Робърт Дугони
Необходими жертви (13)

13.

Дана седеше на предната скамейка в катедралата „Сейнт Марк“ и стискаше ръката на майка си. Моли бе от другата й страна, между нея и Грант. Шестима бивши колеги на Джеймс от фирмата и Сиатълския университет внесоха ковчега му — затворен, както беше и на поклонението предишния ден. В тъмния храм миришеше на тамян, само откъслечни хлипания и покашляния нарушаваха тържествената тишина. Навън небето бе тъмносиво и през витражите проникваше малко светлина. Свещите на олтара потрепваха от недоловимо течение. Отзад, облечен в зелено и бяло, свещеникът — полски емигрант с трудно за произнасяне име и силен акцент, от който думите му още по-трудно се разбираха — мърмореше под носа си. Дана премисляше всичко, което се беше случило през изминалите дни.

Уикендът бе минал мъчително бавно, макар че тя постоянно бе в движение. Минутите минаваха неусетно, прерастваха в часове, часовете — в дни. Почти не спеше и не се хранеше, мислеше много за миналото и се стараеше да не мисли за бъдещето. Настоящето бе достатъчно тежко. Толкова се беше вглъбила в задачите, че съвсем забрави за биопсията. В един момент по навик провери съобщенията си в службата и узна, че доктор Нийл я е търсила в петък следобед. Името на лекарката я накара да настръхне. Нийл обаче й се обаждаше само да съобщи, че в лабораторията са се забавили и резултатите няма да излязат преди понеделник.

Свещеникът подкани всички да седнат. Погледна я. По-рано, когато обсъждаха подробностите около погребението, той я помоли да му каже няколко неща за брат си, за да може да говори за него на церемонията. Тя започна да съставя списък, но после размисли. Не искаше последните думи за брат й да бъдат изречени от чужд човек, който дори не го е познавал.

Каза на свещеника, че сама ще произнесе надгробното слово и когато той изказа опасенията си, че може би ще й бъде твърде тежко, тя заяви:

— Ще се справя. Заради брат си.

Сега пусна ръката на майка си и се изправи, качи се на издигнатия подиум, нагласи микрофона и погледна морето от черни костюми и мрачни лица. Сред еднообразното сиво забеляза цветно петно от млади хора с по-светли якета, панталони и рокли, с лица, все още незагрозени от бръчки, и коси, все още неизпъстрени с бели косми. Предположи, че са студенти на Джеймс.

Постави на катедрата листата с предварително напечатан текст и прочисти гърлото си. Дълго бе умувала какво да говори — как в петнайсет минути да обобщи трийсет и трите години от живота на един човек. Клишетата нямаше да й помогнат. Не можеше да каже, че това е триумф на живота — повече би подхождало на погребение на старец. Не можеше да каже, че Джеймс се е освободил от неизлечимо страдание, жестока болест или е станал жертва на жесток, трагичен инцидент. Брат й бе убит, хладнокръвно пребит до смърт. Някой бе отнел живота му, сложил край на съществуването му, беше го смачкал като мравка. Мисълта, че брат й съвсем наскоро бе започнал нов живот, засилваше болката й. Никога нямаше да го приеме. Полицията упорито твърдеше, че Джеймс е бил убит при опит за обир. Казваха, че Лорънс Кинг и съучастникът му, двама закоравели престъпници, нахълтали в дома на брат й, за да го оберат, и го убили, след като ги заварил на местопрестъплението. Твърдяха, че такива неща се случвали много често. Отнасяло се за какво ли не — за пари, наркотици, дреболии като заето място за паркиране, за нищожни суми колкото за един хамбургер. Просто не се случвало често при средната и висшата класа в предградията, населени с бели. Точно това я притесняваше.

Адвокатският нюх я караше да се замисли над фактите, да ги анализира, да ги събере в последователна теория, но подробностите около смъртта на брат й все още бяха неясни. Нямаше логично обяснение, а при правосъдието, ако нямаш правдоподобна версия, значи някой факт липсва или някой лъже. Защо Лорънс Кинг ще ограбва брат й, след като е бил пуснат под гаранция и е трябвало да внимава. Ако е бил готов да рискува да прекара остатъка от живота си зад решетките, защо не е избрал по-богат квартал, където е било по-вероятно да открадне нещо ценно? Нямаше логика.

