Нелсън Демил
Златният бряг (24)

22.

В петък сутринта утрото бе ясно и чисто. Сюзън стана и излезе на езда, преди аз да успея дори да се облека.

Тя бе завършила картината при съседите и щяхме тържествено да я открием при семейство Белароса веднага щом Анна й намери най-точното място, а Сюзън — подходяща рамка. Изгарях от нетърпение.

Пиех третата си чаша кафе, опитвайки се да реша как да си уплътня деня, когато телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката в кухнята, беше Франк Белароса.

— К’во ста? — попита той.

— Седем.

— Какво?

— Станах в седем. Ти кога стана?

— Ей, тря’а те питам нещо. Къде е плажът тук?

— Тук има стотици мили плажна ивица. Кой плаж ти трябва?

— Има едно място в края на пътя. На знака пише „Забранено за външни лица“. За мен ли се отнася?

— Това е Фокс Пойнт. То е частна собственост, но всички по „Грейс Лейн“ използват плажа. Там вече никой не живее, но имаме споразумение със собствениците.

— Имате какво?

— Сделка. Можеш да използваш плажа.

— Добре, щото бях там онзи ден. Не исках да навлизам в частна собственост.

— Не, не бива да правиш така. — Шегуваше ли се този тип или какво? Добавих: — Това е наказуема постъпка.

— Аха. В старите квартали си имаме една работа, разбираш ли? Не сереш на улицата, на която живееш, и не плюеш на тротоара. Ако отидеш в Литъл Итъли например, се държиш прилично.

— Само дето стреляш из ресторантите.

— Това е различно. Ела да се разходим натам.

— В Литъл Итъли?

— Не. Към Фокс Плейс.

— Фокс Пойнт.

— Аха. Ще те чакам пред моята ограда.

— Пред вратарската къщичка ли?

— Аха. След петнайсет-двайсет минути. Искам да ми покажеш това място.

Предположих, че иска да обсъдим нещо и не желаеше да говори по телефона. В малкото ни телефонни разговори никога не бе споменавано нещо, което дори да намеква, че аз вероятно съм му адвокат. Смятах, че пазеше този факт като една малка изненада за Ферагамо и нюйоркската преса, която щеше внезапно да се поднесе в даден момент.

— Окей? — попита той.

— Окей.

Затворих телефона, допих си кафето, обух си дънки и доксайдки и се уверих, че са минали двайсет минути, преди да предприема десетминутната разходка до портите на Алхамбра. Но чакаше ли ме кучият му син, разхождайки се напред-назад от нетърпение? Не. Отидох до вратарската къщичка и ударих няколко пъти по вратата. Отвори горилата Антъни.

— Ъ?

От вратата виждах направо малката всекидневна, която приличаше на всекидневната на семейство Алърд, като основната разлика беше, че в стаята седяха една друга горила, по всяка вероятност Вини, и две жени с невероятно размъкнат вид, които сигурно бяха Ли и Делия. Двете мръсници и горилата сякаш ми се хилеха, но може и само така да ми се е сторило.

Антъни повтори поздрава си:

— Ъ?

Насочих вниманието си отново към него и казах:

— За какво, по дяволите, мислиш, че съм тук? Щом са ме поканили, ти трябва да кажеш „Добро утро, мистър Сатър, мистър Белароса ви очаква“. Не се казва „Ъ?“ Capisce?

Преди Антъни да успее да се извини или да направи нещо друго, на вратата се показа самият дон Белароса и каза на Антъни нещо на италиански, след това излезе навън и ме отведе, като ме хвана под ръка.

Белароса бе облечен в обичайната си униформа от спортно сако, поло и памучни панталони. Цветовете този път бяха съответно кафяво, бяло и бежово. Докато вървяхме, забелязах също, че бе успял да се снабди с чифт хубави доксайдки, а на лявата му ръка имаше черен часовник „Порше“, който изглеждаше много спортен и струваше около две хиляди долара. Човекът почти се беше ориентирал, но не знаех как да повдигна въпроса за найлоновите му ластични чорапи.

Докато вървяхме нагоре по „Грейс Лейн“ към Фокс Пойнт, Белароса каза:

— Това не е човек, когото можеш да дразниш.

— Това е човек, който ще е по-добре да не ме дразни отново.

— Аха?

