Робърт Дугони
Необходими жертви (56)

56.

Робърт Майерс обра трохите от парчето пресен щрудел и отпи от студеното мляко.

— Великолепно — обяви и остави чашата на масата.

Кармен Дюпре стоеше до умивалника и чакаше да вземе чинията и чашата. Носеше черно палто върху униформата си и бе обута с бели маратонки. Мислеше да си тръгне рано, но неочаквано Майерс позвъни в кухнята и предупреди, че иска да хапне парче щрудел. Накара я да изчака. Поиска тя да му сервира и да измие съдовете след това.

Той се облегна назад.

— Днес си надминала себе си, Кармен.

Тя се усмихна напрегнато, надяваше се, че доволното му изражение не е знак, че смята още да бърбори. След трийсет години постоянно на крак, докато шеташе из хорските домове, глезените й бяха подути от артрит и вечер краката винаги я боляха. Имаше нужда да се прибере и да ги потопи в топла вода с английска сол.

Майерс поглади корема си.

— Май ще трябва да зачестя с физическите тренировки. Никой не иска да има дебел президент.

Дюпре взе чинията и чашата, като се надяваше това да намекне, че е време да си ходи. Той обаче сякаш не забелязваше, че готвачката през цялото време стои с палто.

— Изглеждаш замислена тази вечер. Някак си неспокойна. От известно време ми се виждаш нервна. Какво има?

Тя занесе чашата и чинията на мивката.

— Просто съм уморена, господин Майерс. От сутринта съм на крак, а вече не съм млада. Освен това момчетата пак са направили поразия. Ако един мирува, другите ще измислят някоя беля. Трудно е с четирима синове.

— Представям си. — Майерс се изправи. — Мисля обаче, че те чакат още много тежки дни. Искаш ли да работиш в Белия дом, Кармен?

Тя се усмихна.

— Не, господине, едва ли. Домът ми е тук. Тук ми харесва.

Той се засмя.

— Разбира се. Ето защо имаш тайни от мен.

Тя изпусна чинията в мивката, но не я счупи. Вдигна я и я изплакна.

— Всяка жена си има тайни, господин Майерс. Всеки го знае.

— Обзалагам се, че цялото злато на света няма да те убеди да ми издадеш семейната рецепта за щрудел.

Дюпре поклати глава.

— Не, господине. Не мога да го направя.

Майерс игриво й се закани с пръст.

— Хитруша си ти. Омагьоса стомаха ми и сега съм пристрастен към щрудела ти като баща си. Но не си мисли, че ще се откажа. Много съм упорит и един ден ще открия всички есенции и подправки, които слагаш. Не мога да отида в Белия дом без него.

Дюпре извади две черни ръкавици от джобовете на палтото си.

— Лека нощ, господин Майерс.

Той кимна.

— Лека нощ, Кармен.

* * *

Майерс тръгна по главното стълбище. Спря, за да огледа новия си портрет. Харесваше го. Бе решил да го изобразят усмихнат, защото смяташе, че така изглежда млад и жизнен. През последните години народът избираше все по-млади президенти, черта, която отразяваше изискванията на поста им. Работният ден започваше рано и свършваше късно. На Майерс това не му пречеше. Той лесно се наспиваше. Ако успееше да открадне четири часа сън без прекъсване, смяташе нощта за спокойна. Натоварването през деня изискваше добро съсредоточаване и точно затова последните забежки на Елизабет толкова го ядосаха. Тя много добре знаеше на какво натоварване е подложен. Знаеше го от деня, когато се ожениха. Майерс ясно й бе дал да разбере, че политиката е единственото му призвание, неговата съдба.

На края на стълбите стоеше бодигард. Това напомни на Майерс, че Бутейр още не се е обадил да докладва. Това не му харесваше. Дана Хил беше дръзка. Твърде дръзка. Бе дошла на приема и лично се ръкува с него. Трябваше да й се признае, имаше кураж, но не и достатъчно мозък. Вече нямаше значение. Елизабет знаеше истината и нямаше какво повече да се направи. Всичко бе добре планирано. Джеймс Хил беше мъртъв. Двамата мъже, които Бутейр изпрати да го ограбят — също. Обицата беше у Дана Хил. Можеше да си я задържи, ако иска. При все това нещо не му харесваше в тази кучка. Явно не си знаеше мястото. В това отношение Бутейр не беше оправдал очакванията му. Трябваше да я убие, но още не беше късно да поставят Дана Хил на мястото й. Майерс имаше власт да го направи.

