Нелсън Демил
Златният бряг (29)

27.

В тунела загубихме ескорта си и се качихме на федералното шосе. Лени се оказа по-добър шофьор, отколкото събеседник, и бързо ни изведе на тесните, задръстени от движение улици в долната част на Манхатън. Но колкото повече наближавахме „Фоли Скуеър“, толкова по-бавно вървеше движението. Погледнах часовника си. Беше десет без двайсет и по приблизителните ми изчисления Манкузо и Белароса вероятно бяха пристигнали на „Фоли Скуеър“ преди около трийсет минути. Колелата на правосъдието се движат бавно, но бързо могат да увеличат оборотите си, ако до тях стои някой като Алфонс Ферагамо и впръсква масло по осите им.

Колелата на кадилака обаче въобще не се движеха бързо. Всъщност пълзяхме в една колона близо до Сити Хол Парк, а първото обвинение щеше да се чете в десет часа. По дяволите. Грабнах куфарчето си и отворих вратата.

— Къде отивате? — попита Вини.

— В Рио. — Излязох от колата, преди той да успее да осмисли получената информация.

След климатика в кадилака навън беше горещо и влажно, а и не е лесно да бягаш с островърхи обувки, но на всеки адвокат все някога му се налага да направи това и аз се отправих по „Сентър стрийт“ към „Фоли Скуеър“ с доста бърза крачка. По пътя си преповтарях репликите: „Ваша Светлост! Не удряйте с чукчето! Нося пари!“

Улиците и тротоарите гъмжаха от народ, а много от хората в тази част на града бяха цивилни служители на общината, щата или федералното правителство, които по природа не бързаха особено. Имаше обаче още няколко бегачи в костюми от „Брукс Брадърс“, които вероятно бяха адвокати с подобна мисия като моята. Залепих се зад един от тях, който добре си проправяше път в тълпата, й за десет минути бяха на „Фоли Скуеър“, плувнал в пот и с изтръпнали ръце от тежестта на куфарчето. Аз съм в доста добра форма, но да бягаш в костюм в жегата и карбоновия едноокис на Манхатън е все едно да изиграеш три тежки сета в клуба.

Поспрях за малко в началото на четирийсетте или петдесетте стъпала на сградата на съда и съзерцавах няколко секунди края им, след това си поех дълбоко дъх и се втурнах нагоре към колосалния колонаден портик. Представих си как припадам по стъпалата, а добрите самаряни ме наобикалят, разхлабват вратовръзката ми „Хермес“ и ме освобождават от товара ми от пет милиона. Тогава ще трябва да ходя на автостоп до Рио.

Но в следващия момент осъзнах, че се намирам в хладното фоайе на сградата на Федералния съд и вървя целеустремено по изящния мраморен под с цвят на слонова кост, а след това минавам през детектора за метал, който не угасна. Но някакъв полицейски началник, очевидно заинтригуван от раздърпания ми вид и голямото куфарче, ми каза да поставя куфарчето върху една дълга маса и да го отворя. И ето ме мен в това огромно фоайе сред суетнята в сградата на съда в десет часа сутринта да отварям един куфар, натъпкан с пачки банкноти. Ако някога сте изпразвали на митницата чанта с мръсно бельо, знаете какво е усещането.

Полицейският началник, който вероятно си мислеше, че всички полицейски началници трябва да изглеждат и да се държат като Уайът Ърп, стоеше прав с палци, втъкнати в колана си, и дъвчеше нещо. Въпреки каубойската си поза, той не носеше нито ботуши, нито шпори, нито каквото и да е от сорта. Вместо това беше облечен в стандартната полицейска униформа, която се състоеше от сиви памучни панталони, бяла риза, червена вратовръзка и синьо яке с емблемата U. S. на предния джоб. Носеше евтини обувки и пистолетът му не висеше на кръста, а беше някъде другаде, вероятно в кобура, с каишка през рамото. Бях много разочарован от вида му, но реших да не се изказвам по въпроса.

— Какво е това? — позаинтересува се Уайът Ърп.

Пари, глупак такъв.

— Това са пари за гаранция, началник.

— Аха?

— Аха. Един мой клиент ще се явява пред съда тази сутрин.

— Така ли?

— Така. И всъщност не бих искал да закъснявам, затова…

— Защо сте целият в пот?

— Защото бягах насам, за да не закъснея за делото.

— Притеснява ли ви нещо?

— Не. Просто бягах.

— Аха? Имате ли някакви документи за самоличност?

— Мисля, че имам.

Извадих портфейла си и му показах шофьорската си книжка и разрешителното си за адвокатска практика. Около нас вече се бяха събрали още няколко полицаи, които гледаха мен и парите. Уайът Ърп даде шофьорската ми книжка на един от тях и тя мина от ръка на ръка, докато всички я разгледаха. Не е необходимо да казвам, че, привлечени от зелената хартия, около мен се трупаха все повече и повече хора, поради което затворих куфарчето.

След като шофьорската ми книжка обходи всички, включително един случайно минаващ портиер, аз си получих обратно документа за самоличност.

— Кой е клиентът ви, господин адвокат? — попита ме Ърп.

Аз се поколебах за миг, след това отвърнах:

— Белароса, Франк.

Полицейският началник повдигна вежди:

— Така ли? Пипнали са този мръсник? Кога?

— Арестуваха го тази сутрин. Аз наистина бих искал да вляза в съдебната зала, преди той да се изправи пред съдията.

— Спокойно. Голям късмет ще е, ако види съдията преди обедната почивка. Нов ли сте тук?

— Нещо такова. — И добавих: — Трябва да говоря с клиента си, преди да влезе в залата. Затова трябва да тръгвам.

И тръгнах.

— Почакайте!

Смях. Полицейският началник с трудност се заклатушка към мен, като че ли бе прекарал цялата сутрин на кон или пък имаше хемороиди.

— Знаете ли къде е арестантската килия? — попита ме той.

— Всъщност, не.

— Ще ви кажа. Качвате се на третия етаж…

— Благодаря.

— Почакайте. Килията е между полицейското отделение, където на вашия човек ще му вземат отпечатъци от пръстите и ще го снимат, и…

Той млъкна и се приближи още повече към мен:

— Искате ли да отидете до банята или нещо такова?

Предполагам ми е личало, че съм малко нервен, и Уайът е забелязал това. Той отново ме гледаше подозрително и аз хванах бика за рогата.

— Вижте, началник, делото на клиента ми ще се обработи много бързо поради факта кой е той. Всъщност то вече е обработено. Не искам да пропусна явяването пред съда, защото ако това стане, клиентът ми няма да е доволен от мен. — Почти добавих: „Capisce?“, но човекът имаше вид на ирландец.

Той се ухили.

— Аха, не искате да пропуснете това явяване пред съда, господин адвокат. Знаете ли къде да отидете?

— На третия етаж.

— Точно така. Вашият човек е бил подведен под отговорност и арестуван или само арестуван и чака подвеждане под отговорност?

— Подведен под отговорност и арестуван.

— Окей, тогава не ви трябва главният съдия, трябва ви областният съдия, Първи отдел.

Mamma mia, този тип възнамеряваше да ми изнесе лекция за системата на Федералния съд. Не че знаех нещо от нея, но не ме и интересуваше. Исках само да се добера до третия етаж, преди да е станало твърде късно. Същевременно обаче не исках да изглеждам паникьосан, защото това само би засилило услужливостта или подозрението му. Усмихнах се:

— Първи отдел, нали?

Аха. Първи отдел на третия етаж. — Той погледна часовника си. — Ей, минава десет. По-добре побързайте.

— Да, по-добре ще е.

Тръгнах, а не побягнах към асансьорите. Той извика след мен:

— Надявам се, че имате достатъчно пари там вътре.

А аз се надявам да имам достатъчно време, Уайът. Качих се с асансьора до третия етаж.

За нещастие асансьорът спря в Отдела на главния съдия, а не пред Първи отдел, така че от самото начало се обърках. Избрах си една посока и тръгнах по нея. По коридорите на правосъдието имаше много арестанти с белезници на ръцете, там бяха и арестувалите ги полицаи, агенти на ФБР, адвокати на обвинението, адвокати на защитата, свидетели и всякакви други хора, никой от които не изглеждаше щастлив да е там. Атмосферата в коридорите на кой да е криминален съд действа потискащо, както никоя друга; всички тези арестанти, охраната, вещественото доказателство за човешката слабост, нищета и порочност.

Избрах си един коридор и тръгнах по него. Федералните съдилища ясно се различават от държавните или муниципалните в много отношения. Преди всичко в тях обикновено се занимават с престъпници от високо качество, като например служители на Уолстрийт и други чиновници творци, които са били достатъчно глупави, за да изпращат плановете си по американската държавна поща или да пуснат пипалата си в държавна територия. От време на време в тях се явява и някой шпионин или държавен изменник, а понякога (но не достатъчно често) някой конгресмен или член на Кабинета. Но бях чувал, а сега видях със собствените си очи, че с увеличаване на федералните случаи за наркотици качеството на подсъдимите беше някак си по-ниско в сравнение с миналите години. И аз наистина видях хора, чиято външност несъмнено показваше, че са част от международната фармацевтична търговия, и можех да разбера защо Франк Белароса, при цялата си твърдост и суровост, предпочиташе да си няма неприятности с тях.

Всъщност аз дори не исках да съм в един и същ коридор с тези опасни престъпници, макар и да бяха с белезници. Първо на първо, те миришеха и вонята беше непреодолима. Бях усетил тази миризма веднъж в един държавен криминален съд и я познавах; това беше миризмата на боклука, която първо ви се струва сладникава, но после усещате зловоние като на разлагащо се животно. Почти бях закрил устата си с ръка, докато вървях по коридора. „Джон Сатър, какво правиш тук? Върни се на Уолстрийт, където ти е мястото. Не, по дяволите, доведи започнатото докрай. Къде ти е смелостта, дребнав глупако? Продължавай напред.“

Продължих по вонящия коридор в Отдела на главния съдия и намерих Първи отдел, където подсъдимите не бяха с белезници и миришеха по-хубаво.