— Слушай. Като ме каниш в къщата си, искам твоите лакеи да се отнасят към мен с уважение.

Той се разсмя.

— Аха? Нима вече цениш уважението? Ти да не си италианец или какво?

Спрях се.

— Мистър Белароса, кажи на убийците си, включително и на онзи идиот, Лени, и на малоумниците и мръсниците в онази вратарска къщичка, и въобще на всички, които работят за теб, че дон Белароса уважава мистър Сатър.

Той ме гледа около половин минута, след това кимна:

— Окей. Но втори път не ме карай да те чакам. Окей?

— Ще се постарая.

Продължихме разходката си по „Грейс Лейн“ и аз се питах колко ли хора ни видяха от кулите си от слонова кост.

— Ей, момчето ти се отби при мен онзи ден — рече Белароса. — Каза ли ти?

— Да. Каза, че си го развел из имението. Много мило от твоя страна.

— Няма проблем. Добро дете. Хубаво си поговорихме. Умник като стареца си. Нали? И прям като стареца си. Попита ме откъде имам толкова пари да поправя имението.

— Със сигурност не съм го подучил да задава подобни въпроси. Надявам се, че си му казал, че не е негова работа.

— Н-не. Казах му, че работя здравата и върша хитри неща.

Сложих си едно на ум да поговоря с Едуард за цената на греха и за това, че не си струва да си престъпник. Вероятно съветите, които Франк Белароса даваше на децата си, бяха по-малко сложни и се заключваха в думите: Не бива да те хващат.

Стигнахме до края на „Грейс Лейн“, който представлява едно широко обръщало, в центъра на което се издига назъбена канара, висока около два метра и половина. Според една легенда капитан Кид, за който се знае, че е заровил съкровището си по северното крайбрежие на Лонг Айлънд, използвал тази канара като отправна точка в картата си за местонахождението на съкровището. Разказах това на Белароса и той попита:

— Затова ли това място се нарича Златният бряг?

— Не, Франк. Нарича се така, защото е богато.

— Ах, да. Някой открил ли е съкровището?

— Не, но ще ти продам картата.

— Нима? Ще ти отстъпя собствеността си върху Бруклинския мост за нея.

Мисля, че моето остроумие полираше неговото.

Стигнахме до входа към Фокс Пойнт, чиято вратарска къщичка беше един миниатюрен замък. Цялата предна стена на имението бе прикрита зад избуяли дървета и шубраци и никоя от градините му не се виждаше от „Грейс Лейн“. Извадих един ключ и отворих катинара на портите от ковано желязо, обръщайки се към Белароса:

— Как влезе тук?

— Беше отворена, като влязох. Имаше някакви хора на плажа. Трябва ли да имам такъв ключ?

— Предполагам. Ще извадя един за теб.

Обикновено когато някой отключи катинара, не си прави труда да го заключва след себе си и затова Белароса бе успял да влезе. Но имаше нещо в този човек, което ме караше да премислям всяко дребно и обикновено действие в живота си. Представих си как убийците му ни следват или нечии други убийци ни следват или дори, че се появява мистър Манкузо. Всъщност съвсем не беше проблем да се прехвърлиш през стената, но въпреки това, след като минахме през портите, аз отново ги затворих, проврях ръце през пръчките и щракнах катинара.

Попитах Белароса:

— Въоръжен ли си?

— Папата носи ли кръст?

— Мисля, че да.

Тръгнахме надолу по старата алея за коли, която някога бе застлана с тонове натрошени мидени черупки, но през годините пръстта, тревата и бурените почти ги бяха заличили. Дърветата от двете страни на алеята, предимно мимози и северноамерикански магнолии, бяха така избуяли, че образуваха тунел, който нямаше и два метра в ширина, а на височина едва достигаше човешки бой и беше трудно да вървиш през него, без да се навеждаш.

Алеята завиваше и се спускаше надолу към брега и аз виждах дневната светлина на края на тунела от дървета. Излязохме на очарователна ивица от брега, която се простираше на около миля покрай Пролива, от Фокс Пойнт на изток до малка безименна камарка пясък на запад. Гъстата растителност свършваше там, където стояхме, под нас имаше тънка ивица брулени от вятъра дървета, после следваха папур и високи треви и накрая — каменистият плаж.

— Това е много хубаво място — каза Белароса.

