Нелсън Демил
Златният бряг (15)

13.

До сряда бях подготвил необходимите документи, за да поискам от администрацията в Латингтаун разрешение, да построя конюшня върху собствеността на Сюзън. В тях не бях посочил изрично, че конюшнята, която ще се строи, вече съществува в земите на Станхоуп, тъй като семейство Станхоуп дължаха, разбира се, доста пари на града и общината и предположих, че частта от конюшнята, която смятахме да прехвърлим, може би ще се окаже, че е имущество, върху което има запазено право за плащане на данък. Но ако е законно да се събарят постройките, за да не им се плащат данъците, тогава сигурно е законно и да се преместват върху собственост, чиито данъци са вече платени, но положително ще се увеличат заради конюшнята. Честно ви казвам, не знам как се оправят в това общество хората без юридически дипломи. Дори аз, който съм завършил право в Харвард, випуск’69, се затруднявам да различа законното от незаконното, тъй като законите се трупат по-бързо, отколкото боклукът на градското сметище.

Съставих също и молбата за специалното разрешение, върху която ни бе необходим автографът на мистър Франк Белароса.

Същата сряда, докато вечеряхме, казах на Сюзън:

— Нали знаеш, че според обичая трябва да занесем на ръка тази молба на новия ни съсед и да разменим с него две-три приказки за това, какво възнамеряваме да правим.

— Ще се заема с това — отвърна тя.

— Чудесно. Аз не бих го направил.

— Това е моята конюшня и аз ще се погрижа за нея. Подай ми, моля те, месната погача.

— Месна погача ли? Мислех, че е пудинг.

— Каквото е.

Подадох каквото и да беше това на Сюзън и казах:

— Предлагам ти да отидеш до Алхамбра утре през деня, за да може евентуално да се срещнеш и да разговаряш с мисис Белароса, която, сигурен съм, и до банята не може да отиде, без да поиска разрешение от съпруга си, но може да предаде молбата на Дуче II, който да се посъветва със своите consiglieri^[1] какво да прави.

Сюзън се усмихна.

— Това ли ми предлагате да направя, господин адвокат?

— Да, това.

— Добре. — Тя се замисли за момент. — Чудя се как ли изглежда.

Аз смятах, че е едрогърда блондинка и затова изпращах там Сюзън, а не себе си.

— Би ли ми подала… онова там?

— Това е спанак. Мисля, че малко го прегорих.

— Подай ми тогава само виното.

 

 

На следващия ден Сюзън ми се обади в кантората в Ню Йорк, за да ме осведоми:

— И двамата не си бяха вкъщи, но оставих документите във вратарската къщичка на някакъв младеж на име Антъни, който, струва ми се, разбра, че искам да ги предаде на дон Белароса.

— Добре. Нали не го нарече дон Белароса? — попитах аз.

— Не. Антъни го нарече така.

— Шегуваш се.

— Не, не се шегувам. И от сега нататък искам Джордж да ни нарича дон и дона.

— Мисля, че ще ми е по-приятно да ме наричат сър Джон. Ще се видим към шест и половина.

 

 

Същата вечер, по време на една от специалните вечери на Сюзън — пържола с гарнитура от пресни пролетни аспержи и млади картофи, доставени горещи от „Калинъри Дилайтс“ — отбелязах:

— Бих се обадил на Белароса, но го няма в указателя.

— Нас също. Но аз написах телефонния ни номер върху визитната си картичка.

— Добре, мисля, че в това няма нищо нередно.

