Робърт Дугони
Необходими жертви (19)

19.

В магазина на Рослин се продаваха само основни продукти като сапун, паста за зъби и тоалетна хартия. На витрината имаше изложени антики, като предметите, които бяха видели в бараката. Логан се надяваше продавачът да разпознае Джеймс Хил от снимката, която Дана носеше в портфейла си, но той заяви, че не го е виждал. Излязоха на дъсчения тротоар. Дана се чувстваше като посетител в миньорски град, възстановен като туристическа атракция. С официалното си облекло двамата с Логан изглеждаха съвсем не на място. Захладня и тя притисна ръце до гърдите си.

— Искате ли сакото ми? — предложи Логан.

Тя отказа и отвори вратата на едно кафене. Вътре задрънчаха звънчета и всички клиенти насочиха погледи към тях. Жената зад щанда им даде знак да седнат в сепарето до прозореца с изглед към улицата, където имаше дори коневръз. След малко местните се върнаха към заниманията си и в заведението отново зазвуча мърморене, примесено с подрънкването на прибори и съскането на скарата. Дана подуши миризма на препечен бекон и изведнъж осъзна, че е гладна. Сервитьорката се приближи и им даде по една страничка написано на ръка меню, после се оттегли, като обеща да им донесе кафе. Докато чакаха, Дана позвъни на майка си и я помоли да вземе Моли от детската градина. Наближаваше пет часът, а до Сиатъл имаха поне час и половина път — нямаше да стигне навреме. Майка й почти закрещя от радост. Дана затвори и провери служебния си телефонен секретар. Грант й беше изпратил съобщение, в което отчаяно търсеше оправдание за факта, че в стаята му е имало жена. Твърдеше, че Дана по погрешка е попаднала на служебния апартамент на фирмата, което беше лъжа. Оправданията му само затвърдиха подозренията й.

Когато сервитьорката донесе кафетата, Дана набра номера на хотела в Чикаго. Този път вдигна Грант.

— Хей, Дана, здравей. Казаха ми, че си ме търсила по-рано. Защо не остави съобщение?

— Не исках да те притеснявам — отвърна тя; не й убягна фактът, че той използва думата „казаха“ вместо „тя каза“. — Как мина в съда?

— Трябваше да оставиш съобщение. Тук постоянно сновем между стаите. Документите ни са разхвърлени навсякъде.

Тя затвори очи и си представи как лъжата пробива поредната дупка в хартиеното й сърце. Когато беше малка, баба й използваше едно сърце, изрязано от хартия, за да й покаже как всяка лъжа или лоша дума наранява сърцето на човек, оставя дупка и то се смалява ли, смалява. Дана се почуди колко ли е останало от нейното.

— Как беше в съда? — попита отново.

Въпросът явно изненада Грант и в гласа му прозвуча облекчение:

— Пипнахме ги. Съдията прие осемдесет процента от възраженията ни и отхвърли повечето от техните. Получихме два удара под пояса, но им нанесохме повече поражения, отколкото те на нас.

— Някой говори ли за споразумение?

— Вече не. Оттеглихме предложението си. Майната им. Дадох им възможност да се оттеглят достойно. Сега ще страдат. Хайде, трябва да вървя. Екипът ни се събира за вечеря. Ще работим до късно, така че не ме търси. Ще ти се обадя, когато имам възможност.

— Добре.

— Няма ли да ми пожелаеш късмет.

— Едва ли е необходимо. Не се съмнявам, че късметът ще е на твоя страна.

Дана затвори.

Погледа за известно време през прозореца слънцето, обагрящо върховете в червено и оранжево. Преди здрач градчето изглеждаше по-мрачно.

— Наред ли е всичко? — попита Логан, вдигнал порцелановата чашка пред устните си, докато небрежно преглеждаше менюто.

— Моля?

Той я погледна.

— С дъщеря ви… наред ли е всичко? Трябва ли да се прибирате?

— Не. Всичко е наред, детективе.

— Наричайте ме Майк. — Той остави чашата и менюто. — През деня съм детектив Логан. След работно време съм Майк. Това официално обръщение ме кара да се чувствам стар.

Дана изключи телефона и го прибра в чантичката си. Прегледа менюто, когато сервитьорката се върна, за да вземе поръчката им.

