Робърт Дугони
Необходими жертви (8)

8.

Тя пребледня и се хвана за бюрото, за да не падне.

— Съседката му го намерила тази сутрин, Дана. Тя се е обадила в полицията.

— Не — промълви тя. — Вчера ми се обади. — Олюля се и затрепери. — Говорихме. Щяхме да обядваме заедно. Трябваше да отменя…

— … Дана. Дана?

— Вчера. Снощи говорихме по телефона.

Силите я напуснаха. Краката й се подкосиха. Тя се свлече на коженото кресло и изпусна слушалката.

— Дана? Дана, чуваш ли? Дана?

Ушите й забучаха. Стаята се завъртя пред очите й. Стените започнаха да я притискат, свиваха се като на филм, стаята се смаляваше. Не можеше да диша. Подът се разтресе и изведнъж я върна към действителността. Вратата на кабинета се отвори с трясък. Крокет започна да нарежда още от прага:

— Мамка му, Дана. Не е ли време да продължим с проклетата презентация? Това се отразява много зле на бизнеса…

„Не е сън — помисли си тя. — Истина е.“ Погледна телефонната слушалка, която висеше от бюрото.

„Джеймс е мъртъв.“

Очичките на Марвин Крокет я пронизваха и в този момент тя го възненавидя. Мразеше го, защото той бе олицетворение на действителността. Емоциите се изляха без задръжки, освободени от болката, която стягаше гърдите й, разтресоха я като ударна вълна от взрив, изляха се в мигновен пристъп на ярост. Тя се изправи и събори бюрото, сякаш бе стиропоров театрален декор. Купища документи и компютърна екипировка с трясък се стовариха на пода.

* * *

Няколко часа, след като избяга от кабинета си замаяна от скръб и обзета от отчаяние, Дана седеше на пейка в ослепително бял коридор и гледаше втренчено отражението на флуоресцентните лампи върху лъскавия линолеум. Все още изпитваше слаба надежда, че това, което става, не е истина, но всичко в обстановката говореше за противното. Отляво бе кабинетът на съдебния патоанатом на окръг Кинг. Някъде зад тази врата, под бледата светлина, сред вани от неръждаема стомана и колички с хирургически инструменти върху студена метална маса лежеше брат й Джеймс. Въпреки яснотата на положението още не искаше да приеме, че е мъртъв, напук на всяка логика вярваше, че е станала жестока грешка, която ще бъде поправена след многословни извинения от страна на виновните. И преди бе минала през същата фаза, бе седяла на същата пейка пред същия кабинет, докато чакаше да разпознае тялото на баща си. Нямаше грешка. Това бе реалност. Брат й беше мъртъв.

— Госпожа Хил?

Тя вдигна очи. Пред нея стоеше елегантен мъж със син костюм, бяла риза и вратовръзка на ромбчета. Приличаше на адвокат.

— Аз съм детектив Майкъл Логан — представи се той.

Дана не си даде труд да стане.

— Приемете съболезнованията ми. Искате ли кафе или нещо друго?

Беше висок, широкоплещест, младолик. Лицето му беше осеяно с лунички, рижата му коса беше чуплива и мокра от дъжда.

— Имате ли вече някаква информация? — попита тя.

— Не много. Предполагаме, че брат ви се е прибрал около единайсет часа вечерта и е заварил крадци в къщата. Говорил е с някого по мобилния телефон, най-вероятно с вас.

Дана го изгледа изненадано:

— С мен ли?

— На мобилния му телефон е регистрирано обаждане на вашия номер малко след единайсет.

Тя сведе очи и се замисли. Спомни си, че беше разстроена заради изследванията и тирадата на Крокет. Беше се скарала с Грант и си легна уморена. Джеймс я бе събудил.

— Да, наистина.

— Спомнихте ли си?

Тя кимна.

— Искате да кажете, че е говорил по телефона, когато…

При мисълта, че последното, което брат й е направил в живота си, е било да й се обади да разбере как е и да й каже, че я обича, от очите й потекоха сълзи. Логан изчака тя да се успокои.

— Спомняте ли си за какво разговаряхте?

Дана си пое дълбоко дъх.

— Обади ми се през деня. Разбрахме се да се чуем пак, но забравих да му позвъня. Искаше да провери дали съм добре. Бях на изследвания…

Детективът я погледна със зачервените си очи.

— Каза, че имал някакъв проблем и искал да поговорим за него — побърза да добави Дана.

— Какъв проблем?

Тя поклати глава.

— Не каза. Обади ми се по-рано през деня да ме покани на обяд, но бях заета. Разбрахме се да се видим днес.

— Спомена ли нещо повече?

— Не. Беше само… Не желаеше да го обсъждаме по телефона.

— Имате ли представа за какво е искал да говорите?

— Не. Джеймс никога не е имал проблеми.

