Робърт Дугони
Необходими жертви (12)

12.

Дана стоеше пред входната врата на брат си, броеше дъските и се чудеше защо ги е боядисал в червено. Четири напречни и шест надлъжни дъски. Общо двайсет и четири. Проста сметка. Преброи ги една по една. Двайсет и четири. По колкото и начини да го смяташе, резултатът беше все същият.

Отдръпна се назад и разгледа останалата част от фасадата на дома на брат си. Заръмя, но тя не си направи труда да вдигне качулката на якето си. Бе огледала къщата отвън, когато Джеймс поиска да чуе мнението й, преди да я купи, но не си спомняше да се е заглеждала толкова внимателно и беше сигурна, че вратата не е била червена. След това той все я канеше да се отбие след работа или поне за минута-две през уикенда, когато водеше Моли в зоологическата градина, но тя така и не дойде. Винаги бързаше да вземе дъщеричката си от детската градина, да прибере нещо от химическото чистене, да сготви на Грант или да довърши някоя задача, която Марвин Крокет й измисляше в последния момент. Брат й не й се сърдеше. Никога не я караше да се чувства виновна.

— Може би следващата седмица — казваше всеки път.

Следващата седмица обаче тя пак си намираше извинения. Сега отлаганият момент никога нямаше да дойде. Чувстваше, че пак потъва в тъмните дебри на отчаянието и мъката; с все сила заби токовете си в земята, сякаш да се противопостави на това течение. Не беше време да се самосъжалява. Трябваше да бъде силна заради Джеймс. Налагаше се да се съсредоточи. Дана погледна часовника си и огледа улицата под високите дървета. Вишните бяха разцъфнали. Тротоарът беше поръсен с розови цветчета като църковен под на сватба. Заваля по-силно и тя се скри под малката веранда, облегна се на ламперията, почувства се физически и психически изтощена. Бе дошла в Грийн Лейк направо от погребалното бюро, където избираше ковчег за брат си, също както навремето за баща си. Тогава Джеймс имаше дело извън града, а майка й нямаше да издържи това мъчение както тогава, така и сега.

Чувството абсурдно напомняше избирането на нова кола, но без сладкото очакване на момента, когато ще я подкараш към дома. Дана избра обикновен тъмнозелен ковчег. Това би искал Джеймс — нещо скромно, простичко.

Тя пак погледна часовника си, после улицата. От детектива нямаше и следа. Затвори очи и се замисли за деня, когато Джеймс й съобщи, че се отказва от адвокатската практика, спомни си леката завист, която бе изпитала. Съобщи й го след погребението на баща им, след като прибраха в найлонови пликове остатъците от почерпката, след като сгънаха масичките и столчетата в градината, след като всички гости си тръгнаха. Двамата седяха на кафявите дивани на остъклената тераса. Джеймс гледаше синкавите и жълтеникавите пламъци в тухлената камина под картината, изобразяваща тримачтова шхуна, носеща се върху разпенени вълни. След като помълчаха, той й съобщи новината:

— От известно време не съм удовлетворен от живота, Дана. Просто бездействах. — Отпи глътка бира от червена пластмасова чашка и погледна шхуната. — Докато татко беше жив, нямаше да предприема нищо; твърде много се тревожех какво ще каже или ще си помисли. Адвокатската практика бе единственото в живота ми, от което той се е интересувал. — Отпи още една глътка, сякаш събираше кураж. — Смятам да се откажа, Дана.

— Вземи си почивка за два месеца, Джеймс — посъветва го тя. — Не му е сега времето да вземаш жизненоважни решения. Доста преживя през последните четири дни. Не разсъждаваш трезво.

Той поклати глава и остави чашата на масичката между тях.

— Това не е импулсивно решение, Дана. — Приведе се напред и разпалено заговори: — Отдавна си го мисля. Сега нямам личен живот. Стоя в кантората по шейсет часа на седмица, а когато не съм там, пак мисля за работа: уреждам подробности по делата, обмислям стратегии, живея в постоянен страх, че на следващия ден ще се случи нещо, което ще провали уикенда ми. Погледни ме. — Подръпна косата си. — На трийсет и три години съм и вече оплешивявам. Косата, която ми остава, започва да побелява. Още съм ерген. Нямам постоянна приятелка и вече съм се отказал да имам деца. Бъдещето ми изобщо не изглежда обещаващо. Половината от съдружниците във фирмата са разведени. Печелят по четиристотин хиляди годишно, но ипотеките и вноските за издръжка им изяждат всичко. — Взе чашата и се облегна назад. — И аз жертвам живота си за това. — Поклати глава. — Не, не искам да издъхна на бюрото си като татко.