Между другото, визитните картички на Сюзън представляват едно картонче, на което просто пише: Сюзън Станхоуп Сатър, Станхоуп Хол. Сигурно ви се струва безсмислено и дори може би превзето да се носят такива неща, но тук все още има хора, които използват тези картички и ги оставят върху сребърния поднос във фоайето, тръгвайки си от някое посещение. Ако господарят и господарката не са вкъщи или не приемат посещения, визитната картичка — или визитката, както също се нарича — се дава на вратаря, домашната прислужница или в наши дни на някой, който е в дома и може да я вземе. Мистър Франк Белароса например е трябвало да остави визитната си картичка на Джордж при онази първа визита, когато са му казали, че не приемам посещения. Аз също имам визитни картички, но само защото Сюзън държеше да ми ги напечата преди двайсет години. Четири от тях съм използвал в деловите си контакти, а много от останалите, за да подпирам краката на клатещите се маси в ресторантите.

Докато размишлявах върху значението на визитните картички в съвременното общество, телефонът иззвъня.

— Аз ще се обадя — казах и взех телефонната слушалка, закачена на стената в кухнята.

— Ало?

— Здравейте, мистър Сатър. Франк Белароса се обажда.

— Здравейте, мистър Белароса. — Хвърлих поглед към Сюзън, която се бе възползвала от възможността да пресипе моите аспержи в чинията си.

— Гледам тук това нещо — каза Белароса, — което жена ви е оставила.

— Да.

— Ще си строите конюшня ли?

— Да, ако нямате възражения.

— Какво ме засяга това? Ще ми мирише ли на конски фъшкии?

— Мисля, че не, мистър Белароса. Конюшнята ще бъде на доста голямо разстояние от къщата ви, но ще е близо до границата на вашия имот и затова ми е необходимо т.нар. специално разрешение.

— Така ли?

— Да.

Сюзън се бе справила с аспержите ми и сега ядеше пържолата ми. Няма такъв апетит за собствените си ястия.

— Престани.

— Да престана с какво? — попита Белароса.

Отново насочих вниманието си към телефона.

— Нищо. Така че, ако нямате възражения, ще ви моля да подпишете тази молба и да я изпратите по пощата на градската администрация. Ще ви бъда много благодарен.

— Защо ви е необходимо моето одобрение, за да направите това?

— Ами, както ви казах, тази постройка ще бъде на по-малко от сто метра от границата на вашия имот и по закон…

— Закон ли? — възкликна мистър Белароса, като че ли бях употребил някоя мръсна дума. — По дяволите закона. Съседи сме, за бога. Правете, каквото сте намислили. Ще подпиша това нещо.

— Благодаря.

— Гледам чертежите, които сте ми изпратили, мистър Сатър. Имате нужда някой да построи това ли?

— Не, изпратих ви чертежите, защото по за… правилата изискват да ви покажа проекта…

— Така ли? И защо? Ей това нещо е от тухли и камък. Мога да ви помогна за него.

— Всъщност… ние искаме да преместим вече построена конюшня.

— Така ли? Онази, която видях миналата седмица, когато бях при вас? Т.е. тази, в която са сега конете?

— Да.

— И ще преместите цялото това шибано нещо?

— Не, само част от него. По чертежите се вижда, че…

— Защо? Може да си построите нова за по-малко.

— Прав сте. Изчакайте минутка.

Закрих слушалката с ръка и се обърнах към Сюзън:

— Франк казва, че ако си построим нова конюшня, ще ни излезе по-евтино, и остави, по дяволите, този картоф.

— Внимавай с езика, Джон — каза тя и напъха последния картоф в устата си.

Отново заговорих по телефона:

— Конюшните, които видяхте, мистър Белароса, имат известна историческа и архитектурна стойност — поясних аз, като се чудех защо ли въобще му обяснявам всичко това и леко се раздразних от факта, че бе успял да ме въвлече в този разговор.

— И така — попита Белароса, — намерили ли сте кой да ви премести конюшните или не сте?

— В действителност още не сме. Но тук има някои добри реставраторски фирми.

— Така ли? Чуйте, при мен работят около стотина олизника, които се опитват да стегнат това място. Ща ви изпратя шефа им в събота сутринта.