— Благодаря — отвърнах аз, оставайки го с впечатлението, че имам нещо общо с него.

Продължихме надолу по алеята, от двете страни на която сега имаше само тук-там по някой осакатен от солта бор или кедър. Алеята ни изведе до руините на огромната къща на Фокс Пойнт. Тази къща, построена в началото на 20-те години, е била необичайна за времето си, нещо като съвременна постройка от стъкло и махагон с хоризонтални покриви, отворени тераси и тръбни перила, наподобяваща вероятно луксозен лайнер и почти толкова огромна. Къщата бе опустошена от пожар преди около двайсет години, но всъщност в нея не живееше никой още от 50-те години. Пясъчни дюни се бяха натрупали във и около дългите разхвърляни руини, за които винаги ми се е струвало, че изглеждат като порутения скелет на някакво чудновато морско същество, което е излязло на брега и е умряло. Но си спомням, че съм виждал къщата, преди да изгори, макар и само отдалеко, когато карах лодка в Пролива. Често си бях мислил, че бих искал да живея в нея и да гледам океана от високите й тераси.

Белароса изучава руините известно време, след това продължихме към плажа. Дори за стандартите на Златния бряг Фокс Пойнт беше приказно имение. Но през годините терасите до водата, баните, навесите за лодки и пристаните бяха разрушени от бурите и ерозията. В цялото имение сега бяха останали само две здрави постройки: белведера и палата на удоволствията. Белведерът стоеше несигурно върху едно подкопано от водата пасище, готов да отплава при следващата буря на североизток.

Белароса посочи белведера и каза:

— Аз нямам такова нещо.

— Вземи това, преди да го е взело морето.

Той изучаваше осмоъгълната постройка от разстояние.

— Мога ли да го взема?

— Никой не го е грижа. Освен дружеството „Белведер“, но там всички са луди.

— Ах, да. Жена ти рисува тези неща.

— Не, само обядва в тях.

— Добре. Ще кажа на Доминик да го огледа.

Загледах се над Пролива. Беше ясен, лазурен ден, водата проблясваше, цветни платна се плъзгаха напред-назад по хоризонта, а в далечината се виждаше ясно брегът на Кънектикът. Приятно беше да си жив в такъв ден, засега.

Белароса се извърна от белведера и погледна още по-надолу по брега към една постройка, която беше на доста разстояние от плажа, върху едно стабилно парче земя, защитена с каменна ограда. Той посочи натам.

— А това какво е? Видях го оня ден.

— Това е палатът на удоволствията.

— Искаш да кажеш, че е за развлечения?

— Да. За развлечения.

Всъщност най-богатите и най-големите хедонисти на Златния бряг строяха тези огромни палати на удоволствията далеко от главните си къщи с единственото предназначение да служат за развлечения. Палатът на удоволствията на Фокс Пойнт бе построен от стомана и камък и през Втората световна война бреговата охрана използвала постройката за склад за муниции. Но колкото и стабилна да изглежда или е изглеждала на германските подводници, от въздуха се вижда, че по-голямата част от покрива й е от синьо стъкло. И винаги когато съм имал случай да летя с някой малък самолет над Златния бряг, съм успявала да зърна този и някои други палати на удоволствията, защото те всички се открояват с тези блестящи сини покриви.

— Какви развлечения? — попита Белароса.

— Секс, хазарт, пиене, тенис. Какво ли не.

— Покажи ми го.

— Добре.

Извървяхме стоте метра до огромната постройка и аз го въведох вътре през една счупена стъклена врата.

Спортните крила на палата на удоволствията наподобяваха съвременен фитнесклуб, но тук-там по мозаечния под и прозорците с железен филигран се бе докоснало изяществото на новото изкуство. Като се има предвид, че не бе използван от около 1929 г. насам, не беше в лошо състояние.

В едно крило на сградата имаше глинен тенискорт с обикновени размери, покрит на височина девет метра с покрив от синьо стъкло. Покривът течеше и глината отдавна се беше размила и от нея бяха поникнали някакви странни растения, които очевидно обичаха глинеста почва и синя светлина. На корта нямаше мрежа и Белароса, който не можеше да се ориентира добре във вътрешния дизайн на миналото, ме попита:

— Каква е тази стая?

— Това е приемната.

— Без майтап?