Попитах един полицай:

— Франк Белароса влезе ли вече при съдията?

— Белароса ли? Този от мафията? Дори не знаех, че е тук.

— Би трябвало да е тук. Аз съм адвокатът му. Дали вече се е явил пред съда?

Той сви рамене.

— Може. Съдия Роузън изчете вече няколко обвинения.

— Къде е неговата зала?

— Нейната. Съдия Роузън е жена.

— Колко съдии четат обвинения тази сутрин?

— Един, както всяка сутрин. Нов ли сте тук?

— Нещо такова. Къде е залата на съдия Роузън?

Той ми каза и добави:

— Тя е голяма мръсница за пускането под гаранция, особено на известни типове.

С тази „обнадеждаваща“ новина аз тръгнах бързо, но без външно да показвам безпокойството, което растеше вътре в мен, към вратата на съдебната зала с надпис „Съдия Сара Роузън“ и я отворих.

Наистина съдът заседаваше и двама полицаи изпитателно ме изгледаха, докато влизах. На местата, където обикновено сядат зрителите, имаше около трийсет човека, повечето от които мъже, и почти всички, подозирах, бяха адвокати на ответниците, макар че между тях сигурно имаше и няколко цивилни полицаи, а вероятно и няколко подсъдими, които не са били сметнати за опасни и са били оставени без белезници. Потърсих с очи синия костюм на клиента си и забележителната глава на Манкузо между множеството глави и рамене, но не видях нита едно от двете.

В момента се четеше някакво обвинение. Подсъдимият и адвокатът му стояха пред съдия Сара Роузън. От дясната страна на подсъдимия беше застанал помощник-прокурорът, млада жена на около двайсет и пет години. Виждах я в профил и по някаква причина тя ми напомняше дъщеря ми Каролин. В залата беше тихо, но отпред говореха така приглушено, че можах да доловя само една-две думи. Единственото нещо, което чух ясно, беше, че подсъдимият, добре облечен мъж на средна възраст, каза: „Не се признавам за виновен“, като че ли го мислеше и си вярваше.

Системата на криминално правосъдие в Америка е в основата си едно моралите от XVIII век, което актьорите се опитват да пригодят за обществото на XX век. Целият този процес например да се запознава обществото с обвиненията, да се спори за гаранцията на открито съдебно заседание, е малко архаичен, смятам. Но предполагам това е за предпочитане пред някои други системи, където правосъдието се раздава в тъмни, частни места.

Един от полицаите ми правеше знак да седна и аз седнах.

Настоящето дело бе свършило, подсъдимият бе отведен с белезници, а освобождаването под гаранция — отказано. Не е добре.

Съдебният служител извика следващия случай:

— Джонсън, Найджъл.

След малко през страничната врата двама полицаи въведоха в залата един висок, слаб негър, с бял костюм и сплъстена коса, който разтриваше китките си там, където са били белезниците. Някакъв адвокат стана и се отправи към съдиите. Ако трябваше да гадая, бих казал, че джентълменът, който стоеше пред съдия Роузън, е от Ямайка, а обвинението вероятно се отнасяше до пренасяне на наркотици или нелегално имигриране, или и двете.

Цялата процедура щеше да отнеме около петнайсет минути, ако се започнеше спор около гаранцията. Междувременно Ферагамо би могъл да ни е изиграл наистина тънък номер и в същия този момент клиентът ми да стои пред друг съдия в Бруклинския федерален съд, предлагайки часовника си „Ролекс“ за гаранция. В съдебната зала беше хладно, но аз продължавах да се потя. „Мисли, Сатър.“

Докато размишлявах, вратата зад мен на няколко пъти се отвори и забелязах, че разни мъже и жени се придвижваха към първите редове в залата и си намираха места. Забелязах също двама мъже и една жена в иначе празната ложа на съдебните заседатели. Те бяха художници портретисти, което ми се стори необичайно за такова дело.

На няколко сантиметра от лявата ми страна седеше някакъв адвокат и пишеше по разни документи върху куфарчето си. Наведох се към него и го попитах:

— Отдавна ли сте тук?

Той се извърна към мен:

— От девет.

— Да сте чули да извикват Франк Белароса?

Той поклати глава:

— Не. Тук ли ще му четат обвинението?

— Не знам. Аз го представлявам, но не съм много запознат със системата на федералните съдилища. Как бих могъл да разбера…

— Тишина в залата — извика високо дебелият полицай, който по-скоро ме бе видял, отколкото чул.

Тези момчета обичат да си придават важност и са самата власт с пистолетите, значките и шкембетата си. Спомних си, че Марк Твен веднъж отбелязал: „Ако искате да видите отрепките на човечеството, идете в затвора и наблюдавайте смяната на охраната.“ Ще ми се чичо Уолт да бе казал това. Както и да е, отпуснах се на стола и започнах да пресмятам възможностите си.

Делото на високия негър бе започнало и наистина ставаше въпрос за наркотици. Прокурорката, адвокатът на подсъдимия и съдия Роузън се съвещаваха. Очевидно адвокатът на подсъдимия не можеше да ги убеди в нещо, защото съдията клатеше глава, прокурорката, все още в профил, изглеждаше самодоволна, а подсъдимият бе забил поглед в земята. Не след дълго дойде един човек от охраната и подсъдимият отново стана арестант. Спомних си: „Тя е голяма мръсница за пускането под гаранция.“ Да, наистина. И всъщност, ако Франк Белароса се изправи пред нея, не виждах абсолютно никаква причина тя да приеме да го пусне под гаранция, при положение че е обвинен в убийство.

Колкото по-дълго седях там, толкова повече се убеждавах, че цялата тази работа е била наредена срещу мен от самото начало. Бях сигурен, че точно в този момент клиентът ми е във Федералния съд в Бруклин. Можех да поискам разглеждане на молбата за пускане под гаранция, след това да обжалвам, да получа писмена заповед за довеждане на затворника пред съда и да се опитам да го освободя в най-близко бъдеще. Но не за това ми се плащаше и не това искаше той. Станах, взех си куфарчето и излязох.

Отидох до килиите за предварителен арест, които се намираха в един отдалечен ъгъл на третия етаж, и разпитах полицая, който отговаряше за тях. Но клиентът ми бе изчезнал толкова сигурно, колкото ако го беше погълнал Гулаг.

Влязох в една телефонна кабина и се обадих и в двете си кантори, но нямаше оставено никакво съобщение от клиента ми. Седнах и започнах да мисля какво да направя. И тогава към мен се приближи онзи полицай, който ме бе осведомил, че съдия Роузън е жена.

— О, радвам се, че ви намерих, господин адвокат — каза той. — Обвинението на вашия човек, Белароса, ще се чете в Бруклинския федерален съд.

Станах.

— Сигурен ли сте?

— Така разбрах от шефа си. Много лошо. Исках да го видя.

— Ще ви взема автограф — казах аз, втурвайки се към асансьорите. Стигнах до фоайето, изхвърчах през вратите, прелетях надолу по стълбите и започнах да махам за такси на „Фоли Скуеър“. Трябваха ми двайсет минути, за да мина по Бруклинския мост и да стигна до Федералния съд. Едно такси спря и аз отворих вратата, но докато се качвах, случайно забелязах една репортерска кола на „Ен Би Си Нюз“. И тогава загрях. Онази група хора, която, бе влязла в съдебната зала, и тримата художници портретисти в ложата на съдебните заседатели.

— По дяволите!

Оставих вратата на таксито отворена и се втурнах обратно към сградата на съда.

— Това копеле! Това копеле Ферагамо! Какъв безочлив кучи син!

Поех си дълбоко въздух и отново запрепусках по стъпалата нагоре — бяха четирийсет и шест и петте милиона долара ми се струваха все по-тежки.

Отново минах през детектора за метал, усмихнах се на Уайът Ърп, който ме изгледа учудено, виждайки ме да се отправям с широки крачки към асансьорите. Наблюдавах Ърп с крайчеца на окото си, докато единият асансьор дойде. Влязох в него и се качих на третия етаж.

Отидох направо в Първи отдел и тъкмо отворих врата на залата на съдия Роузън, съдебният служител извика:

— Белароса, Франк!

Из тълпата се разнесе шепот, както се казва, и хората всъщност започнаха да стават, а някои дори застанаха на пътеката между редовете, за да виждат по-добре, и трябваше да ги разбутвам, за да си проправя път напред.

Съдебният служител крещеше:

— Ред в залата! Седнете! Седнете!

През тълпата успях да зърна Белароса, като го въвеждаха в залата през страничната врата.

Докато се придвижвах напред, съдебният служител извика:

— Присъства ли в залата адвокатът на Франк Белароса?

Добрах се до перилата за зрителите и казах:

— Тук.

Белароса се извърна към мен, но не се усмихна, макар че кимна, за да ми покаже, че оценява съобразителността, която съм проявил при създадената ситуация тази сутрин. Аз се чувствах много горд от себе си, въпреки факта, че това, което вършех, не служеше на човечеството, а още по-малко на западната цивилизация.

Минах през вратичката на перилата за зрителите и сложих куфарчето върху масата на ответника. Хвърлих бърз поглед на съдия Роузън, която не изглеждаше изненадана, че съм там, от което заключих, че тя не е замесена в плана. Но помощник прокурорката беше доста учудена и не успяваше да го скрие. Тя огледа залата, като че ли очакваше някой да й се притече на помощ.