— Никога ли? — усъмни се Логан.

— Не.

— Значи, щом ви се е обадил и е искал да говорите лично, трябва да е било за нещо важно.

— Не знам. Вероятно.

— Възможно ли е проблемът да е станал причина за нещо такова?

— Какво искате да кажете?

— Съжалявам, че трябва да ви задам този въпрос, но замесвал ли се е брат ви в някаква незаконна дейност: наркотици, хазарт, нещо, заради което някой може да реши да го убие?

— Нали казахте, че било грабеж? Джеймс е заварил крадците.

— Да, но сега проверявам тази следа, интересно какъв е бил този проблем.

Тя поклати глава.

— Не. — Подвоуми се, преди да продължи. — Джеймс не се занимаваше с наркотици. Беше вегетарианец и до фанатизъм внимаваше какво поема. Брат ми беше добър човек, детективе; беше от онези хора, които искрено обичат ближния. Не знам някога да е играл хазарт освен на баскетболната лотария в колежа и е изпивал най-много по една бира или чаша вино. Всички го харесваха. Не познавам човек, който да не го обича. — Гневно добави: — Просто не виждам логика в това убийство. Никаква логика.

Логан кимна.

— Трудно е да разберем безсмисленото насилие, а още по-трудно е да го приемем. Изпратихме хора да разпитват съседите дали са видели нещо странно — непознати хора, подозрителни коли. Намерихме пръстови отпечатъци в къщата и следи от обувки в двора. Проверяваме дали наскоро в района е имало други грабежи. Ще направим всичко, за да разкрием това убийство.

— Госпожо Хил?

Дана се обърна. Видя мъж със сини болнични дрехи и бяла престилка.

— Готова ли сте? — Огледа коридора зад нея. — Има ли друг с вас?

— Не — прошепна тя. — Сама съм.

Логан се изправи.

— Аз ще я придружа.

* * *

Седнала в спряната кола, втренчила се в трите голи бели гаражни врати, тя още виждаше обезобразеното и разкривено лице на брат си. Лекарите бяха направили всичко възможно, за да го поизчистят, да го приведат в добър вид. Не й се искаше да си представя как е изглеждал преди това. Лицето му бе подуто, със странни кафяви и лилави петна, черни около очите, които бяха като процепи. Отначало й се стори толкова чуждо, че за момент я изпълни надежда, че това не е брат й.

— Трябва да видя ръката му.

— Коя? — попита лекарят.

— Лявата.

Дана заобиколи масата отляво. На самия връх на лявото кутре на брат й имаше бенка със странна форма — същата като на нейното ляво кутре. Приличаше на Сатурн, планетата с пръстен около екватора. Като деца се заклеваха да пазят тайна, като допираха бенките си. Това бе техният таен знак.

Ръката на Джеймс. Джеймс… Нямаше грешка.

 

 

Старият бигъл на Макмилан се обади жално, уморено. Кучешкият вой я върна към действителността. Дана си го спомняше като кутре. Мястото на семейство Хил в Медина се простираше върху четири декара, имаше добре поддържана морава, живи плетове, рододендрони и лалета. Задният двор се спускаше с лек наклон към езерото Вашингтон. Понеже гаражът беше отляво на голямата постройка, от къщата не можеха да видят колата й. Тя седеше незабележима и й се искаше да остане така вечно. Не беше възможно, разбира се. Не можеше и да се разкрещи истерично или да се предаде на болката и мъката, която стягаше гърдите й, сякаш някой ги бе затиснал с крак. Имаше задача. Отново трябваше да съобщи лошата новина. Това беше мисията й в живота — да носи лоши новини. Бе казала на майка си и брат си за смъртта на баща си. Представи им версията, която съдружникът му я помоли да разкаже: че на стареца му е прилошало при игра на бадминтон във Вашингтонския спортен клуб и е починал на път за болницата. Истината — че баща й обядвал в апартамента на секретарката си и издъхнал, докато правел секс с нея — нямаше да промени нищо и само щеше да причини допълнително страдание на майка й.

Дана гледаше втренчено вратите на гаража и се питаше какво да каже на майка си този път, как да смекчи жестоката вест. Какво можеше да каже? Кое би могло да намали мъката по изгубеното дете? Какво друго освен: „Мамо, Джеймс е мъртъв. Убили са го. Не знам защо, а и едва ли има значение. Той е мъртъв.“

— Боже мой! — промълви тя и закри устата си с ръка. Сълзите потекоха по страните й. Нервите й отново не издържаха. Отчаяно се вкопчи в кормилото и тялото й се разтресе. — Боже мой! Божичко!

Тя загуби контрол и заплака.