Тя се замисли дали да му каже, че баща им не е умрял от претоварване с работа, а докато е бил с любовницата си, но съзнаваше, че това би било твърде жестоко към него. Баща им беше мъртъв, причината нямаше значение. Момчетата поставят бащите си на пиедестал и ги величаят като герои. Момичетата имат нещастието да пораснат и сърцата им да бъдат разбити от други мъже. Те знаят недостатъците им. Знаят слабостите им. Знаят, че не са герои, че често са много далеч от това.

— Не гледай татко, той беше работохолик — каза тя, като още не приемаше сериозно думите му.

Все още си мислеше, че решението му е породено от неочакваната кончина на баща им, внезапно напомняне, че самите те също са смъртни, че времето е най-ценното нещо на света. Разсъждаваше така за него. Разсъждаваше така за себе си.

Джеймс се отпусна назад.

— Чувствам се така от първата седмица в университета.

Дана вдигна вежди.

— Сериозно?

Той кимна.

— Стоях в коридора пред лекционната зала по къси панталони и сандали и гледах хора с костюми, които отиваха на интервюта за летните стажове. — И двамата се засмяха. — Тъкмо ни бяха приели. Изглеждаше ми смешно, но в крайна сметка и аз попаднах в тази мелница.

— Не можехме да изостанем от другите.

— Два дни след последния си изпит седях зад бюрото си в кантората на „Дилън и Блок“. Работех в противотръстовия отдел, през три врати от кабинета на татко. — Джеймс отново се засмя. — Дори не бях изкарал курс по противотръстово законодателство. Нямах представа за какво става дума. Татко идваше, даваше ми някое дело и започваше да говори за различни неща, а аз седях и се преструвах на загрижен, кимах и подхвърлях по някое: „Мръсници“ или „По дяволите“.

Двамата се засмяха. Той отпи глътка бира.

— Ти поне прояви достатъчно разум да започнеш работа на друго място.

— Бях непокорна дъщеря.

— Е, аз също съм непокорен. По-добре късно, отколкото никога. Решил съм да се измъкна, докато още мога.

— Какво ще правиш, Джеймс?

Самата тя си задаваше същия въпрос и се надяваше, че брат й ще отговори и за двамата.

— Онова, което винаги съм искал да правя, но не съм имал куража да се захвана. Ще преподавам.

Тя понечи да се засмее, но осъзна, че той говори сериозно.

Джеймс стисна пластмасовата чаша между дланите си.

— В Сиатълския университет имат свободно място за преподавател по съдебни разследвания и процесуално право.

— Явно говориш сериозно. Всичко си проучил.

— Миналата седмица изпратих документите си. Ако всичко върви добре, наесен ще сменя костюма и скъпите обувки с яке и маратонки.

Тя се загледа в масичката, имаше усещането, че е загубила нещо, но то не беше свързано със смъртта на баща им. Както винаги Джеймс го почувства.

— Ела с мен.

Тя се усмихна.

— Говоря сериозно. Хайде да почетем татко, като започнем нормален живот.

Тя отпи глътка вино.

— Лесно ти е на тебе. Ами какво ще каже Грант?

— Какво значение има? Не става дума за Грант. Става дума за теб.

— Той ми е съпруг, Джеймс.

— Не ми напомняй. — Щом го каза, той вдигна виновно ръце. — Извинявай. Нямам право да говоря така.

Тя поклати глава. Знаеше, че най-близките й хора не обичат Грант, но никога не споменаваха за това. Каква полза можеше да има? Грант й беше съпруг. Дана изрече:

— Ипотеката ни е по-голяма, отколкото можем да си позволим при тези заплати. Имаме сто хиляди долара дълг от студентски кредити, а вноските за изплащане на колите ни са по-големи, отколкото повечето хора плащат за къща.