Съдия Роузън се обърна към мен:

— Господин адвокат, зарегистрирахте ли присъствието си в съда?

— Не, Ваша Светлост. Аз току-що пристигнах.

Тя ме погледна и можех да се закълна, че ме бе виждала и друг път. Тя сви рамене:

— Името ви?

— Джон Сатър.

— Да се запише в протокола, че подсъдимият е представляван от адвокат.

След това съдия Роузън съобщи на Франк, че има право да мълчи и т.н.

— Разбирате ли? — попита го тя с глас, който подсказваше, че не е впечатлена от печалната му известност.

— Да, Ваша Светлост — отвърна Белароса с приятен глас.

Тя погледна листа с обвинението пред себе си, който й бе даден, разглежда го около минута, след това прочете на Белароса обвинението в убийство и го попита:

— Разбирате ли в какво сте обвинен?

— Да, Ваша Светлост.

— А виждали ли сте копие от обвинителния акт?

— Не, Ваша Светлост.

Съдия Роузън се обърна към мен:

— Дадоха ли ви копие от обвинителния акт, мистър Сатър?

— Не, Ваша Светлост.

Съдия Роузън погледна помощник прокурорката и се обърна към нея по име:

— Мис Ларкин, защо обвиняемият или адвокатът му не са видели копие от обвинителния акт?

— Не знам защо обвиняемият не го е видял, госпожо съдия. А що се отнася до адвоката му, той не беше тук сутринта по време на регистрацията на обвиняемия.

— Сега е тук — каза съдия Роузън. — Дайте му копие от обвинителния акт.

— Да, Ваша Светлост.

Отидох до прокурорската маса и мис Ларкин ми подаде дебел сноп хартии. Погледнах я в очите и тя каза:

— Може би ще поискате няколко часа, за да прегледате това. Нямам нищо против второ заседание по това обвинение.

— Но аз имам.

— Мистър Сатър — каза съдия Роузън, — ще се откажете ли от правото на клиента си за публично прочитане на обвинителния акт?

Не бях длъжен, разбира се, и можех да ги накарам да четат обвинителния акт ред по ред през следващите няколко часа. През XVIII век, когато хората са имали повече време и обвинителните актове са били писани на ръка и са били много по-кратки, част от спектакъла е било четенето на констатациите на предварителния съд. Но най-бързият начин да разяриш съдия Роузън бе да упражниш кое да е от правата си, което отнема повече от две минути съдебно време. Поради това казах:

— Въпреки че нямахме възможност да прочетем обвинителния акт, отказваме се от правото да бъде прочетен публично.

— Видяхте ли заповедта за арестуване, мистър Сатър? — попита ме тя.

— Да, видях я.

— И чухте обвинението, прочетено от мен на открито заседание на съда?

— Да, чухме го.

Тя кимна и погледна към Франк Белароса:

— Как ще отговорите на обвинението?

— Не се признавам за виновен! — отвърна той с глас, който прозвуча почти обидено, като че ли бе извършена някаква чудовищна несправедливост.

Съдия Роузън кимна малко разсеяно, както ми се стори. Някой ден може би някой ще й извика: „Признавам се за виновен!“. Но тя няма да го чуе, нито пък ще има някакво значение. Тя каза на Белароса:

— Също така имате право да бъдете освободен при приемлива гаранция.

Това беше вярно, но малко вероятно.

Съдия Роузън ме погледна и каза:

— Въпреки това, мистър Сатър, при обвинение в убийство не разрешавам освобождаване под гаранция. Още повече че според федералния закон при случай, в който са замесени наркотици, какъвто в известен смисъл е и настоящият, има презумпция срещу подсъдимия. Но допускам, че вие искате да ми кажете нещо, което ще опровергае тази презумпция.

— Да, Ваша Светлост. Мога ли да се посъветвам с клиента си за момент?

— Ако желаете.

Наведох се към Белароса и казах:

— Забавиха ни.

Обясних накратко.

Той кимна и каза:

— Те не играят честно, нали виждаш?

И добави:

— Знаеш ли, чувал съм за тази съдийка. Страхотна мръсница е. Те са се погрижили тя да чете обвиненията тази сутрин. Разбираш ли?

Разгледах съдия Роузън за момент. Тя беше жена на около четирийсет и пет години, млада за федерален съдия, и някак си привлекателна, ако си падате по жени със строг вид. Не смятах, че ще мога да я очаровам с момчешкия си маниер, освен ако по някаква случайност хобито й не бе да се кара на мъже с момчешко държание. Трябваше да се опита всяка възможност. Съдия Роузън погледна помощник прокурорката и я попита:

— Мис Ларкин? Ще кажете ли нещо?

— Ваша Светлост — отвърна мис Ларкин, — предвид презумпцията по закон, правителството иска Франк Белароса да бъде задържан. Въпреки това, ако съдът е склонен да изслуша доводи за освобождаване под гаранция, правителството има право и иска тридневно отсрочване на тяхното разглеждане.

— Защо?

— За да може правителството да събере доказателства, с които да защити пред съда искането си обвиняемият да бъде задържан.

Съдия Роузън се обърна към мен.

— Съгласен ли сте на това, мистър Сатър?

— Не, Ваша Светлост, не съм.

— Защо, мистър Сатър?

— Не виждам никакво основание клиентът ми да стои три дни в затвора. Правителството разследва този случай от януари. Те вече знаят за клиента ми всичко, което може да се знае за него и едва ли ще научат нещо повече през следващите седемдесет и два часа.

Съдия Роузън кимна и каза на мис Ларкин:

— Искането се отхвърля.

Мис Ларкин не изглеждаше доволна. Тя се обърна към съдия Роузън:

— В такъв случай, Ваша Светлост, твърде вероятно е щатският прокурор да пожелае да присъства на евентуалните разисквания за освобождаване под гаранция.

— Защо?

— Заради… сериозността на обвинението и известността на обвиняемия отвърна мис Ларкин.

Съдия Роузън ме погледна.

— Мистър Сатър? Искате ли малко време, за да се посъветвате с клиента си? Можем да насрочим разглеждането на молбата за освобождаване под гаранция за следобед.

— Не, Ваша Светлост — отвърнах аз. — Клиентът ми не се призна за виновен и ние искаме освобождаване под гаранция в размер на сто хиляди долара, които сме готови да представим веднага.

Съдия Роузън вдигна вежди при това изявление. Тя отново насочи вниманието си към мис Ларкин и каза:

— Ако мистър Ферагамо е искал да присъства на това дело, вече трябваше да е тук. Адвокатът на обвиняемия посочи, че иска молбата за освобождаване под гаранция да се разгледа сега. — След това добави: — Приемам, че сте прочели обвинителния акт и сте запозната със случая, мис Ларкин. Сигурна съм, че можете да представите аргументите на правителството за задържане.

Подтекстът тук беше, че не е необходимо да притесняваме щатския прокурор, защото, така или иначе, нямаше да се разреши освобождаване под гаранция, затова да почваме, че да свършим по-бързо. Но мис Ларкин, при все че беше толкова млада, се бе научила да усеща неприятностите отдалеко и знаеше какво се изисква от нея, което само по себе си говореше, че от нея ще стане добър прокурор.

— Ваша Светлост — отвърна тя, — бихте ли казали на съдебния служител да се обади в кабинета на мистър Ферагамо и да му предаде молбата ми да дойде тук. А междувременно ние можем да започваме.

Съдия Роузън направи знак на съдебния служител и той изчезна през една малка врата, за да се обади по телефона.

Чудех се колко ли бързо може да бяга Ферагамо с островърхи обувки.

Огледах съдебната зала и видях, че слухът явно се бе разнесъл и залата бе претъпкана. В ложата на съдебните заседатели седяха тримата художници портретисти и драскаха нещо в бележниците си. Пооправих с ръце косата си.

Съдия Роузън се обърна към мен:

— Мистър Сатър, продължете и изложете аргументите си за освобождаване под гаранция.

— Да, Ваша Светлост.

Буквално се чуваше как щракват писалките зад гърба ми. Съдебните зали не ме ужасяват, както ужасяват някои адвокати. Но в този случай бях се притеснил истински и причината за това притеснение не беше публиката или мис Ларкин, или съдията, а клиентът ми, който искаше да напусне съда след десет минути.

Говорех с тих, нормален глас, но усещах, че ме чуват ясно и в дъното на залата.

— Ваша Светлост — казах аз, — преди всичко искам да представя на вашето внимание факта, че клиентът ми предварително знаеше от вестниците, че щатският прокурор представя доказателства за убийство пред предварителния съд. Той не направи никакъв опит да избяга по това време. Освен това, тъй като очакваше, че може да бъде подведен под отговорност и впоследствие арестуван, той ме помоли да бъда на разположение, ако това се случи. Той също остана на разположение, за да го арестуват и всъщност, когато го арестуваха тази сутрин около осем часа, аз бях с него и мога да свидетелствам за факта, че той не се опита да избяга или да оказва съпротива. — След това добавих: — Ако е тук мистър Манкузо, който извърши ареста, той също може да свидетелства за това.

Съдия Роузън погледна към страничната врата, а след това към залата.

— Присъства ли в залата мистър Манкузо?

Един глас се обади някъде отстрани:

— Тук, Ваша Светлост.

Докато мистър Манкузо си проправяше път през правостоящите зрители, аз прошепнах на Белароса:

— Опитаха се да ме пратят в Бруклин. Твоето приятелче Алфонс е голяма змия.

Той се усмихна.

— Аха. Трябваше да се досетим, че ще ни погодят някой номер. И мен въобще не ме закараха в управлението на ФБР. На Манкузо някой му се обади в колата и в следващия момент осъзнах, че спираме зад сградата на съда. Разбираш ли какво искам да кажа? Шибаният Алфонс.

