Робърт Дугони
Необходими жертви (49)

49.

Логан спря пред къщата, фаровете му осветиха черно-бялата патрулна кола, паркирана на алеята. Остави двигателя да работи, слезе, отвори дясната врата и подаде ръка на Дана. Дори с чужда помощ тя слизаше трудно. Болките й бяха попреминали, но се чувстваше скована. Това й напомни за „Магьосника от Оз“ и Ламаринения човек, който се нуждаел от смазване. С мъка сви крака си, премести го навън и се изправи. След почти целодневните валежи сивата пелена се беше разнесла и небето бе осеяно със звезди. На отиване към дома на майка й двамата с Логан бяха обмислили малкото възможности, които имаха.

— Мога да отида при него и да проведа кръстосан разпит — измърмори Логан, продължавайки разговора им досега. — Бутейр е работил за него. Това е добро основание да притисна Майерс.

Дана поклати глава.

— Не можеш да притиснеш човек като Робърт Майерс. Ще изрече думата „адвокат“ още преди да прекрачиш прага му. Можеш да обвиниш Бутейр за убийствата на Кинг и Коул, но няма как да свържем Майерс с обицата. Дори нямаме доказателства, че е била на жена му. Не разполагаме с нищо, което да послужи в съда. Не можем да докажем и че Джеймс и Елизабет Майерс са имали любовна връзка, което би означавало наличие на мотив. Доказателствата ни са само косвени. До никъде няма да стигнем така, Майк. Не искам да съдя един мъртвец — заяви, имайки предвид Бутейр. — Искам главата на Майерс. Основният ни коз е съпругата му. Трябва да намерим начин да се свържем с нея.

— Няма да е лесно, Дана. Ако сме на правилната следа, Майерс я държи изкъсо. Освен това, дори да я убедим, че мъжът й е изпратил да убият брат ти, тя едва ли ще може да ни помогне, особено след като Джеймс вече не е жив.

Дана притисна ръце до гърдите си, стана й студено.

— Значи трябва да намерим друг начин.

— Трудно ще е, ако не разговаряме с нея насаме.

— Знам. Благодаря ти за всичко.

Настъпи неловко мълчание. След няколко секунди тя се обърна и тръгна към къщата.

* * *

Майка й я посрещна в антрето. На синия кожен диван в хола седеше полицайка и пиеше чай. На сребърен поднос върху ореховата масичка пред нея имаше маслени бисквити и чайник.

— Дана, слава богу! — Майка й не я беше виждала в този вид след експлозията и схватката с Бутейр. — Добре ли си? Какво ти се е случило?

— Добре съм, мамо. Изглежда по-зле, отколкото е в действителност. — Огледа се. — Моли легна ли си?

Майка й кимна.

— Току-що заспа. Дана, какво става? Какво правят тези полицаи тук?

— Да поседнем, мамо. Съжалявам, че не дойдох по-рано да ти обясня всичко.

— Свързано е с брат ти, нали? Свързано е със смъртта на Джеймс.

Младата жена си пое дълбоко въздух.

— Така мисля, мамо.

Майка й закри устата си с ръка, което бе обичайният й жест, преди да заплаче. Дана се приближи и силно стисна ръката й.

— Всичко ще се оправи, мамо. Ще се справя. Съжалявам, ако съм те уплашила и че нямах повече време да ти обясня какво става. Не можех да говоря по телефона, но сега ще ти разкажа всичко. Трябва да поговорим, мамо… за много неща.

Замълчаха неловко. По тона на Дана личеше, че разговорът няма да е лек и дори няма да се ограничи с темата за смъртта на Джеймс. Имаха много неща за обсъждане. Мълчанието бе издълбало пропаст между тях, която с времето все повече ги разделяше. Имаше твърде много премълчани неща. Неща, на които не са обръщали внимание или са подминавали тихомълком.

— Хайде да седнем и да поговорим — настоя Дана.

Полицайката стана и попита:

— Трябва да проведа един разговор. Може ли да телефонирам от кухнята ви?

— Закачен е на стената — отговори Кати Хил и понечи да я придружи.

— Не идвайте, сама ще го намеря.

Кати Хил се обърна пак към Дана, подвоуми се, после прекоси хола и влезе в зимната градина, която бе пристроена по-късно. Помещението бе обзаведено с бели плетени мебели, имаше лалета, папрати, азалии и други растения в саксии. По средата, на пръчка в клетката си стоеше Кийкър, розовото какаду на Кати. Той закрещя, когато влязоха. Кати Хил взе пакетче слънчогледови семки и шамфъстък и напълни пластмасовата паничка в кафеза, за да го успокои. Кийкър скочи от пръчката и започна да лющи семките с клюна си.

