria mundi“^[6].

Погледнах го изненадано и отвърнах:

— Да. Точно така.

Той кимна замислено и дръпна от пурата си. Взирах се отвъд земята на Алхамбра. Високо в брилянтно чистото небе светеше половин луна, а откъм пролива полъхваше лек ветрец, като носеше със себе си дъха на море и уханието на майски цветя. Каква вечер!

И Белароса, изглежда, се наслаждаваше на мига.

— Бруклин. По дяволите Бруклин. Аз ходя в Италия, когато искам да се махна от тук. Имам едно място, близо до Соренто.

— Аз съм бил в Соренто. Къде е твоето място?

— Не мога да кажа. Разбираш ли? Това е място, където може да ми се наложи да отида един ден. Само пет човека знаят къде е. Аз, жена ми и децата ми.

— Хитро.

— Аха. Трябва предварително да се мисли. Но засега тук ми харесва. С Бруклин е свършено.

А също и със Златния бряг, но това не беше толкова очевидно за Франк Белароса, който не разбираше, че е част от проблема.

— Имахме хубава къща в Бруклин — добави той. — Стара постройка от кафяв камък, на пет етажа, красива. Но беше в редица с други къщи и дворът беше твърде малък за голяма градина. Винаги съм искал земя. Баба ми и дядо ми бяха селяни. Точно тяхната стара ферма купих от хората, които й бяха собственици. Но ги оставих да обработват земята безплатно. Аз държа къщата. Тя е с бели гипсови стени като тази, с червен покрив. Но по-малка.

И двамата замълчахме за момент, след това той каза:

— Ти си имаш цял храм там. Доминик каза, че си му показал храма. Имаш и Венера там.

— Да.

— Вие какво, да не сте езичници? — Той се разсмя.

— Понякога.

— Аха. Бих искал да видя този храм.

— Разбира се.

— Бих искал да разгледам отвътре голямата къща.

— Искаш ли да я купиш?

— Може би.

— Половин милион.

— Знам. — После добави: — Можеше да кажеш повече.

— Не, не можех, защото цената е половин милион. С десет акра земя.

— Така ли? А цялото място?

— Около двайсет милиона за земята.

— Madonna! Нефтени находища ли имате там?

— Не, имаме пръст. А тук не е останала много от нея. За какво ти е друго имение?

— Не знам… може би да построя къщи върху земята. Ще спечеля ли пари, ако строя къщи?

— Вероятно. Трябва да можеш да спечелиш пет-шест милиона.

— Къде е проблемът?

— Ами, за да разделиш земята на парцели, трябва да получиш разрешение.

— Така ли? От кого?

— От хората по териториалното благоустройство. Но съседите и защитниците на околната среда ще те изправят пред съда.

Той се замисли за малко и аз знаех, че се опитва да реши на кого трябва да се даде подкуп, на кого да се направи най-изгодното за него предложение и кой наистина да бъде заплашен.

— Родителите на жена ми са собственици на имота — казах аз. — Знаеш ли това?

— Аха.

— В него не влиза моята къща, а във всеки договор има точка, според която вратарят ми и жена му имат право да живеят във вратарската къщичка безплатно, докато умрат. Но във всеки случай статуята на Венера върви към имота, а тя има хубави цици.

Той се разсмя.

— Чух. — После добави: — Ще си помисля за това.

— Чудесно.

Представих си как при прехвърлянето на имота Уилям Станхоуп седи на една маса с дона на мафията и реших, че ще извърша тази сделка безплатно заради удоволствието да видя това. Всъщност нямаше да я извърша. Все още ми се налага да живея тук. Уилям и Шарлот посещават понякога приятелите си тук, ходят на сватби, погребения и други такива. Те поддържат членството си в „Крийк“ и при случай отсядат в някоя от къщичките на клуба, които пенсионираните дворяни използват, когато се завръщат тук от време на време. Но ако Франк Белароса купеше Станхоуп Хол, Уилям и Шарлот никога вече нямаше да стъпят на Златния бряг. Харесваше ми тази възможност въпреки резервите ми за това да бъда заобиколен от mafiosi^[7] и агенти на ФБР с фотоапарати.

— Как откри Алхамбра? — попитах аз.