Манкузо мина през вратичката на перилата и застана на около метър от нас. Белароса ми заговори, достатъчно силно, за да чуе и той:

— Искали са да отидеш в управлението на ФБР, където щяха да те разтакават насам-натам, докато делото тук свърши. Но аз максимално ги бавех, докато ме регистрираха. Оплесках шест проби от отпечатъците. — Той се разсмя и ме сръга в ребрата. — Знаех си, че ще се досетиш. Умник си ти. Ей, нали заедно ще излезем оттук?

— Може би.

Съдия Роузън каза:

— Мистър Сатър? Искате ли малко време?

Отново се обърнах към ложата на съдиите:

— Не, Ваша Светлост.

Тя се обърна към мистър Манкузо:

— Моля, разкажете подробно обстоятелствата по арестуването на подсъдимия.

Мистър Манкузо направи това много точно, професионално и без емоции, като пропусна само разговора, който водихме с него относно кризата в живота ми.

Съдия Роузън се обърна към него:

— Според думите ви, мистър Манкузо, излиза, че мистър Белароса ви е очаквал и не е направил опит да избяга или да се съпротивлява.

— Точно така.

— Благодаря ви, мистър Манкузо. Моля ви, останете в залата.

— Да, Ваша Светлост.

Манкузо се обърна и погледна първо мен, а след това и Белароса, но по лицето му не можах да прочета нищо друго, освен умора. Той седна на прокурорската маса.

Съдия Роузън се обърна към мен:

— Излиза, че обвиняемият не е направил никакъв опит да се съпротивлява или да избяга. Въпреки това няма да разреша освобождаване под гаранция въз основа само на този факт. Ако не можете да ме убедите в противното, мистър Сатър, и то възможно най-бързо, ще наредя обвиняемият да бъде откаран още сега в „Метрополитън Кърекшън Сентър“ и да изчака там започването на процеса по делото му.

Не това искахме, нали? Затова погледнах съдия Роузън и казах:

— Ваша Светлост, искам също да изложа на вниманието Ви факта, че клиентът ми никога не е бил осъждан за насилствено престъпление от никоя юрисдикция. Той всъщност никога не е вършил насилие. Някой в залата се изсмя. — Освен това, Ваша Светлост, клиентът ми е законен бизнесмен, чието… — Съвсем ясно чувах някакво кискане зад гърба си. Хората са толкова цинични в наши дни. — … чието отсъствие от компаниите му ще му докара неоправдани трудности, ще обърка живота му и живота на хората, чиито работни места зависят от клиента ми…

Сега смехът беше малко по-явен и съдия Роузън също се усмихна, но след това се овладя и удари с чукчето.

— Ред в залата!

Мис Ларкин, забелязах, също се усмихваше, както и съдебният репортер, двамата полицаи и съдебният служител. Само Франк и Джон не се усмихваха.

Съдия Роузън ми направи знак да се приближа до ложата и аз се приближих. Тя се наведе към мен и лицата ни бяха само на няколко сантиметра едно от друго. Можехме да се целунем. Тя ми прошепна:

— Мистър Сатър, по ваша молба аз ви позволих да изложите аргументите си, но това наистина са големи глупости, с които хем губите времето ми, хем ставате за смях. Вижте сега, аз разбирам натиска, който сигурно се оказва върху вас, за да спасите клиента си от затвора, но забравете за това. Той може да отиде в затвора и да изчака едно по-официално разглеждане на молбата за освобождаване под гаранция, където вие ще сте в състояние да представите по-съществени доказателства от собствената ви характеристика за него като за джентълмен и добър гражданин. Днес ме чакат доста дела, мистър Сатър, и аз бих искала да премина към тях. — След това добави: — Няколко дни или седмици в затвора няма да го убият.

Погледнах я в очите.

— Напротив, ще го убият. Ваша Светлост, оставете ме поне да кажа това, което имам да кажа. Може ли да се оттеглим в кабинета ви?

— Не. Вашият клиент с нищо не е по-различен от всеки друг, който ще се яви днес пред мен.

— Напротив, различен е, госпожо съдия. И вие, и аз го знаем. Тази зала е пълна с журналисти и те не са дошли тук, за да отразят общото състояние на системата за криминално правосъдие. Те са били изсипани тук от кабинета на щатския прокурор, за да видят как Франк Белароса ще бъде отведен в белезници. — И добавих: — Пресата е знаела, че Франк Белароса ще бъде в тази съдебна зала още преди вие или аз да научим за това.

Съдия Роузън кимна.

— Може и така да е, мистър Сатър, но това не променя обвинението или принципа да не се разрешава освобождаване под гаранция при обвинение в убийство.

Все още в интимен разговор, аз прошепнах:

— Ваша Светлост, клиентът ми може да е, а може и да не е замесен в тъй наречената организирана престъпност. Но ако той е това, което пресата твърди, че е, тогава сигурно съзнавате, че важна фигура като Франк Белароса не е бягала от американското правосъдие от много десетилетия насам.

— И какво от това? — Тя ме изгледа за момент, после каза: — Мистър Сатър, усещам, че не се занимавате с криминални дела и не сте запознат с Федералния съд. Така ли е?

Кимнах.

— Е, мистър Сатър, това е един друг свят, различен, сигурна съм от света, към който принадлежите.

Я го повторете пак, лейди. Но мили Боже, нима наистина изглеждах и говорех като типичен представител на Уолстрийт, или още по-лошо, като някой превзет адвокат от Лонг Айлънд? Обърнах се към съдия Роузън:

— Тук съм, за да се погрижа да се отсъди справедливо. Може и да не знам каква е обичайната процедура при вас, но знам, че по конституция клиентът ми има право на безпристрастно разглеждане на молбата му за освобождаване под гаранция.

— Така е. Следващата седмица.

— Не, госпожо съдия. Сега.

Тя вдигна вежди и възнамеряваше да ме изхвърли навън и да пъхне Белароса в затвора, но за щастие мис Ларкин се намеси. Очевидно не й се нравеше, че говорихме толкова дълго, без тя да може да ни чува, затова каза:

— Ваша Светлост, мога ли да кажа нещо?

Съдия Роузън я погледна.

— Заповядайте.

Мис Ларкин се, приближи до ложата на съдиите, но заговори с нормална сила на гласа:

— Госпожо съдия, въпросът дали обвиняемият е оказал съпротива или не при задържането няма отношение към въпроса за освобождаване под гаранция при обвинение в убийство. Нито пък това е времето и мястото да се обсъждат други подробности, които защитата би искала да предостави на вниманието на съда. Правителството има основания да смята, че обвиняемият е извършил убийство, че представлява опасност за обществото и че има средства и многобройни причини да избяга от страната, ако бъде освободен под гаранция.

Съдия Роузън, на която й бе писнало от мен само преди минута; сега се почувства задължена, предполагам, да даде възможност на защитата за последна дума, преди да ме изрита навън. Погледна ме.

— Мистър Сатър?

Аз хвърлих поглед на мис Ларкин, която продължаваше да ми напомня на Каролин. Имах силното желание да й се скарам, но вместо това й казах:

— Мис Ларкин, намекът, че клиентът ми представлява опасност за обществото, е смешен.

Обърнах се към съдия Роузън и продължих, вече достатъчно високо, за да ме чуват всички:

— Ваша Светлост, пред вас стои един мъж на средна възраст, който има дом, жена, три деца и никога през живота си не е вършил насилие. — Не можах да не погледна назад към мистър Манкузо, който направи странна физиономия, нещо като потрепване, като че ли го бях настъпил по крака.

— Госпожо съдия — продължих аз, — тук, в куфарчето ми, са имената и адресите на всички компании, които имат някаква връзка с клиента ми. — Е, може би не всички, но повечето. — Тук е също и паспортът на клиента ми, който съм готов да предам на съда. Тук е също и…

Точно в този момент страничната врата се отвори и в залата влезе Алфонс Ферагамо, като при това съвсем не изглеждаше щастлив. Ферагамо беше висок, слаб мъж, с крив нос и очи, които приличаха на уморени стриди. Имаше рядка жълтеникавочервена коса и бледи, тънки устни, които имаха нужда от кръв или червило.

Появата му предизвика раздвижване в залата, защото почти всеки го позна; това не е чудно при неговата способност да се показва пред обществото. Бяха нарекли Ферагамо „италианския Том Дюи“ и не беше тайна, че бе хвърлил око на къщата на управителя на щата или, ала Том Дюи, на по-голямата къща във Вашингтон. Главният му проблем при кандидатирането за изборна длъжност беше, предполагам, фактът, че имаше лице, което никой не харесва. Но, изглежда, никой не искаше да му го каже.

Съдия Роузън, разбира се, го познаваше и му кимна, но се обърна към мен:

— Продължете.

И аз продължих:

— Освен това мога да представя тук солидна гаранция, достатъчна да…

— Ваша Светлост — намеси се Алфонс Ферагамо, пренебрегвайки всякакъв служебен етикет. — Ваша Светлост, не мога да повярвам, че съдът въобще допуска да става дума за освобождаване под гаранция при случай на умишлено и жестоко убийство, едно убийство, наподобяващо екзекуция, едно убийство, свързано с наркотици и с подземния свят.

Тази мижитурка продължи в същия дух, като описваше убийството на Хуан Каранза с повече прилагателни и наречия, отколкото си мислех, че някой може да събере за едно-единствено дело. Освен това имаше навика да набляга на някои думи, което в съда винаги ми звучи дразнещо, почти като цвилене.

Съдия Роузън съвсем не изглеждаше доволна от Алфонс Ферагамо, който нахлу в съдебната й зала — извинете за израза — с взлом и започна да бълва излиянията си. Всъщност тя каза на Алфонс:

— Мистър Ферагамо, свободата на един човек е заложена на карта и защитата посочи, че иска да предостави на вниманието на съда някои факти, които могат да окажат влияние върху въпроса за освобождаване под гаранция. Мистър Сатър говореше, когато влязохте.