Минахме през по-дългото съседно крило, което цялото бе гимнастически салон, и влязохме в другата част на сградата, където имаше плувен басейн с олимпийски размери, също покрит със синьо стъкло. В съседство с гимнастическия салон и басейна имаше сауни, душове, стаи за фрикция солариум. Западното крило, което беше по-луксозно, разполагаше с удобства за гостите за едно преспиване, включително кухня и стаи за прислугата.

Белароса почти не говореше, докато го развеждах из палата, но в един момент отбеляза:

— Тези хора са живеели като римски императори.

— Опитвали са се по всякакъв начин.

Открихме източното крило, което беше прилична на пещера бална зала, където със Сюзън бяхме ходили веднъж на парти.

— Madonna — каза Франк.

— Да — съгласих се аз. Спомних си, че близо до балната зала имаше салон за коктейли, питейно заведение всъщност, тъй като тази сграда бе построена по време на сухия режим, но не можах да го намеря. Разхождайки се под тези призрачни покриви от синьо стъкло, дори аз, който цял живот съм живял сред руините на Златния бряг, изпитвах страхопочитание пред размерите и разкоша на този палат на удоволствията. Бяхме се върнали по стъпките си назад и сега отново бяхме при мозаечния басейн.

— Трябва да направим една римска оргия тук — обърнах се аз към Белароса. — От теб бирата.

Той се разсмя.

— Аха. Господи, тези хора сигурно са имали много приятели.

— Хората с много пари имат и много приятели.

— Абе, това място продава ли се?

Предусещах този въпрос. Това беше един човек, който трябваше да знае цената на всичко и искаше да купи всичко, което не може да открадне.

— Да, продава се — отвърнах аз. — Цялата „Грейс Лейн“ ли възнамеряваш да купиш?

Той отново се разсмя.

— Обичам уединението. Обичам земята.

— Иди в Канзас. Тази тук е милион долага за акър пясък.

— Господи! Кой, по дяволите, може да си позволи това?

(Ами, доновете на мафията.)

— Иранците — отвърнах аз.

— Кой?

— Иранците преговарят със семейството, което е собственик на това имение. Едни хора на име Морисън, които сега живеят в Париж. Те са червиви с пари, но не искат да възстановят имението. Всъщност те вече дори не са американски граждани. Експатрирани са.

Той се замисли върху това, оглеждайки въпроса, сигурен съм, от всички страни, които можеше да открие при тази оскъдна информация. Открихме счупената врата и излязохме през нея на слънчевата светлина.

— За какво, по дяволите, им е на иранците това място? — попита Белароса.

— На Лонг Айлънд сега има много богати ирански имигранти и те искат да купят това място и да превърнат палата на удоволствията в джамия. Може би сините покриви им въздействат особено.

— Джамия ли? Нещо като арабска църква?

— Мюсюлманска джамия. Иранците са мюсюлмани, но не са араби.

— О, те всички са пясъчни негри.

Защо ли си правех труда да му обяснявам тези неща?

Посочи с пръст към мен:

— И вие ще позволите това?

— Кого имаш предвид под „вие“?

— Знаеш кого имам предвид. Вие, дето живеете тук. Ще позволите ли това?

— По този въпрос се отнеси, към първата поправка към конституцията, написана, между другото, от моите хора, която позволява свобода на вероизповеданието.

— Да, но за бога, чувал ли си как се молят тези хора? Имахме една тайфа араби, които се срещаха пред магазина, близо до който живеех. И този селяндур се качваше всяка вечер на покрива и виеше като хиена. Господи, нима и тук ме чака същото?

— Съществува такава възможност.

Вървяхме и аз свих към белведера.

Виждах, че спътникът ми бе недоволен.

— Жената от недвижимите имоти въобще не ми каза за това — измърмори той.

— И на мен не ми каза за теб.

Той се замисли върху това за момент, опипвайки се да определи, предполагам, дали това беше етническа забележка, лична обида или намек за връзката му с мафията.

— Шибани иранци… — измърмори той отново.

Вече наистина бе време да дам на този човек един урок по гражданско учение, да му напомня какво означава Америка и да му покажа, че не обичам расови епитети. Но като поразмислих още малко, реших, че това ще е все едно да се опитвам да науча свиня да пее: хем аз ще си губя времето напразно, хем свинята ще се дразни. Затова казах:

— Купи го ти.

Той кимна.