— Случайно. Бях се загубил. — Той се разсмя. Бях на шосето за бърз трафик на път към един ресторант в Глен Коув. Трябваше да се срещна с един човек там. Глупавият ми шофьор излезе на шосето не където трябва и ние обикаляхме това място нагоре-надолу, опитвайки се да намерим Глен Коув. Аз забелязах всичките тези големи къщи, стигнахме чак до този път тук и на мен ми писна. Но тогава видях портите на твоето имение и казах на тази мижитурка да намали. После видях това място и къщата ми напомни за големите вили край водата в Соренто. Разбираш ли? Забелязах, че мястото няма вид на обитавано, така че след срещата си на обяд отидох в едно бюро за недвижими имоти. Не знаех къде се намира това място, но обясних как изглежда. Разбираш ли? После на тази тъпа жена от бюрото й трябваше цяла седмица, за да се свърже с мен, но ми изпрати снимка. Питам я: „Това ли е?“ Аха и й се обаждам. Питам я: „Колко?“ Тя ми казва, собственост била на банката; трябвало да се плащат някакви данъци или нещо такова. Банката просто искала да се отърве от къщата. Значи аз плащам на банката, плащам данъците и някакви хора на име Барет получават някакви пари, а аз съм се изръсил десет милиона. Madonna mia. Но тополите ми харесват. След това я показвам на жена ми, но тя не я харесва. Исусе Христе…

— Искаш да кажеш, че си купил това място, без жена ти да види…

— Аха. И й казвам: „На мен ми харесва, така че по-добре се научи да го харесваш“. Тя започва: „Това е развалина, Франк! Тук е мръсно, Франк!“. Жените, глупачките, не могат да си представят как ще изглеждат нещата, нали? Докарвам значи олизниците на това място и те си спукват задника от работа цяла зима; ех, аз довеждам Анна, а тя реве през цялото време. Аз си мислех, че щом го види, ще спре да реве, но не. Тя все още го мрази. Твърде далеко е от смахнатата й майка и смахнатите й сестри. „Къде са магазините, Франк? Къде са хората?“ Дрън, дрън, дрън. По дяволите магазините, по дяволите хората. Нали така? — Той ме погледна. — Нали?

— Точно така. Да вървят по дя’олите.

— Правилно.

Той си допи грапата и дръпна от пурата, след което тръсна пепелта през балюстрадата.

— Madonna, те могат да те побъркат. Липсва й нейната църква. Имаше навика да ходи в църквата три-четири пъти в седмицата и да говори със свещениците. Те всички бяха италианци. Някои от тях бяха от другата страна. Църквата тук е много хубава. Ходих няколко пъти. На Успение Богородично. Познаваш ли тази църква? Но свещениците всички са ирландци и един поляк и тя не иска да говори с тях. Вярваш ли на такива глупости? Свещеникът си е свещеник, за бога. Нали така?

— Ами…

— Значи това, което искам, е Сюзън да покаже на Анна как се живее тук. Разбираш ли? Да я разведе тук-там, да я запознае с някои хора. Може би ще ми покажеш онова място там. „Крийк“. Ако ми хареса, ще стана член.

Стомахът ми отново се сви.

— Но…

— Аха. Просто трябва време. Поговори със Сюзън.

Осени ме злобно блестящата мисъл:

— Сюзън членува в дружеството „Белведер“. Може да заведе Анна на следващата им сбирка.

— Какво, по дяволите, е това?

„Хубав въпрос, Франк.“ Обясних за викторианските дрехи и кошниците за пикник.

— Не разбирам.

— Аз също. Да оставим Сюзън да го обясни на Анна.

— Аха. Ей, погледни там долу. — Той сочеше с остатъка от пурата си.

Погледнах надолу към обширния испански двор, осветен от кехлибарената светлина на градинските лампи.

— Виждаш ли онова там? Точно до скарата^[8]. Това е пещ за пица. Аз поръчах да я построят. Мога да правя пици там, на открито. Мога да пека ziti, мога да претоплям разни неща. К’во шъ кажеш?

— Много практично.

— Аха.

Хвърлих бърз поглед на Белароса. Той бе оставил чашата си на корниза и бе загасил пурата си на земята. Беше скръстил ръце на гърдите си, докато разглеждаше широкия двор с размерите на piazza^[9] под него. Той ме хвана, че го гледам, и се разсмя.

— Аха. Ето така.

И вирна брадичката си, наподобявайки сравнително добре позата на Мусолини. Погледна ме.

— Това ли си мислиш? Франк Белароса си мисли, че е Дуче II. Прав ли съм?