Но Алфонс не разбра намека и отново пусна в действие устата си. Очевидно човекът беше развълнуван и дали поради жажда за справедливост или за лично отмъщение, но Алфонс Ферагамо страшно искаше да види Франк Белароса в затвора. Междувременно мис Ларкин, която по свой собствен начин се бе справила с това отваряне и затваряне на усти, като държеше своята предимно затворена, леко се измъкна и седна до мистър Манкузо на прокурорска маса.

— Ваша Светлост — продължи Ферагамо, — обвиняемият е един известен гангстер, един човек, за който Министерството на правосъдието смята, че е глава на най-голямата фамилия в организираната престъпност в страната, един човек, за който смятаме от направените разследвания и свидетелските показания, че е извършил свързано с наркотици убийство…

И правейки една изумителна езикова грешка според теорията на Фройд, Ферагамо добави:

— Това не е лично отмъщение, това е факт — оставяйки всеки в недоумение по въпроса за личните отмъщения.

Очевидно този тип не беше стъпвал в съдебна зала от доста време. Искам да кажа, че и за мен съдът е чужда територия, но дори аз бих се справил по-добре от този шут. Слушах как мистър Ферагамо правеше всичко, което беше по силите му, за да изкопчи поражение от челюстите на победата. Изкушавах се да го прекъсна на няколко пъти, но, както е казал старият Наполеон Бонапарт в духа на Макиавели: „Никога не прекъсвай врага си, докато прави грешка.“

Хвърлих бърз поглед на съдия Роузън и ясно видях, че е ядосана, при това не го криеше. Но дори един съдия трябваше два пъти да премисли, преди да каже на щатския прокурор да млъкне, и колкото повече Ферагамо говореше, толкова по-ясно чувствах, че ще ми дадат време да изложа аргументите си.

Най-интересното в това, което Ферагамо говореше в момента, бе, че то нямаше пряко отношение към въпроса за освобождаване под гаранция. Вместо това Ферагамо продължаваше да разказва за предполагаемите проблеми на Белароса в търговията с наркотици, особено що се отнася до колумбийците или съперниците му гангстери от мафията. Този човек говореше така, сякаш даваше пресконференция. А и всъщност го правеше.

— Търговията с хероин — информира Ферагамо всички, — която по традиция се контролира от Коза Ностра, мафията, сега е само малка част от доходната нелегална търговия с наркотици. Престъпната фамилия Белароса иска да заеме централно място в търговията с кокаин и крек, а за да стане това, трябва да елиминира съперниците си. И ето ви убийството на Хуан Каранза.

Господи, Алфонс, защо просто не нарисуваш една мишена на челото на Белароса и не го пуснеш в колумбийския квартал? Хвърлих поглед към Франк и видях на лицето му загадъчна усмивка.

Съдия Роузън се изкашля, след това каза:

— Мистър Ферагамо, разбрахме, че вие смятате, че подсъдимият е извършил убийство. Той и затова е тук. Но предварителният арест не е наказание, а предпазна мярка и мистър Белароса е невинен до доказване на противното. Искам да ми кажете защо смятате, че той няма да се яви в съда в определения срок и ще избяга.

Мистър Ферагамо се замисли върху това за момент. А междувременно Франк Белароса просто стоеше там като обект на цялото това внимание, но без реплики в спектакъла. Въпреки това, признавам му заслугата за начина, по който се държеше. Той не се подсмихваше подигравателно на Ферагамо, не гледаше самодоволно или арогантно, нито пък имаше почтителен или оклюмал вид. Той просто стоеше там, като че ли имаше слушалки на ушите и слушаше „Травиата“, докато чака автобус.

Вместо да отговори на прекия въпрос на съдия Роузън, Алфонс Ферагамо започна да й дава разни съвети и тя очевидно не харесваше тона, с който й говореше, но разбра думите му. Всъщност той каза следното:

— Вижте какво, лейди, ако освободите този тип под гаранция, общественото мнение (пресата) ще ви разпъне не кръст. А ако избяга от страната, най-добре ще е да го последвате. — А заключението, макар казано с други думи, беше следното: — Госпожо съдия, нямате никакви основания да упорствате. Просто ударете с това проклето чукче и наредете арестантът да бъде отведен в затвора.

Съдия Роузън не изглеждаше много доволна от тази лекция, но, изглежда, разбра смисъла й. Въпреки това, вероятно за да подразни Ферагамо, тя се обърна към мен:

— Мистър Сатър?

Аз започнах своята контраатака, а този кучи син непрестанно ме прекъсваше. Набирах точки, но очевидно отборът домакин имаше доста точки първоначална преднина. Разбирате, че при процедурата за освобождаване под гаранция на подсъдимия не се гледа благосклонно, както при разглеждането на дело от съдебни заседатели, и това беше всичко, което можех да направя само и само съдия Роузън да не удари с чукчето и да сложи край на всичко. Имам предвид — каква мотивация би имала тя да ме послуша и да вземе едно безумно решение, което би изложило на риск кариерата й и би довело до предположението, че е била подкупена или че спи с гангстерите от мафията? Нямаше друга мотивация освен това, че бе раздразнена от демонстративността на Ферагамо и в един по-дълбок смисъл, че сега вече не беше напълно убедена, че е рисковано Белароса да бъде освободен под гаранция. Накратко, тя бе заинтересувана да възтържествува справедливостта.

Продължих да описвам Белароса, като че ли го представях за рицарско звание.

— Той има дълбоки корени в предишния си квартал в Бруклин, като цял живот е живял само на миля от родното ми място. Неотдавна той ми стана съсед и аз познавам този човек лично. — Това предизвика известно недоволство в тълпата, но след като бях поел този курс, да използвам един морски термин, трябваше да продължа да плавам по него. — Жена ми е приятелка на жена му. Ходим си на гости (не често, де) и познавам някои хора от семейството му…

„О, по дяволите. Не трябваше да употребявам тази дума.“ Отново всички се разсмяха и отново се удари с чукчето.

— Ред в залата!

Бързо се посъвзех и продължих:

— Ваша Светлост, лично ви гарантирам, че клиентът ми няма да напусне южната част на Ню Йорк й ще се яви пред съда на датата, определена за разглеждане на делото му. Повтарям, Ваша Светлост, че клиентът ми, въпреки всички намеци, твърдения и публични клевети за противното, е един състоятелен гражданин, който си плаща данъците, има приятели и семей… и роднини в целия район, много от приятелите му са видни бизнесмени, духовници, политици… — Отново подсмихвания по балконите, макар да усещах, че бях отбелязал още няколко точки, но дали някой записваше резултата?

Продължих:

— Освен това, Ваша Светлост…

Ферагамо не можеше да издържи да не чуе гласа си толкова дълго време и затова отново ме прекъсна.

— Госпожо съдия, това е смешно. Този човек е известен гангстер…

Беше ред на съдия Роузън да прекъсва:

— Съдът разглежда обвинение в убийство, мистър Ферагамо, а не в рекет. Ако обвинението беше в рекет, при тези корени на подсъдимия в обществото вече щях да съм разрешила освобождаването му под гаранция. Не ме интересуват твърдения за рекет. Интересува ме въпросът дали този човек ще избяга или не при обвинение за свързано с наркотици убийство.

Ферагамо беше бесен. Той погледна към Белароса и очите им за пръв път се срещнаха. След това погледна мен, като че ли искаше да каже: „Кой, по дяволите, си ти, че да се бъркаш в тази работа между Ферагамо и Белароса?“. Ферагамо се обърна към съдията:

— Тогава да концентрираме вниманието си върху този аспект; това е един човек, който има огромни средства не само в тази страна, но и в чужди държави и не е невъзможно да…

— Ваша Светлост — прекъснах го аз, тъй като, изглежда, това беше начинът да застанем на едно стъпало с мистър Ферагамо — Ваша Светлост, както казах по-рано, тук е паспортът на клиента ми, който…

Ферагамо ме прекъсна, като направо ми изкрещя в лицето:

— Вашият клиент, мистър Сатър, може да си купи петдесет паспорта!

В следващия момент се улових, че за пръв път в живота си викам в съдебната зала:

— Мистър Ферагамо, аз дадох на съда честната си дума! Лично гарантирам, че…

— Кой сте, вие лично да гарантирате…

— А кой сте вие да се съмнявате…

И така продължихме в този дух, като диалогът бързо се изроди в театрално представление. Всички го харесаха. С изключение на съдия Роузън, която удари с чукчето.

— Достатъчно!

Тя погледна към мен:

— Мистър Сатър, съдът оценява вашата лична гаранция и е впечатлен от предвидливостта ви да донесете тук цял куфар с пари (смях в залата) и приема предложението ви да предадете паспорта на подсъдимия. Въпреки това, вашата молба за освобождаване под гаранция се отх…

— Ваша Светлост! Само още нещо, ако позволите.

Тя извъртя очи, след това отегчено ми даде знак да продължа.

— Ваша Светлост… Ваша Светлост…

— Да, мистър Сатър? Говорете, моля.

Поех си дълбоко въздух, улових погледа на Белароса и заговорих.

— Ваша Светлост, що се отнася до самото обвинение… в обвинението се казва, че… че убийството на това лице — Хуан Каранза, е било извършено на 14 януари т.г. в Ню Джърси. Само че, Ваша Светлост, клиентът ми има алиби за този ден и аз не смятах, че е уместно или целесъобразно да представям това алиби сега, но очевидно ще трябва да го направя. Ако мога да се обърна към съда…

В залата се възцари тишина, нарушена от гласа на Ферагамо:

— Какво алиби, мистър Сатър? Искам да чуя какво е вашето алиби. — Той погледна към съдията: — Ваша Светлост, аз разполагам с петима свидетели, които заявиха под клетва пред предварителния съд, че Франк Белароса е замесен в убийството на Хуан Каранза. Предварителният съд привлече под отговорност подсъдимия въз основа на тези показания. Какво евентуално алиби може да представи защитата тук?…

Той разтвори ръце напред в театрален жест.

