Робърт Дугони
Необходими жертви (39)

39.

Когато Дана влезе в кабинета му на четвъртия етаж на юридическия факултет в Сиатълския университет, Брайън Грифин се изправи и на лицето му се изписа тревога. Изражението и първият му въпрос й подсказаха, че топлият душ и новите дрехи не са прикрили следите от преживяното.

— Дана, какво е станало?

Загрижеността му бе съвсем оправдана, имайки предвид състоянието й. Тя не знаеше какво изпитва човек, когато го връхлети камион, но не можеше да си представи да се чувства по-зле от сега. Паренето от раната на челото бе преминало в тъпа пулсираща болка, която двата аспирина не бяха намалили. Виеше й се свят. Ръцете и краката я боляха от драскотините и изгарянията, дишането й беше затруднено — болката в гърдите й от време на време ставаше непоносима.

Логан влезе след нея и Дана го представи:

— Това е един колега, Майкъл Логан. Помолих го да ме докара.

— Чакайте да освободя стол да седнете — измърмори Грифин и започна да събира купчината книжа от втория от двата стола при вратата.

Логан махна с ръка.

— Недейте. Предпочитам да стоя прав.

Грифин затвори вратата и тесният кабинет сякаш още се смали. Беше наполовина на един адвокатски кабинет в „Стронг и Търмонд“. Дана никога не беше посещавала брат си в кабинета му. Очакваше широки академични зали със скъпа тъмна дървена облицовка и полилеи, но юридическият факултет беше нова сграда от тухли и много стъкло. Вътрешният дизайн бе съвременен, със светла ламперия и килими в добре осветените коридори. Бюрото на Грифин бе с формата на подкова, свързано със секция с юридическа литература, която стигаше до тавана. На стената, където в един адвокатски кабинет по принцип висят дипломи и професионални удостоверения, имаше снимки на Грифин с красива червенокоса жена, вероятно бившата му съпруга.

— Какво е станало? — повтори въпроса си той, като се отдръпна, за да може Дана да седне.

— Катастрофирах.

Грифин отиде от вътрешната страна на подковата, за да направи място на Логан. Прозорците, гледащи към двора на факултета, останаха зад гърба му.

— Добре ли си?

— От колата ми вече нищо не става, но аз съм добре. — Тя погледна Логан, като се надяваше, че това ще оправдае присъствието му. — Лекарите ме посъветваха да не шофирам няколко дни. От лекарствата ми се приспива. Но ти ме познаваш, Брайън. Аз съм работохоличка. Трябва да се печели.

Той смаяно поклати глава.

— Боже мой, кога се случи?

— Вчера — отговори тя, без да споменава подробности. — Изглеждам по-зле, отколкото съм всъщност. Цялата вина беше моя.

— Нали Моли не е била с теб?

— Не, слава богу. Сама бях.

— Само това ти липсваше — поклати глава Грифин. — Само това ти липсваше. Мога ли да ти помогна с нещо?

Единственият човек, за когото Дана предполагаше, че има за брат й повече информация от нея, бе Брайън Грифин. Знаеше какво е да прекарваш по десет-дванайсет часа с колеги. След известно време опознаваш човека до теб, все едно сте съпрузи. Предполагаше, че двамата са прекарвали много време заедно. Кабинетите им бяха само през две врати.

Статията бе излязла на първа страница в раздела за местни новини на „Сиатъл Поуст Интелидженсър“. Дана си я спомняше само защото видя името на юридическия факултет и прочете специално нещата, свързани с брат й. Самата статия беше скучна. Тя не се беше замисляла за нея, докато не се качи в самолета от Хаваите и не започна да размишлява как Джеймс се е запознал с жената на сенатора. По-късно намери статията в Интернет и отпечата едно копие за Логан.

Грифин извади от джоба си червена кърпичка и започна да бърше очилата си с нея.

— Сега ли искаш да обсъдим наследството на Джеймс?

— Не, Брайън, интересува ме друго. Трябваше да ти се обадя, извинявай, че идвам така.

— Няма защо. Какво има?

— Ами, кантората ми прави семинар за жените адвокатки в Сиатъл и аз съм в организационния комитет — обясни тя, като се стараеше да говори убедително. — Спомних си една статия от „Сиатъл Таймс“ за някаква реч на Елизабет Майерс във факултета.