И така, застанала на подиума в сумрачната зала, тя се почувства странно спокойна. Стомахът й се свиваше не от тревога, а от емоция, която я накара да стисне зъби и да заговори с решителен глас. Тази емоция я изненада. Дойде неочаквано, сякаш се появи от скръбта. Обзе я, когато Дана осъзна, че Лорънс Кинг не просто е убил брат й, а че е отнел част от нейния живот, от живота на Моли и на всеки в тази църква, който е познавал Джеймс. Това я разгневи. Дяволски я разгневи. Джеймс бе имал смелостта да направи онова, за което тя никога не би се престрашила. Беше се опълчил срещу страховете си и очакванията на всички около него и ги бе пратил по дяволите. Отказа се от адвокатската кариера и възвърна живота си, но го загуби заради един двоен неудачник. Ето защо в момента, когато завърши речта си, Дана осъзна, че най-добрият начин да почете паметта на брат си е не като говори за миналото и се самосъжалява. Спомените нямаше да я успокоят и да отговорят на въпросите й. Не. Най-добрият начин бе да открие какво е станало с брат й и защо. Може би по тази причина, след като обобщи последните си думи, доволна, че не заплака, тя избра да насочи погледа си върху едно точно определено лице, предпоследното отляво на предната скамейка. Лицето на детектив Майкъл Логан.

* * *

Дана тръгна към кухнята. Макар че движението й имаше някаква цел, тя се чувстваше замаяна сред морето от познати и не толкова познати лица. Алкохолът се лееше. Храната бе поднесена на шведска маса. Беше твърде много, но с майка й не можеше да се спори. Дана така и не проумя идеята на ирландските погребения. Изглеждаха странен повод за събиране на роднини и приятели, които иначе рядко се виждат. На всеки две-три крачки някой й изказваше съболезнованията си, уверяваше я колко му е мъчно или колко му е харесало словото й. Тя се усмихваше, благодареше им, че са дошли, и продължаваше нататък.

Кухнята бе нейното убежище. Тя спря за малко да се поуспокои, после излезе на терасата. Гостите минаваха в редица покрай масите и пълнеха чиниите си със студени закуски, топла лазаня, пушена сьомга, салати, плодове и питки. Обиколи басейна и се приближи до Грант, който разговаряше с един от партньорите в „Дилън и Блок“. Лицето му бе в сянка от дърветата, които ограждаха имението от тази страна. Облаците се бяха разкъсали и слънцето се показваше. Грант обсъждаше фактите в случая „Нелсън“, колосалните суми, замесени в процеса. Грант никога не пропускаше възможност да се похвали. Наблизо на сгъваеми столове седяха Моли и Мария, дългогодишната им детегледачка. С тъмносинята рокля с дантелена якичка, лачените обувки и белите чорапки момиченцето приличаше на порцеланова кукла.

Когато се приближи, Дана чу адвокатът от „Дилън и Блок“ да казва:

— Бил Нелсън не беше ли обвинен в пране на пари?

Грант се наежи:

— Обвиненията бяха оттеглени, а по-късно се установи, че разследването било възбудено по настояване на един от главните конкуренти на Нелсън.

— Май не беше само това — настоя другият адвокат. — Чух намеци за застрахователна измама.

Грант поклати глава.

— Всичко беше скалъпено. Абсолютно неоснователни обвинения.

Дана понечи да ги прекъсне, но някой докосна ръката й. Тя се обърна и видя пооплешивял мъж с брада и очила с метални рамки.

— Дана?

По изражението й сигурно пролича, че няма ни най-малка представа кой е този човек, но той бързо я измъкна от конфузната ситуация:

— Брайън. Брайън Грифин от съседната къща.

Тя си го представи с коса, без брада и без очила.

— Брайън, разбира се.

Той се усмихна.

— Явно малко съм се променил.

— Не — възрази тя, но не успя да скрие смущението си, че е забравила лицето, което с брат си бяха виждали почти всеки ден в детските си години. — Извинявай. Не те познах.