— Как сте? — поинтересува се тя.

Носеше блуза без ръкави и ръцете й изглеждаха твърде мускулести за петдесетгодишна жена. Дънките й бяха плътно прилепнали по бедрата, а на врата й висеше пъстра огърлица от стъклени мъниста. Погледна за кратко към плота, за да види дали от кухнята са изпратили някоя готова поръчка.

— Отлично — отговори Логан.

— Какво ще желаете?

Дана се колебаеше.

— Какво ще препоръчате?

— Пърженото ни пилешко е най-хубавото в щата — не без известна гордост заяви сервитьорката. — Сервираме го с картофи с чеснов сос, салата и хлебче.

Дана се намръщи.

— Нямате ли нещо по-диетично?

Сервитьорката се замисли за малко, след което отговори:

— Мога да ви направя една хубава салата.

Дана кимна.

— Чудесно. Бихте ли донесли олиото и оцета отделно?

Сервитьорката погледна Логан.

— Аз няма да пропусна най-доброто пържено пилешко в щата Вашингтон — заяви той. — Може ли допълнително сос върху картофите?

Тя се усмихна.

— Разбира се.

— Слагайте тогава. — Логан й подаде менюто. — Аромат на щрудел ли надушвам?

— Съвсем пресен. Имате добро обоняние.

— И щруделът ли е най-добрият, който може да се намери в околността?

— Така мисля, но съм пристрастна.

— Ще вземем две парчета след вечерята.

— За мен не — побърза да уточни Дана.

Той намигна на сервитьорката.

— Донесете две все пак. Няма да пропаднат. — Поглади се по корема. — А може би точно това ще стане с тях.

Сервитьорката се засмя.

— След малко ще е готово.

Когато се отдалечи от масата, Дана отбеляза:

— Не ви личи да ядете толкова много.

— По принцип не ям много, но това е едно от малкото обществени места в града. Щом брат ви не е пазарувал от магазина, може би се е отбивал тук да хапне. Може ли пак снимката?

Дана му подаде фотографията, на която Джеймс държеше Моли върху раменете си.

Логан я взе и я постави на масата.

— Защо според вас брат ви е изминавал толкова път, за да идва тук, госпожо Хил?

— Дана… след като вече сме в извънработно време.

— Дана. Хубаво име.

— Благодаря.

Комплиментът й хареса повече, отколкото би трябвало.

— Кръстена ли сте на някого?

— На баба ми. Предполагам, че е идвал, за да се усамоти.

— Сам ли живееше?

Тя разбърка кафето си, поднесе чашата с две ръце към устните си. Отпи и я остави на масата.

— Много добре знаете, че живееше сам.

— Гей ли е бил?

— Джеймс ли? Не.

— Знаете ли коя е била приятелката му?

Погледна го изненадано.

— Не познавам много мъже, които ще изминат толкова път само за романтично усамотяване, Дана. Обикновено, когато мъж си даде толкова труд, за да се скрие от света, винаги е замесена жена. Цветята на масата, книгите на полицата…

— Не. Не знам с коя е излизал.

— Но сте знаели, че е имал любовница.

Тя поклати глава и вдигна чашата си.

— Не. Не знаех, че излиза с жена. Започнах да подозирам едва след като отидох да събера вещите му.

Логан също отпи глътка кафе.

— Попаднали сте на поредната му тайна?

Дана остави чашата, отвори чантичката си и подаде на Логан предмета, който бе намерила под леглото. Детективът изненадано подсвирна. Вдигна обицата. Около голям син камък в кръг бяха подредени малки диаманти, отдолу висеше един по-едър, с форма на сълза. Скъпоценните камъни бяха толкова едри, че отначало Дана ги помисли за изкуствени — украшение, което Джеймс е купил за Моли. След като огледа бижуто по-внимателно обаче, тя се убеди, че са истински.

— Само една ли? — поинтересува се Логан.

Тя кимна.

— Нямаше друга.

— Затова ли гледахте под леглото в бараката?

— Реших да проверя за всеки случай.

— Брат ви сериозно е бил хлътнал.

— Не вярвам той да я е купувал. Прегледах финансовите му документи, но не намерих разписка от бижутериен магазин, нито данни за теглене на значителна сума.

— Значи някой я е забравил, така ли?