— Много мило от ваша страна, но…

— Ей, няма проблеми. Те са добри момчета. Майстори от стария свят. В тази страна такива не се намират. Тук всеки иска да носи костюм. Искате да преместите тухлена конюшня? Няма проблеми. Тези момчета ще преместят и Сикстинската капела, ако папата им разреши.

— Да, но…

— Ей, мистър Сатър, тези жабари са родени в цимент. И така са се научили да ходят — тикайки ръчни колички. Ясно ли ви е? Шефът им се казва Доминик. Говори английски. Лично ви гарантирам за работата му. Тези момчета не си играят. За цената ще се разберем. В събота сутринта. Какво ще кажете за девет?

— Ами… добре, но…

— Радвам се, че мога да ви помогна. Остава само да подпиша това, нали?

— Да.

— Довършете вечерята си и не се притеснявайте за това. Смятайте работата свършена.

— Благодаря.

— Няма защо.

Оставих телефона на мястото му и се върнах на масата:

— Няма проблеми.

— Добре.

— Остана ли нещо за ядене?

— Не.

Сюзън ми наля малко вино.

— Какво каза накрая?

— Че ще изпрати Доминик да огледа мястото.

— Кой е Доминик?

— Чичото на Антъни.

Отпих от виното и се замислих за този обрат в събитията.

— Сега чувстваш ли се неловко, че отказа да се заемеш със сделката му? — попита Сюзън.

— Не. Аз си имам професионален живот и личен живот. Професионално няма да се занимавам с него, а в личния си живот ще се занимавам с него само дотолкова, доколкото ми се налага като негов съсед. Нищо повече.

— Така ли е наистина?

Свих рамене.

— Не съм го молил да ни изпраща Доминик. Мистър Франк Белароса се държи така, че е трудно да бъда рязък с него.

— Сигурно те харесва. Нямаше ли впечатлението, че те харесва, когато беше в кантората ти?

— Може би. Той смята, че съм умен.

— И наистина си.

— Разбира се. Ако бях умен, нямаше да се оставя да ме придумаш да преместя тази конюшня, да платя половината разноски и да се забъркам с Белароса.

— Вярно. Може пък и да не си толкова умен.

— Какво има за десерт?

— Мен.

— Пак ли? Нали снощи ядох това.

— Тази вечер е със сметана.

— И с череши ли?

— Без череши.

 

 

В събота сутринта Доминик се появи при задния вход точно в девет часа. Ръмеше ситен дъждец, а той бе оставил камиона си на главната алея и бе извървял последните сто метра до къщата ни пеша. Отказа и кафето, и шапката, които му предложихме, със Сюзън го заведохме до мустанга и тримата потеглихме към конюшните.

Доминик беше мъж, наближаващ петдесетте, с телосложение на горила, която вдига тежести. Беше облечен в зелени работни дрехи, а кожата му бе вече твърде загоряла от слънцето за април. Все още не бях сигурен дали наистина говори английски, или само се преструва. Сюзън говори малко италиански и го изпробва върху Доминик, който обаче непрекъснато ме гледаше, като че ли искаше да му превеждам или да й кажа да млъкне.

Във всеки случай и тримата стояхме под ситния дъждец, докато Доминик оглеждаше отгоре-отгоре конюшнята.

Сюзън положи всички усилия той да разбере, че искаме да се премести само централната част, а не и дългите крила или помещението за карети.

— Искаме да се премести и калдъръмът — каза тя, — а също и онези каменни корита, кованото желязо и аспидовият покрив. И да се сглобят по същия начин ей там. — Тя посочи неопределено в далечината. — Intatto, tutto intatto. Capisce^[2]? Можете ли да направите това?

Той я погледна, като че ли тя току-що се беше усъмнила в мъжествеността му.

Обърнах се към Доминик:

— Ще снимаме конюшнята от всички страни.

— Да — каза Сюзън. — Не искам накрая да заприлича на Колизея, Доминик.

Той за пръв път се усмихна.

— Колко? — попитах аз. Това е моята реплика.