— О, това е безсмислено. Наистина, мистър Сатър. Наистина. Загубихте и моето време, и времето на останалите.

Той наистина изглеждаше ядосан. Наистина. Но аз бях още по-ядосан. Всъщност, колкото повече говореше този глупак, толкова по-ясно осъзнавах, че той е една безжалостна, егоцентрична вестникарска хрътка. Обърнах се към него достатъчно високо, за да ме чуят всички:

— Мистър Ферагамо, имам номерата на четири коли, които се опитаха да забавят явяването ми тук в съда. Убеден съм, че когато изпратя тези номера в DMV, оттам ще ми съобщят, че колите са регистрирани към кабинета на щатския прокурор. Убеден съм, че сте замесен в незаконни действия да възпрепятствате…

— Как смеете? Как смеете?

— А вие как смеете? — отвърнах му аз, като също леко наблягах на някои думи. — Как смеете точно вие да пречите на…

— Да не сте луд?

Наистина се бях разгорещил. От само себе си се разбира, че не е за препоръчване да превръщаш в свой враг човек като този, но какво от това, по дяволите, вече имах врагове на много високопоставени места: в СВП, във ФБР, в „Крийк“, династията Станхоуп и адвокатите им и т.н. Какво значение имаше един повече? Казах:

— Не аз се държа анормално на открито заседание на съда.

— Какво?

На тълпата й хареса. Искам да кажа, наистина й хареса. Само до преди десет минути те седяха там, отегчени до смърт от монотонното, формално разглеждане на делата в ранната сутрин, и изведнъж, влиза Франк Белароса, след него изисканият му адвокат, който впоследствие се оказва малко чалнат, и накрая амбициозният Алфонс Ферагамо, напълно загубил контрол над себе си. Огледах съдебната зала и видях, че репортерите драскаха с бясна скорост, художниците местеха погледите си нагоре-надолу между скицниците си и ложата на съдебните заседатели, като че ли следяха вертикална игра на пинг-понг, а останалите от тълпата се усмихваха вежливо подобно на хора, които изтрайват докрай скучна опера само за да открият, че във второ действие има нудистка сцена.

С Белароса отново се погледнахме и той ми се усмихна.

Междувременно с Алфонс добре се бяхме заръфали един друг, като не засягахме на практика никоя друга тема, освен темата за собствените си личности. Съдия Роузън ни остави да се джафкаме около минута, не искайки да я сметнем за натрапник, който ни разваля удоволствието, но в крайна сметка удари с чукчето.

— Достатъчно, господа — каза тя, като използва обръщението доста неточно. — Мистър Сатър — обърна се тя към мен, — това е сериозно обвинение, но дори и да е вярно, то няма никакво отношение към разисквания въпрос. А що се отнася до алибито, което твърдите, че клиентът ви има за деня на престъплението, мистър Сатър, това алиби като доказателство може да се разгледа от съда при обсъждане на въпроса да разреши ли или не освобождаване под гаранция. Въпреки това не виждам как бих могла да повярвам на аргументите ви, освен ако не сте довели свидетели в съда. Но дори и да сте го направили, мистър Сатър, аз не възнамерявам да бавя насрочените за тази сутрин дела, като заклевам свидетели в този момент. — И добави: — Съжалявам, мистър Сатър, но въпросът за освобождаване под гаранция ще се реши на някое бъдещо заседание.

Чукчето отново се вдигна нагоре.

— Госпожо съдия — казах аз бързо, — госпожо съдия, на въпросния ден, 14-ти януари тази година…

— Мистър Сатър…

— Клиентът ми, Ваша Светлост, разглеждаше всъщност едно имение до моето на Лонг Айлънд. И макар че тогава още не го познавах лично, знаех, че е той, защото го бях виждал във вестниците и по телевизията и разбрах, че всъщност съм видял мистър Франк Белароса.

Съдия Роузън се наведе към мен и изчака дишането ми да се успокои.

— Мистър Сатър, да не искате да ми кажете, че вие сте алибито на мистър Белароса?

— Да, Ваша Светлост.

— И сте го видели на 14-ти януари?

— Да, Ваша Светлост. Бях си вкъщи на този ден. Проверих в дневника си.

Всъщност не бях, макар че би трябвало да проверя, преди да лъжесвидетелствам.

— Бях излязъл на езда и видях мистър Белароса с още двама джентълмени да се разхождат из имението, което той впоследствие купи. Като ги видях, те ми махнаха с ръка и аз също им махнах, макар че не разговаряхме. Бях на не повече от 10 метра от Франк Белароса и веднага го познах. Това беше към 9 сутринта, а след това към обяд, ги видях да се качват в един черен кадилак и да потеглят нанякъде. Мистър Каранза бе убит около обяд в колата си на „Гордън Стейт Паркуей“ в Ню Джърси, на около 80 мили от мястото, където видях мистър Белароса по същото време.

Какво можеше да каже сега Алфонс Ферагамо? Само една дума, и той я каза:

— Лъжец.

Хвърлих му най-изпепеляващия си уаспски поглед и той извърна приличните си на стриди очи.

Съдия Роузън остана замислена цяла минута, като вероятно се чудеше за какво ли въобще й е трябвало да става съдия. Най-накрая ме попита:

— Колко пари носите в действителност, господин адвокат?

— Пет милиона, госпожо съдия. Четири в ценни книжа и един милион в брой.

— Добре. Ще ги взема. Идете долу при областния адвокат.

И удари с чукчето в момента, в който Ферагамо изрева. Тя го пренебрегна и каза:

— Следващото дело.

 

 

Докато вървяхме към сутерена, където беше кабинетът на областния адвокат, Белароса се обърна към мен:

— Видя ли, аз си знаех, че можеш да го направиш.

Стомахът ми се бъркаше, главата ме болеше и да, сърцето също ме болеше. И на милиард години не бих могъл да си представя, че някога ще лъжесвидетелствам в съд, без значение по каква причина, да не говорим, за да измъкна един дон на мафията.

Но пък и никога не съм си помислял, че ще ме обвинят в углавно престъпление за данъчни измами поради някакво глупаво недоглеждане. Нито пък съм си представял, че е възможно щатският прокурор да скалъпи лъжливо обвинение срещу някого поради лична вражда или, да пречи на правосъдието, като ме забавя по пътя ми към съда, а след това се опитва да ме прати за зелен хайвер в Бруклин. Да, знам, че злото не се поправя със зло — това бе един от първите уроци по нравственост, които научих като малък, — но част от живота и част от порастването е способността да правиш това, което трябва да се направи, за да оцелееш. Когато залогът вече не е бейзболни картички или пенита, а живот или смърт, тогава понякога се налага да се нагаждаш. Да отстъпваш, бихте казали вие. А понякога да лъжеш.

Световната история е пълна с мъртви мъченици, които не са искали да направят компромис. Някога им се възхищавах. Сега смятам, че повечето от тях са били вероятно много глупави.

Белароса се обърна към мен:

— Видя ли какво лайно е този тип?

Не отговорих. Той продължи:

— Ти го ядоса. Не исках да правиш това. За него това е лична работа, но за мен не е. Capisce?

— Млъкни, Франк.

 

 

Бях все още като зашеметен, докато вървях по коридорите на сградата на съда, а около нас гъмжеше от репортери с бележници и химикалки. В залата не е позволено да се внасят фотоапарати или магнетофони, но защо позволяват на тези луди хора въобще да влизат в сградата, ми е непонятно. Свободата на пресата е едно, но да блокират коридора, е неудобно, а вероятно и наказуемо.

Най-накрая, като излязохме на стъпалата на сградата без тежкото куфарче и невинността ми, отново се натъкнахме на пресата, която се бе оттеглила, за да се прегрупира и да се съюзи с фотографите и операторите си.

Репортерите задаваха всякакви уместни и опасни въпроси, но като отговор от дона получаваха само остроумия от рода на:

— Ей, за какво сте дошли всички вие тук? Не раздавам автографи. Да се усмихна ли? От тази страна съм по-красив.

И така нататък.

Освен това познаваше някои репортери по име.

— Ей, Лорин, отдавна не съм те виждал. Къде получи този тен? — Лорин се усмихна на този обаятелен човек.

— Тим, още ли работиш в пресата? Нима не са разбрали, че си пияница? — Ха, ха, ха.

Някакъв телевизионен репортер навря микрофона си под носа на Белароса и попита:

— Води ли се борба за власт между мафията и картела Меделин за контрола върху търговията с кокаин?

— Между кой и какво за кое? Говорете на английски, човече.

Един по-разумен репортер попита:

— Мислите ли, че целта на Алфонс Ферагамо е лично отмъщение срещу вас?

Франк запали една голяма пура „Монте Кристо“ номер четири.

— Н-не. Някой ме е наклеветил пред него и той е трябвало да провери случая. Той ми е добро приятелче.

Всички се разсмяха.

— Щастлив ли си, че веднага те освободиха, Франк?

Той изпусна едно кълбо дим от пурата си.

— Тря’а да ви кажа, че вътре ми дадоха най-отвратителната закуска, която съм ял през живота си. Това наричам аз жестоко и незаслужено наказание.

Това предизвика бурен смях и тъй като стана ясно, че мистър Белароса не възнамерява да направи някакви изявления с новинарска стойност, вниманието се насочи към забавната страна на историята. Франк умееше да забавлява. Някой го попита:

— Колко ти струваше този костюм, Франк?

