Нелсън Демил
Златният бряг (7)

5.

Обядът в „Крийк Клъб“ със семейство Лестър и Джуди Ремсън започна достатъчно добре. Разговаряхме предимно по важни социални проблеми (някакъв нов жител на квартала, чиято собственост граничи с клуба ни, подал жалба срещу стрелянето по изкуствени гълъби, което, твърдял той, тероризирало децата и кучето му), по важни световни събития (през май в Саутхамптън отново щеше да има конференция на АПИГ^[1]) и по неотложни екологически проблеми, а именно че остатъкът от имота на Гатри — някакви си сто акра земя — беше попаднал в ръцете на предприемачите, които искаха разрешение, за да построят двайсет къщи върху този район, струващ два милиона долара.

— Възмутително — изказа се Лестър, който като мен съвсем не е милионер, но притежава една приятна къщичка, приспособена от помещение за карети, и десет акра земя от бившия имот на Гатри.

Някога имението на Гатри представляваше триста акра прекрасна терасирана площ, а главната къща се наричаше Мюдон, едно точно копие с осемдесет стаи на двореца Мюдон в околностите на Париж. През петдесетте години семейство Гатри предпочели да срутят палата, вместо да му плащат данъците.

Някои от местните жители приели това за светотатство, но други смятали, че всеки справедливо си е получил заслуженото, защото, когато през 1905 година дошъл първият Гатри, Уилям Д. — адютант на клана Рокфелер, той закупил и разрушил градчето Латингтаун — шейсет къщи и магазини. Явно сградите са пречели на плановете му за строеж. И затова сега Латингтаун няма жилищен център, поради което ходим на пазар, църква и т.н. в съседното градче — Лоукаст Вели. Но, както споменах по-рано, това е било едно време, когато американските пари са купували частици от Европа или са се опитвали да ги възпроизведат тук, на местна почва, и градчето Латингтаун, едно миниатюрно селище с около сто души население, не е могло да устои на предложение, три пъти колкото пазарната му стойност, по същите причини, поради които английският аристократ продал библиотеката си за украса на Алхамбра.

А може би това, което става сега, е допълнителна справедливост или ирония, ако щете — спекуланти на земя, чужденци и гангстери купуват руините или полуруините на частично фалиралата и обложена с тежки данъци американска аристокрация.

Моето потекло не е свързано с този вид пари, затова изпитвам донякъде смесени чувства. В жилите ми обажда тече достатъчно синя кръв, за да съм носталгично настроение към миналото, но без да нося вината, която хора като Сюзън имат, защото произлизат от семейства, чиито пари някога са били използвани като булдозер, прегазващ всичко и всеки, който се изпречи на пътя му.

— Строителите обещават — продължи Лестър — да запазят повечето видове дървета и да оставят десет акра за парк, ако им предложим безплатни съвети. Може би трябва да се срещнеш с тези хора и да маркирате дърветата.

Кимнах. Аз съм тук нещо като местен експерт по дърветата. Всъщност ние сме цяла група, членове на градинарския съюз на Лонг Айлънд. И изведнъж местните жители започнаха да ме търсят, след като открили, че вдигането на екологическото знаме е в състояние да задържи настрана строителите. По ирония на съдбата това е една от причините, поради които двестате акра на Станхоуп не могат да бъдат продадени, което е добре дошло за мен, но не и за тъста ми. Това е една объркана ситуация и аз се оказвам точно в средата й. Но за това по-късно.

Казах на Лестър:

— Ще изляза с няколко доброволци, ще маркираме редките дървета с имената им й т.н. Колко време остава, докато започнат да копаят?

— Около три седмици.

— Ще направя каквото мога.

