Нелсън Демил
Златният бряг (6)

4.

На седмия ден Бог си е почивал, което според някои тълкувания означава, че тварите, създадени на шестия, трябва да правят същото.

Джордж и Етел Алърд уважават неделите, както и повечето хора от работническата класа, които помнят времето, когато се е работело шест дни в седмицата, по десет часа на ден. Аз, напротив, трябва да се погрижа за създадения от Господа бръшлян, който е пропълзял по стъклата на прозорците ми.

Всъщност в неделя не се занимавам със служебните си проблеми, но докато върша някоя дребна къщна работа, мисля за това, което ми предстои в понеделник сутринта.

Със Сюзън подрязвахме бръшляна докъм десет часа преди обяд, след което почистихме и се облякохме за църква.

Тя подкара ягуара и спряхме при вратарската къщичка да вземем Джордж и Етел, които ни чакаха отпред. Джордж бе облечен в хубавия си кафяв костюм, а Етел носеше безформена рокля на цветя, с която, уви, изглеждаше като тапет от четирийсетте години.

Семейство Алърд имат кола — стария линкълн на Уилям Станхоуп, който той им остави, когато през 1979 година се премести с Шарлот Станхоуп в Хилтън Хед, Южна Каролина. Джордж понякога бе изпълнявал и службата на шофьор на семейство Станхоуп и въпреки напредналата си възраст все още караше добре. Но тъй като сега в църквата „Св. Марко“ се отслужваше само една литургия, би било неучтиво да не им предложим да ги закараме, а и неудобно — да ги помолим те да ни закарат. Може би проявявам твърде голяма чувствителност, но и положението ми е доста деликатно — от една страна, господар на имението, а от друга — помощник на Джордж и Етел в земеделската работа. Всички имаме толкова много задръжки, наследени от миналото. Във всеки случай проблемът не беше Джордж, а Етел, комунистката.

Семейство Алърд се качиха и общо беше мнението, че ни предстои един хубав ден. Сюзън рязко свърна на юг по „Грейс Лейн“ и почти опроверга този извод. Много от пътищата тук първоначално са били пътеки за коне и двуколки и все още са тесни, неравни, с внезапни завои, с хубави дървета от двете страни и опасни. Ако се кара по тях с висока скорост, колата може лесно да се обърне.

„Грейс Лейн“, която е дълга около миля, си остана частен път. Това ще рече, че няма наложена горна граница за скоростта, а всеки си я определя сам. Сюзън смята, че е 70 мили в час, а аз — около 40. За поддържането на пътя отговарят живеещите покрай „Грейс Лейн“, главно собственици на имения. Повечето от другите частни пътища на Златния бряг предвидливо бяха прехвърлени на грижите на окръга, селището, щата Ню Йорк или на някоя друга административна единица, която обещава да поддържа настилката суха и здрава за около сто хиляди долара на миля. Но някои от жителите на „Грейс Лейн“, особено ония, които са богати, надменни и глупаво упорити (тези качества вървят заедно), се противопоставиха на опитите да се стовари тази Via Dolorosa^[1] върху нищо неподозиращите данъкоплатци.

Сюзън вдигна до нейната горна граница и почти усетих как таванът се пропуква подобно на крехката черупка на фъстък.

Изглежда високите скорости карат по-възрастните хора да мълчат и затова семейство Алърд почти не се обаждаха от задната седалка, което бе добре дошло за мен. В неделя Джордж не говори за работа, а останалите теми сме ги изчерпали преди много години. На връщане понякога обсъждаме литургията. Етел харесва преподобния Джеймс Ханингс, защото подобно на много други от епископалното братство той беше по-ляв и от Карл Маркс.

Всяка неделя ни се натяква колко е грешно, че сме относително заможни, и ни призовават да поделим част от това порочно богатство с около два милиарда хора, които са имали по-малко късмет в живота.

На Етел особено й допадат проповедите за социална справедливост, равенство и други такива. Всички сме там, старите аристократи, наред с няколко новоприети в епископалната църква негри и испанци и останките от английската работническа класа, заслушани в преподобния мистър Ханингс, докато той ни излага вижданията си за Америка и света, след което не следва дискусия с въпроси и отговори.

Естествено по времето на баща ми и дядо ми тази църква е била малко надясно от републиканската партия и в проповедите си свещениците се обръщали по-скоро към слугите и работниците по скамейките, като им говорели за подчинение, прилежание и задължения, а не за революции, безработица или граждански права. Родителите ми, Джоузеф и Хариет, които не страдат от предразсъдъци по отношение на времето, в което живеят, и класата, към която принадлежат, често недоволстваха от посланията от амвона. Не мисля, че Божията идея е била църковните служби да са толкова отегчителни.

Проблемът при църквите е, че за разлика от клубовете вратите им са отворени за всички. Като резултат от това за един час в седмицата, докато засвидетелстват смирението си пред Бога, отделните социални класи се събират под един покрив, като всеки е пред очите на другите. Не предлагам да има частни църкви или пейките за висшата класа да се изтеглят отпред, както е било някога, нито пък смятам, че проблемът ще се реши с намаляване на светлината. Но преди години например се е знаело, че ранната служба се посещава от едни хора, а по-късната от други.