— Колко струва? Цялото имение.

— Всъщност то няма толкова земя, колкото Станхоуп или Алхамбра, но е на брега, затова бих казал около десет или дванайсет милиона за земята.

— Това са много пари.

— И ще станат повече. Ако започнеш да наддаваш с иранците, те ще те вдигнат до петнайсет или повече.

— Аз не наддавам срещу други хора. Ти само ме свържи с хората, с които трябва да говоря. Със собствениците.

— И ти ще им направиш най-изгодното си предложение и ще им покажеш, че и за тях това е най-изгодното предложение.

Той ме погледна и се усмихна.

— Бързо схващаш, господин адвокат.

— Какво ще правиш с това място?

— Не знам. Ще плувам. И ще оставя хората да продължат да ползват плажа. Шибаните араби не биха направили това, защото имат тая работа, че не трябва да се вижда много плът. Разбираш ли? Те плуват, облечени в шибаните си чаршафи.

— Никога не съм мислил за това.

Чудех се дали този тип може действително да купи Станхоуп Хол и Фокс Пойнт и при това да задържи Алхамбра. Или само блъфираше? Освен това направи ми впечатление, че той има доста дългосрочни планове за човек, над който виси привличане под отговорност за убийство и който има внушителен списък от врагове, които искаха да е мъртъв. Не беше страхливец този тип, признавам му.

Изкачихме се по пътечката до белведера и влязохме в голямата осмоъгълна постройка. Тя бе направена от дърво, но боята на страната откъм морето се бе изронила. Вътре беше сравнително чисто, може би странните дами от дружеството „Белведер“ бяха почистили, преди да обядват тук. Някой трябва да ги научи да боядисват.

Белароса огледа белведера.

— Ти имаш такова в твоето имение. Аха, харесва ми. Хубаво място да седнеш и да приказваш. Ще доведа Доминик тук следващата седмица.

Той седна на пейката, която обхождаше вътрешната стена на белведера.

— Ами седни и ще поговорим.

— Ще остана прав, ти говори, аз ще те слушам.

Той извади една пура от джоба на ризата си.

— Искаш ли? Истински кубински.

— Не, благодаря.

Той разви пурата си и я запали със златна запалка. След това рече:

— Казах на момчето ти да каже на дъщеря ти да ми донесе от Куба кутия „Монте Кристо“.

— Ще ти бъда благодарен, ако не въвличаш семейството ми в контрабандна дейност.

— Ей, ако я заловят, аз ще се погрижа за това.

— Аз съм адвокат. Аз ще се погрижа за това.

— Какво прави в Куба?

— Откъде знаеше, че заминава за Куба?

— Момчето ти ми каза. Той щеше да ходи във Флорида, нали? Дадох му някои имена в Кокоу Бийч.

— Какви имена?

— Имена на приятели. Хора, които ще се погрижат за него и приятелите му, ако споменат името ми.

— Франк…

— Ей, за какво са приятелите? Но в Куба нямам приятели. За какво замина дъщеря ти за Куба?

— Да работи за световния мир.

— Така ли? Това е хубаво. Заслужава ли си? Може би ще се запозная с нея следващия път, като е тук.

— Може би. Тъкмо ще си вземеш пурите.

— Аха. Какво става с онази данъчна работа?

— Мелзър изглежда се справя. Благодаря.

— Няма проблем. Значи никакви обвинения в углавни престъпления, нали?

— Така каза той.

— Хубаво, хубаво. Не бих искал да видя адвоката си в затвора. С колко те изръси Мелзър?

— Двайсет веднага и половината от това, което ми спасява.

— Не е лошо. Ако спешно ти трябват пари в брой, обади ми се.

— Какъв ти е лихвеният процент?

— За тебе — основният плюс три, също като на шибаната банка.

— Благодаря, но имам фондовете.

— Момчето ти каза, че продаваш лятната си къща, за да си платиш данъците.

Не отговорих. Не можех да си представя, че Едуард би казал това.

— Не бива да продаваш недвижимо имущество при такъв пазар — добави Белароса. — При такъв пазар се купува.

— Благодаря.

Сложих крак на пейката и погледнах към океана.

— За какво искаше да говориш с мен?

— Ах, да. За тази работа с предварителния съд. Събирали са се миналия понеделник.

— Четох за това.