Докато стъпваше по килима в коридора, се замисли как ли ще се чувства да се разхожда по пантофи и халат из Белия дом. Не вярваше да изпита някаква неувереност. В крайна сметка това щеше да е домът му. В къщата си можеше да се облича, както си поиска. Някъде беше чел, че Линдън Джонсън заседавал с екипа си в тоалетната. Според пресата това било ярък израз на мегаломанията му — той изпитвал нужда да унижава подчинените си. Майерс не беше на това мнение. Джонсън не е имал достатъчно време, за да се облекчи на спокойствие, а подчинените му е трябвало да осъзнаят, че не могат да се сравняват с президента на Съединените щати. Така ги е държал в подчинение. По същата причина Майерс настояваше всеки ден да има пресен щрудел, независимо дали ще го яде или не. Обикновените граждани можеха да ядат вчерашен сладкиш. Не и президентът.

Тази вечер Кармен бе надминала себе си. Топлината от стомаха му пълзеше към слабините и той си представи Елизабет, ухаеща на цветя и облечена с бялата дантелена нощница, която бе поръчал специално за такива случаи. Усмихна се. Съпругата му все още бе красавица. Той имаше всичко, което му се полагаше. Навремето около нея се увъртаха много ухажори, но той грабна апетитната хапка. Закрачи по-бързо. Все още изпитваше неповторимо удоволствие да се люби с нея. В колежа приемаше младостта и жизнеността й като даденост, но най-трудното се оказа да я държи под контрол. Тя му въртеше номера, за да изпита любовта му, просеше си наказанието, за да получи доказателство, че той още я обича. Вече не можеше да се съмнява. Бе допуснала грешка, жестока грешка, но той искрено й прощаваше. Какво друго можеше да направи? Да се разведе? При тези обстоятелства и дума не можеше да става.

Майерс влезе в будоара и тръгна към затворената врата на спалнята. Под вратата прозираше светлина. Тя го чакаше, както й беше наредил. Отвори вратата, вътре нежно звучеше музика. Лампите с формата на свещи хвърляха меко сияние върху леглото, точно както той обичаше. Ала леглото беше празно. Чаршафите бяха събрани на купчина по средата. Той се приближи до вратата на банята, понечи да почука, но чу шуртене на вода. Жена му обичаше да напълни ваната до нивото на раменете си, да се отпусне в топлата вода и да лежи понякога цял час. Майерс погледна часовника си. Беше късно, но той реши да не я прекъсва. Помисли си да извика прислугата да сменят чаршафите, но сам ги оправи и ги подпъхна отстрани. Оправи възглавниците и ги подреди. После седна на дивана до прозореца, взе последния брой на „Нюзуик“ и си сложи очилата.

След десет минути хвърли списанието върху масичката от тиково дърво, изправи се и огледа стаята. Спеше му се и вече не му се правеше нищо. Вдигна директния телефон на охраната.

— Кой е там?

— Гарт Шлемлайн, господин сенаторе.

— Питър Бутейр обаждал ли се е?

— Не, господин сенаторе, още не.

Майерс потърка брадичката си. Вече повече от четирийсет и осем часа нямаше вести от Бутейр. За наемника не беше необичайно да изчезва за дълго време и да се появява едва след като изпълни задачата, но този път не изглеждаше да е така.

— Наредих да проверите в апартамента му. Какво направихте?

— Задачата е изпълнена, господин сенатор. Управителят на сградата не го е виждал напоследък. Апартаментът му бил почти празен.

Майерс си пое дълбоко дъх.

— Каза също, че по-рано същата вечер са идвали сестрата на Бутейр и един детектив. Нашите хора са ги изпуснали за…

— Сестра ли?

— Да, господине.

— Той няма… — Майерс не се доизказа.

— Моля?

Майерс се втренчи във вратата на банята.

— Продължавайте да го търсите. Искам да ми се докладва веднага щом се появи. Няма значение по кое време на денонощието.

Затвори, отиде при вратата на банята и почука.

— Елизабет?

Никой не отговори. Той допря ухо до вратата.

— Елизабет?

Чуваше се само шуртене на вода. Майерс натисна месинговата дръжка. Беше заключено.

— Елизабет!

Отиде при тоалетната масичка и потърси резервния ключ, но го нямаше. Тя го беше взела. Той заудря по вратата.

— Елизабет!

Усети влага през подметките на пантофите си. Отдръпна се и видя, че килимът до вратата е потъмнял.

— Елизабет, отвори вратата. Елизабет!

Отдръпна се и блъсна с все сила вратата с рамо, но тя беше масивна и не подаде. Изблъска я още няколко пъти, като викаше името на жена си, гневът му нарастваше. Вдигна слушалката на телефона и изкрещя:

— Някой да дойде! Веднага!

След броени секунди в спалнята нахлуха двама служители от охраната. Той посочи вратата и заповяда:

— Разбийте я!

Бодигардовете се огледаха объркано.

— Искате да…

— Разбийте вратата, по дяволите!

По-едрият от двамата се приближи и пробва дръжката.