* * *

Когато отвори вратата на колата, наближаваше пладне и сивкавата мараня се бе разсеяла. Виждаше се ясното синьо небе с пухкави бели облаци. Утринният хлад още се чувстваше — пролетта не беше прогонила съвсем нежелаещата да си тръгва зима. Дана мина под сенките на близките борове и дрянове, закриващи като с тъмен воал живия плет от чемшир и каменната алея, която водеше към главния вход. Мина покрай малката врата за килера и кухнята. Като деца с Джеймс използваха само този вход. Този дом обаче отдавна не беше неин. Нямаше да е уместно да се промъкне в кухнята и да започне да тършува в хладилника. Тайно се надяваше майка й да не си е вкъщи, но тя, разбира се, беше тук. Къде другаде можеше да бъде? Майка й никога не беше работила, нито един ден в живота си. Не й се налагаше при съпруг, който изкарваше стотици хиляди долари годишно още по времето, когато петдесет бона се смятаха за много пари. След смъртта на съпруга си Кати Хил бе наследила значително състояние. Поддържаше връзка с малко от старите си познати и беше зарязала повечето от предишните си занимания — съдружниците от фирмата и жените им, с които толкова се бяха сближили, докато Джеймс Хил старши командваше бизнеса, вече не я търсеха. Бе прекратила членството си в голф клуба „Овърлейк“, защото не желаеше сама да дърпа количката със стиковете из игрището, продаде голямата яхта, но запази моторницата. От време на време някой възрастен ухажор й се обаждаше, но тя не проявяваше интерес. Веднъж седмично играеше бридж. През останалото време си стоеше у дома, плетеше, бродираше или пък гледаше сериали и забавни предавания.

Дана стигна до главния вход под островърхия фронтон, поддържан от две бели колони, и се спря за момент, за да овладее чувствата си. После вдигна клепалото с форма на конска глава и похлопа три пъти. След секунди вратата се отвори. Майка й носеше гумени ръкавици и почерняла гъба за миене, която миришеше силно на някакъв химикал. Щом видя Дана, плахо се усмихна.

— Дана. Много приятна изненада. Защо не влезе през кухнята? Не пазиш ли ключа?

Младата жена се наведе и двете допряха бузите си; майка й внимаваше да не изцапа сакото й. От вътрешността на къщата се чуваше звукът от телевизора.

— Влизай. — Майка й прибра кичур от червеникавата си коса, който се бе освободил от кока над тила й. — Тъкмо почиствах фурната.

Дори да забеляза разрешената коса и зачервените очи на Дана, възрастната жена не спомена нищо. Семейство Хил нямаше навика да обсъжда откровено проблемите; двайсетгодишната връзка на баща й със секретарката бе пример за това.

Дана последва майка си през трапезарията до кухнята и остъклената тераса. Към задния двор водеше плъзгаща се остъклена врата. Водната струя от градинската пръскачка се гърчеше във въздуха като змия.

— Трябваше да се обадиш предварително.

Майка й остави гъбата в умивалника и свали гумените ръкавици. Вратата на фурната бе отворена, реотаните бяха в мивката. В стаята миришеше на амоняк и прегорял хляб.

— Мамо, тук трябва да влезе въздух.

Дана отвори плъзгащата се врата. Лек ветрец развя завесите.

— Ако се беше обадила, щях да приготвя нещо. По работа ли си дошла?

Медина се намираше на отсрещния бряг на езерото Вашингтон, на осем километра от центъра на Сиатъл. Дотам се стигаше по един от двата моста — на шосе 520 или I-90.

— Как е Моли? Как е ангелчето ми?

Майка й се засуети, изглеждаше смутена.

— Моли е добре, мамо. И не съм гладна.

Майка й отвори хладилника.

— Ще приготвя набързо нещо. Искаш ли лимонада? Имам пуйка. А мога да размразя…

— Мамо…

— … пилешко. Може би имам…

— Мамо, престани!

Жената се стъписа и затвори хладилника. Дана съжали за острия си тон. Едва успя да промълви:

— Не минавам случайно, мамо… Имам лоша новина.

Бе изрекла същите думи преди пет години и изражението на майка й показваше, че те още звучат в съзнанието й.

— Нали не си болна? Да не би Моли да е болна?

— Моли не е болна. Хайде, седни.

Майка й плахо отиде при кръглата кухненска маса, на която имаше ваза с рози. Изтегли един стол и седна на ръба му.

— Случи се нещо с Джеймс, мамо. — Думите заседнаха в гърлото на Дана. Тя заплака. — Вече го няма, мамо! Божичко! Няма го!

Майка й се намръщи. Очите й се напълниха със сълзи. Сетне на лицето й се изписа мъка, каквато може да изпитва само майка, току-що научила, че е загубила едно от децата си. Тялото й се преви под тежестта на нещастието.

— Мъртъв е, мамо. Джеймс е мъртъв — изрече Дана и съзна, че до края на живота си ще чува тези думи.