Нелсън Демил
Златният бряг (14)

12.

Обикалях голямата стара къща на „Бърч Хил Роуд“ цял ден, като пренебрегвах звъна на телефона, наблюдавах дъжда и дори свърших малко работа.

Освен пощальона никой друг не се отби в кантората и аз съвсем неоснователно се ядосах, че служителите ми са приели на сериозно тази измислена от мен ваканция. Бих написал на персонала една злъчна забележка, но не мога да пиша на машина.

Около пет следобед звънна факсът и аз отидох да го видя от чисто любопитство. От него изпълзя един лист от тази ужасна хартия, върху който прочетох написана на ръка бележка:

„Джон, всичко е простено. Ела си вкъщи за студена вечеря и горещ секс.

Сюзън“

Гледах бележката няколко секунди, след което надрасках един отговор с променен почерк и го изпратих по факса вкъщи:

„Сюзън, Джон в момента не е в кантората, но ще предам съобщението ти веднага щом се върне.

Джереми“

Джереми Райт е един от младшите сътрудници тук. Бях доволен, че Сюзън се обади, макар че не на мен трябваше да се прощава. Не аз се бях търкалял в сеното с двама колежани и не аз смятах, че Франк Белароса е красив. Подразни ме също, че пуска бележка с такова съдържание по факса. Но наистина се радвах, че си е възвърнала чувството за хумор, което напоследък забележимо й липсваше, освен ако не броим смеха в плевника.

Тъкмо щях да се отдалеча от факса, когато той отново звънна и се появи друго съобщение:

Джери, ела за вечеря и т.н.? Сю

Предположих, разбира се, че Сюзън е разпознала почерка ми. Отговорих:

Сю, десет минути. Джери

На връщане към къщи забелязах, че небето бързо се прояснява и само тънки нишки от тъмни перести облаци плуваха по слънчевата синева, докато южнякът връщаше топлото време. Лонг Айлънд не е широка територия, но времето по атлантическата му страна може да бъде много различно от това при пролива, а Ийст Енд си имаше специфични атмосферни условия. Във времето тук често настъпват резки промени, което прави живота и плаването с яхта интересни.

Минах с мустанга през портите на Станхоуп и махнах на Джордж, който беше се качил на една стълба и подрязваше ниските клони на един бук.

Отправяйки се към къщи, се опитах да си създам подходящо следвоенно и предкоитусно настроение.

Сюзън отвори вратата съвършено гола и извика:

— Джери! — След това, сложи едната си ръка на устата, а другата на срамната си област. — О!…

— Много забавно.

Вечерята беше наистина студена салата, бяло вино и полузамразени скариди. Сюзън така и не се привърза към готвенето, но не я обвинявам. Дори е учудващо, че знае как се включва фурната, при положение че до двайсетата си година не беше виждала кухнята в приземния етаж на Станхоуп Хол. Но тя сервира вечерята гола, така че от какво мога да се оплаквам?

Сюзън седна в скута ми на масата за вечеря, даваше ми замразените скариди с ръка, наливаше вино в устата ми и леко бършеше лицето ми със салфетка. Тя почти не говореше, а и аз също, но имах чувството, че всичко е наред. Изключително приятно е да ядеш с гола жена в скута си, особено ако храната не е много добра.

— Е — казах аз, — привършихме със студената вечеря. Какво има за десерт?

— Мен.

— Правилно.

Станах, като я понесох на ръце. Тя поклати глава:

— Не тук. Искам тази вечер да се любим на плажа.

Някои жени си сменят партньорите за разнообразие; Сюзън обича да сменя декорите и костюмите.

— Звучи чудесно — казах аз, макар че в интерес на истината бих предпочел да е в легло и да е през следващите две минути.

Както и да е, Сюзън се облече и се качихме в ягуара. Докато карах, смъкнах покрива назад и пролетният въздух нахлу в колата. Наближаваше онова лениво време на деня — здрача, когато дългите сенки карат познатия свят да изглежда различен.

— Искаш ли да отидем на плажа сега? — попитах аз.

— Не. Като се стъмни.

— Карах главно на юг и на запад към залязващото слънце през живописна местност с вериги от хълмове, сенчести пътеки, ливади, езера и гористи долини.

Опитах се да подредя събитията от последните няколко седмици, които ме бяха навели на по-общите мисли за моя живот и света около мен.

Тук, на по-малко от час път с кола от Манхатън, все още съществува тази велика ивица земя покрай северното крайбрежие на Лонг Айлънд, която е почти непозната на жителите на предградията и нюйоркското сити. На пръв поглед тази земя изглежда замръзнала във времето, като че ли часовниците бяха спрели при последния звън на 29 октомври 1929 година.

На север тази полумитична земя, Златният бряг, граничи със заливите и плажовете на пролива Лонг Айлънд, а на юг с образуваните след войната жилищни райони в полето на Хемпстед: кварталите на Левитаун, типовите жилища, убийствените „евтини домове“, построявани по десет-петнайсет хиляди наведнъж там, където някога са били прочутите картофени полети на Ланг Айлънд, реализация на следвоенното обещание за „домове, подходящи за герои“.

Но тук, на Златния бряг, този процес настъпваше по-бавно. Огромните имения не са картофени полета и им трябваше малко повече време, за да умрат.