Доминик извади от джоба си парче кафява амбалажна хартия, написа някакви цифри върху него и ми го подаде.

Погледнах какво бе написал. Всъщност това не беше калкулация, само едно число, но то беше долу-горе половината на това, което смятах, че трябва да бъде. Както разбрах по-късно, има много форми на подкупване, отплащане и „услуги“. Това беше една от тях. Но какво можех да направя? Сюзън бе решила това да стане, а очевидно и Франк Белароса. Казах на Доминик нещо, което никога не съм мислил, че ще кажа на един предприемач. Казах му:

— Твърде ниска е.

Той сви рамене:

— Аз не плаща режийни, има евтина работна ръка.

Сюзън не си направи труда да погледне цифрата.

— Кога можете да започнете? — попита тя.

— Понеделник.

— Понеделник коя година? — позаинтересува се тя.

— Понеделник. Понеделник. Ден след утре, мисис. Три седмици сме свършили.

Изглеждаше като че ли се сбъдват фантазиите на някой собственик, както си и беше. Обърнах се към Доминик:

— Ще помислим върху това.

Доминик ме погледна, след това каза нещо странно. Той каза:

— Моля ви — и кимна с глава по посока на Алхамбра.

Той не прекара ръка през гърлото си, имитирайки рязане, но имах ясното чувство, че ако Доминик се върне при великия Цезар без моето окей, ще загази. Хвърлих поглед към Сюзън, която, изглежда, пропускаше тези тънкости.

— О, Джон — каза тя, — нямам настроение да се пазарим. Ако цената е твърде ниска, дай му нещо отгоре.

След това се разсмя:

— Понеделник, Джон. Capisce?

Съвсем против себе си, казах на Доминик:

— Добре.

— Molto bene^[3] — каза Сюзън.

Доминик изглеждаше щастлив, че ще работи за нас за стотинки.

— Искате ли сега чек? — попитах го аз.

Той махна с ръка.

— Не, не. Ние работи за мистър Белароса. Вие говори с него. Окей?

Кимнах.

— Вие занесе вашите коне в конюшня на мистър Белароса, докато работим — каза Доминик.

Сюзън поклати глава.

— Имаме много други конюшни тук — каза тя и направи движение с ръка.

— Но, мисис, конюшни на мистър Белароса са всички изчистени заради вас. Ние вдига много шум тук с пневматични бойни чукове…

Той започна да показва как се борави с пневматичен боен чук и да имитира звука доста сполучливо. Дадададада.

— Няма да добре за ваши коне.

Това реши въпроса за Сюзън и тя каза:

— Ще ги откарам там в понеделник.

Качихме се в мустанга и аз го подкарах обратно към главната алея, където стоеше камионът на Доминик. Оставих Сюзън в колата и отидох с Доминик пеша до камиона.

— Мистър Белароса вкъщи ли е? — попитах го аз.

Той кимна.

— Като отидете в къщата, кажете му да ми се обади.

— Окей.

Извадих портфейла си и подадох на Доминик една от визитните си картички. Той я огледа и от двете страни, търсейки очевидно телефонен номер. Може би човекът никога не беше виждал визитна картичка.

— Мистър Белароса има телефонния ми номер — обясних аз. — Просто му дайте картичката и му кажете да ми се обади веднага.

— Окей.

Извадих от портфейла си сто долара и ги подадох на Доминик, който ги мушна в джоба си, без да ги огледа от която и да било страна и рече:

— Благодаря ви твърде много.

Стиснахме си ръцете.

— До понеделник.

Върнах се в мустанга и го подкарах нагоре към къщата. Със Сюзън влязохме през задния вход в кухнята. Показах й парчето амбалажна хартия и казах:

— Белароса субсидира тази работа.

Тя хвърли бегъл поглед на хартийката.

— Откъде знаеш?

— След като в продължение на петнайсет години получавам квитанции за работата тук и баща ти непрекъснато ми казва, че е твърде скъпо, знам какви са цените.