— Заключена е, глупако! — изкрещя Майерс.

Мъжът се отдръпна и блъсна вратата с рамо. Тя не помръдна. Той пак отстъпи назад, завъртя се за по-голяма сила и я ритна над бравата. Тя се разклати, но не подаде. Вторият ритник имаше подобен ефект.

— Не става…

— Донеси нещо! — изкрещя Майерс на втория бодигард.

След няколко минути, през които той ту гневно крачеше из стаята, ту блъскаше вратата и викаше жена си, охранителите отново се появиха; единият носеше тежък чук.

— Хайде! — нареди им Майерс, когато видя, че се колебаят.

Бодигардът удари дръжката с чука. Вратата се разклати. При втория удар дървото подаде. При третия, вратата се отвори със замах и от помещението изскочи облак топла пара. Майерс изблъска двамата мъже и се втурна вътре. От огледалата капеше влага, водата преливаше върху мраморния под, но във ваната нямаше никого.

Майерс хукна по коридора, следван от двамата охранители. Трети стоеше пред кабинета на Елизабет Адамс.

— Помоли да не я безпокоят.

Майерс го блъсна настрана и пробва вратата. Беше заключена.

— Кога дойде?

— Преди трийсетина минути, господине.

Майерс потропа.

— Елизабет, отвори!

Никой не отговори.

Той заблъска по-ожесточено и закрещя:

— Елизабет, отвори проклетата врата!

Отдръпна се и направи знак на бодигарда с чука.

— Разбий я.

Мъжагата замахна и след няколко удара вратата се отвори. Също като банята стаята беше празна. Майерс гневно се обърна към бодигарда, който беше пазил вратата:

— Къде е, по дяволите?

— Не знам…

— Не я ли видя да излиза?

— Не, господине, вратата беше затворена през цялото време.

— През цялото време ли стоя тук?

Бодигардът кимна.

— Да, господине. Попитах госпожа Майерс какво ще прави толкова късно. Отговори ми, че не можела да заспи. Искала да поработи и нареди никой да не я безпокои. Помоли ме да пазя пред вратата.

Майерс прокара ръка през лицето си и затвори очи.

— Как тогава е изчезнала, по дяволите? Да не се е изпарила?

Мъжът мълчеше.

— Отговори ми! — закрещя сенаторът. — Зададох ти въпрос! Как се е измъкнала?

Заоглежда празното помещение. Този въпрос по отношение на връзката й с Джеймс Хил го измъчваше най-много. Как е успявала да се измъква от имението? Питър Бутейр бе установил, че Елизабет излиза, когато Майерс пътува. С Джеймс Хил се срещали в някаква барака в планината, а веднъж-два пъти в дома му в Грийн Лейк. Веднъж дори наели стая в крайпътен мотел като гимназисти, неспособни да удържат юношеската си страст. Той не се съмняваше, че излезе ли от имението, дегизирана с перука и обикновени дрехи, съпругата му може да мине незабелязана сред хората. Дори някой да я познаеше, нямаше да повярва, че е тя. Бутейр така и не успя да разкрие как Елизабет се е измъквала незабелязано.

— Има втори изход — отбеляза бодигардът.

Майерс се обърна.

— Какво?

— Кабинетът има втори изход. — Посочи. — В тази стена има врата, точно под портрета на госпожа Майерс.

За момент Майерс остана втренчен в телохранителя. Лишеното от прозорци помещение бе предназначено за прислугата, но Елизабет го беше избрала за кабинет. Той винаги бе недоумявал защо го предпочита пред други, много по-удобни стаи. Под портрета имаше скрита ръчка. Натисна я и скритата врата се отвори към мрачно стълбище.

— Мислех, че знаете — измънка телохранителят.

— Разбира се, че знам — изсъска Майерс. Слезе по стълбището. Долу имаше врата, която излизаше в килера. От другата страна входът бе скрит зад полици с хранителни продукти. Майерс влезе в кухнята, където преди малко бе хапвал щрудел. Отдясно бяха стаята за преобличане на прислугата и задният вход за кухнята.

— Предупреди охраната на главния вход. Искам да разбера дали е излязла от имението — изсъска през зъби сенаторът.

Вдиша дълбоко. Елизабет бе такова дете. Проклет дебил.

— Колата на госпожа Майерс е още там, господин сенаторе — докладва бодигардът. — Само камериерката е излизала.

— Претърсете горния етаж. Уверете се, че не е в някоя от другите стаи.

Бодигардовете се качиха горе. Майерс тръгна към вратата, но изведнъж спря. В умивалника още стояха полупразната му чаша от млякото и чинийката. Кармен никога не оставяше съдовете неизмити. Не би го направила, освен ако не е бързала. Той натисна няколко трохи, обърна се и пак огледа скритото стълбище.

— Кучка!