Обърнах се към Сюзън:

— Интересният мистър Белароса се отби в кантората ми днес.

— Нима?

Тя не се залови за думата „интересен“. Жените рядко се хващат на въдицата, когато темата е ревност. Те просто избягват въпроса или те гледат като че ли си луд.

Карах мълчаливо. Небето се беше прояснило съвсем и слънчевата светлина проблясваше по мокрите дървета и пътища.

Трябва да знаете, че Златният бряг не е само северната брегова ивица на окръг Насау в Лонг Айлънд, а според местните разбирания включва и тези ниски хълмове, които се простират на пет-десет мили във вътрешността на острова към полетата. Тези хълмове са се образували при оттеглянето на последния ледник от ледниковия период и са всъщност неговата последна морена. Ще обясня това на мистър Белароса тия дни. Във всеки случай, когато индианците от каменната ера се върнали, те намерили тук едно прекрасно късче недвижим имот, който изобилствал с нови растения, дивеч, водни птици и невероятни черупчести животни. Сега почти всички местни американци са изчезнали и броят им сигурно се равнява на броя на останалите собственици на имения.

Най-накрая любопитството надделя у Сюзън и тя попита:

— Този път какво ти донесе? Козе сирене ли?

— Не. Искаше да го представлявам в една сделка с недвижим имот.

— Сериозно? — Това, изглежда, й се стори забавно. — И ти направи предложение, на което не можеше да откажеш?

Усмихнах се, въпреки че не исках, и отговорих:

— Нещо такова. Само че аз отказах.

— Това ядоса ли го?

— Не мога да кажа със сигурност. — После добавих: — Изглеждаше законна сделка, но с тези хора човек никога не знае.

— Не мисля, че би поискал от теб нещо незаконно, Джон.

— Има бяло и черно, а помежду им има стотици нюанси на сивото. — Обясних й накратко сделката и добавих: — Белароса каза, че за него това е най-изгодното предложение, и трябва да покаже на собствениците, че което е най-изгодно за него, е най-изгодно и за тях. Звучи ми малко от позиция на силата.

— Може би си прекалено чувствителен към тази ситуация?

— Може би, но и да оставим сделката настрана, трябва да си пазя репутацията.

— Прав си.

— За договора и прехвърлянето на имота щях да получа около шейсет хиляди долара. — Погледнах я.

— Парите са без значение.

Е, ако се случи името ви да е Станхоуп, тогава това е вярно. И това е може би единственият лукс на богатите, за който им завиждам: луксът да отхвърлят покварени пари, без да съжаляват за това. Аз също си позволявам този лукс, макар че не съм богат. Може би това помага, за да имам съпруга, която е.

Мислех да разкажа на Сюзън за великденската си сутрин в Алхамбра, но в ретроспекция целият този инцидент ми изглеждаше малко глупав. Особено дето изръмжах на оная жена. Държах обаче Сюзън да знае за мистър Манкузо.

— Алхамбра е под наблюдението на ФБР — казах аз.

— Така ли? Откъде знаеш?

Обясних й, че докато съм карал из околността, случайно съм видял един великденски заек и двама глупаци на пост при портите на Алхамбра. Сюзън сметна това за забавно.

— Така че — казах аз — поспрях там за около минута, а този човек, Манкузо, дойде при мен и ми показа картата си на агент от ФБР.

Не споменах, че съм се двоумил дали да отида на великденското събиране на мистър Белароса.

— Какво ти каза този човек?

Разказах й накратко разговора си с мистър Манкузо, докато минавахме покрай клуба „Пайпинг Рок“. Денят вече се беше разведрил и по отношение на времето, а и иначе и във въздуха се носеше онова свежо ухание, което настъпва след пролетен дъжд.

Сюзън изглеждаше заинтригувана от разказа ми, но аз устоях на изкушението да го поразкрася малко, за да е по-занимателен, и го завърших с думите:

— Манкузо знаеше какво е capozella.

Тя се разсмя.

Насочих вниманието си отново към пътя и пейзажа наоколо. Недалеч оттук има една огромна скала, разцепена по средата, като двете половини обгръщат висок дъб, което е характерно за индианските гробища. На скалата са издълбани следните думи:

ТУК ЛЕЖИ ПОСЛЕДНИЯТ ОТ МАТИНЕКИТЕ

Скалата се намира в двора на Ционската епископална цръква, а в основата на дъба е поставена метална плочка с надпис „Защитено“.

Значи след като са живели в продължение на хиляди години по тези места, това е всичко което е останало от матинеките, пометени за няколко десетилетия от едно историческо събитие, на което не са могли нито да устоят, нито да разберат. Дошли колонизаторите, холандците и англичаните — моите прадеди и оставили следите си върху картите и пейзажа, като построявали и именували селища и пътища, преименували езера, потоци и хълмове, макар че понякога са запазвали и древните индиански имена.

Но днес по ирония на съдбата тези имена на местности рядко събуждат асоциации за индианците или колонизаторите, а са непоправимо свързани с онзи кратък период от петдесет години, наречен Златният век. Така че, ако кажете на някой жител на Лонг Айлънд „Латингтаун“ или „Матинекок“, той веднага ще си помисли за милионери и имения, а по-точно, вероятно за бурния период на двайсетте години, за финансовата френезия през Златния век и за Златния бряг.