— Продайте ги. — Джеймс се наведе напред, опря лакти в коленете си, говореше възбудено, очите му блестяха. — Продайте къщата и колите. С парите от къщата ще си върнете заемите.

Дана се изсмя високо.

— С парите от къщата можем да си позволим една вечеря и хубава бутилка вино.

— Така ще си свободна, Дана.

Тя поклати глава.

— Искаме деца.

Той се облегна назад. Тонът му се промени:

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Женени сме от пет години, а времето лети.

— По-добре ли се разбирате вече?

— Опитваме се. Само малко сме изнервени от напрежението в работата и… живота. И двамата сме отдадени на професията, но това ще се промени, когато имаме деца. Те ще ни дадат нов фокус. Нова перспектива.

След като брат й напусна „Дилън и Блок“, животът му коренно се промени. Продаде къщата си в Капитол Хил и мерцедеса, дари костюмите и повечето си вратовръзки и официални ризи на бедните. Напусна Вашингтонския спортен клуб, престана да се храни в скъпи ресторанти и рядко изхарчваше по сто и петдесет долара за някоя игра на голф в частните клубове. Обичаше да се шегува, че за да пести пари, се наложило да напусне високоплатената работа като адвокат.

— Извинете, че закъснях.

Дана отвори очи. Детектив Майкъл Логан стоеше в основата на стълбите, от чадъра му капеше вода.

— Мога да ви излъжа, че съм попаднал в задръстване, но истината е, че се успах. Извикаха ме през нощта за убийство в Рейниър Вали и не можах да се наспя. Оказа се, че има връзка с убийството на брат ви.

Тя настръхна.

— С брат ми ли?

Той погледна небето и предложи:

— Дали да не влезем на сухо?

Огледа се. Жълтата найлонова лента, оставена от полицията, още бе между вратата и касата.

— Чаках ви, затова не съм влязла. Както помолихте — обясни тя.

Детективът бе поискал да огледа къщата за нещо, което не си е на мястото, нещо необичайно.

— Имате ли ключ?

— Не — смутено призна тя.

Логан се усмихна.

— У съседката има. След малко се връщам.

Изтича по моравата до съседната къща и позвъни. След малко се върна с ключа. Отключи, махна жълтата лента и отвори вратата, но Дана спря на прага.

— Можем да го отложим — предложи Логан. — След убийството през тази нощ вече не е толкова спешно.

Дана огледа антрето, спомни си първия път, когато стъпи на ръба на кулата за скокове в Медисън Парк. Не куражът я накара да скочи, а страхът, че другите ще видят, че се бои.

— Благодаря, детективе. Много сте съобразителен, но няма смисъл да чакаме. Това трябва да се свърши и аз съм тази, която трябва да го направи.

— Нямах предвид апартамента. Мисълта ми е за вас.

Тези думи я изненадаха. Тя го погледна. Зелените му очи бяха зачервени от недоспиване и умора.

— Няма ли някой, който може да ви помогне в това? Може би някой близък?

Тя поклати глава. Обърна се към входа, поколеба се за момент и прекрачи прага.

Коженото куфарче на Джеймс бе в антрето, до скромна масичка. Отгоре имаше купчина тънки папки, вероятно студентски контролни, няколко бяха паднали. Тя мина по коридорчето покрай вратата на спалнята и тясната баня и изпита същото чувство, както при посещението в онази къща близо до театър „Форд“, където Ейбрахам Линкълн бил занесен, след като го ранили. Всичко приличаше на театрални декори и реквизити, изоставени на сцената след последното действие, сякаш времето бе спряло, ужасен момент, запечатан за вечни времена.

В края на коридора видя тъмно петно върху дъските, обърна се и закри устата си с ръка. Вече не беше сигурна, че ще се справи.

Майкъл Логан застана до нея.

— Добре ли сте?

Бяха й нужни няколко секунди, за да се овладее, после отново се съсредоточи върху подробностите и онова в нея, което винаги я беше мотивирало в адвокатската професия — нуждата да знае.

— Казахте, че убийството в Рейниър Вали може би е свързано с брат ми?

Детективът извади от джоба си найлоново пликче и й го подаде.

— Детективите, които първи са огледали местопрестъплението, мислят, че това е часовникът на брат ви.