Грифин кимна.

— Беше голяма изненада за нас. Тя няма много публични изяви.

— Така знам и аз. Иска ми се да разбера как сте я привлекли.

Чу се звън. Логан извади мобилния си телефон.

— Ще говоря навън — обяви и излезе.

Дана пак се обърна към Грифин. Той се усмихваше и за момент й се стори, че ще я попита какво всъщност иска да знае. Тя се опита да прикрие смущението си с друг въпрос:

— Нещо станало ли е?

— Извинявай… — Грифин се изсмя, довърши бърсането на очилата и си ги сложи. — Когато се сетя за Джеймс, си представям, че и ти си сред нас, Дана. Понякога забравям, че не си участвала в лудориите ни. Не я помниш, нали?

— Кого?

— Елизабет Майерс. Елизабет Адамс.

Дана поклати глава. Името не й беше познато.

— Беше в общежитието, където живеехме с Джеймс.

Докато следваха, братът и сестрата бяха решили да живеят в различни общежития. Смятаха, че посещаването на едно и също учебно заведение е предостатъчно за близнаци. Докато Грифин говореше, Дана се върна години назад и накрая си представи стройното момиче с ясни сини очи и красива усмивка, застанало в кухнята им.

— Не помниш ли? През първата година от следването Джеймс я доведе у вас на Деня на благодарността. Всъщност беше поканил и съквартирантката й. Не си ли спомняш?

Понеже сесията започваше веднага след празника, някои студенти нямаха време да се приберат у дома, а прекарваха Деня на благодарността у приятели.

— Сега изглежда малко по-различно: косата й е по-тъмна и има пластична операция на носа — добави Грифин. — Впрочем не проумявам защо се подложи на това и защо винаги носи тъмни очила. Предполагам, за да прилича на Джаклин Кенеди.

Елизабет Адамс беше висока, стройна, с дълги крака. Бе влязла в кухнята смело и уверено и предложи да помогне за приготвяне на вечерята, с което веднага спечели сърцето на Кати Хил. Двете си бъбриха с часове, а Джеймс седеше умърлушен като голямо куче, което чака да му подхвърлят кокал. Щом дойде време да вечерят, Дана нарочно се настани между тях. Майка й я накара да се премести.

Грифин се облегна назад и разсеяно започна да си играе с един кламер.

— През първата година в университета живееше точно срещу нашата стая в общежитието. Все карах брат ти да я покани на среща, но той не искаше да си развалят приятелството. Сигурно се страхуваше, че ако нищо не излезе, ще трябва да я вижда всеки ден до края на годината и да не си говорят. Истината е, че тя го респектираше. По дяволите, тя респектираше всички. Мисля, че беше стигнал до извода, че е по-добре да са приятели, отколкото да й е бивше гадже. — Престана да върти кламера между пръстите си и погледна снимката на стената. — След като се ожених за гаджето си от колежа, от опит мога да кажа, че е имал известно право. Когато Джеймс събра кураж да я покани на среща, Елизабет вече беше знаменитост. Всички момчета в общежитията я познаваха или искаха да се запознаят с нея, включително Робърт Майерс. — Той остави кламера. — Брат ти поне не беше изместен от някоя задръстена мижитурка. Малко хора могат да се похвалят, че гаджето им е било отнето от бъдещ президент.

Дана слушаше като занемяла, но се почувства длъжна да каже нещо:

— Да, не са много хората, които могат да го кажат.

— След като тръгна с Майерс, Елизабет почти не се появяваше. До края на годината я виждахме изключително рядко. После чухме, че се отказала от следването, отишла с него в Харвард и на следващата година се оженили. Но не бяхме сигурни, докато не се върнаха в Сиатъл.

— Как я убедихте да изнесе реч тук?

— Имахме програма за студентки по право. С Джеймс бяхме в организационния комитет. На едно от заседанията той просто ме погледна и попита какво ще кажа да поканим Елизабет Адамс. Помислих, че се шегува, но на всички други идеята им допадна. Убедиха го да направи онова, което аз от двайсет години съм се опитвал.