Като казвам това, следва да дам малко пояснения, за да не изтълкувате мислите ми като елитарни или антидемократични: Първо, не се чувствам по-висш от никого и, второ, горещо вярвам, че всички сме създадени свободни и равни. В същото време обаче се чувствам объркан, несигурен за мястото си извън непосредствената ми среда, в това общество на непрекъснато променяща се демокрация и непрестанно си задавам въпроса — как да живея пълноценен и ползотворен живот сред рушащия се свят около мен? Преподобният мистър Ханингс си мисли, че знае отговора. А единственото нещо, в което аз съм сигурен, е, че не го знае.

Наближихме градчето Лоукаст Вели и Сюзън намали. Това е доста приятно местенце, уредено и богато, с малка железопътна гара в търговския квартал, откъдето хващам влака за центъра на Ню Йорк. В Лоукаст Вели съществуваха шикозни заведения и бутици много преди някой дори да бе чул тези думи.

Църквата „Св. Марко“ се намира в северния край на градчето. Това е малка готическа сграда от кафяв камък, с красиви стъклописи, внесени от Англия. Тя била построена през 1896 година с печалбата от една игра на покер, която шест жени на милионери успели хитро да измъкнат. Те със сигурност са отишли в рая.

Сюзън паркира колата, като затвори изхода на един ролс-ройс, и всички забързахме към църквата под звъна на камбаните.

 

 

На връщане Етел каза:

— Мисля, че преподобният Ханингс е прав, и наистина трябва да приютим поне по един бездомник за великденските празници.

Сюзън натисна газта и взе един завой с 60 мили в час, при което семейство Алърд залитнаха наляво и Етел млъкна.

Джордж, винаги в позицията на верен прислужник, отвърна:

— Смятам, че отец Ханингс би трябвало сам да върши това, за което проповядва. А в огромното му жилище живеят само той и жена му.

Джордж винаги усеща лицемерите.

— Мисис Алърд — казах аз, — разрешавам ви да приберете някой бездомник в къщата си за великденските празници.

Очаквах да метне гарота^[2] през врата ми и да започне да стяга, но вместо това тя отвърна:

— Може би ще пиша на мистър Станхоуп да му поискам разрешение.

Туш. С това кратко изречение тя ми напомни, че не аз съм собственикът на тази земя, но тъй като бащата на Сюзън има обществената съвест на нацист есесовец, на Етел й се размина. Едно на нула за нея.

Сюзън прехвърли някакво възвишение със 70 мили в час и почти връхлетя върху задницата на един малък червен TR-3, може би модел 1964. Бързо премина в противоположното платно, на веднага сви обратно зад триумфа, избягвайки по този начин удара с идващото насреща порше.

Сюзън, струва ми се, бе изнамерила един вид павловски експеримент, при който демонстрираше реалната възможност за внезапна смърт всеки път, когато някой в колата кажеше нещо, несвързано с конете или времето.

— Тази пролет не валя много — обадих се аз.

— Но въпреки това земята е още влажна от мартенския сняг — добави Джордж.

Сюзън намали.

Когато ходим на църква, повечето пъти карам аз; освен това през трите месеца на плавателния сезон я пропускаме въобще, което означава, че ходенето на църква е опасно само около 20 пъти в годината. И да си призная, забелязал съм, че когато Сюзън шофира, се чувствам много по-близо до Господа, отколкото когато съм в самата църква.

С право може да попитате защо въобще ходим там или защо не отидем в друга църква. Ще ви кажа: ходим в „Св. Марко“, защото винаги сме ходили там; и двамата сме кръстени в нея и се оженихме в нея. Посещаваме тази църква, защото родителите ни са я посещавали и децата ни, Каролин и Едуард, я посещават, когато са вкъщи през ваканциите.

Ходя в „Св. Марко“ по същите причини, поради които продължавам да ходя на риболов на Франсис Понд, макар че последната риба там е била уловена преди 20 години. Отивам, за да запазя една традиция, отивам по навик и от носталгия. Ходя на езерото и в църквата, защото ми се ще да вярвам, че все пак има нещо там, макар че за 20 години не съм видял нито една риба и нито веднъж не съм почувствал присъствието на Светия дух.

Сюзън стигна до чакълестата алея, премина през отворените порти и спря пред вратарската къщичка, за да слязат семейство Алънд. Те ни пожелаха приятен ден и се прибраха вътре да се отдадат на неделното печено и вестниците.

Сюзън продължи по алеята.

— Не разбирам защо не отвори — каза ми тя.

— Кой?

— Франк Белароса. Нали ти казах, че отидох с коня съвсем до къщата и извиках към осветения прозорец. След това дръпнах звънеца при входа за слугите.

Гола ли беше?

— Разбира се, че не.

— Е, тогава сигурно е сметнал, че няма за какво да си говори с облечена, надменна жена на кон. Той е италианец.

Тя се усмихна.

— Къщата е толкова огромна, може би не ме е чул.

— Не мина ли отпред?

— Не, навсякъде бяха разхвърляни строителни съоръжения, имаше дупки в земята, а и беше тъмно.