— За какво мислиш? — попита Сюзън.

— За миналото, за това, което вероятно е било, и се чудех дали щеше да ми хареса да живея в огромна представителна къща. На теб харесваше ли ти?

Тя сви рамене.

Сюзън и брат й Питър, заедно с майка й и баща й, живееха в Станхоуп Хол, докато бяха живи баба й и дядо й. Доста поколения могат да живеят удобно в една къща, ако тя има петдесет стаи и точно толкова слуги.

След като починаха бабата и дядото на Сюзън, и двамата в средата на седемдесетте години, наследственият данък, който съществуваше тогава, на практика затвори Станхоуп Хол като пълноценно имение, макар че родителите на Сюзън продължиха да живеят там — до момента, в който цената на горивото за отопление се повиши четири пъти и те заминаха да живеят при по-топъл климат. Попитах отново:

— Харесваше ли ти?

— Не знам. Аз познавах само този живот. Мислех, че всички живеят така… а като поотраснах, разбрах, че не всички имат коне, прислужници, градинари, бавачка. — Тя се разсмя. — Звучи глупаво. — Замисли се за малко. — Но, без да звучи като психо глупости, бих искала да бях прекарвала повече време с родителите си.

Не отговорих. Аз бях прекарал достатъчно време с родителите й, Уилям и Шарлот, докато изпълняваха ролите на господар и господарка на Станхоуп Хол. Дядото и бабата на Сюзън — Август и Беатрис — бяха живи, когато се оженихме и се нанесохме да живеем в сватбения подарък на Сюзън, записан само на нейно име, както вече отбелязах. Тогава те вече бяха възрастни, но ми се струваха свестни хора, които са загрижени за благополучието на чезнещия си персонал, но които така и не успяха да се погрижат добре за чезнещите си пари.

Веднъж попитах Сюзън, може би нетактично, откъде са дошли първите пари на Станхоуп. И тя ми отговори, мисля, че искрено:

— Не знам. Никой, доколкото ми е известно, не е направил нищо за тях. Те просто съществуваха, на хартия, в едни огромни регистрационни книги, които баща ми държеше заключени в кабинета си.

Сюзън е малко невежа по отношение на парите, както и много от хората като нея. Вероятно определението за стари пари е пари, за чийто произход, местонахождение и количество не се знае почти нищо. Но от 1929 година насам, през Голямата депресия, войната и деветдесетпроцентовите данъци през четирийсетте и петдесетте години, тази хартия все повече е намалявала и в крайна сметка е изчезнала така мистериозно, както се е била появила.

Сюзън, както посочих, не е бедна, макар че не знам истинския размер на богатството й. Но не е и така баснословно богата, както са били баба й и дядо й.

— Какво ще кажеш за това — попитах я аз, — че човек като Белароса може да бъде незаконен милионер, докато повечето от парите на Станхоуп са изгубени чрез законни данъци?

Тя сви рамене.

— Дядо ми често казваше: „Защо да не дам половината от парите си на американския народ? Всичките съм ги взел от него.“

Усмихнах се.

— Много прогресивно.

От друга страна, някои от богатите боравеха с активите и данъците си много по-внимателно, отколкото семейство Станхоуп, и все още са богати, макар и да не го демонстрират. Други от богатите семейства тук, като например Астор, Морган, Грейс, Уулуърт, Вандербилт, Гест, Уитни и т.н., са така невероятно потънали в пари, че нищо по-малко от революция не би могло да ощети сериозно състоянието им.

— Някога чувствала ли си, че са те измамили? — попитах аз. — Искам да кажа, ако си се била родила, да речем, преди осемдесет години, си щяла да живееш като господарка.

— Какъв смисъл има да мисля за това? Никой от хората, които познавам и които са в моето положение, не мисли по този начин.

Вярно е, че Сюзън не говори много за живота в Станхоуп Хол. Тези хора смятат, че да се говори с аутсайдери за живота в именията, е проява на лошо възпитание, а дори съпрузите могат да бъдат аутсайдери, ако никога не са притежавали някакво имение. Понякога обаче можеш да накараш богатите и тези, които са били богати, да говорят за тези неща, стига само да не сметнат, че ще ги оценяваш или че ще си водиш бележки за пресата.

— Имаше ли коняр за конете и момче да чисти конюшните? — позаинтересувах се аз.

— Да.

Това „да“ прозвуча като „Разбира се, идиот такъв. Да не мислиш, че аз съм ринала боклука в конюшните?“ Тогава попитах:

— Баба ти и дядо ти общуваха ли с много хора? Забавляваха ли се?

Тя кимна й отвърна:

— Имаше няколко събирания. — След това се разпусна още малко: — Дядо ми канеше за Коледа около сто души и те всички танцуваха в балната зала. А през лятото имаше едно-две празненства на открито — на терасата или в шатри.

После добави:

— По-възрастните понякога се събираха в библиотеката и разглеждаха семейни албуми.

Известно време пътувахме мълчаливо. Едва ли щях да измъкна нещо повече от Сюзън.