— Имах повече косми по главата и не толкова по брадичката, когато бях на тринайсет.

Тя докосна брадата му.

— Харесва ми. Отива ти.

Той потърка голото си теме.

— Реших, че това яйце има нужда от малко повече косми. — Усмихна се тъжно и очите му се насълзиха. — Съжалявам за Джеймс, Дана. Ужасно съжалявам.

Тя кимна.

— Благодаря, че дойде, Брайън.

— Ще ми бъде мъчно без него. Едва се беше върнал сред нас и пак си отиде. Всички в университета са потресени.

Дана се огледа и осъзна, че Грифин е с групата на Сиатълския университет.

— И ти ли преподаваш право?

— Водя лекции по данъчно право.

— Значи ти си убедил Джеймс да стане преподавател.

Грифин кимна.

— Не ми се наложи да го убеждавам дълго.

— Той спомена за някакъв приятел, но не каза името.

— Преподавам от четиринайсет години. Реших, че бизнесът не ми е по сърце. С Джеймс се засякохме на един семинар по управление на недвижими имоти и нещата сами потръгнаха.

— Недвижими имоти и данъчно право, винаги си имал слабост към числата, Брайън.

— Когато се освободи преподавателско място, аз му се обадих и го препоръчах. Джеймс бе прекрасен преподавател, беше му в кръвта. Студентите го уважаваха. Затова пожелаха да дойдат. Надявам се, че няма проблем.

— Разбира се, че няма. Прекрасно е.

— Аз нямам практика във воденето на дела, но Джеймс с готовност споделяше опита си. — Грифин се загледа към басейна. — Навремето идвах в този двор всеки божи ден. След това почти две десетилетия не бях стъпвал тук. Как лети времето, Дана! — Отпи бира от чашата си. — Хайде, не искам да те занимавам. Знам, че моментът не е подходящ за спомени. Ще ми се обадиш ли някой ден все пак?

Дана го прегърна.

— Разбира се, Брайън. Отново ти благодаря, че дойде.

Понечи да отиде при Грант, но забеляза няколко млади студентки в групичката, от която се беше отделил Грифин. Лицата им все още не бяха загрозени от бръчки, бедрата им бяха стройни.

— Брайън?

Той се върна.

— Би ли ми отговорил на няколко въпроса.

— Разбира се, Дана, стига да мога. Казвай.

— Ами, Джеймс започна съвършено нов живот, в който аз вече нямах място.

— Ти винаги си била неразделна част от живота му, Дана.

— Знаеш ли дали Джеймс е излизал с жена, дали е имал гадже.

Той се усмихна.

— Не съм сигурен, че мога да ти отговоря на този въпрос.

— Не те разбирам.

— Брат ти много ревниво пазеше някои лични тайни. Това бе една от тях.

— Ти обаче мислиш, че е имал приятелка.

— Да, така мисля.

— Знаеш ли коя?

— Някои случайно изпуснати думи от Джеймс ме наведоха на мисълта, че има връзка. Все пак ми се иска да вярвам, че разводът ми не ме е направил толкова безразличен, че да не мога да позная кога един мъж е влюбен.

— Влюбен? Толкова сериозно ли беше?

Грифин пак се усмихна.

— Очите му блестяха и лицето му придобиваше онова глуповато изражение, както в гимназията, когато видеше Мери Джо Уорнър.

— Не е ходил с нея, надявам се.

— С Мери Джо ли? — Той се изсмя. — Не. Доколкото знам, тя живее в Портланд и има шест деца. Не знам с кого е излизал Джеймс, но определено имаше приятелка. Защо питаш?

— Просто ми е любопитно. Дали е казал на друг за нея?

Грифин пак се усмихна.

— Дана, брат ти те обичаше повече от всеки друг човек на този свят с изключение на момиченцето, което седи на онзи стол. Ако ти не знаеш коя е била приятелката му, никой не знае.

Отново му благодари, че е дошъл. Обърна се и се блъсна в Грант, който тъкмо бе изпил уискито си и бършеше устата си със салфетка. Той й подаде пластмасова чашка и празна чиния.

