Робърт Дугони
Необходими жертви (61)

61.

Майерс чакаше в личния си кабинет. Проклетата негърка отказваше да издаде къде е закарала Елизабет и той знаеше, че нищо не може да направи. Ръцете му бяха вързани. Кармен Дюпре на практика му беше казала да си го начука. Храни куче да те лае.

Положението беше сложно. Трябваше да внимава — от персонала никой освен Питър Бутейр не знаеше за изневярата на Елизабет. Когато тя изчезна, Майерс каза на охраната, че напоследък се държала странно, че вероятно не може да издържи на напрежението от обществените си задължения, че дори има опасност да посегне на живота си. Накара ги да я издирят тихомълком. Не искаше информацията да достигне до полицията или до медиите. От изчезването й бяха минали вече над двайсет и четири часа.

Той преплете пръсти и започна да върти палците си.

„Тя не ти се подчини. Прави ти напук. Унижава те.“

Затвори очи. Ръцете му трепереха. Бе опитал всичко, за да я възпита. Нима не изпълни всичките си обещания към нея? Нима не я беше научил на всичко, което трябваше да знае? Не й ли даваше всичко, което една жена би искала да има? Изведнъж се изправи, не можеше да седи на едно място, закрачи из стаята, като стискаше юмруци. Не му ли стигаше напрежението? Не му ли стигаха отговорностите? Трябваше да подготвя предизборна кампания, а вместо това хората му тичаха из града да търсят собствената му съпруга. Неговата жена! Собствената му жена! Проклет да бъде, ако я остави да се измъкне така! Проклет да бъде, ако й позволи да провали всичко, което бе постигнал, целия труд и усилия. Проклет да бъде, ако позволи на друг да се наслаждава на плодовете на работата му.

На вратата се почука. Майерс спря да крачи. Един служител от охраната влезе.

— Тя е тук, господин сенаторе. Госпожа Майерс е тук.

Той си пое дълбоко дъх.

— Къде я намерихте? — попита с треперещ глас.

— Не сме я намерили ние, господин сенаторе. Сама дойде. Преди няколко минути се прибра.

Майерс се втренчи в портрета на Елизабет над камината. Разбира се, че ще се върне сама. Къде ще отиде? Сигурно се беше скитала безцелно, бе наела стая в хотел за няколко нощи, но в крайна сметка е осъзнала какво ще стане с живота й без него. Нямаше как да не се върне. Можеше да се самоубие — последно усилие да го злепостави, но той знаеше, че няма да го направи. Не и с детето.

— Пратете ми я.

Майерс се обърна и тръгна към креслото си.

— Господине?

Спря и озадачено погледна телохранителя.

— Казах, пратете ми я тук.

Младежът се покашля смутено.

— Госпожа Майерс е в кабинета ви, господине. Каза да отидете там…

Той наклони главата си, сякаш не е чул добре.

— Каза, че ще ви чака там, господине.

Тъпата болка в слепоочията обхвана цялата му глава, притисна очите му отвътре, сякаш щяха да се пръснат.

— Махай се — изсъска Майерс.

* * *

Когато вратата се отвори, Елизабет Адамс не помръдна. Големият часовник в ъгъла на стаята иззвъня, сякаш обявяваше влизането на Робърт Майерс. Той спря смаяно на прага — Елизабет седеше на неговото кресло. Собственото му кресло! Много добре знаеше, че нарочно го е сложил пред бюрото си така, че да може да гледа поотделно двете кушетки, разделени от стъклена масичка. Джон Ф. Кенеди бе използвал подобни мебели в Овалния кабинет. Майерс затвори вратата и спокойно се приближи до камината, облицована с речни камъни.

— Така, Елизабет, сега трябва да решим как ще реагираме — заговори към дебелото стъкло на камината. — Трябва да определим подходящо наказание. Разбирам, че ме изпитваш… изпитваш границите на търпението ми. Разбирам, че искаш да привлечеш вниманието ми, че искаш да те накажа. — Спря и се обърна към нея: — Как искаш да те накажа, Елизабет?

— Вземи живота ми — спокойно отвърна тя.

Майерс се втурна напред, като събори вазата с цветя от масичката, и с две ръце стисна подлакътниците на креслото. Разкривеното му от гняв лице беше на сантиметри от нейното.

— Не си мисли, че не съм обмислял този вариант — изсъска едва чуто. — Не си мисли, че не съм го обмислял.

— Както уби Джеймс Хил, нали?

Той се усмихна.

— Да, както убих Джеймс Хил.

— Разликата, Робърт, е, че не можеш да убиеш някого, който вече е мъртъв.

Той се закикоти, първо тихо, после избухна в истеричен смях и се принуди да седне на единия диван. След малко вдигна ръце и разтърка лицето си.

— Осъзнаваш ли колко е смешно? Колко мелодраматично? Нима очакваш да изпитам жал за теб? — Изправи се и се завъртя с разперени ръце. — Живееш в едно от най-големите имения, строени някога. Имаш прислуга, която изпълнява всяка твоя прищявка.