— Дреболия. Аз ходя при един скромен тип на „Мот стрийт“. Не плащам по градските цени. Ти също можеш да си позволиш добър шивач, Ралф.

И така, донът даде прием за няколко минути, докато слизахме по четирийсет и шестте стъпала към улицата, наобиколени от около петдесетина представители на пресата, включително оператори и фотографи. Още по-лошо, беше се появила тълпа от неколкостотин зяпачи. Не трябва кой знае какво, за да се събере тълпа в Ню Йорк.

Аз не бях напълно пренебрегнат, разбира се, и репортерите, които не успяваха да привлекат вниманието на дона, се обръщаха към мен, но аз само редях своята мантра, която беше: „Без коментар, без коментар, без коментар“.

Почти бяхме стегнали до улицата, където трябваше да ни чака Лени с колата.

— Колко тежат пет милиона долара? — попита ме някакъв репортер.

Щеше да е глупаво да кажа „Без коментар“ на такъв глупав въпрос, затова отвърнах:

— Достатъчно тежки бяха, за да сметна, че това е една прекалено голяма гаранция.

Не бива да насърчавате тези хора, защото отговорите ли на един въпрос, ставате прицел на твърде много внимание. Сега към мен наистина отвсякъде се сипеха въпроси и аз хвърлих бърз поглед към Белароса, който през дима от пурата си ми даде знак с очи да внимавам.

— Мистър Сатър — попита някакъв репортер, — в съда казахте, че по пътя за насам са ви забавили четири коли. Как ви забавиха?

— Без коментар.

— Пътя ли ви препречиха?

— Без коментар.

— Наистина ли смятате, че в колите са били хора на Алфонс Ферагамо?

— Без коментар.

И така продължи още известно време. Под носа ми все се оказваше нечий микрофон, който записваше моето „Без коментар“ за поколенията. Зърнах кадилака, паркиран в забранената за паркиране зона на площада, на около петдесет метра от нас, и Лени зад волана. След това забелязах Вини, който приближаваше към сградата на съда с двама полицаи зад себе си.

Междувременно пресата наистина ми лазеше по нервите. Отново погледнах към клиента си и видях, че той продължаваше да се усмихва, да изпуска кълба дим от пурата си и да се държи свободно, въпреки че беше наобиколен от агресивно настроени личности. Но макар че се държеше свободно, той не се ползваше с репутацията на вестникарска хрътка. Справяше се с тези импровизирани пресконференции, но не ги търсеше нарочно, както някои от предшествениците си, известен брой от които — отчасти заради склонността си да говорят твърде много пред пресата — бяха мъртви.

Една особено настойчива и досадна репортерка, която разпознах от едно телевизионно предаване, не ми даваше мира с въпроси относно алибито.

— Сигурен ли сте, че мъжът, когото сте видели, е бил Франк Белароса? — попита ме тя.

— Без коментар.

— Искате да кажете, че не сте сигурен, че е бил Франк Белароса?

— Без коментар.

— Но казахте, че е бил Франк Белароса.

И продължи все в тоя дух, като че ли бяхме женени или нещо такова.

— Мистър Сатър — каза тя много гадно, — мистър Ферагамо има петима свидетели, които са свързали името на Франк Белароса с убийството. Нима искате да кажете, че всички те лъжат? Или може би вие излъгахте?

Сигурно беше от горещината, а вероятно и от емоционалното ми състояние или може би от тона на тази жена, но в крайна сметка кипнах.

— Свидетелите на Ферагамо лъжат — отвърнах й грубо и отсечено аз — и той знае, че лъжат. Всичко това е нагласена работа, лично отмъщение срещу клиента ми и опит да се провокира война между… — Успях да си затворя навреме устата, след това хвърлих поглед към Белароса, който докосна с показалец устните си.

— Война между кого? Между банди съперници ли?

Някаква жена, вероятно групи^[1] на мафията, попита:

— Война между неговите хора ли? Война с подчинените му шефове? Със Сали Да-да?

Политиката на мафиотите не беше стихията ми, но очевидно задаващата въпроса знаеше всички клюки в подземния свят и си мислеше, че и аз ги знам.

— Война с кого? — попита някой друг. — С колумбийските царе на наркотиците ли? С приятелите на Хуан Каранза?

— Мистър Сатър, не казахте ли в съда, че Алфонс Ферагамо е наредил на хората си да ви изблъскат от пътя?

Мисля, че някой вече зададе този въпрос.

— Мистър Сатър, нима твърдите, че щатският прокурор е скалъпил лъжливо обвинение срещу клиента ви?

Мистър Сатър, дрън, дрън, дрън. Представих си телевизор в бара на „Крийк“. Чудех се дали наистина хората изглеждат по-пълни на екрана. Дано да не е така. Сякаш чувах гласовете на приятелите си:

— Погледнете го.

— Напълнял е.

— Поти се като свиня.

— Връзката му е накриво.

— Колко ли му плащат за това?

— Баща му сигурно се обръща в гроба си.

Всъщност баща ми е жив и здрав в Европа.

Най-накрая двете ченгета, насърчавани от Вини, се добраха до нас. Франк сърдечно се сбогува с пресата, махна им с ръка, усмихна се и последва Вини и двамата полицаи, които ни пробиваха път през тълпата, оставяйки ме да се влача на края на опашката. Излязохме на улицата и Лени докара колата по-близо, като с мъка си пробиваше път сред зяпачите. Бях ядосан на правителството, че можа да осигури сцена за цирка пред пресата, а не можа да се погрижи за контрол над тълпата. Всъщност така и не успях да разбера колко неприятни неща направи правителството.

Вини отиде до кадилака и отвори задната врата. Белароса се шмугна вътре и един от полицаите каза:

— Спокойно, Франк.

Белароса се обърна към двете ченгета:

— Благодаря ви, момчета. Дължа ви една.

А на мен никой полицай не иска дори само да ми обясни сложните и противоречащи си знаци за паркиране. Но това беше вчера. Днес ченгето до отворената задна врата докосна с ръка шапката си, докато се намествах до дона. Каква объркана страна.

Вини бе седнал на мястото отпред до шофьора и Лени потегли, като се движеше бавно, докато излезе от тълпата, а след това натисна газта.

Насочихме се първо към търговската част на града, после Лени сви на запад към Световния търговски център, а след това отново към търговската част до Уолстрийт. Очевидно се опитваше да се отърве от евентуална опашка.

Минахме покрай сградата, в която се намираше моята кантора, Дж. П. Морган Билдинг на „Уолстрийт“ 23 и макар че все още работех там, изведнъж почувствах носталгия по това старо място.

Известно време карахме напосоки и почти не разговаряхме, като изключим това, че Вини и Лени поздравяваха дона au nauseam^[2] за великото му избавление, като че ли той имаше някакъв принос за това. Наистина мразя подлизурковците.

Белароса почти не им отвръщаше, но в един момент се наведе към мен.

— Справи се чудесно, господин адвокат. Само накрая малко я оплеска.

Не отговорих.

— Трябва да внимаваш какво казваш на пресата — довърши мисълта си той. — Те извъртат нещата.

Кимнах.

Той продължи:

— Пресата не търси факти. Те си мислят, че ги търсят, но на практика искат една хубава история. Понякога в хубавата история няма никакви факти. Понякога е забавна. Те смятат всичко това за забавно. Това с мафията и всичко останало. Големите кадилаци, пурите, елегантните костюми. Някак си за тях всичко това е забавно. Capisce? Но това е добре. По-добре, отколкото ако не го смятаха за забавно. И затова поддържаш забавата. Говориш им забавно, държиш се забавно. Така че по-бодро. Приеми всичко това като една забава, като една голяма шега. Разбираш ли?

— Capisco.

— Аха. Добре се държа с онази лейди съдия. Алфонс се издъни. Той говори твърде много. Всеки път, когато си отвори устата, на някой му се иска да забие юмрука си в нея. Сега е ядосан, но ще се ядоса още повече, когато пресата започне да го разпитва за тази работа с колите сутринта и за скалъпеното обвинение. Не трябваше да казваш всичко това. Нали разбираш?

— Франк, ако не ти харесва начина, по който…

Той ме тупна по коляното.

— Ей, справи се добре. Просто ти казвам някои неща, за да знаеш. Окей? Ей, аз излязох. Нали това искахме?

— Това искахме.

Продължавахме да обикаляме долната част на Манхатън. Франк нареди на Лени да спре до една будка за вестници и Вини слезе от колата и купи един „Поуст“ за Франк, един „Уолстрийт джърнъл“ за мен и някакви медицински списания за себе си, предимно гинекология и проктология. Лени хвърляше по някой и друг поглед към списанията, когато спирахме на червен светофар. Обичам да виждам хора, които се опитват да усъвършенстват мозъците си.

Имах в себе си някои документи, свързани с освобождаването под гаранция: квитанцията за пет милиона долара, предупреждението за наказанията, следващи при нарушаване на гаранцията, и други напечатани листове, които прегледах. Също така вече имах в себе си заповедта за арест и листа с обвинението, който сега прочетох. Но най-важното, имах копие от обвинителния акт, който беше около осемдесет страници. Исках да го прочета на спокойствие, но засега все пак го прелистих и открих, че наистина всички доказателства срещу Франк Белароса бяха под формата на изявления на петима свидетели. Нямаше никакво веществено доказателство, което да го свързва с престъплението, а и всички свидетели бяха с испански имена.