Сюзън, която беше в добро настроение, нямаше да се хване на тази въдица. Тя се усмихна и каза:

— Както е писал свети Джером: „На харизан кон зъбите не се гледат.“

Класическото образование си има някои предимства и може би да декламираш римските светци от четвърти век, за да кажеш нещо на съпруга си, е едно от тях.

— А както един по-мъдър човек е казал: „Нищо не се получава даром.“

Налях две чаши кафе и телефонът иззвъня. Взех слушалката:

— Ало?

— Мистър Сатър?

— Мистър Белароса?

— Всичко ли оправихте? — попита той.

— Може би — отговорих аз. — Но не мисля, че може работата да се свърши на такава цена.

— Разбира се, че може.

— Как?

— Евтина работна ръка, ниски режийни и с ваши материали.

Хвърлих поглед към Сюзън, която ме наблюдаваше внимателно, и след това казах на Белароса:

— Добре. На кого трябва да платя?

— На мен. Аз ще се погрижа за момчетата.

Последното нещо, което бих искал, бе някой от чековете ми да е написан на името на Франк Белароса Епископа.

— Ще ви платя в брой — казах аз.

— Приемам пари в брой за много неща, мистър Сатър, но мисля, че хора като вас държат за всичко да има документ — отвърна той.

„Не за всичко, Франк“, помислих си, а отговорих:

— В тази страна все още е законно да се плаща в брой. Но наистина ще ми трябва платена сметка от Доминик върху посредническа бланка.

Белароса се разсмя:

— Сега ще ми се наложи да му отпечатам бланки. Ето така се увеличават режийните.

— Сигурно може да му намерите гумен печат, който да слага върху амбалажната хартия.

Белароса явно беше във весело настроение и пак се разсмя.

— Окей. Необходим ви е някакъв, документ за направени подобрения, който да покажете на правителството, в случай че решите да продавате или нещо подобно, нали? Окей. Няма проблеми. Абе, какви са тези картички, които имате с жена си и върху които няма нищо?

— Имената ни са върху тях — казах аз. — По това се познава, че са наши.

— Аха. Но след това пише само Станхоуп Хол. Къде е телефонният номер, кодът и т.н.?

— Това са визитни картички — информирах го аз.

— Не разбирам.

— Аз също. Но това е стар обичай.

— Какво?

— Няма значение — продължих аз, връщайки се на темата, — исках само да ви кажа, че Доминик изглежда добър професионалист и беше много любезен с нас. — Така че не го убивай.

— Добре. Той си разбира от тухлите и цимента. В кръвта му е. Разбирате ли? Виждали ли сте Баните на Каракала^[4]? Внушителни постройки. Вече не се строи така. Две хиляди години, мистър Сатър. Мислите ли, че този боклук наоколо ще бъде тук и след две хиляди години?

— Ще видим. И още нещо, за конете — благодаря ви за предложението, но ще ги дадем на пансион в някоя конюшня, докато…

— Н-не. Защо да си хвърляте парите на вятъра. Тук имам конюшня. Приготвена е, освен това е хубава и е наблизо до вас. Бях дал веднъж кучето си на пансион и то умря.

— Но ние и двамата с вас сме били в пансион — припомних му аз, — а сме все още живи.

Това му се стори много забавно. Не знам защо се чувствам принуден да използвам най-язвителното си остроумие върху него. Може би защото се смее.

Все още се смееше, когато каза:

— Ей, трябва да кажа това на жена си. Окей, вижте, мистър Сатър, искам да знаете, че не храня лоши чувства заради оная работа. Бизнесът си е бизнес, личните работи са си лични.

— Така е.

Погледнах към Сюзън, която четеше местния не-вестник на масата в кухнята.

Казах на Белароса:

— С жена ми бихме искали да ви благодарим за помощта и за това, че подписахте молбата.