— Аха. Шибаният Ферагамо обича да говори за пресата. Както и да е, ще ме подведат под отговорност за убийство след две, три седмици.

— А може би няма.

Той сметна това за забавно.

— Аха. Може би папата е евреин.

— Но носи кръст.

— Както и да е, не знам дали знаеш как стават тези неща. Окей, щатският прокурор получава обвинителния си акт от предварителния съд. Получава го запечатан, разбираш ли, и не му се дава гласност до ареста. И значи щатският прокурор занася обвинителния акт на някой федерален съдия заедно със заповедта за арестуване, която съдията трябва да подпише. Така това обикновено се прави в понеделник, разбираш ли, а във вторник рано сутринта подбират момчетата от ФБР и идват да те приберат, разбираш ли, чукат на вратата ти около шест, седем часа. Ясно ли е?

— Не. Аз се занимавам с данъци.

— Добре, идват да те приберат по ранина, за да могат обикновено да те намерят вкъщи, разбираш ли, по долни гащи, както в Русия. Capisce?

— Защо във вторник?

— Ами вторник е добър ден за новините. Разбираш ли? Понеделник е лош, петък е лош, да не говорим за уикенда. Мислиш, че шибаният Ферагамо е глупак ли?

Почти се разсмях.

— Сериозно ли говориш?

— Аха. Това е сериозна работа, г-н адвокат.

— Арестите за убийството не се нагласят, за да съвпаднат с новините.

Сега беше негов ред да се разсмее. Хо-хо-хо.

— Порасни — добави той.

Това малко ме ядоса, но оставих яда да се уталожи, защото ми беше интересно.

— Но те могат да те арестуват и в сряда или в четвъртък. Тогава също е пълно с новини.

— О, да. Могат. Но си пазят вторника за големите риби. По този начин ще бъдат и във вестниците от сряда, а може би ще остане малко и за четвъртък. Представи си само какво ще стане, ако дойдат да те приберат в четвъртък и не те открият вкъщи и те приберат в петък? Та те ще се пръснат, новинарчетата.

— Добре. Арестуват те във вторник. После?

— Окей. Вземат те, закарват те на „Федерал Плаза“, управлението на ФБР, разбираш ли; там те размотават малко, за да може всеки да те огледа добре, след това те отвеждат на „Фоли Скуеър“, Федералния съд, нали така? След това момчетата от ФБР те вкарват вътре с белезници на ръцете около девет-десет часа, а до това време Ферагамо е събрал там половината шибан вестникарски свят и всеки ти навира микрофони в лицето, а камерите неудържимо се въртят. След това ти се публикува снимката с някакъв текст дрън, дрън, дрън и долу-горе по това време вече ти позволяват да се обадиш на адвоката си. — Той ме погледна. — Ясно ли е?

— А какво става, ако адвокатът ти е, да речем, в Куба?

— Не може да бъде там. Всъщност няма да ми се наложи да му се обаждам. Защото през следващите няколко вторника той ще идва при мен на кафе около пет часа сутринта.

— Разбирам.

— Аха. И като дойде ФБР, адвокатът ми ще е на мястото си да се погрижи всичко да е както трябва и момчетата от ФБР да се държат прилично. След това ще се качи в колата ми заедно с Лени и ще ме следва до „Федерал Плаза“, а след това до „Фоли Скуеър“. Адвокатът ми не може да е в Куба или където и да било другаде освен при клиента си. Capisce?

Кимнах.

— Освен това адвокатът ми ще има куфарче и в това куфарче ще има пари в брой, имуществени нотариални актове и всякакъв друг боклук, който му е необходим, за да предложи пускане под гаранция за клиента си. За целта на моя адвокат ще му бъдат дадени около четири или пет милиона долара.

— При федерално обвинение в убийство, Франк, няма да те пуснат под гаранция независимо каква сума предлагаш.

— Грешиш. Слушай внимателно. Адвокатът ми ще убеди съдията, че Франк Белароса е един почтен човек, който е силно обвързан с обществото, има шестнайсет законни предприятия, за които да се грижи, и има дом, жена и деца. Адвокатът ми ще каже на съдията, че клиентът му никога не е бил съден за углавни престъпления и че е видял как когато ФБР са дошли да го приберат, той ги е чакал и не им е оказал никаква съпротива. Адвокатът ми видял това с очите си. Адвокатът ми ще каже на съдията, че познава мистър Белароса лично, като приятел, че познава и мисис Белароса и че всъщност е съсед на мистър и мисис Белароса и че той дава личната си гаранция, че мистър Белароса няма да избяга от правосъдието. Разбираш ли?