Никога не бях питал Белароса как е станало в действителност убийството, а и съвсем слабо си спомнях какво бяха писали вестниците за това. Но доколкото можах да разбера от свидетелските показания, Хуан Каранза, карайки собствената си кола корвет, напускал Гардън Стейт Паркуей около обяд на 14-и януари, при изхода за „Ред Банк“. С него била приятелката му Рамона Веларде. Колата пред корвета спряла на тясната изходна уличка и Каранза бил принуден също да спре. Тогава от колата зад Каранза излезли двама мъже, отишли право до неговата кола и единият от тях изстрелял един куршум през страничното стъкло, който ударил Каранза в лицето. След това убиецът пробвал вратата на шофьора и като разбрал, че не е заключена, я отворил и изстрелял останалите четири куршума от револвера си в главата на Каранза. Приятелката му била незасегната. След това убиецът хвърлил револвера в скута на момичето и заедно със съучастника си се качили в колата отпред, която първоначално блокирала изхода, изоставяйки тяхната кола зад тази на Каранза.

Свидетелите на това убийство бяха Рамона Веларде и четирима мъже, които били в някаква кола зад тази, от която слезли убийците. И четиримата мъже свидетели ясно бяха заявили, че са били телохранителите на Хуан Каранза. Забелязах, че никой от тях не бе казал, че е стрелял в човека, който бе пречукал шефа им. Това, което казваха, беше, че са прибрали Рамона Веларде в колата си, качили са се на бордюра и са карали известно време в тревата, заобикаляйки изоставената кола на убийците и корвета, но не са направили никакъв опит да преследват убийците. Подтекстът тук беше, че те са разбрали, че шефът им е бил убит от италианската банда и не са искали да бъдат мъртви герои. Полицията в Ню Джърси решила, че в това убийство са замесени наркотици и се свързала с ФБР. По анонимен сигнал Рамона Веларде била задържана и впоследствие идентифицирала четиримата телохранители, които само за няколко седмици били открити и задържани или се предали доброволно. И петимата се съгласили да свидетелстват пред Федералния съд.

Въпросът с идентифицирането ми изглеждаше малко съмнителен. Рамона Веларде е била само на около метър от убиеца, но не разбирам как би могла да види лицето му, ако той е стоял зад вратата на корвета. Всичко, което евентуално би могла да види, е ръката и пистолета. Също така, когато убиецът и съучастникът му са излезли от колата, те са били с гръб към телохранителите, които са позволили тази кола да се вмъкне между тяхната и колата на шефа им. И четиримата мъже твърдяха обаче, че убиецът и съучастникът му на няколко пъти погледнали назад към тях, докато вървели към корвета на Каранза. И четиримата мъже заявяваха, че са разпознали лицето на Франк Белароса. А Рамона Веларде отделила снимката на Белароса измежду десетки снимки на престъпници.

Докато четях тези интересни сведения за едно убийство в гангстерския свят, то наистина изглеждаше като бандитско дело в италиански стил. Искам да кажа, че беше типично за мафията: заклещеният автомобил, недокоснатата приятелка, дори телохранителите оставени на мира, за да не се превърне убийството в клане, което би довело до всевъзможни нежелателни негативни оценки в пресата. Изоставената кола беше крадена, разбира се, и също в италиански стил оръжието бе оставено на местопрестъплението, чисто като свирка. Аматьорите щяха да използват същия пистолет още няколко пъти, докато накрая някой бъде заловен с него и балистиката покаже, че със същото оръжие са извършени още дузина убийства. Докато италианците купуваха чисти пистолети, използваха ги веднъж и ги захвърляха на самото местопрестъпление, преди да изчезнат.

Замислих се за тези свидетелски показания, които четях в кадилака на Белароса. Съвсем възможно бе убийството да е станало точно по този начин и свидетелите да казват истината, с изключение на това, че са разпознали Франк Белароса. Не съм детектив, но съвсем близо до ума е, че човек като Белароса, дори ако е искал лично да убие някого, не би го направил посред бял ден, и то на място, където половината Ню Йорк може да го види и познае.

Но очевидно някой в управлението на ФБР или в кабинета на щатския прокурор е видял това убийство като възможност да създаде проблеми в подземния свят. Тогава защо да не го припише на шефа №1 в мафията? И ако Белароса беше прав, че убийството е извършено от Агенцията за борба с наркотиците, тогава наркоконтролът най-вероятно ще си избере начин на действие като този на подземния свят — например: нападение с автомати, за да имитира колумбийците, нападение с ножове или ками, за да имитира „фитилите“, бомбен атентат, както корейците бяха направили няколко пъти, или най-чистото, най-сигурното и най-лесното за имитиране нападение — в стила на мафията.

Осъзнавах, че всъщност се опитвам да съчиня една евентуална защитна реч, но освен това аз се опитвах да убедя себе си, че защитавам един невинен човек. И в тези си опити да бъда обективен, да бъда един универсален съдия, аз прецених всичко, което знам по случая досега, и намерих, че има съвсем основателни причини за съмнение относно вината на Франк Белароса.

Докато прелиствах обвинителния акт, хвърлих бърз поглед на Белароса. Той усети и ми каза:

— Пише имената на тези, които са свидетелствали срещу мен, нали?

— Да. Четирима мъже и една жена.

— Ах, да. Приятелката на Каранза. Спомням си това от вестниците. — След това попита: — Тя казва ли, че ме е видяла?

— Да.

Той кимна, но нищо не каза.

Аз се обърнах към него:

— Като свидетели те са под защитата на федералния закон.

— Хубаво. Значи никой нищо не може да им стори. — Той се усмихна.

— Показанията им няма да имат тежест пред съда — казах му аз. — Те не са почтени граждани.

Той сви рамене и се върна към вестника си.

Лени спря пред едно кафе на Бродуей. Вини получи нареждания и влезе вътре да вземе четири кафета.

Отидохме в Ню Джърси по Холънд Танъл, а след това се върнахме в Манхатън по „Линкълн Танъл“.

Телефонът на задната седалка иззвъня и Белароса ми направи знак да го вдигна.

— Ало? — казах аз.

Познат мъжки глас попита:

— Мистър Белароса там ли е?

Джон Сатър бързо схваща, затова отговорих:

— Не, отиде на църква. Кой е на телефона?

Белароса се подсмихна.

Човекът отвърна на въпроса ми с въпрос:

— С мистър Джон Сатър ли говоря?

— Не, с лакея на мистър Сатър.

— Не ми допада чувството ви за хумор, мистър Сатър.

— С повечето хора е така, мистър Ферагамо. С какво мога да ви бъда полезен?

— Бих искал да ми разрешите да говоря с клиента ви.

Белароса вече бе протегнал ръка за телефонната слушалка и аз му я дадох.

— Здравей, Ал… Аха… Ами, виж, той е малко нов в това, нали разбираш?

Слуша известно време, след това каза:

— И ти не играеш по правилата, приятел. Нямаш основания да се оплакваш. — Той отново почна да слуша и по лицето му се изписа отегчение. — Тъй, тъй, тъй. И какво от това? Виж, правиш това, което трябва да направиш. Аз оплаквам ли се? Чул ли си ме да плямпам?

Не чувах репликите от отсрещната страна на жицата, разбира се, но не можех да повярвам на това, което чувах от тази страна. Тези двамата си говореха, като че ли просто изглаждаха разногласията си за някоя игра на кегли или нещо такова.

— Мислиш ли, че ще използвам мръсни пари за гаранция? — попита Белароса. — Зарежи това, Ал. Ако докажеш, че са мръсни, твои са, а аз ще се върна в затвора… Аха. Спести си малко време. Това са формалности. — Бързо погледна към мен, след това каза в слушалката: — Той е добро момче. Остави го на мира. Той е истински гражданин. Важен гражданин. Няма да се заяждаш с него, Ал. Заядеш ли се с него, ще си имаш сериозни проблеми. Capisce?

С мен? Нима той говореше за мен?

— Съжалявам, че си бесен, но просто е трябвало да помислиш за това предварително — каза Белароса на щатския прокурор. Ясно ли ти е?… Аха. Ще го направя. Ще се видим по телевизията довечера, нали? — Белароса се разсмя. — Аха. Окей. — Той затвори телефона и се върна към вестника си.

Madonna mia. Тези хора са луди. Искам да кажа, че всичко това изглеждаше, като че ли си играеха на някаква игра и се правеха на американци пред обществото, но останеха ли насаме, спазваха някакъв древен ритуал.

Известно време всички мълчахме, след това Белароса вдигна очи от вестника и попита момчетата си:

— Окей?

— Не съм забелязал никого, шефе — отвърна Лени.

Белароса погледна часовника си и ме попита:

— Гладен ли си?

— Не.

— Имаш ли нужда да пийнеш нещо?

— Да.

— Добре. Знам едно хубаво място.

Той се обърна към Лени.

— Закарай ни на „Мот стрийт“. Ще си направим един малък обяд.

„Кафе Рома“ е доста известно място в сърцето на Литъл Итъли. Обядвал съм няколко пъти там с клиенти. Но то не е на „Мот стрийт“. Обърнах се към Белароса:

— „Малбъри Стрийт“.

— Какво?

— „Кафе Рома“ е на „Малбъри стрийт“.

— А, да. Не отиваме там. Отиваме в „Джулио“ на „Мот стрийт“.

Свих рамене.

Той видя, че не оценявам важността на това, което ми каза, затова ми даде един урок.

— Още нещо, което трябва да запомниш, господин адвокат — това, което казваш, че ще направиш, и това, което ще направиш, не е задължително да съвпадат. Където казваш, че ще отидеш, и където отиваш, никога не е едно и също място. Не даваш информация на хора, които нямат нужда от нея, или на такива, които могат да я предадат на хора, които не трябва да я имат. Ти си адвокат. Знаеш това.

Наистина го знаех, но къде отивам да обядвам не е от този вид информация, който пазех в тайна или за който лъжех.

Но, от друга страна, това се отнасяше за времето, когато никой не възнамеряваше да ме убива, докато обядвам.