— Абе, няма проблеми. Забелязах, че това нещо е на името на жена ви.

Поколебах се малко, след това отговорих:

— Това е нейна собственост. Моето имение е в работилницата на ремонт.

„Ха, ха, ха“ — чуваше се в слушалката. Надявах се, че си ги записва тези неща. А след това, тъй като бях около петдесет процента сигурен, че телефонът му се подслушва и че мистър Манкузо или някой като него ни слуша в момента, казах съвсем отчетливо:

— Ако се окаже, че работата ще струва по-скъпо, държа да платя разликата. Няма да приема по-ниска цена, дори и като лична услуга, мистър Белароса, защото не ми дължите никакви услуги и аз не ви дължа никакви услуги и ще бъде добре да не си дължим услуги един на друг.

— Мистър Сатър, вие ми дадохте добър съвет оня ден, а не виждам никаква разписка, значи е било услуга. Връщам ви услугата.

Знаех, че трябва да внимавам какво говоря не само заради мистър Манкузо, но и заради мистър Франк Белароса, който също като мен си изкарваше прехраната с говорене и който нямаше да се поколебае да използва по-късно всяка моя дума срещу мен.

— Квит ли сме за услугите? — попитах аз.

— Разбира се. Ако ми позволите да събирам конските фъшкии за градината. Ей, аз имам някаква визитна картичка — NYNEX. Но не разбирам вашата визитна картичка. Гледам я. За какво ми е?

— Това е… трудно за обяснение.

Вече съжалявах, разбира се, че си бях направил тази глупава шега с Доминик. Но, всъщност, Сюзън започна всичко.

— Това е като… като ръкостискане — казах аз.

Отново настъпи тишина, докато той обработваше тази информация.

— Окей. Поздрави на жена ви и приятен ден, мистър Сатър.

— И на вас също, мистър Белароса.

Затворих телефона. Сюзън вдигна поглед от вестника си.

— Кое е като ръкостискане?

— Визитната картичка.

Тя направи някаква физиономия.

— Не е точно това, Джон.

— Тогава ти му обясни какво е.

Останах прав и взех чашата си с кафе от масата.

— Не ми харесва това.

— Ти направи кафето.

— Това положение, Сюзън. Тук ли си духом?

— Не ми се прави на важен. Ти използваш твърде много местоимения и твърде малко думи, за които се отнасят. Казвала съм ти това.

Почувствах, че ме заболява главата.

— Виж — каза Сюзън с по-мек тон, — аз разбирам опасенията ти. Наистина. И съм абсолютно съгласна с теб, че не трябва да вършиш никаква правна работа за този човек. В същото време обаче не може да нямаме никакви социални контакти с него. Та той ни е непосредствен съсед.

— Непосредствен? Живеем в имения от по двеста акра. Хората в Манхатън не знаят дори кой живее в съседния апартамент.

— Тук не е Манхатън — информира ме тя. Тук познаваме всичките си съседи.

— Не е вярно.

— Аз ги познавам.

Сюзън стана и си наля още кафе.

— Освен това не искам той или който и да е друг да мисли, че сме… е, лицемери. Ами ако той беше негър и се държахме презрително към него? Това как би изглеждало?

— Той не е негър, а италианец. Той е пришълец тук. И затова сега можем да го поставим на мястото му, защото не го харесваме, а не заради расата или религията му. Това е, което прави тази страна велика, Сюзън.

— Но ти го харесваш.

В кухнята настана тишина, в която се чуваше само тиктакането на оня проклет часовник.

— Аз съм ти жена, Джон. Познавам.

— Не мога да кажа, че не го харесвам — казах най-сетне аз. — Но той е престъпник, Сюзън.

Тя сви рамене.

— Хората така казват. Но ако не беше престъпник, щеше ли да го харесваш?

— Вероятно.