Винаги съм се учудвал на факта, че независимо колко къщи за по един милион са построени, непрестанно се намират купувачи. Кои са тези хора? И откъде имат толкова пари? С Лестър Ремсън обсъдихме въпроса за стрелбата по изкуствени гълъби. Според вчерашния „Лонг Айлънд Нюздей“ някакъв съдия издал нареждане за временно прекратяване на този вид спорт, независимо от факта, че той се е упражнявал в продължение на повече от половин век преди ищецът да си купи тази къща или въобще да е бил роден. Но разбирам мотивите за подобно решение. Населението на района се увеличава и следователно трябва да се вземат под внимание шума и мерките за безопасност. Тук вече никой не ходи на лов за елени или фазани, а ловният клуб „Медоубрук“ в последните си дни трябваше често да измисля нови пътеки да не би конете и кучетата да завършат преследването в задните дворове на някое ново предградие или търговска улица. А говорят после за тероризирана на новите жители.

Знам, че водим обречена борба, опитвайки се да запазим един начин на живот, с който трябваше да сме се простили преди двадесет или тридесет години. Разбирам това и не се чувствам огорчен. Дори ми е чудно, че успяхме да го запазим толкова дълго време. В това отношение казвам „Бог да благослови Америка“, земя на еволюцията, а не на революцията.

— Не може ли да сложите шумозаглушители на пушките? — каза Сюзън.

— Незаконно е — информирах я аз.

— Защо?

— За да не могат гангстерите да се сдобиват с тях и да убиват хората безшумно.

— О, мисля, че знам откъде можеш да се снабдиш със заглушител.

И дяволито се усмихна. Лестър Ремсън я изгледа.

— Във всеки случай — продължих аз — половината удоволствие е в шума.

Лестър Ремсън се съгласи и попита Сюзън откъде, за бога, може да вземе шумозаглушител.

Тя ми хвърли бърз поглед и разбра, че моментът не е подходящ за повдигане на въпроса, затова отвърна:

— Просто се пошегувах.

Трапезарията на клуба бе пълна за неделния обяд. Трябва да знаете, че клубовете тук са крепости в битката срещу съвременните вестготи и хуни, които кръстосват района и живеят около големите имения в „палатки“ от кедър и стъкло, за чието построяване е необходимо по-малко време, отколкото да се изтърка мраморният под на Станхоуп Хол. Е, това е малко пресилено, но на човек наистина му омръзва да гледа тези еднообразни, покрити със стъкло продукти на съвременната цивилизация, които се самовъзпроизвеждат като вируси, накъдето и да погледнете.

А що се отнася до клубовете, има всякакви видове: извънградски клубове, яхтклубове, клубове за езда и т.н. Аз съм член на два: „Крийк“, извънградския клуб, където обядвахме със семейство Ремсън, и „Сиуанака Къринтиън“ — яхтклуб, чийто първи комодор беше Уилям К. Вандербилт. Лодката ми — единайсетметров „Морган“ — стои на котва при яхтклуба.

„Крийк“ е това, което пресата обича да нарича „крайно недостъпен“, което е прекалено, и „частен резерват на богатите“, което звучи разумно. Но при всички случаи не е вярно. Без съмнение тук богатството е от значение, но не по този начин, по който е при новозабогателите. Да разберете напълно това, което понякога се нарича „Истърн Истаблишмънт“, означава да разберете, че може да сте беден и дори демократ и пак да ви приемат в клуб като „Крийк“, ако имате необходимото родословно дърво, завършили сте съответното училище и имате съответните връзки.

С Ремсън, както казах, не сме богати, но минахме през членската комисия веднага след като завършихме колеж, което обикновено е най-подходящото време да се кандидатства, преди да си успял да си провалиш живота или да свършиш в някоя фабрика за конфекция. Всъщност помага и произношението, с което говорим. Мисля, че бихте нарекли моето произношение източнокрайбрежен школски акцент, тъй като съм го придобил от училището „Св. Тома Аквински“ на Пето авеню в Манхатън, след това „Св. Пол“ в Ню Хампшир и в Йейл. Полезно е да имаш такова произношение. Но тук е по-разпространено друго едно произношение, което е познато (в цялата страна, както разбрах) под името Лоукаст Вели Локджо^[2]. То е характерно по-скоро за жените, но и мъжете често проявяват силни симптоми. При този вид произношение човек говори със завършени и в повечето случаи разбираеми изречения — включително като употребява думи с голям брой широки гласни — и при това не си отваря устата, нещо подобно на вентрилоквист. Страшен трик, Сюзън го прави наистина добре, когато е с развратните си приятелки. Искам да кажа, че може да си стоиш в задния двор на клуба, например пиейки нещо, и да наблюдаваш четири от тях, седнали на съседната маса които като че ли тихичко се подхилкват една на друга, но после дочуваш думи и дори цели изречения. Не мога да свикна с това.