— Отказвам се от коментар.

Той пъхна ръце в джобовете си.

— Знаеш ли, всички италианци искат да бъдат Дуче II, Цезар, главния. Никой не иска да е подчинен на някой друг. И затова всичко в Италия е толкова объркано, и затова хора като мен имат около себе си хора като Антъни. Защото всеки жабар с пистолет, малко злоба и амбиция за петдесет цента иска да свали императора. Capisce?

— Имаш ли доверие на Антъни?

— Н-не. Нямам доверие на никого освен на семейството си. Нямам доверие на моите paesanos. Вероятно мога да имам доверие на теб.

— И нощем спиш добре?

— Като пеленаче. Казах ти, на никой нищо не може да му се случи в собствения му дом.

— Но носиш пистолет в собствения си дом.

Той кимна.

— Аха.

Помълча малко, след това каза:

— Имам някои проблеми напоследък. Вземам предпазни мерки. Трябва да държа смахнатите настрана оттук.

— Но нали току-що каза, че къщата ти е неприкосновена.

— Аха. Но тук вече има испанци, разни от Ямайка, азиатци. Те трябва да научат правилата тук. Трябва да научат, че когато си в Рим, правиш като римляните. Кой го беше казал това? Свети Августин?

— Свети Амброуз.

Той ме погледна и очите ни се срещнаха. Изведнъж осъзнах, че пред мен стоеше човек, който имаше някакъв голям проблем.

— Да влезем вътре — каза той.

Той се върна в библиотеката и седна в креслото си. Наля си още една грапа, докато аз седях срещу него.

Погледът ми попадна върху училищните книги на лавицата зад гърба му. Не можех да различа заглавията, но бях убеден, и то не без основание, че повечето от великите мислители, философи и теолози на западната култура бяха наредени там и че Франк Белароса бе попил някога думите им с възприемчивия си, млад мозък. Но той очевидно бе пропуснал най-важното послание на тези думи, посланието на бога, на цивилизацията и на човечността. Или още по-лошо, той бе разбрал посланието, но съзнателно бе избрал живота на злото, точно както щеше да постъпи и синът му. Колко отчайващо.

— Е, благодаря за питието — казах му аз. Погледнах часовника си.

Той, изглежда, не ме чу и се отпусна в креслото си, отпивайки от питието си, а след това каза:

— Вероятно си прочел във вестниците, че съм убил един тип. Един колумбийски наркотрафикант.

Това не беше обикновеният разговор, който се води на Златния бряг на коняк и пури, и просто не знаех как да отговоря, но казах:

— Да, четох. Вестниците те изкараха герой.

Той се усмихна.

— Това показва колко разкапано е всичко при нас. Аз съм един скапан герой. Нали? Достатъчно съм умен, за да знам по-добре.

И наистина беше. Това ми направи впечатление.

— В тази страна страхът е навсякъде — каза той. — Те искат да дойде някой с пистолет и да оправи цялата шибана бъркотия. Само че аз не съм тук, за да върша работата на правителството вместо него.

Кимнах. Точно това бях казал на мистър Манкузо. Белароса допълни:

— Франк Белароса работи за Франк Белароса. Франк Белароса се грижи за семейството и приятелите си. Не искам никой да мисли, че съм част от решението. Аз определено съм част от проблема. Да не си посмял да си мислиш обратното.

— Никога не съм мислил обратното.

— Хубаво. Това означава, че добре започваме.

— И къде отиваме?

— Кой знае.

Взех чашата си и отпих от грапата. Имаше все същия вкус.

— Алфонс Ферагамо не мисли, че си герой — казах аз.

— Не. Този кучи син ми има зъб.

— Може би го притесняваш. Искам да кажа, като италиански американец.

Белароса се усмихна.

— Мислиш, че е това? Грешиш. Има още много да научиш за италианците, приятелю. Алфонс Ферагамо е замислил лична вендета срещу мен.

— Защо?

Той се замисли за момент, след това каза:

— Ще ти кажа. Веднъж в съда го направих за смях. Не аз лично. Адвокатът ми. Но това не променя нещата. Това беше преди седем-осем години. Ферагамо беше прокурор по делото ми. Някакво глупаво обвинение, което не можа да се докаже. Моят човек, Джак Уейнстейн, накара съдебните заседатели да му се смеят и топките на Алфонс се свиха до мънички nicciole — лешници. Казах на Уейнстейн, че е сгафил. Не се постъпва така с италианец на публично място. Знаех, че някой ден пак ще чуя за Ферагамо. И сега този дръвник е областен прокурор за южната част на Ню Йорк и аз трябва или да се примиря с това, или да се преместя.