— Възможно е.

— Вие обаче не смятате така.

— Обицата е само една, детективе, при това скъпа. Не вярвам някоя жена да забрави такова ценно бижу.

— Може би е бързала и по-късно е установила, че го е загубила.

— Може би.

— Значи не сте подозирали, че брат ви излиза с жена, така ли?

— Не.

— Дали не е на някоя роднина или приятелка?

— Най-близкият му колега от университета не знаеше нищо, а съседката не е виждала никого да го посещава. Попитах я, когато й връщах ключа.

Логан се облегна назад.

— Кога смятахте да ми кажете за обицата?

Дана сви рамене и хвана чашата, сякаш топлеше дланите си.

— Съжалявам. Трябваше да ви кажа.

— Това предизвиква много въпроси, Дана. Има хотели и мотели на много по-малко разстояние от дома му. Ако брат ви е търсел спонтанна близост, със сигурност не е било нужно да идва чак тук. Струва ми се, че не е търсел само уединение. Искал е романтична атмосфера, уют. Това е било много важно за него. Подсказва ми, че не става дума за случайна връзка.

— Може би се е виждал с жена от района.

— В такъв случай нямаше да наема бараката. — Той облегна ръката си на стената на сепарето. — Освен ако жената не е омъжена.

Стомахът й се сви. Тя взе лъжичката си и разсеяно разбърка кафето. Сервитьорката донесе пърженото пилешко и салатата. Картофите бяха полети с изпускащ пара тъмнокафяв сос. Логан стисна обицата в юмрука си и се обърна към жената:

— Права сте. Наистина изглежда превъзходно.

Дана се възхищаваше от чара му. Беше съвсем искрен. Имаше нещо момчешко в него, а и пилешкото наистина изглеждаше добре, особено в сравнение с нейната салата.

— Вие ли сте Фей? — попита детективът, имайки предвид името на заведението.

— Не. Фей е майка ми. — Сервитьорката допълни чашата му с кафе. — Кръстих ресторантчето на нея, защото повечето рецепти са нейни. Аз се казвам Бони. Откъде сте?

— От Сиатъл.

— Изглеждате много добра двойка, ако ми позволите да отбележа.

Дана се засмя.

— Не сме женени.

Каната с кафето застина във въздуха.

— Извинете ме. Винаги си правя прибързани изводи. Просто така изглеждате.

Логан вдигна снимката от масата.

— Аз съм полицай, Бони. Чудя се дали ще можете да ми помогнете.

Бони остана неподвижна.

Логан й показа снимката. Тя я взе и остави каната на масата.

— Виждали ли сте този човек? — попита детективът.

— Може да е бил с брада и по-дълга коса — добави Дана. — Това е брат ми.

Бони се вгледа в снимката, после погледна и Дана.

— Няма нищо нередно, Бони. Това наистина е брат й.

— Има прилика — отбеляза сервитьорката. — Изчезнал ли е? Издирвате ли го?

Дана погледна детектива, който кимна. Обърна се пак към Бони:

— Не. Мъртъв е.

— Мъртъв? Искате да кажете убит?

— Да.

— Боже мили, накъде върви светът?

— Опитваме се да разберем какво е правил през последните шест месеца — обясни Логан.

Тя пак погледна снимката и кимна, първо почти незабележимо, после — по-енергично.

— Да. Да, мисля, че си го спомних. Носеше ли очила?

— Да — отговори Дана.

Сервитьорката описа кръг около окото си.

— Кръгли. Приличаше на писател. Два пъти е идвал, доколкото си спомням. Мил човек. Възпитан. Хубав. Косата му беше по-дълга.

Детективът се усмихна.

— Знаех си, че ще си го спомните. Личи ви, че сте добър физиономист. Сам ли идваше, или в компания?

Бони му върна снимката и постави пръст на устните си. След малко отговори:

— Идваше сам, но в колата може да го е чакал някой.

— Какво искате да кажете? — попита Логан.

— Само минаваше и поръчваше храна за вкъщи. Затова си го спомних. Докато чакаше, разговаряхме. Сега, като се замисля, най-вероятно е поръчвал за двама. Мислите ли, че тя го е убила?

Логан погледна Дана и измърмори:

— Не знаем, Бони. Точно това се опитваме да разберем.