(Вече разбрах.)

— Окей. Значи съдията, който не обича да пуска под гаранция за убийство, първостепенно при това, сега ще трябва да обмисли целия този боклук сериозно. До този момент ФБР е подшушнало на Ферагамо, че Белароса е знаел, че ще го арестуват онази сутрин, че Белароса е имал парите в брой, приготвени, за гаранцията, и че Белароса има много високопоставен адвокат. И Ферагамо лично домъква задника си в залата и започва да упражнява натиск върху съдията. Ваша Светлост, това е много сериозно обвинение, дрън, дрън, дрън. Ваша Светлост, това е опасен човек; един убиец, дрън, дрън, дрън. Но моят адвокат ще се изправи лице в лице срещу щатския прокурор и ще каже, че съдията има основания да отхвърли молбата за пускане под гаранция, дрън, дрън, дрън, че обвинението е боклук в общия случай, че имаме тук в торбата пет милиона и ви давам личната си гаранция, Ваша Светлост. Джон Сатър, от Уолстрийт, си залага главата, Ваша Светлост. Нали така? Така, Ферагамо не е очаквал това и се оказва с пръст отзад. Ще си скъса задника, за да се погрижи Франк Белароса да не се измъкне. Страшно му се иска да ме види в затвора заедно с melanzane. А вечерта ще си бъде вкъщи с жена си и приятелите си, ще вечерят и ще гледат шибаните новини, докато аз съм в дранголника с коркова тапа в задника, опитвайки се да държа педалите настрана от задната си врата. Разбираш ли за какво говоря?

Франк си имаше свой начин на изразяване. Отвърнах:

— Разбирам.

— Аха. И разбираш също, че това няма да се случи, господин адвокат. Ти няма да позволиш да се случи.

— Доколкото си спомням, ти ми каза, че Ферагамо иска да те види по улиците, след като те подведат под отговорност. Така че приятелите или враговете ти да могат да те убият преди началото на процеса.

— Аха. Спомняш си значи? Ето каква е работата. Ферагамо знае, че ако ме пъхне в затвора, ние ще обжалваме отказа за пускане под гаранция. Нали? Но това ще отнеме няколко седмици. И следващия път като се явим пред съдията, Ферагамо ще му каже тайно, че няма нищо против пускането под гаранция. Той ще намигне на съдията и ще му прошепне в ухото, че ФБР иска да проследи Белароса. Нали така? Глупости. ФБР ме следи вече двайсет шибани години и още нищо не са видели. Така че и съдията ще намигне и аз съм вън. Но до това време ще съм бил в затвора две, три седмици. Следиш ли ми мисълта? Значи Ферагамо пуска слуха, че аз съм пял, пял в дранголника и че съм готов да предам всеки, само и само да се смекчи обвинението. Смятай ме значи труп. Но слушай, господин адвокат, ако успея да изляза от съда в деня, в който съм влязъл, тогава имам шанс да овладея положението. Разбираш ли ме?

— Да.

Сега вече прекрасно разбирах защо аз щях да представлявам мистър Франк Белароса, а не Джак Уейнстейн. Джон Уитмън Сатър, прапраплеменник на Уолт, син на Джоузеф Сатър — легендата на Уолстрийт, съпруг на Сюзън (една от нюйоркските Четиристотин) Станхоуп, съдружник в „Пъркинс, Пъркинс, Сатър и Рейнолдс“, член на клубовете „Крийк“ и „Сиуанака Къринтиън“, да не споменаваме, че е благочестив член на епископалната църква, възпитаник на Йейл, завършил право в Харвард и приятел на семействата Рузвелт, Астор и Вандербилт и случайно приятел и съсед на обвиняемия — този същият Джон Сатър щеше лично да гарантира на открит съдебен процес, че клиентът му мистър Франк Белароса нямаше да изчезне, докато е пуснат под гаранция. И съдията ще слуша, а също и всеки репортер в залата и новината ще гръмне във всички вестници, по радиото и телевизията в трите околни щата, а вероятно и в цялата страна. Копелето го беше измислило блестящо. Той бе пресметнал всичко това… кога? В деня, когато го срещнах в разсадника на Хикс? Толкова отдавна? „Мистър Сатър? Джон Сатър, нали?“