— Разбирам.

А през цялото време аз съм си мислел, че Алфонс Ферагамо е отдаден на работата си държавен служител. В действителност не вярвах напълно на анализа, който Франк Белароса направи на мотивите на Ферагамо. Реших, че съм чул достатъчно, и казах:

— Утре ще трябва да ставам рано.

Белароса не обърна внимание на това и рече:

— Ферагамо не може да докаже нищо за мен, затова казва на вестниците, че съм убил този колумбиец, Хуан Каранза.

Извъртях леко очи.

— Наистина не мога да повярвам, че един щатски прокурор ще скалъпи лъжливо обвинение срещу теб.

Той се усмихна на моята наивност.

— Не може да скалъпи лъжливо обвинение ли, г-н адвокат? Ти наистина има още много да учиш.

— Така ли?

— Аха. Разбираш ли, Ферагамо иска да настрои колумбийците срещу мен. Capisce? Той иска те да му свършат черната работа.

Изправих се в креслото си.

— Да те убият ли?

— Аха. Аха.

Това ми беше още по-трудно да го повярвам. Казах:

— Да не искаш да кажеш, че щатският прокурор се опитва да организира убийството ти?

— Аха. Не вярваш ли? Да не си скаут^[10] или нещо такова? Всяка сутрин ли отдаваш чест на знамето? Вие, примерните граждани, има още доста неща да научите.

Не отговорих.

Белароса се наведе към мен:

— Алфонс Ферагамо иска да види задника ми мъртъв. Не иска да го види повече в съда. Той е един много озлобен paesano. Capisce? В продължение на осем шибани години е чакал да се появи възможност да си го върне. И ако колумбийците ме пречукат, Ферагамо ще се погрижи всички да разберат, че той е бил зад цялата работа. И тогава вече ще е доволен и топките му ще си върнат предишните размери.

Той ме погледна в очите.

— Ясно ли е?

Поклатих глава и отвърнах:

— Не всеки мисли като теб. Защо не повярваш, че човекът просто си върши работата. Той смята, че си убил някого.

— Глупости.

Той се облегна назад и завъртя чашата си.

— Трябва да тръгвам.

— Не, остани си на мястото.

— Моля?

Той ме погледна и аз също го погледнах. За секунда-две най-сетне видях дон Белароса. Но след това там отново седеше Франк. Сигурно беше от светлината.

— Нека да довърша, г-н адвокат — каза той. — Окей? Ти си умен човек, но не разполагаш с фактите. Ей, не ме е грижа дали смяташ, че съм убил този колумбиец. Но всяко нещо има по две, три, четири страни. Един умен човек като теб вижда две страни, може би три. Но аз ще ти покажа още една страна, така че, като излезеш оттук, ще си по-добър гражданин. — Той се усмихна. — Окей?

Кимнах.

— Окей. Когато онези педерасти във Вашингтон направиха Ферагамо областен прокурор тук, те знаеха какво вършат, като никога. Те всичко бяха пресметнали, тези умници в Министерството на правосъдието. Те искат колумбийците да ме убият, след което приятелите ми ще започнат да избиват колумбийците и така собствениците на погребални бюра ще са доволни, и ченгетата ще са доволни. Само че melanzane няма да са доволни, защото, докато се камарят трупове, ще трябва да се върнат към евтиното вино, тъй като няма да има бял прах. Разбираш ли? Този разговор притеснява ли те?

— Не…

— Значи следващия път, като говориш с Манкузо там отвън, кажи му това, което току-що ти казах. Манкузо става за ченге. Той няма лични сметки за уреждане с мен, а и аз с него. Отнасяме се с уважение един към друг. Той вярва в закона. Уважавам го за това, макар че е глупаво. Той не иска престрелки по улиците. Той е много разумен човек.

— Искаш да предам този разговор на Манкузо?

— Разбира се. Защо не? Нека да отиде при Ферагамо и да му каже, че Белароса е разбрал играта му.

— Чел си твърде много Макиавели.

— Така ли мислиш?

— Да не би да намекваш, че не само Ферагамо, но и министърът на правосъдието, и Министерството на правосъдието във Вашингтон са замесени в заговор, който има за цел да те премахне и да предизвика война между гангстерите?