Джордж Алърд е по-добър източник на информация, когато реша да понауча нещичко за стария Златен бряг. Разказите на Джордж са повечето анекдотни, като например оня за мисис Холоуей, която отглеждала шимпанзета във всекидневната на Фокслънд, имението й в Олд Уестбъри. От Джордж може да добиете представа какъв е бил животът между двете световни войни, докато разказите на Сюзън са най-вече детски спомени от едно време, когато „купонът“ отдавна е бил свършил. От време на време Джордж ми разказва по някоя история за Сюзън, когато е била дете. Той гледа на тези истории като на нещо забавно, а аз — като на ключ към личността на жена ми.

Сюзън, по думите на всички, е била една преждевременно развита малка мръсница, която всеки смятал за умна и хубава. Това не се е променило много, само дето екстровертната млада жена, с която някога се запознах, бе станала през годините изключително меланхолична и вглъбена в себе си. Тя живее все повече в собствения си свят, докато светът около нея се стеснява. Не бих я нарекъл нещастна, по-скоро е човек, който се опитва да реши дали си заслужава усилието да бъдеш нещастен. От друга страна, тя не е нещастна с мен и мисля, че сме подходящи един за друг.

Що се отнася до сегашния ни начин на живот, подобно на много други хора тук, ние се наслаждаваме на хубавия живот, макар че, както казах, живеем сред руините на един свят, който някога беше много по-богат. Трябва да посоча, че Сюзън може да си позволи да наеме повече хора, които да ни помагат — градинари, домашни прислужници и дори коняр (за предпочитане някой стар господин), но по взаимно негласно споразумение живеем най-вече от моите приходи, които, макар и твърде високи според повечето американски стандарти, не позволяват да си наемем прислуга, която да живее в дома ни в тази изключително скъпа част на света. Сюзън не се мръщи за това, че се налага да върши някои дребни работи в къщата и градината, а и аз не страдам от комплекси, че не мога да се преместя в Станхоуп Хол и да наема петдесет слуги.

— На кой плаж искаш да се любим? — попита ме Сюзън.

— На който няма остри миди. Веднъж имах сериозни проблеми с тях.

— Така ли, кога? Трябва да е било преди аз да се появя, защото не се спомням подобно нещо. Как се казваше тя?

— Джени.

— Не Джени Тилмън, нали?

— Не.

— Ще трябва да ми разкажеш за това после.

— Добре.

В стремежа си да останем верни един на друг в рамките на двайсетгодишен брак, със Сюзън освен че разиграваме историческите си романи, понякога като част от увертюрата си разказваме за някой предбрачен любовник. Четох веднъж в някаква книга, че в това няма нищо нередно и е добре за раздвижване на хормоните, но след това, когато двамата партньори лежат един до друг, единият обикновено се чувства потиснат, а другият съжалява, че е бил толкова образен в разказа си. Е, ако си играеш с огъня, за да се стоплиш, може и да се опариш.

— Какво прави днес? — попитах аз.

— Посадих онези зеленчуци, които, как му беше името, ни даде.

Тя се разсмя.

— В дъжда?

— Не обичат ли дъжд? Посадих ги на една от старите тераси за цветя пред Станхоуп Хол.

Старият Сайръс Станхоуп, а също и Макким, Мийд и Уайт сигурно вече се обръщаха в гробовете си.

Отбих се по някакъв немаркиран път, по който, струва ми се, досега не бях минавал. Твърде много от пътищата по северното крайбрежие са немаркирани — някои казват, че е нарочно — и като че ли не водят доникъде и често наистина е така.

Една съвременна карта на тази област няма да ви покаже къде са разположени големите имения; за Златния бряг не съществува версия на холивудската карта на звездите^[1], но някога наистина имаше карти, разпространявани по частен път, в които бяха отбелязани именията и имената на собствениците им. Тези карти бяха предназначени за дворянството, в случай че нечий иконом връчи на господаря си покана с горе-долу следното съдържание: „Мистър й мисис Уилям Холоуей ще се радват да ги удостоите с присъствието си за вечеря във Фокслънд на 17 май от 20 часа.“

Аз имам една от тези стари карти, която е от 1928 година, и на нея са отбелязани всички имения, големи и малки, както и имената на собствениците им. Обърнах се към Сюзън:

Ти не познаваш първите собственици на Алхамбра, нали? Семейство Дилуърд.

— Не, но те бяха приятели на баба и дядо. Мистър Дилуърд бе убит през Втората световна война. Мисля, че си спомням мисис Дилуърд, но не съм сигурна. Но помня, когато семейство Вандербилт живееха там през петдесетте години.

Имах чувството, че огромният клан Вандербилт бе построил или купил половината къщи на Златния бряг по едно или друго време, давайки възможност на посредниците да казват за всяка от големите къщи с петдесет процента сигурност: „Вандербилт са живели тук.“

— След това го купиха семейство Барет, нали? — попитах аз.

— Да. Кати Барет беше най-добрата ми приятелка. Но банката или данъчните служби им отнеха къщата през 1966 — годината, в която отидох да уча в колеж. Те бяха последните собственици преди… ти знаеш кой.

Кимнах, след това се обърнах към лейди Станхоуп язвително:

— Дядо ми ми каза веднъж, че идването на милионерите на Лонг Айлънд не било посрещнато много благосклонно от хората, които са живеели тук от векове. Старите семейства на Лонг Айлънд, такива като моето, смятали тези нови хора, в това число и семейство Станхоуп, за тъпи, безнравствени и суетни.