Кати Хил седна на дивана. На масичката под бледата светлина на нощната лампа бе зарязана бродерия, иглата стърчеше забодена в плата. Очилата на Кати бяха оставени върху някакъв роман. Дана се отпусна между меките възглавници на креслото. Заболя я и тя се намръщи.

Майка й се засуети.

— Добре ли си? Да се обадим на Джак Портър.

Дана вдигна ръка.

— Нищо ми няма, мамо.

Майка й отново седна на дивана. Умълчаха се. След известно време Кати Хил се загледа през прозореца към тъмния двор.

— Обожавах да седя тук и да гледам как с Джеймс играете навън. Спомняш ли си, когато баща ви ви построи онази къщичка на дървото?

— Той я купи, мамо. Не я е построил.

Кати Хил потърка едно старческо петно на ръката си.

— На няколко пъти дори спахте там.

Дана поклати глава.

— За малко да спим там. Всеки път, когато станеше тъмно, си намирахме извинение и бързо се прибирахме в къщата. — Засмя се. — Преминаването на последния участък през моравата беше най-страшното преживяване за едно седемгодишно дете. — Погледна майка си. — Но ти винаги ни чакаше с топло какао и сладки. Ти винаги беше там, мамо.

Опита се да сдържи сълзите си.

Майка й взе бродерията и започна да мести иглата — все още бе в началото и не се разбираше как ще изглежда завършеното произведение.

— Баща ти си мислеше, че ще има малко момиченце с розова рокличка и дантелки, но се лъжеше. Ти беше като истинско момче.

— От колко време знаеше за него, а, мамо?

Дана с години беше мислила как най-тактично да зададе този въпрос, но така и не й хрумваше. Сега просто го зададе.

Иглата застина неподвижно. Кати Хил се втренчи в пода. Прехапа долната си устна — също навик. Кийкър спря да лющи семките и изкряка.

— Вече не съм дете, мамо. Знам за татко.

— Знам, че знаеш. — Замълча. Отново започна да движи иглата. — От самото начало. Знаех от самото начало.

— Как стана?

Кати Хил си пое въздух и сви рамене.

— Предполагам, че след операцията вече не бях достатъчно привлекателна за него.

Дана се просълзи. С годините постепенно бе започнала да подозира, че любовната история на баща й има някаква връзка с мастектомията на майка й, но да го чуе лично от нея сега, беше още по-мъчително.

— Той ли ти го каза?

Майка й поклати глава.

— Никога не казваше нищо. Баща ти не беше лош човек, Дана, но… е, жените разбират тези неща. — Разсеяно завъртя венчалната си халка. — Той обичаше да ме гледа. Гледаше ме как се събличам. Казваше, че имам хубаво тяло. След операцията… — Тръсна глава. — Не искам да си мислиш лошо за баща си, Дана.

— Той е мъртъв, мамо. Пък и вече си мисля лошо за него.

— Дана…

— Отношенията с баща ми вече не ме интересуват, мамо. Него го няма. Джеймс го няма. Само ние с теб останахме. Сами сме, аз и ти, мамо. — Заплака. — Грант ми изневерява. — Прехапа устни. Обхвана я странно чувство на мъка и гняв. — Защо никога нищо не си му казала, мамо. Защо му позволяваше да се отнася така с теб?

Осъзнаваше, че задава същия въпрос и на себе си. Майка й заговори малко по-енергично и решително, думите й бяха насочени към дъщеря й, не към нея самата:

— Предполагам, че отначало се чувствах виновна. Бях обезобразена. Без една гърда. Имах белег. Как можех да искам да ме харесва? Как можех да очаквам изобщо мъж да ме хареса? Вече не се чувствах пълноценна жена. Дълго време се самосъжалявах.

Дана поклати глава.

— Мамо…

— Мисля обаче, че знаеш защо търпях.

— Заради мен и Джеймс — изрече дъщерята, като се замисли за Моли и защо е търпяла Грант толкова дълго.

— Търпях, за да можете с брат ти да имате баща, който да ви прегръща с любов всяка вечер. Исках да имате семейство. Не желаех да ви сочат в училище като децата с разведени родители.

От думите й я заболя. Дана не беше подготвена за този отговор. По-лесно й беше да си мисли, че майка й е била слаба, че просто е приела изневярата на баща й. Дана мразеше тази слабост, защото я плашеше. Боеше се от мисълта, че тя също може би е слаба. Бракът й с Грант беше обречен. От известно време го осъзнаваше, но нямаше куража да си тръгне и затова се чувстваше слаба. По-лесно бе да го обяви за предадено по наследство от майка й, отколкото да признае безсилието си.