— Значи Джеймс й се обади, така ли?

Грифин кимна.

— Беше още зелен: разговарял със секретарката й. Но Елизабет беше невероятна. Телефонирала му и лично приела поканата. — Той се наведе напред и опря лактите си на бюрото. — Във вестниците я критикуват, че била повърхностна, но не така се показа тук.

Дана също нямаше такова впечатление от нея.

— За нас си беше същата Елизабет от едно време — продължи Грифин. — Речта й беше стегната и съдържателна. Останах с впечатление, че истински се забавлява.

Дана погледна снимката на стената. Разпозна брат си сред тълпата от официално облечени абсолвенти на фона на червената тухлена сграда на Вашингтонския университет. Когато пак погледна Грифин, той я наблюдаваше с присвити очи, сякаш бе прозрял истината въпреки жалкото оправдание, с което беше дошла. Вероятно си спомни разговора им край басейна след погребението на Джеймс.

— Защо ми задаваш тези въпроси, Дана?

Вратата се отвори и Логан надникна в стаята.

— Трябва да тръгвам. Свършихте ли?

Доволна от намесата му, Дана стана. Стисна ръката на Грифин и нежно го прегърна.

— Много ти благодаря за помощта, Брайън.

— Ако имаш нужда от още нещо…

Тя поклати глава.

— Ще се справя. Така е по-добре — добави, като се надяваше да го успокои. — Ще ти се обадя за завещанието.

Логан я изчака в коридора. Когато тя излезе, Грифин я последва.

— Дана? Наред ли е всичко?

Тя кимна.

— Да, Брайън. Ще се погрижа всичко да е наред.

* * *

Слязоха по стълбите. Логан я придържаше за лакътя. Когато излизаха от сградата на факултета, болката преряза гърдите й, сякаш счупено ребро се заби в белия й дроб, тя остана без дъх. Наложи се да спре.

— Защо ме пришпорваш така?

Логан пусна лакътя й.

— Извинявай. Някой се е обадил в участъка и е предложил да даде информация за убийството на Лорънс Кинг. Иска да разговаря с мен.

Погледът й се премрежи и един кичур падна над очите й.

— Кой е този човек?

— Не каза името си.

— Каза ли за какво става дума? Спомена ли какво знае?

— Не.

Логан пак я хвана за лакътя и й помогна да пресече Дванайсета улица, където бяха спрели пред едно кафене „Старбъкс“.

— Каза, че прочел за убийството във вестника и искал да говори с детектива, който води разследването.

Дана спря и той отвори вратата й.

— Внимавай, Майк.

Той кимна, после й помогна да се качи в колата.

— Уговорихме си среща в един ресторант в центъра, на обществено място. Не искам да ме чака, стори ми се доста уплашен.

— Тя е била — изрече Дана, като го погледна в очите. — Била е Елизабет Адамс.

— Подслушах разговора ви от коридора. Засега обаче нямаме нито един свидетел, който да го потвърди, а без това нищо не можем да направим. Ето защо този човек е много важен.

Той затвори вратата от нейната страна и се качи на шофьорското място.

— Къде ви е срещата?

— В рибния ресторант „Маккормик“ на Четвърто Авеню. Точно в дванайсет часа. — Погледна часовника си. — А преди това трябва да те закарам у майка ти.

Това означаваше да минат по моста на източния бряг на езерото и после да се върне в града. Щеше да му отнеме най-малко половин час.

— Идвам с теб — заяви тя.

Логан поклати глава.

— Иска да разговаряме насаме.

— Тогава ще те чакам в колата. Все още не искам майка ми да ме види така, Майк.

Той поклати глава, макар че явно разбираше нежеланието й да се появи така пред майка си.

— Не знам колко време ще отнеме, а ти трябва да си почиваш. Мисля, че се чувстваш много зле. — Замисли се. — Чакай, хрумна ми как ще спестим време.

Натисна педала и потегли по Дванайсета улица, после зави по шосе 90 на изток, към моста. Двигателят забръмча равномерно.

— Не караш накъдето трябва — объркано отбеляза тя. — Центърът е в другата посока.

— Не отивам в центъра. Ще те закарам у нас. Там ще можеш да си починеш.