И се усмихнах.

Сюзън се разсмя:

— Нима семействата Сатър и Уитмън са презирали семейство Станхоуп?

— Разбира се, че са го презирали.

— Мисля, че си по-голям сноб и от мен.

— Само с богатите. С масите се държа много демократично.

— Разбира се. И тъй, как ще се отнасяме към мистър Белароса? Като към тъп, безскрупулен натрапник или като към преуспял американец?

— Все още не съм решил.

— Тогава нека ти помогна, Джон. Ти си точно толкова доволен, колкото и аз, че Алхамбра няма да се превърне в сто малки фермички, което е доста егоистично, но разбираемо. От друга страна, би предпочел да имаш за съсед някой, чиито престъпления не са така тясно свързани с богатството му.

— Има хора на този свят, които печелят парите си честно.

— Знам, че има. И живеят в Левитаун.

— Много си цинична.

Сюзън смени темата:

— Каролин и Едуард се обадиха днес.

— Как са те? — попитах аз.

— Добре. Казаха, че сме им липсвали на Великден.

— Без тях беше различно — казах аз.

— Тази година Великден безспорно беше различен — отбеляза Сюзън.

Не обърнах внимание на това. Що се отнася до децата ми, Каролин е първокурсничка в Йейл, моята Алма матер, и все още не мога да свикна с факта, че в Йейл вече приемат момичета. Преди това Каролин ходеше в „Свети Пол“, също моята Алма матер, и това е още по-трудно да си го представя. Но светът се променя и в него жените се чувстват вероятно малко по-добре. Едуард е в горните курсове в „Свети Пол“, което допада на мъжкото ми самолюбие, но го приеха в училището, където е учила Сюзън — „Сара Лорънс“. Доволен съм, че децата ми избраха училищата на родителите си, но ми е непонятно как стана така, че в Йейл е дъщеря ми, а в „Сара Лорънс“ — синът ми. В случая с Каролин, мисля, че тя държи на престижното име и перспективите, които дава училището. Докато мотивите на Едуард, опасявам се, са малко по-низки: той просто иска да спи с момичета. Мисля, че и двамата ще успеят.

— Когато ходех на училище — казах аз, — всяка ваканция се връщах вкъщи.

— Аз също, освен веднъж, когато не се прибрах за Деня на благодарността, но това не е за разправяне. — Тя се разсмя и после добави сериозно: — Сега децата растат по-бързо, Джон. Наистина. Аз например живеех така затворено, че, съвсем честно, не знаех нищо за секс, пари и пътувания, преди да замина да уча в колежа. Но това също не е хубаво.

— Сигурно не е.

Сюзън всъщност е ходила в едно местно първоначално училище, „Френдс Академи“, тук, в Лоукаст Вели, което е старо и престижно учебно заведение, ръководено от квакери. Живеела вкъщи и ходела на училище с кола с шофьор. Много от богатите хора тук предпочитат да изпращат децата си във „Френдс“, надявайки се, предполагам, че при строгата атмосфера там наследниците им ще се научат да се наслаждават на дребни удоволствия, в случай че пазарът фалира отново. В действителност ние всички се опитваме да възпитаме децата си, като че ли нашият опит от миналото е от значение за тяхното бъдеще, но всъщност рядко е така. Във всеки случай се радвам, че Сюзън се е учила на суровост всеки ден между 9 и 15 часа, докато е ходела на училище. Това може и да свърши работа.

— Майка ти се обади — каза тя. — Върнали са се в Саутхамптън.

Родителите ми не са от типа хора, които ще се обадят само за да съобщят за преместванията си. Веднъж бяха отишли на екскурзия в Европа, за която аз разбрах едва месеци след това. Явно имаше още нещо в това телефонно обаждане.

— Полюбопитства за поведението ти на Великден — добави Сюзън. — Казах й, че просто изживяваш няколко тежки дни.

Изсумтях неопределено. Майка ми, Хариет, е доста студена, но забележителна жена, с доста свободни разбирания за времето си. Тя е професор по социология в близкия „С. У. Пуст Колидж“, който някога беше имение, собственост на прочутото със зърнените си храни семейство Поуст. Този колеж винаги е бил малко консервативен, набирайки студентите си главно от околността, и през петдесетте години Хариет си имаше доста неприятности поради радикалните си възгледи.

Не беше необходимо да работи, разбира се, тъй като финансово баща ми беше добре, а и някои хора в „Поуст“ биха предпочели тя да не работи. Но до към 1960 година светът се издигна до нивото на Хариет и тя зае полагащото й се място, като стана при това един от училищните герои на новата култура.

Спомням си я по времето, когато се връщах вкъщи от „Свети Пол“ и Йейл, да обикаля насам-натам из района със своя бийтъл, за да организира това или онова. Баща ми беше достатъчно либерален, за да одобрява това поведение, но и достатъчно съпруг, за да се дразни от него.

Времето обаче не спира и Хариет Уитмън Сатър остаря. И вече не одобрява четирибуквените думи^[2], свободния секс, наркотиците и синовете, които ходят небръснати и без вратовръзка на Великден. А това е същата дама, която беше доволна, когато мъжките училища се нашариха с женско присъствие.