Самият „Крийк“, назован така по името на Фрост Крийк^[3], която тече в северната част на острова към пролива Лонг Айлънд, първоначално е бил имение. Тук има още около дузина извънградски и голф клубове, но само един е от значение, а именно „Пайпинг Рокс“. Той се смята за по-недостъпен от „Крийк“ и предполагам е така, защото списъкът на членовете му отговаря по-точно на Социалния регистър, отколкото този на „Крийк“. Но там нямат стреляне по изкуствени гълъби. А може би и при нас вече няма да има. Между другото, Сюзън фигурира в Социалния регистър, също както и родителите й, които официално все още живеят в Станхоуп Хол. Според мен съществуването на документ като регистъра е опасно, в случай че наистина започне революция. Не бих искал Етел Алърд да притежава копие от него. Имам едно работническо таке, което смятам да си сложа, ако тълпата все пак успее да нахлуе през портите към Станхоуп Хол. Ще застана пред къщи и ще извикам:

— Вече превзехме това място! Главната къща е нагоре по алеята!

Но Етел ще ме издаде.

Сюзън повдигна погледа си от чашата с малини и се обърна към Лестър:

— Да си чул някой да се настанява в Алхамбра?

— Не — отвърна той. — Мислех вас да питам. Но чух, че от около месец някакви товарни камиони влизали и излизали оттам.

— Все още никой не е видял камион в движение — подхвърли Джуди Ремсън, — но Една Дюпо каза, че веднъж в седмицата виждала да влизат там коли за доставка на мебели. Мислите ли, че някой вече се е нанесъл там?

Сюзън ми хвърли бърз поглед, след което каза на семейство Ремсън:

— Джон срещнал вчера в разсадника новия собственик.

Лестър ме погледна в очакване. Оставих чашата с кафе и казах:

— Някой си Франк Белароса.

Настъпи кратка тишина, после Джуди рече замислено:

— Това име ми звучи някак познато…

Тя се извърна към Лестър, който ме гледаше, опитвайки се да разбере дали се шегувам. Най-накрая той попита:

— Самият Франк Белароса?

— Да.

Известно време Лестър не отговори, вероятно изчакваше стомахът му да се разпусне, след това се прокашля и каза:

— Говори ли с него?

— Да. Приятен тип.

— Е, с теб може да се е държал приятно, но…

Джуди най-после направи връзката:

— Гангстерът! Босът на мафията!

— Няколко глави от съседната маса се обърнаха към нас.

— Да — отговорих аз.

— Тук? Искам да кажа, в имението до вас?

— Да.

— Какво ще кажеш за това? — попита Лестър.

Замислих се за момент и му отговорих честно:

— Бих предпочел да имам за съсед един гангстер, отколкото петдесет новозабогатели борсови агенти с пищящите им деца, ливадните им косачки и пушещите скари на открито.

Изказано на глас, това ми прозвуча смислено. Само че не трябваше да го казвам на глас. Не е ясно как ще се изтълкува и преиначи, докато минава от уста на уста.

Лестър Ремсън ме изгледа, след което отново се залови с ябълковия пай.

Джуди се обърна към Сюзън:

— Би ли ми подала сметаната — рече тя, без да си отваря устата.

— Разбира се, скъпа — отвърна Сюзън, като гърлото й почти не трепна; мисля, че звукът излезе през носа й.

Улових погледа на Сюзън и тя ми смигна, от което се почувствах по-добре. Не съжалявах за това, което казах, но трябваше да се съобразя, че Лестър е борсов агент.

Проблемите започваха.