— Кой беше този? — попита, като се вгледа в Грифин.

— Наш приятел с Джеймс. Израснали сме заедно.

— Трябва да се преоблека. Време е да тръгвам за летището. Самолетът ми е след два часа. Ще отседна в „Мариот“, в центъра на Чикаго. Оставил съм номера на хладилника. Стискай палци.

— Късмет.

Той се наведе и набързо я целуна по устата.

— Ще ти се обадя, когато се поосвободя. Ще се справиш ли без мен?

Тя кимна. Тя беше Дана. Щеше да се справи. Това бе ролята й в живота, да се справя с всичко. Той стисна раменете й. После се обърна и излезе през задната врата на двора.

* * *

По-късно, когато всички си отидоха, Дана избърса кухненския плот и остави гъбата в умивалника. Край. След четири дни препускане изведнъж нямаше какво да прави. Спомни си същия момент след погребението на баща си, когато приятелите и роднините си тръгнаха, за да продължат нормалния си живот. Останаха само тя и майка й, сами със скръбта. Животът им се беше променил завинаги.

Дана излезе от кухнята, изключи лампата в антрето и се качи по стълбите. Горе чу тихия глас на майка си, идваше от стаята, в която Дана бе спала като дете:

Мило, мило, не плачи.

Пак ще дойде мама призори.

И с усмивка пак ще започне денят.

Пак щастлива ще си на сутринта.

Дана надникна през открехнатата врата. Розовият лампион хвърляше мека светлина върху леглото, майка й седеше облегната на таблата, държеше Моли в скута си и разресваше косата й. Момиченцето седеше с кръстосани крака и държеше отворена книжка пред себе си. Навеждаше все по-ниско глава и очите му се затваряха при всяко прокарване на четката през косата му. Тапетите в стаята и балдахинът на леглото все още бяха в бледорозово. Шкафът бе претъпкан с детски книжки, а от отворен стар куфар се подаваха разни плюшени животни. Майка й бе изпразнила всички стаи в къщата освен тези на Дана и Джеймс. Пазеше ги с надеждата да се напълнят с много внуци. Дана се замисли, че стаята е идеална за малко момиченце, макар че когато поотрасна, я смяташе за прекалено натруфена. Искаше да лудува с Джеймс и приятелите му, да спортува, да бере боровинки, да язди. След като завърши колеж и заяви, че иска да следва право, баща й я изгледа, сякаш беше полудяла.

— Защо? — попита я.

— Искам да стана адвокат — жлъчно отговори тя.

— Правото е ревнива любовница — отбеляза лаконично той, макар че очевидно му се искаше да я разубеждава още.

Дана затвори очи и си се представи седнала на леглото, загледана в рисунката на Снежанка. Преброи внимателно леглата, купичките на масата, лъжичките, за да се увери, че са точно седем, за да има за всяко джудже. Почувства нежното докосване на четката, докато майка й разресва косата й, ритмично, в такт с приспивната песничка. По някое време чуваха шум от кола в двора, отваряне на входната врата, стъпките на баща й по стълбите. Тя вдигаше очи и го виждаше на последното стъпало, загледан в тях, но сякаш не смееше да прекрачи през прага.

Майка й продължаваше да разресва косата й.

— Искаш ли нещо за ядене?

— Хапнах в кантората.

— Свърши ли всичко, което трябваше?

— Не всичко.

— Джеймс те чакаше.

— Ще мина да го завия.

Майка й оставяше четката на нощното шкафче, затваряше книгата, завиваше Дана, после се навеждаше и я целуваше по двете бузи, по нослето, челото и накрая по устните. Тогава тя усещаше влага по страните й и виждаше сълзи в очите й.

— Защо плачеш, мамо?

Майка й отново я целуваше и прошепваше в ухото й:

— Защото много те обичам, слънчице.

— Защо плачеш, мамо?

Моли бе отворила очи и я гледаше от леглото. Дана се усмихна, избърса сълзите и влезе. Майка й продължи да разресва косата на дъщеря й. Дана се наведе и целуна Моли по двете бузи, по нослето, челото и накрая — по устните.

— Защото много те обичам — прошепна в ухото й.