Сюзън и майка ми се разбират въпреки социалните и икономическите различия помежду им. И имат много повече общи неща, отколкото предполагат.

Отново настъпи приятна тишина и аз отново насочих вниманието си към пейзажа. Струваше ми се, че ако някой пътешественик остави картата и просто гледа през прозореца си, докато кара по тези извънградски пътища, не би могъл да сбърка това място с някое от затънтените краища на запад от Хъдсън и по някакъв социален инстинкт ще разбере, че е навлязъл в един огромен частен резерват за богатство.

И докато колата на този пътешественик лети по завоите на тези заградените от дървета пътища, той ще види образци на испанската архитектура, като например Алхамбра, полудървени феодални имения в стила на Тюдорите, френски замъци и дори едно произведение на изящните изкуства от бял гранит, като например палата Станхоуп Хол, да се издигат в американската действителност не във времето си и не на мястото си, като че ли на аристокрацията от цяла Западна Европа през последните четиристотин години са били дадени по сто акра земя, за да създаде една земна нирвана в Новия свят. До 1929 година по-голямата част от Златния бряг на Лонг Айлънд е била разделена на около хиляда големи и малки имения — най-голямата концентрация на богатство и сила в Америка, а може би и в света.

Докато минавахме по една тясна уличка покрай стените на някакво имение, видях шестима ездачи, които идваха насреща ни. Със Сюзън им махнахме, минавайки покрай тях, и те отвърнаха на поздрава ни.

— Това ми напомня — каза тя, — че искам да преместя конюшните, след като времето вече е хубаво.

Не отговорих.

— Ще ни трябва специално разрешение.

— Откъде знаеш?

— Проверих. Конюшнята ще е на по-малко от сто метра от… ти знаеш чия собственост.

— По дяволите.

— Имам необходимите документи от Вилидж Хол. Трябва да се изготви проект и да накараме, ти знаеш кого, да го подпише.

По дяволите.

— Не е кой знае какво, Джон. Просто ще му го изпратиш с една обяснителна бележка.

Трудно е да спориш с жена, с която искаш да се любиш, но реших да опитам и последния си шанс:

— Не можеш ли да избереш друго място за конюшните?

— Не.

— Добре.

Идеята да искам някаква услуга от Франк Белароса съвсем не ми допадаше, особено след като току-що му бях казал да не разчита на мен за бизнеса си.

— Е — казах аз, — това е твоята собственост и твоята конюшня. Аз ще подготвя документите, но ти ще се погрижиш за… ти знаеш кого.

— Благодаря. — Прегърна ме. — Приятели ли сме?

— Да.

Но мразя тъпите ти коне.

— Джон, изглеждаш толкова добре, когато си гол. Сега времето е топло, мога ли да те нарисувам някъде на открито гол?

— Не.

Сюзън има четири основни страсти в живота си: конете, пейзажната живопис, белведерите и… понякога мен. Вече знаете за конете и за мен. Дружеството „Белведер“ е една група от жени, които са се посветили на идеята за съхраняване на белведерите на Златния бряг. И защо белведерите, ще попитате вие. Не знам. Но през пролетта, лятото и есента те си устройват пищни обеди в различни белведери, за които всички се обличат с дрехи от времето на кралица Виктория или на Едуард и в допълнение носят чадърчета. Сюзън не е човек, който обича да членува във всевъзможни клубове и пр., и не разбирам защо се мъкне с тези глупачки, но скептикът в мен ми подсказва, че цялата работа е параван за нещо друго. Може би си разказват мръсни вицове или си обменят горещи клюки, или пък измислят начини как да изневеряват на съпрузите си. А може и просто да обядват. Не знам.

Що се отнася до пейзажната живопис, това е нещо сериозно. Сюзън си е спечелила някаква местна слава заради картините си с маслени бои. Основните й сюжети са руините на Златния бряг, в стила на ренесансовите художници, които са рисували класическите римски руини, канелюрните колони, обвити с лози, и порутените стени и арки с избуяли по тях растения; като темата й, предполагам, е природата, която поправя най-великите архитектурни достижения на човечеството от един изчезнал Златен век.

Най-известната й картина е на коня й, тъпия Занзибар, който, ако не нещо друго, поне е едно великолепно животно. На картината Занзибар е застанал под лунната светлина в рушащия се стъклен вестибюл на Лорълтън Хол, бившия замък на Луис С. Тифани. Сюзън иска да ме нарисува в същата обстановка, застанал гол на лунната светлина. И макар че тя ми е жена, малко се срамувам да стоя така гол пред нея. А освен това имам странното усещане, че на картината ще изляза като кентавър.

Клиентите на Сюзън са най-вече местни новозабогатели, които живеят в онези типови замъци, построени върху земите на старите имения. Тези клиенти купуват всичко което Сюзън нарисува, и плащат от три до пет хиляди долара на платно. Тя рисува по два-три пейзажа на година и с парите, които получава, поддържа двата си коня. Аз лично смятам, че би могла да рисува по още две-три картини и да ми купи нов мустанг.

— Защо не искаш да ми позираш гол?

— А ти какво ще направиш с картината?

— Ще я окача над камината. Ще ти го удължа с още осем сантиметра, ще поканим гости на коктейл и ти ще бъдещ заобиколен от почитателки.

Тя се разсмя.

— Я се осъзнай.