— Разбира се. За какво мислиш, че Алфонс е все още тук? Съвсем ясно е как мисли да използва този шибан случай с Каранза. Ако министерството не изхвърля този тип оттук или пък не му каже да успокои топката, значи министерството е с него. Нали?

— Твоята логика…

— А след това, когато двете главни действащи лица взаимно се унищожат, ченгетата ще се погрижат за измета от Ямайка и другите malanzane надолу по островите. После ще се заемат с азиатците. Разделяй и владей. Нали така?

Свих рамене и рекох неопределено:

— Аз се занимавам с прехвърляне на имоти.

— Аха. Да речем, че приемаш това, което казвам. Какво ще кажеш за него като добър гражданин?

Бих казал, че се ужасявам при мисълта, че силите на закона и реда в тази страна са в такава безизходица, че трябва да се принизяват до нивото на Белароса, за да се отърват от Белароса. Но казах:

— Като добър гражданин бих се… възмутил от мисълта, че правителството би предизвикало една опасна междугангстерска война.

— Разбира се. Но малко ти харесва тази идея, нали? Жълтугите^[11] и жабарите най-сетне да се изтребят взаимно?

— Не.

— Глупости.

— Отказвам се от коментар. — После го попитах: — Защо не отидеш в някоя редакция на вестник, ако си убеден в това, което казваш?

Той се разсмя.

— Как не.

— Те ще го публикуват.

— Без съмнение. Те публикуват и когато пръдна. Но в моя бизнес проблемите не се решават, като ги правиш достояние на обществото. Развържеш ли си езика пред пресата, това вбесява всички, включително приятелите ти, които дори не признават, че съществува такова нещо като мафията. Започни да говориш пред пресата за враговете си и приятелите ти ще те убият.

— Защо ми разказваш това?

— Защото си адвокат.

— Но не съм твоят адвокат. — После добавих: — Във всеки случай ти е нужен не адвокат, а телохранители.

(Или психиатър.)

— Аха. Но имам нужда от съвет на външен човек. Знам мнението на приятелите си, на адвокатите си, на Джак Уейнстейн. Сега искам да чуя мнението на някой, който вижда нещата различно от хората около мен.

— Искаш моя съвет? Оттегли се. Иди в Соренто.

— В този бизнес не можеш да се оттеглиш. Някой от цезарите да се е оттеглил? Не можеш да успокоиш яда на хората, които си ядосал, не можеш да вдигнеш мъртвите, не можеш да отидеш при правителството и да кажеш: „Съжалявам, ето плащам данъците, които укривах, и ви връщам всичко, което съм купил с незаконно спечелени пари.“ Не може да пуснеш тигъра, защото той ще се обърне и ще те изяде. Трябва да останеш върху тигъра и да държиш властта в свои ръце.

— Не. Може да заминеш за Соренто.

Той сви рамене.

— Може би ми харесва това, което върша. Не бездействам.

— Харесва ти да властваш.

— Разбира се. Соренто е за времето, когато остарея. Когато ми омръзнат властта, бизнеса, жените. Имам още няколко години.

— А може би нямаш.

Той ме погледна.

— Аз не бягам. Колумбийците не могат да накарат Франк Белароса да побегне. Ченгетата не могат да накарат Франк Белароса да побегне. Capisce?

— Сега да.

И двамата седяхме мълчаливо няколко минути. Имах чувството, че очаква да кажа нещо, да му дам някакъв съвет. Като адвокат аз давам съвети, но не съм предразположен към даване на безплатни и приятелски съвети.

— Свършихме ли? — попитах аз.

— Почти. Ето за какво става въпрос. Ферагамо не може да плямпа пред пресата, че съм заподозрян в убийството на Хуан Каранза и да го остави просто така. Прав ли съм?

— Прав си.

— Той трябва да довърши разследването докрай и да го представи на предварителния съд.

— Точно така.

— И това, което искам, е да ме представляваш на това дело.

— След като отказах да те представлявам в сделка за недвижим имот, кое те кара да мислиш, че ще се съглася да те представлявам в криминално дело?

— Това, че в единия случай става въпрос за пари, а в другия за справедливост.

При тази последна дума, за разлика от него, аз почти се задавих.

Поклатих глава.

— Не се занимавам с криминални дела. Нямам право.