Не съм лицемер или твърде голям сноб. Половината от приятелите ми са католици. Някои са италианци. Половината членове на „Крийк“ са католици. Всъщност много от расовите, религиозните и етническите бариери тук паднаха, което е добре, защото по някакъв странен начин тези нови хора вляха нова живителна сила в един умиращ свят, също като при кръвопреливане. Но, както казах, можеш да приемеш само определено количество нова кръв и тази нова кръв, за да продължа аналогията, трябва да бъде съвместима с твоята.

В моя свят на някои професии се гледа с добро око, а на други — с лошо. Също като голфът, тенисът, плаването с яхта и язденето на коне се приема сериозно, докато театърът, концертите, изящните изкуства и други такива също се приемат, но не на сериозно, освен ако по някаква случайност не си евреин. Това все още е един уаспски свят по форма и съдържание, ако не и по действителните си членове. С католиците и евреите няма проблеми, както разбирате, освен ако не създават проблеми с държанието си. Хари Ф. Гугенхайм, един от най-богатите хора в Америка на своето време, приятел на Чарлз Линдберг, заклет републиканец и евреин, нямаше проблеми. Фамилията Гугенхайм отвориха вратата, през която минаха и други евреи.

Преди последната война католиците с френски имена, като например семействата Белмон и Дюпон, нямаха проблеми; ирландските католици нямаха проблеми, ако казваха, че са шотландско-ирландски протестанти, и италианците нямаха проблеми, ако бяха графове или херцози, или пък носеха имена, от които можеше да се предположи, че са такива.

В наши дни обществото приема италианците, славяните, латиноамериканците и дори негрите, само че на индивидуална основа. Новите пришълци — иранците, арабите, корейците и японците, все още висят навън в преддверието и като че ли никой не знае дали ще имат проблеми да бъдат приети в обществото или не.

Но това, което действително знам, е следното: с мястото на Франк Белароса Епископа от Алхамбра в това общество има проблеми.

Обърнах се към Сюзън:

— Не е лично, заради бизнеса е. Неговият бизнес.

— Разбирам. Напоследък откривам, че е много известен — добави тя. — Всеки знае кой е той. Имаме една знаменитост за съсед.

— Какви сме късметлии. — Довърших кафето си. — Между другото, ако някога се случи да говориш с него по телефона, не забравяй, че телефонните му разговори вероятно се подслушват и записват от различни агенции, пазителки на закона.

Тя ме погледна изненадана:

— Наистина ли?

— Не съм сигурен, но е твърде възможно. Впрочем, тъй като никой от вас няма да говори за търговията с наркотици или за планираните убийства, споменавам за това просто за да внимаваш да не кажеш нещо, което би ти създало неприятности един ден, ако на записа се даде гласност.

— Като например?

— Откъде да знам? Като например да обясняваш какво е визитна картичка или да обсъждаш новото име на Алхамбра. Нещо подобно.

— Разбирам. Добре.

Тя се замисли за момент.

— Дори и не съм помисляла, че телефонът му може да се подслушва. Толкова съм наивна.

Сюзън използва от време на време този израз и предполагам, че, що се отнася до устройството на обществото, това затворено, малко, богато момиче е наивно. Но когато става въпрос за хората, тя е рязка, проницателна и уверена. Това е от буржоазното й възпитание.

— Взе ли телефонния му номер? — попита ме тя.

— Не.

— Да го взема ли?

— Той ще ни го даде, когато реши, че трябва да го имаме.

— И кога ще бъде това?

— Когато реши, че трябва да го имаме.

Сюзън замълча за момент, след това ме попита:

— Какво иска той, Джон?

— Не знам. Да го уважават, може би.

— Може би.

— Може би все още иска да му стана адвокат.

— Вероятно — отвърна Сюзън искрено. — Ти си добър адвокат.

— Но сигурно има и още нещо — признах аз.

— Сигурно има — отвърна Сюзън. След това се усмихна. — Може би иска душата ти.

Което впоследствие се оказа вярно и дори не се задоволи само с нея.