Отправих се по посока към залива Хемпстед, където имаше няколко уединени плажа, на повечето от които бях имал поне по едно сексуално преживяване. Има нещо в соления въздух, което страшно ме възбужда.

Замислих се за картините на старите имения, които Сюзън бе нарисувала, и се питах защо ли иска да пресъздаде и запази чрез маслените си бои този рушащ се свят и как успява да го направи да изглежда върху платното толкова примамлив. Дойде ми наум, че ако се нарисува едно здраво имение, картината би била скучна и обикновена, а в тези разрушени палати наистина имаше някаква ужасна красота. В земите на тези имения все още могат да се видят мраморни фонтани, статуи, имитации на римски развалини, като тази в Алхамбра, класически храмове на любовта, като този, който имаме в Станхоуп, белведери, фантастични детски къщички за игри, като тази на Сюзън, чайни, оранжерии, езера с павилиони, водни кули, построени да изглеждат като наблюдателници, и балюстрадни тераси, от които се открива просторна гледка към земите и морето. Всички тези самотни постройки придават някаква причудливост на пейзажа и той изглежда така, сякаш някой е построил и изоставил декорите за филм-приказка преди много години.

Картините на Сюзън ме карат да виждам тези познати руини по различен начин, което, предполагам, е отличителната черта на добрия художник.

— Някога рисувала ли си гол мъж? — попитах я аз.

— Не казвам.

Забелязах пред нас портите на старото имение Фокслънд, сега част от Нюйоркския технически университет. Много от тези огромни имения се превърнаха в училища, конгресни центрове и почивни домове. Няколко цели имения бяха собственост на общината, както коментирахме с Лестър, и някои от тях бяха реставрирани и отворени за посещения — все едно живи музеи на един период от американската история, който все още не си беше отишъл съвсем.

Между най-издръжливите и полезни постройки на този Златен век са вратарските къщички и тези за персонала — градинари, шофьори и друга прислуга, които по традиция не са живеели в господарската къща. Сега тези старинни постройки се обитават от бивши слуги, чиито господари са били достатъчно щедри, за да им ги припишат или да им ги дадат за безплатно доживотно ползване — както в случая със семейство Алърд — като награда за добра служба, или от хора, които са ги купили или наели. Те са твърде подходящи за жилища или ателиета и една каменна вратарска къщичка, като тази на Станхоуп, може да се продаде за неколкостотин хиляди долара. Ако някога семейство Алърд се преместят в най-най-последния си дом, Уилям Станхоуп ще продаде вратарската къщичка.

Една къща за гости в някое имение е дори още по-желано жилище за едно съвременно семейство от едрата буржоазия — може би защото не навява никакви асоциации с работническата класа. Със Сюзън живеем, разбира се, в къщата за гости в Станхоуп, която е подходяща за мен, но е доста голяма крачка назад за нея.

Като приближихме още един от новообразуваните парцели, Сюзън каза:

— Понякога не мога да си спомня имената на старите имения, къде се намираха или как ги наричаха, освен ако строителите не използват същите имена за новите постройки.

Тя кимна към новите жилища, които се издигаха върху широко конско пасище, заобиколено с ограда от ковано желязо, и попита:

— Как се казваше това място?

— Това беше част от „Хеджис“, но не си спомням името на последния му собственик.

— И аз не го помня — каза тя. — Къщата все още ли е там?

— Мисля, че я събориха. Беше зад онези смърчове.

— Точно така — съгласи се Сюзън. — Беше в стила на английските феодални имения. Принадлежеше на семейство Конрой. Ходех на училище заедно със сина им. Симпатично момче беше.

— Мисля, че си го спомням. Един мухльо с пъпчиво лице.

Сюзън ме ощипа по ръката.

— Ти си мухльото.

— Но имам чиста кожа.

Сега трябваше да се насочим на запад и тъй като последните слънчеви лъчи блестяха в стъклото, спуснах козирката. Понякога тези разходки с колата са приятни, а понякога не са.

— Мислила ли си за евентуално преместване? — попитах аз.

— Не.

— Сюзън… давам на това място десет години и няма да го познаеш след това. Американците настъпват, разбираш ли какво искам да кажа?

— Не.

— Вериги от заведения за хамбургери, търговски улици, денонощни магазини, пицарии — та те са вече тук. Ще настъпи един ден, когато тук няма да е останал нито един усамотен плаж, на който да се любим. Не би ли предпочела да запомниш всичко, както е било?

Тя не отговори и знаех, че е безполезно да се опитвам да въведа реалността в нейния свят.

В някои отношения това място ми напомня следвоенния Юг, с тази разлика, че западането на Златния бряг не е в резултат на военни операции, а на една-единствена икономическа катастрофа, последвана от една по-коварна класова война. И докато съсипаните плантации на стария Юг са се простирали в над дванайсет щата, руините на този легендарен свят заемат една площ от около деветдесет квадратни мили, което е около една трета от цялата територия на окръга.

По-голямата част от огромното население на това предградие — около милион и половина — е концентрирана в южните две трети, а съвсем наблизо са гъмжащите осем милиона на Ню Йорк. Тези факти — цифрите, историята, настоящият брой и разположение на населението, данъците и разработването на земята — променят до неузнаваемост нашия свят и обясняват, надявам се, колективната ни психика и манията ни да искаме да замразим момент от времето, който и да е момент от времето, само не утрешния.