— Разбира се, че имаш. Нали си адвокат.

— Какви доказателства ще представи Ферагамо на предварителния съд, за да те подведе под отговорност?

— Той няма нищо. Но не си ли чувал този израз: „Еди-кой си предварителен съд на Ню Йорк подвежда под отговорност еди-кой си сандвич с шунка.“ Чувал си го, нали?

— Да.

Предварителните съдилища в Ню Йорк са нещо като Звездни палати^[12]: двайсет и трима почтени граждани провеждат закрити заседания, на които не присъстват нито подследственият, нито адвокатът му. Така че без никакви други доказателства предварителният съд обикновено гласува за подвеждане под отговорност. Щях да спечеля, ако се обзаложа, че Франк Белароса ще бъде привлечен под отговорност.

— Мислиш, че Ферагамо само блъфира с това обвинение? — попитах аз.

— Аха. Обикновен съд не би ме осъдил, защото Ферагамо не може да им представи никакви доказателства. Така че няма да се стигне до съдебен процес Франк Белароса срещу Съединените щати. Но междувременно Ферагамо организира пресконференции. Той обича шибаните пресконференции. Разказва на всички как мафията изблъсква колумбийците, азиатците — дрън, дрън, дрън. Това са глупости. Всеки си има поле на действие. И после казва: „Белароса лично уби Хуан Каранза, за да даде на тези жълтуги урок!“ Разбираш ли? И на колумбийците кръвта им кипва. Господи, те са по-лоши от италианците. И вече искат да решат този проблем mano a mano. Каранза беше голяма клечка сред тях. Окей, а сега трябва да се тревожа и за моите хора. Разбираш ли? Защото те не искат шибаната кървава баня, защото всичките са дебели и меки. Южноамериканците са гладни и твърди. Те все още са новаци и работят по-твърдо. Загубили са ума, с който са били родени, но все пак успяват да си свършат работата. Окей, може би са твърде тъпи, за да се доберат до мен. Разбираш ли? И какво правят в такъв случай? Отиват при приятелите ми и казват: „Абе, дайте да се разберем, преди Франк да отиде на съд, преди да има човешки жертви. Всички си имаме достатъчно проблеми и не ни е необходима тази допълнителна каша с Белароса“. И вероятно моите момчета казват: „Ще се погрижим за Франк.“ Разбираш ли? Тези кучи синове ще ме предадат, за да спасят собствените си кожи. Дори като знаят, че не съм убил Каранза. Преди десет, преди двайсет години един италианец би казал на една такава отрепка: „Майната ти. Разкарай се оттук, преди да съм ти светил маслото.“ Но сега нещата са различни. Там навън има един цял нов свят. Разбираш ли?

Това го разбрах. И сега откривам, че дори мафията има проблеми, адаптирайки се към този нов свят.

— Но това е просто прекрасно, Франк — казах аз. — И наистина не виждам никакъв изход за теб.

Той се разсмя и рече:

— Може би ще измислиш нещо. Нужен ми е един много почтен адвокат да поговори с Ферагамо. Той е възловият проблем. Той трябва да даде една от пресконференциите си и да каже, че има нови доказателства за това, кой е убил Каранза, или да каже, че няма никакви доказателства. Поговори с него.

— А ако не вярвам на твоя разказ за всичко това?

— Ще повярваш, когато видиш физиономията на Ферагамо, след като му кажеш, че знам какво е намислил.

Сега осъзнах, че Белароса е човек, който вярва на интуицията си. Той не би имал нужда от неопровержимо доказателство например, преди да заповяда да бъде убит някой, когото е заподозрял в предателство. Подобно на някой древен трибунал за Белароса бе достатъчно виновното изражение, може би някоя дума или фраза, която му е прозвучала някак съмнително. А в случая с Алфонс Ферагамо Франк Белароса първо си бе изяснил мотива му, а след това бе приел, че човекът е виновен. Не отричам значението на интуицията — аз използвам моята в съда, а и полицията действа по интуиция всеки ден по улиците. Но Франк Белароса, чиято добра интуиция го бе запазила жив и на свобода, вероятно, разчиташе твърде много на способността си да подушва опасността, да различава приятелите от враговете и да чете мислите и чувствата на хората. Затова и аз бях тук; защото Белароса ме бе преценил за няколко минути и бе решил, че ще му свърша работа. Чудех се дали е прав.