— Ами ти, мамо? Ами твоят живот?

Въпросът бе закъснял с трийсет години. Майка й сви рамене.

— Нищо не можех да направя, Дана. Нямах образование, квалификация. Не ми бяха нужни. Бях лекарска дъщеря, омъжена за човек, който печелеше много и бе готов да се грижи за мен. Баща ти не ми позволяваше да работя. Тогава беше срамно за мъжа, ако съпругата му работи. Хората можеха да решат, че е неспособен да я издържа. Моята работа бе да чистя и да готвя, да се грижа за вас с Джеймс и да изглеждам красива на всички официални събирания на фирмата и на срещите с клиенти. Поне за това ме биваше.

— Можеше да направиш нещо, мамо. — Думите й прозвучаха по-критично, отколкото й се искаше. — Имало е много възможности.

— Какво можех да направя? Да се разведем и да се върна да уча? Как щях да се грижа за вас с брат ти? Баща ви беше адвокат. Нямах шанс срещу него. Бях болна от рак. Не се знаеше какво бъдеще ме очаква. Дали ме е било страх? Да, страхувах се. Дали съм се чувствала самотна и беззащитна? И още как. Но имах теб и Джеймс. Вие бяхте двете неща в живота ми, за които бях решена да се държа с всички сили. Нямаше да позволя да страдате. Погрижих се за това. И за нищо на света нямаше да позволя да тръгнеш по моя път. Когато баща ти се опита да те убеди да се откажеш от следването, аз настоях да продължиш.

Дана си спомни как майка й я насърчаваше да завърши и да изгради кариера. По страните й потекоха сълзи. Кати Хил се наведе напред и стисна ръката й.

— Не трябва да тръгваш по моя път, Дана. Ти не си като мен. Ти си силна. Имаш добро образование и кариера. Не си длъжна да търпиш един лош съпруг. Недей да търпиш един провален брак. Не трябва да измъчваш себе си и Моли.

— Имам рак, мамо — изрече Дана, сякаш думите се откъснаха от тялото й.

— О, Дана!

Кати Хил се изправи, заобиколи масата и прегърна дъщеря си. Притисна главата й до гърдите си и нежно започна да я гали както в детските й години. Кийкър продължи да кряка и да разчупва семките, търсейки вкусните ядки. Кати Хил извади кърпичка и й я подаде. Навремето Дана смяташе за странно, че майка й винаги носи кърпичка в джоба си, но вече разбираше. Тя бе изплакала безброй сълзи. Това й напомни за Уилям Уелс. За Елизабет Майерс. Много общо имаше между тях. Твърде много общо.

— Страх ме е, мамо. Страх ме е за Моли, ако с мен се случи нещо лошо.

— Разбира се, че ще те е страх. Това е да си добра майка — страхът за децата ти. Нищо лошо няма да ви се случи Дана, нито на теб, нито на Моли. Аз няма да позволя. Брат ти също. Защо мислиш, е завещал цялото си имущество на теб?

Дана се отдръпна.

— Какво е направил?

— Брайън не ти ли каза?

Дана така и не бе успяла да се види с Брайън Грифин за завещанието.

— Не. Не сме се виждали.

— Джеймс е оставил цялото си имущество на теб и на Моли. Искал е да имаш възможност като него да започнеш отначало и да се занимаваш с каквото искаш. Аз също го желая. Баща ти имаше много недостатъци, но поне умееше да управлява парите си. След смъртта му инвестирах предпазливо. Сега мога да ти прехвърля наследството предварително. Можеш да имаш всичко.

Дана я погледна изненадано.

— Инвестирала ли си?

Майка й се усмихна.

— Може да не съм най-умната жена на света, но съм готова да защитавам на всяка цена децата си и онова малко момиченце горе. На всяка цена.

Дана въздъхна шумно. Облегна се назад и избърса сълзите си. Пое си дълбоко въздух.

— Случиха се някои неща, мамо. Замесени са много важни хора.

Майка й стисна ръката й.

— Готова съм на всичко, за да ти помогна, Дана, и ще го направя. Но първо си вземи душ и си почини. Твърде много си преживяла. Изтощена си.

Дана се изправи, прегърна майка си и я целуна по бузата. Продължи да бърше сълзите си, докато отиваше към стълбите. Писмата от пощенската кутия бяха струпани на масата в антрето, най-отгоре имаше покана. Тя я взе, прочете я и сърцето й се разтуптя.