Отново погледнах към Сюзън, която сега си бе затворила очите. Главата й все още беше отпусната назад и онези великолепни нацупени устни като че ли целуваха небето. Тъкмо щях да се пресегна и да я докосна, когато тя, изглежда, усети погледа ми или може би мислите ми и постави ръката си върху бедрото ми.

— Обичам те — каза тя.

— И аз те обичам.

Сюзън погали бедрото ми и аз се поразмърдах на мястото си.

— Мисля, че няма да издържа до плажа — казах аз.

— На плажа, мили господине.

— Да, мадам.

 

 

Слънцето вече бе залязло и през напъпилите дървета тук-там се забелязваха светлините на някоя голяма къща. Ориентирах се и се насочих на север през селището Си Клиф, а след това на запад до Гарвис Пойнт, бившето имение на Томас Гарви и стара индианска земя, която сега бе върната към естественото й състояние като резерват за дива флора и фауна и индиански музей, което ми се струва малко иронично.

Паркът беше затворен, но аз знаех един път през съседния яхтклуб, където паркирахме колата.

Взех от багажника едно одеяло и със Сюзън се хванахме за ръце, докато слизахме надолу към плажа, една тясна ивица от пясък и ледникови скали, която лежеше в подножието на ниска канара. Плажът бе почти пуст, с изключение на една група хора на около сто метра по-нагоре, които си бяха запалили огън.

Нямаше луна, но небето беше обсипано със звезди, а от залива Хемпстед моторни катери и други плавателни съдове се отправяха към яхтклуба или продължаваха на юг към пристанището Розлин. Бе захладняло чувствително и лек ветрец шумолеше в клоните на дърветата върху канарата. Намерихме едно хубаво местенце между две скали в подножието на канарата, където отливът бе наслоил ситен пясък. Това бе добре закътано място и ние постлахме одеялото и седнахме, загледани във водата.

Когато стоиш нощем на брега, има нещо, което и те успокоява, и те възбужда, а величието на морето и дълбокото небе карат всяка дума да звучи нищожно, докато всяко движение на тялото изглежда плавно и божествено.

Съблякохме се и се любихме под звездите, а след това легнахме прегърнати на завет под канарата и слушахме шума на вятъра в клоните на дърветата над нас.

Не след дълго се облякохме и тръгнахме по плажа, хванати за ръце. Отвъд залива се виждаше Сандс Пойнт, някога дом на семейство Гоулд, след това на целия клан Гугенхайм, на Август Белмонт и на един от семейство Астор.

Когато вървя по този плаж и гледам към Сандс Пойнт, се сещам за Джей Гетсби на Ф. Скот Фицджералд, местонахождението на чиято митична къща е тема на някои местни теории и литературни есета. Моята собствена теория, споделяна и от някои други, е, че къщата на Гетсби е била Фелис, домът на Хари Ф. Гугенхайм на Сандс Пойнт. Великолепната къща, която Фицджералд описва, прилича на Фелис, включително и бреговата линия и високите скали на Сандс Пойнт. Фелис сега е превърнат в музей и нощем е тъмен, но ако бяха запалени всичките му светлини, разкривайки цялата му прелест, бих могъл да го видя от тук.

А от тази страна на залива, нагоре по брега, върху следващото парче земя има една голяма бяла колониална къща, която все още не са съборили и за която съм сигурен, че е на изгубената любов на Гетсби — Дейзи Буканън. Дългият кей зад къщата на Дейзи вече го няма, но местните хора твърдят, че е съществувал, а натрапчивата зелена светлинка в края на кея, в която Гетсби непрестанно се взира от къщата си на другата страна на залива — ами, аз съм я виждал от лодката си в летните нощи и Сюзън също я е виждала — една призрачна светлинка, която като че ли плава по водата там, където вероятно е свършвал кеят.

Не знам какво е означавала тази зелена светлина за Джей Гетсби, нито какво е символизирала, освен бурното бъдеще. Но що се отнася до мен, когато я видя, грижите ми се стопяват в морската мъгла и се чувствам така, както бях се почувствал в една лятна нощ преди много години, когато бях дете и от лодката на баща ми наблюдавах как светлините на пристанището танцуват върху блещукащата вода на залива Хемпстед. Когато видя зелената светлина, си спомням онзи невинен час, онази съвършена, тиха нощ с мирис на море и лек бриз, с леките вълнички, които се плискаха около полюшващата се лодка, и баща ми, който ме хваща за ръката.

Сюзън също казва, че зелената светлина я навежда на трансцендентални мисли, макар че не иска или не може да ги опише точно.

Но аз искам да разкажа на децата си за това; искам да им кажа да открият своята зелена светлина и бих искал за един магически час в някоя лятна вечер една изтощена нация да поспре и да се замисли и всеки мъж и жена ще си спомнят как е изглеждал светът някога, как е ухаел и как се е живеело в него и колко приятно е било да почувстваш онова велико спокойствие и абсолютна сигурност, просто като сложиш ръката си в ръката на баща си или на майка си.

Зелената светлина, която виждам в края на изчезналия кей на Дейзи, не е бъдещето — тя е миналото и това е единственото успокоително знамение, което някога съм виждал.