Дана прочете гравирания надпис. Едва сдържа сълзите си.

— Татко ни подари часовници по случай дипломирането. — Показа своя на детектива. — Арестували ли са човека, у когото са го намерили?

Логан поклати глава.

— Мъртъв е. Намерили са го застрелян.

— Кой е той? Защо е убил брат ми?

— Казва се Лорънс Кинг. Бил е закоравял престъпник, крадец, който все по-често е прибягвал към насилие. Преди три месеца е бил пуснат под гаранция.

Тя затвори очи и поклати глава. Освободен престъпник. Боже мили!

— Казахте, че брат ми е бил убит при грабеж, но ми е трудно да го приема. Той нямаше нищо ценно.

Логан кимна, сякаш е мислил вече по този въпрос:

— Сигурно ще се изненадате, но има хора, които са готови да убият и за пет долара. Още събираме информация, но Кинг е бил закоравял престъпник. Положението му щеше да бъде сериозно, ако го бяхме хванали. Кинг се е движел с по-млад мъж на име Маршал Коул, също изпечен крадец. Имаме основания да смятаме, че са били отседнали в същия хотел, където намериха Кинг, и че и двамата са замесени в убийството на брат ви.

— Защо смятате така?

— В мотела намерихме изцапани с кръв дрехи и часовника на брат ви. Дрехите са твърде малък номер, за да са на Кинг. Ако съдим по описанията, вероятно са били на Коул.

— Мислите ли, че Коул е убил Кинг?

— Още не знаем. Издирваме го. Подозираме, че Кинг е бил убит при спор, но засега само събираме сведения. Мотелът, където намерихме трупа, се използва като база от местните проститутки. Може да е било случайно спречкване. Госпожо Хил, знаете ли дали брат ви е държал големи суми пари вкъщи?

— Брат ми? Не, доколкото ми е известно. Защо питате?

— Освен часовника на брат ви намерихме у Кинг над хиляда и петстотин долара в брой.

Дана поклати глава.

— Не, съмнявам се, че е държал толкова много пари, детективе.

— Ами някакви ценности, които Кинг може да е продал срещу толкова пари?

Тя посочи наоколо.

— Огледайте се. Брат ми разпродаде всичките си ценности, когато се отказа от адвокатската кариера. Никога не е имал бижута или нещо подобно. Часовникът и абсолвентският му пръстен бяха единствените му ценности.

Обиколиха стаите, Логан направи списък на вещите на брат й. Крадците бяха оставили телевизора и стереоуредбата, които изглеждаха като реликви по съвременните стандарти. Не бяха взели и лаптопа му. Колекцията му от компактдискове също беше непокътната, а Дана намери чековата му книжка в едно чекмедже. Това също се стори странно на Логан.

След около час отново излязоха в антрето. Той затвори бележника си.

— Добре, ще ви оставя сама да съберете личните вещи на брат си. Имате визитната ми картичка. Ако се сетите за нещо или забележите нещо необичайно, обадете ми се. Ще ви държа в течение, ако научим нещо ново.

Дана му благодари и той излезе, оставяйки я сама — чужденка в дома на собствения си брат.

* * *

Започна от най-вътрешната част на къщата; движеше се към изхода, сякаш беше спасителна врата. Африканските маски я гледаха с празни очи, сякаш я упрекваха защо не е намерила време да дойде, докато брат й е бил още жив. Не знаеше какво да прави с тях, с гоблените и статуетките. Брат й ги беше купил след шестседмичното сафари, от което се върна отслабнал, почернял, вегетарианец и в много по-добро състояние на духа. Косата му бе пораснала. Беше сменил контактните лещи с очила и имаше рядка брада. Макар да знаеше, че маските са били важни за Джеймс, Дана не ги искаше на своята стена, постоянно да й напомнят за трагедията. Освен това да убеждава Грант да задържат африканските предмети у дома бе загубена битка. Разбиранията на съпруга й за изкуство се изчерпваха със снимки от спортни събития. Тя разлисти телефонния указател и след кратък разговор със Сиатълския музей по изкуство настроението й се подобри. Оттам проявиха интерес към предметите. Останалите вещи от кухнята и дневната освен мебелите се побраха в един кашон. Брат й бе водил аскетичен начин на живот, имаше една тенджера, един тиган, пет-шест прибора, три чинии, чаша за кафе, няколко чаши за вода. Шкафовете и хладилникът бяха почти празни. Дана предположи, че Джеймс се е хранел най-често в университета.

