Робърт Дугони
Необходими жертви (25)

25.

Дана слезе от самолета на „Юнайтед Еърлайнс“ на откритото летище „Каулуи“ на остров Мауи. Спря, сякаш да потърси нещо в чантичката си, да намести едната си обувка или просто да се наслади на зеленината, аромата на цветя и тропическите дървета, поклащащи се от топлия ветрец. Както през целия полет, така и тук постоянно оглеждаше другите пасажери, опитвайки се да разбере дали някой не я следи. Мъжът, когото бе видяла в къщата на брат си, го нямаше. Тя дори си измисли повод да мине през кабината за първа класа, за да провери. Сега го нямаше и на летището и никой не й изглеждаше подозрително. Ако някой я следеше, не му личеше.

Тук денят беше в разгара си — с шестчасовия полет бе наваксала три часа от разликата във времето. Слънцето беше нажежено до бяло и според преценката й температурата трябваше да е над трийсет градуса. Родена и израснала на северозападното крайбрежие, за нея и двайсет и пет градуса беше висока температура. На терминала отиде пред гишето на компания за коли под наем и отново огледа хората наоколо. Пак не забеляза нищо подозрително. Десет минути по-късно слезе от блажено прохладния автобус, за да се качи на наетата си кола — яркооранжев джип. Пътуваше със слънчеви очила, с коса, развяна от топлия въздух, сякаш излизащ от реактивен двигател, и съзерцаваше Тихия океан. На брега загорели от слънцето момчета седяха на сърфовете си и единствената грижа в живота им бе да хванат по-голяма вълна. Когато попита как да стигне до Лахайна, служителката от фирмата за коли под наем се усмихна:

— Островът е малък. Ако не го намерите от първия път, просто го обиколете още веднъж.

Дана го намери от първия път. Лахайна беше на трийсет минути с кола от летището. Тя отби встрани и спря. Трите автомобила зад нея продължиха напред, без да намалят. Потегли към океана, зави по крайбрежната улица и продължи до центъра на градчето. Мина покрай огромен банян, чиито корени и клони бяха разперени като пипала на огромен октопод, надвесен над градинката, където художници продаваха украшения, огърлици с мъниста и картини.

Крайбрежната улица имаше по едно тясно платно в двете посоки. От двете страни се издигаха двуетажни къщи, повечето — сглобяеми. Тротоарите бяха претъпкани с туристи по къси панталони, сандали и потници. Дана спря на един платен паркинг и отдели известно време, за да се пооправи пред огледалото. Косата й стърчеше във всички посоки. Тя я върза на опашка. Опипа джоба на ленения си панталон и се увери, че обицата е там.

Магазините по крайбрежната улица бяха хавайска версия на дюкяните за по пет долара — продаваха евтини сувенири, тръстикови рогозки и фланелки. От един ресторант на втория етаж гърмеше песен на Джими Бъфет. Клиентите на балкона дояждаха обяда си или вече си търсеха компания за вечерта. Към северния край на града тълпата оредя и качеството на стоката в магазините стана по-добро. Вместо дюкянчета за евтини дрънкулки тук имаше галерии и бижутерийни магазини. Дана огледа бижутата на няколко витрини, но установи, че не са с качеството, което търсеше. Реши да избягва рекламите за промоции и да търси сред магазините встрани от добре познатите туристически пътища. Свърна в странична уличка и забеляза вход към постлан с плочи вътрешен двор с палми, фонтан и няколко магазина. Пред входа на един от тях стоеше мургав охранител с полиестерно сако. На витрината зад него се виждаха няколко статуетки на делфини и китове и огромна разноцветна стъклена купа. Дана се приближи и видя бижута, включително няколко с морскосини камъни като онзи в джоба й. Охранителят й кимна, отвори й вратата и я покани в блажената хладина на магазина.

Дана свали черните си очила, изчака очите й да се нагодят и се приближи до вътрешната витрина, за да огледа сините камъни и диамантите. Облечена с кремава блуза и с ленени панталони, тя бързо привлече вниманието. Към нея се приближи жена с тъмносин жакет със златни копчета.

— Това е танзанит — обясни с британски акцент.

— Красиви са. Това е любимият ми камък.

— На много хора е любим, макар че не е популярен в Съединените щати. Откъде сте?

— От Сиатъл. Със съпруга ми бяхме на острова преди десетина години.

Дана небрежно облегна лявата си ръка на витрината, за да покаже диамантения си пръстен.

Продавачката отключи витрината, извади един от големите сини камъни и го постави на плота.

— В света има само една действаща мина за добив на танзанит. Другите се наводниха преди няколко години и миньорите в Африка отказват да слизат в галериите заради суеверие. Внасяме тези от Каймановите острови.

Дана извади обицата от джоба си и я сложи на щанда.

— Всъщност надявам се някой да ми направи втора като тази. Другата се изгуби някъде и вече се отказах да я търся. Много е неприятно. Подарък са ми за рождения ден от съпруга ми. Изработени са по негова поръчка на този остров. Върнахме се за десетата годишнина от сватбата ни и ми се иска да му направя изненада… а също и на себе си.

Жената се усмихна.

— Може ли да видя?

Вдигна обицата към светлината и с нескрит интерес и възхищение я огледа.

— Мисля, че инициалите на майстора са гравирани отзад — отбеляза Дана. — Уилям Уелс.

Жената я погледна, сякаш не беше сигурна, че е чула добре. Обърна обицата и на лицето й се изписа огромно удивление.

Дана усети, че е напипала следа.

— От колко време имате това бижу? — поинтересува се продавачката.

— Както казах, от десет години.

— Това е приблизително от времето, когато той престана да проектира бижута.

— Престанал е да проектира ли?

Дана изведнъж се загрижи. Десет години бяха много време. Уилям Уелс може би бе починал. Не й беше хрумнало.

— Казаха ми, че живее на острова — добави тя.

Жената кимна.

— От време на време минава през града. Уилям Уелс е човек на изкуството. — Замълча за момент, сякаш да наблегне на това или да си поеме дъх, докато търси подходяща дума. — Повечето скулптури, които ще видите в града, са негово дело. Той е ексцентричен гений. — Отново насочи вниманието си върху обицата. — От доста години не съм чувала да е изработвал бижута. Това е прекрасен образец.

— Половин образец, опасявам се. Освен ако не го намеря.

— Можем да ви направим дубликат тук.

— Предпочитам той да го направи, ако успея да го убедя. Но обещавам, че ще купя камъните от вас. Знаете ли как мога да го открия?

Жената поклати глава.

— Чувала съм, че живее извън града на брега на океана, но е почти невъзможно да се срещнете с него, защото не приема посетители.

— Бихте ли ми обяснили как да стигна там?

— За съжаление не мога. Не съм ходила.

Дана въздъхна.

— Много жалко. Надявах се да поръчам също пръстен и огърлица в същия стил като обиците. Може би и гривна.

Очите на бижутерката се разшириха. Дана бе улучила в десетката.

— В същия стил ли? — невярващо попита жената.

— В същия стил и със същото качество.

Жената издаде челюстта си и вдигна вежди, а ноздрите й се разшириха, сякаш в този момент надуши миризмата на Уилям Уелс.