— Какви строителни съоръжения?

— Циментобъркачки, скеле, такива неща. Изглежда, доста се работи там.

— Добре.

Сюзън спря пред къщи.

— Трябва да се разбера с него по въпроса за конските пътеки. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не особено. И освен това не смятам, че е учтиво да се обръщаш към нов съсед направо с някакъв проблем, без преди това да си го посетила официално.

— Прав си. Ако ние се придържаме към обичаите и етиката, и той ще прави същото.

Не бях сигурен в това, но кой знае. Понякога един квартал, също като дадена култура или цивилизация, е достатъчно силен, за да абсорбира и приобщи независимо какъв брой новодошли. Но не знам дали това все още е валидно тук. Погледнато отвън, всичко изглежда същото — като например иранците и корейците, които срещам в градчето, облечени в сини спортни фланелки, кафяви широки панталони и платнени обувки с гумени подметки, — но същността е променена. Понякога си представям такава гротескна картина — петстотин ориенталци, араби и азиатски индианци, облечени във вълнени костюми и шотландски наметала, кротичко аплодират есенните състезания на поло. Не искам да звуча като расист, но ми е любопитно защо богатите чужденци искат да купуват къщите ни, да носят дрехите ни и да имитират поведението ни. Може би трябва да се чувствам поласкан и сигурно е така. Това, което искам да кажа, е, че никога не съм изпитвал желание да живея в палатка и да ям камилско месо с пръсти.

— Джон? Слушаш ли ме?

— Не.

— Искаш ли да дойдеш с мен и да направим официална визита на Франк Белароса?

— Не.

— Защо?

— Нека първо той ни посети.

— Но нали току-що каза, че…

— Няма значение какво съм казал. Аз няма да отида там, нито пък ти.

— Кой казва?

— Лорд Хардуик.

Слязох от колата и тръгнах към къщата. Сюзън изключи двигателя и ме последва. Влязохме, а във въздуха тегнеше онова напрегнато мълчание, заставащо между мъж и жена, които току-що са се скарали, а тази тишина не прилича на никоя друга, освен може би на оная зловеща застиналост, която разделя проблясъка от взрива на атомна бомба: 5, 4, 3, 2, 1…

— Добре. Ще изчакаме — рече Сюзън. — Ще пиеш ли нещо?

— Да.

Сюзън отиде в трапезарията и извади от барчето бутилка коняк. После мина в килера и аз я последвах. Извади две чаши от шкафа и наля по малко във всяка.

— Чист ли го искаш?

— С малко вода.

Тя завъртя кранчето, наля твърде много вода в коняка и ми подаде чашата. Чукнахме се й отпихме, след това се преместихме в кухнята. Тя попита:

— Има ли мисис Белароса?

— Не знам.

— Искам да кажа, носеше ли мистър Белароса венчална халка?

— Не забелязвам такива подробности.

— Но ако са на хубава жена, забелязваш.

— Глупости.

Но верни. Ако видя хубава жена и съм в някое от ухажорските си настроения, въобще не ме интересува дали е свободна, сгодена, омъжена, бременна, разведена или в меден месец. Това е така сигурно защото никога не преминавам границата на флирта. Физически не изневерявам. Сюзън, напротив, не си пада по флирта, а такива жени трябва да се държат под око.

Тя седна до кръглата маса в кухнята ни, обзаведена в английски провинциален стил.

Отворих хладилника.

— Ще обядваме в клуба със семейство Ремсън — каза тя.

— В колко часа?

— В три.

— Ще изям една ябълка.

— Дадох ги на конете.

— Тогава ще ям овес.

Открих една купичка новозеландски череши, взех я и затворих хладилника. Ядях черешите прав, като плюех костилките в мивката и отпивах от коняка. Пресните череши добре вървят с коняк. Известно време никой не проговори, само часовникът на стената тиктакаше. Накрая аз казах:

— Разбери ме, Сюзън, ако този тип беше някакъв ирански търговец на килими или корейски вносител, или каквото и да е, щях да бъда добър съсед. И ако на някой тук това не му харесва, да върви по дяволите. Но мистър Франк Белароса е гангстер, при това според вестниците най-главният бос на мафията в Ню Йорк. Аз съм адвокат, да не говорим, че съм уважаван член на това общество. А телефоните на Белароса се подслушват и къщата му е под наблюдение. Затова трябва да внимавам за отношенията си с този човек.

— Разбирам положението ви, мистър Сатър — отвърна Сюзън. — Някои хора дори смятат семейство Станхоуп за уважавани членове на обществото.

— Не бъди саркастична, Сюзън. Говоря като адвокат, а не като сноб. Почти половината си пари печеля от хората тук и се ползвам с репутацията на честен и почтен човек. Искам да ми обещаеш, че няма да ходиш да го посещаваш — него или жена му, ако има такава.

— Добре. Но помни какво е казал Толкин^[3].

— Какво е казал?

— Не бива да изключваш от сметките си жив дракон, ако живееш в близост до него.

Наистина, съвсем не бива и поради тази причина опитвах да включа мистър Франк Белароса в сметките си.