— Главният прокурор на щата Ню Йорк, Лоуенстейн, дори не иска да чуе за това дело — продължи Белароса. — Подразбрах от някои от приближените му, че той го смята за глупост. Какво ти говори това, г-н адвокат?

— Не съм сигурен, а и все още не се занимавам с криминални дела.

— Ей, може да ти е забавно. Помисли си.

— Ще го направя.

— Добре. — Той се изтегли назад в креслото. — Сделката ми с недвижимия имот е следващата седмица. Наех онази фирма в Глен Коув, за която ми каза. Пратиха ми някакъв тип на име Торанс. Познаваш ли го. Бива ли го?

— Да.

— Хубаво. Не искам никакви гафове.

— В договорите и прехвърлянето на недвижимо имущество няма нищо сложно, ако се обърне внимание на подробностите.

— Тогава трябваше да извършиш тази сделка, г-н адвокат.

Наблюдавах Белароса за момент. Не можех да преценя дали е ядосан, или просто ме смяташе за глупак.

— За това вече говорихме — казах аз.

— Аха. Но искам да знаеш, че ти си първият, който е отказал да вземе от мен такава сума пари.

— Звучи обезсърчаващо.

— Аха? Е, имаше хора, които отказваха директни подкупи. Но никога й законен хонорар. А това наистина беше законно.

— И за това вече говорихме.

— Аха. За оная работа с предварителния съд знам, че не се продаваш за пари, но ще ти платя чисти петдесет за разговора с Ферагамо и още петдесет, ако не се стигне до предварителен съд.

— Ако въобще някога работя по криминално дело, ще вземам по триста на час и двойно за времето, прекарано в съда. Няма да приема пари в брой, ако не те подведат под отговорност или не те осъдят, и няма да върна пари в обратния случай.

Белароса ми се усмихна, но това не беше хубава усмивка.

— Трябва да ти кажа, че някои от духовитостите ти са забавни, други не са.

— Знам.

— Стиска ти.

— И това знам.

Той кимна.

— Заобиколен съм от твърде много типове, които ми целуват задника, но всеки от тях е готов да забие нож в гърба ми.

— Жал ми е за теб.

— Ей, това е част от живота.

— Не, не е.

— От моя живот. Но около мен има също и хора, които ме уважават. Хора, които не целуват задника ми, но целуват ръката ми.

— Има ли някой, който те харесва?

Той се усмихна.

— Да ти кажа право, не ми дреме.

— Поработи върху това, Франк.

Той ме погледна и каза:

— Има и още нещо, което тря’а ти кажа. Казваш, че семейството ти е тук от триста години. Нали така? И си мислите, че всеки, който е дошъл тук след вас, е неканен гост или нещо такова. Но моето семейство в Италия е отпреди хиляда години, в онзи малък град до Соренто. А може би и от преди две хиляди години, още от римско време. Може би някои от прадедите ми е бил римски войник, който, като нахлул в Англия, заварил твоите хора все още да носят животински кожи и да живеят в къщи от кал. Capisce?

— Знам достатъчно история, за да оценя величието на италианската цивилизация, и вие с пълно право се гордеете с подобно наследство. Но това, за което говорим в момента, мафията, не е между най-великите достижения на италианската цивилизация, с които тя е обогатила западната култура.

— Това е въпрос на виждане.

— Но такова е виждането на повечето хора.

Белароса изглеждаше потънал в мисли в продължение на цяла минута, след което каза:

— Окей. Сега ще трябва да вземеш едно важно решение, защото е време да престанеш да ме мотаеш, а и себе си да мотаеш. Значи ставаш, обръщаш се кръгом и излизаш през онази врата. Прибираш жена си и си отивате и всичко между нас е свършено веднъж завинаги. Или оставаш тук да изпием заедно по чашка.

И така. Просто трябваше да стана и да изляза. Тогава защо все още седях? Разгледах Франк Белароса за момент. Какво научих през последните няколко часа? Ами научих, че Белароса беше не само умен, но и по-сложен, отколкото бих могъл да си представя. Освен това, да призная заслугата на Сюзън за вярното й първо впечатление, Белароса наистина беше интересен. Какво пък, може би това беше подаръкът на Сюзън за мен; това беше моето предизвикателство. Взех чашата си:

— От какво е направено това?

— От грозде. Прилича на коняк. Казах ти.

Чукнахме се и отпихме.

Той стана:

— Хайде да отидем при жените.