В спалнята му положението беше друго. Вградените полици покрай едната стена бяха затрупани с книги и снимки, купчини от тях бяха разхвърлени по дъските и малкия килим. Имаше цял рафт, посветен на исторически биографии на известни личности от Гражданската война. На друга полица бяха подредени романи от американски класици: Хемингуей, Фицджералд, Фокнър, Марк Твен. Дана взе една рамка с няколко отделения. Всяко от тях съдържаше снимка на брат й с Моли. Джеймс често вземаше дъщеричката й в събота сутрин, ако Дана имаше работа. Водеше я сред природата, като я носеше в раница, посещаваха музеи, зоологическата градина, аквариума. Водеше я на плаж и на планина. Явно я бе водил и на цирк или карнавал, защото имаше снимка на Моли с боядисано лице.

Дана притисна снимката до гърдите си и бавно затвори очи. Когато ги отвори, на вратата стоеше набит русокос мъж.

— Божичко! — възкликна тя и изпусна снимките. Натрапникът вдигна ръце.

— Извинявайте, не очаквах да има някой.

Беше елегантно облечен с хубав тъмносин костюм, бяла риза и вратовръзка.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита Дана, като си помисли, че човекът е колега на Джеймс.

Лицето му бе ъгловато, с изсечени черти. Очите му обаче й направиха най-голямо впечатление. Бяха черни като въглени.

— Аз съм детектив Даниел Холмс, госпожо…

— Хил. Дана Хил. С детектив Логан ли работите?

— Майк разследва убийството на брат ви. Аз се занимавам повече с грабежа. Интересуват ме предмети, които са откраднати и могат да ни насочат към убийците.

— Детектив Логан ми каза, че снощи са намерили един от убийците. Мъртъв.

— Така ли? Още не съм се чувал с Майк тази сутрин. Кажете, вие ли сте съпругата на жертвата?

— Съпруга ли? О, не — малко объркано отговори тя. — Бяхме брат и сестра.

— Разбирам. Приемете съболезнованията ми.

Дана кимна.

— Искам да съставя списък на неща, които може би са били откраднати, тъй че да ги търсим в местните заложни къщи.

— Тази сутрин вече се разбрах с детектив Логан за това. Не съм убедена, че мога да ви помогна, детективе. Никога не съм посещавала брат си, докато живееше тук. Нямам представа какво е притежавал и какво не.

— Намерихте ли нещо интересно?

— Какво интересно?

Детективът посочи двата кашона в коридора.

— Виждам, че събирате вещите на брат си. Намерихте ли нещо ценно? Нещо, което крадците биха взели? Понякога нещата, които оставят след себе си, ни дават много важна информация. Например, ако крадат само електроника — телевизори, уредби, но оставят бижута и произведения на изкуството, можем да набележим заложните къщи, към които има вероятност да се насочат.

— Телевизорът и уредбата едва ли са ги привлекли — изтъкна Дана. — Не са ги пипнали. Не са взели и лаптопа му.

Детективът кимна.

— Може би са търсили предмети, които са по-лесни за носене. Брат ви имаше ли бижута или произведения на изкуството, нещо подобно? — Посочи гоблените. — Може би статуетки.

Дана поклати глава.

— Не се сещам за нищо такова.

— Ясно. — Детективът се почеса. — Е… — Замълча неловко. — Не искам да ви притеснявам повече. Още веднъж приемете моите съболезнования.

Кимна и излезе. Дана го последва до главния вход и затвори вратата. Тръгна към спалнята, но се спря, върна се и заключи. Когато отново влезе в спалнята, вдигна рамката със снимките, коленичи и внимателно събра стъклата от килима, опипа го внимателно за по-дребните парченца. Видя някакъв отблясък под леглото, светлина с цветовете на дъгата като от стъклена призма. Легна на пода, протегна ръка, като внимаваше да не се пореже. Напипа някакъв предмет и го измъкна.

— Я виж — измърмори на себе си и го заоглежда.