Но, разбира се, трябва да е било още по-отдавна. Той знаеше кой съм, знаеше, че съм адвокат и че съм му съсед, когато се срещнахме в разсадника случайно или нарочно. Той вече бе имал в съзнанието си целия този сценарий, който току-що ми изложи и бе пресметнал как да оцелее още преди враговете му да направят първата си крачка. И което беше още по-впечатляващо, той е бил съвсем сигурен, че съм му вързан в кърпа, дори след като няколко пъти му казах да се разкара. Съвсем не беше случайно, че този човек бе все още жив и на свобода след трийсет години. Враговете му — федерални и държавни агенции за борба с престъпността, съперници шефове на мафията, колумбийци и другите опортюнисти — не бяха мързеливи или некомпетентни. Те просто не можеха да приемат предизвикателството да се отърват от Франк Белароса. Искам да кажа, имаше време, когато исках да го видя в затвора… може би дори мъртъв. Но сега изпитвах смесени чувства, както когато акула се улови на въдицата. Мразиш акулата, страхуваш се от акулата, но след около два часа уважаваш акулата.

Гласът му прекъсна мислите ми:

— Сега вече разбираш ли?

Кимнах.

Той продължи:

— Трябва да напуснем съда преди обедната почивка. Не искам да обядвам в предварителния арест. С теб ще отидем в някое хубаво местенце да обядваме. Може би в „Кафе Рома“. То е близо до съда. Трябва да те накарам да опиташ пържена сепия. А долу-горе по това време Алфонс Ферагамо ще дава някоя от шибаните си пресконференции. Ще пропусне обяда си, за да може да влезе във вечерните издания и в новините в 17 часа. Нали? Той ще провъзгласи подвеждането ми под отговорност, арестуването ми и целия този боклук. Ще му се иска да обяви също, че съм в затвора, но това няма да се случи, така че ще му се наложи да преглътне малко боклук от вестникарите и от шефа си във Вашингтон. Но в основни линии той ще е щастлив, ще изчука приятелката си същия следобед, а след това ще се върне вкъщи и ще пирува. Затова ще се помотаем малко из града, ще си вземем стая в хотел, ще гледаме новините, ще си купим някои вестници, ще поканим малко приятели. Ти също можеш да направиш някои изявления за пресата, но не много. И ми напомни да се обадя на жена си. Ах, да, ще бъде хубаво, ако жена ти успее да отиде вкъщи към осем-девет сутринта и да прави компания на жена ми. Нали знаеш как се чувстват жените при подобен боклук. Е, може би не знаеш. Но мога да ти кажа, че не го понасят много добре. Така че жена ти може някак си да отвлича вниманието на Анна от тази глупост, може би докато тъпите й роднини наводнят къщата ми и започнат да се шляят насам-натам, докато реват и готвят. Окей? Но все още не споменавай нищо от това на жена си. Capisce? И се опитай да бъдеш тук през следващите две-три седмици. Ще ходиш ли на почивка или нещо такова?

— Мисля, че не.

— Хубаво. Бъди тук. Наспивай се добре в понеделник вечерта. Ясно ли е? Репетирай какво ще кажеш в съда. Приготви си железните юмруци за шибаните ченгета. Трябва да изглеждаме добре в съда. — Погледни ме: — Никакъв затвор, господин адвокат. Никакъв затвор. Аз ти обещах това, сега ти ми го обещай. Разбираш ли ме?

— Обещавам да направя всичко възможно.

— Добре.

Той стана и ме потупа по рамото.

— Абе аз имам още един проблем. В Бруклин отглеждах домати като биволски ташаци. Сега тук сме средата на юли, а доматите ми са съвсем малки и зелени. Но виждам, че ти имаш големи и хубави, и то от растенията, които аз ти дадох. Спомняш ли си? Сигурно почвата е различна. Не че се притеснявам или нещо такова, но ми е трудно да го разбера. И това, което искам, е да ми дадеш малко от твоите домати срещу нещо друго. Имам много зелен фасул. Окей? Споразумяхме ли се?

Аз не обичам зелен фасул, но си стиснахме ръцете за тази сделка.