— Ти построи затвор и ме пазиш с надзиратели.

— Нима? Посетила си почти всички страни в света и си се срещала с повечето знаменитости, които са живи в момента, обличала си най-скъпите дрехи и си се хранила в най-луксозните ресторанти.

Майерс се наведе, отново хвана подлакътниците на креслото, затрепери и закрещя:

— Дал съм ти повече, отколкото си мечтала. Какво още искаш, Елизабет? Нима предпочиташ да живееш в евтина къщичка в Грийн Лейк с изглед към задната част на съседните блокове? Кой беше конкурентът ми — беден преподавател по право в един второкласен колеж?

— Като човек Джеймс Хил те превъзхождаше стократно.

Той отново се засмя.

— На това трябва да се сложи край, Елизабет. Трябва да се откажем от този извратен и безумен начин на мислене.

— Радвам се, че и вие сте на това мнение, сенаторе.

Майерс не се обърна веднага. Остана втренчен в жена си. Бавно пусна облегалките на креслото и се изправи. На устните му се изписа усмивка, сякаш това му доставяше удоволствие.

— Това ли било? — попита жена си, без да се обърне. Махна с ръка. — Цялата постановка е била само за да се срещна с нея в кабинета си, а ти да седиш на моето кресло като непокорна кучка? — Обърна се и разпери ръце. — Добре дошли, госпожо Хил. Не си спомням да съм ви канил, но, моля ви, чувствайте се като у дома си. Не се смущавайте от този лукс.

Дана стоеше на вратата към личната спалня на Майерс.

— Не се смущавам нито от обстановката, нито от вас.

Той се приближи до нея.

— Добре. — Отново разпери ръце. — Ами, ето ме, госпожо Хил. Ако с присъствието си искате да ми покажете нещо, съжалявам, но нещо съм пропуснал.

— Нищо чудно. Вие никога не сте имали ясна представа за нещата.

— Бихте ли ме осветлили все пак? — Майерс отиде зад бюрото си, издърпа един висок стол с кожена тапицерия и седна, като даде знак на Дана да се настани, където пожелае. — Моля, обяснете ми какво пропускам.

Тя се приближи.

— Проблемът не бе дали сте изпратили да убият брат ми и как е станало. Ясно е, че сте го направили. Проблемът беше да намеря доказателства за вината ви. Как да свържа един сенатор и кандидат за президент с двамата обикновени крадци, които убиха един преподавател при неуспешен опит за грабеж? Питър Бутейр бе връзката, но не беше достатъчно. Можеше да помогне, ако беше още жив, но се съмнявам, че щеше да свидетелства.

Майерс кимна.

— Нека почива в мир. Беше добър служител и извратен кучи син.

Дана извади обицата от джоба си и я разклати пред очите му.

Той се усмихна.

— А, да, скъпоценното бижу. Много мислих за нея, след като я видях толкова изящно закрепена между гърдите ви, госпожо Хил. Трябва да призная, че изглеждахте доста възбуждащо. Елизабет, напомни ми да ти поръчам нещо подобно. — Отново се обърна към Дана: — Вижте, госпожо Хил, изчезналата обица ми създаде доста главоболия. Бутейр забеляза, че Елизабет тръгва от дома на брат ви без обиците, а те можеха да ме свържат с убийството. Независимо от това, когато Кинг и Коул не я намериха, това не ме разтревожи много. Реших, че просто са я взели, за да я продадат, и че така ще изчезне завинаги. Но когато заминахте за Хавайските острови, за да се срещнете с онзи бижутер, заключих, че все пак е у вас. Поръчах идентичен, макар и не толкова скъп дубликат.

Майерс извади втората оригинална обица.

— Проблемът с обиците е в това, че са безполезни, ако нямате и двете. Една без друга не вървят. — Постави я на бюрото и придърпа стола си напред. — Можете да й се любувате, разбира се, но не е същото, нали?

Майерс неочаквано грабна една бронзова статуетка на бивол от ъгъла на бюрото и заудря по скъпоценните камъни, докато ги натроши на парченца. Дишаше тежко, с разширени ноздри, кичури от русата му коса провиснаха над очите му. Захвърли статуетката в другия край на стаята, тя се блъсна в една етажерка и от нея се посипаха порцеланови чинии.

— Безполезна е — изсъска задъхано, като преглътна с усилие.

Внезапно, както бе избухнал, отметна косата от лицето си и пак седна.

Дана се приближи и постави другата обица на бюрото.

— Съгласна съм. Едната без другата не е доказателство. Затова имах нужда от друга улика срещу вас; нещо, което не можете да унищожите толкова лесно.

Извади от джоба си сгънат на четири лист хартия. Започна да го разгъва и в очите на Майерс пролича лека тревога.

— Един от проблемите на известните хора е общественият интерес към личността им. Една обществена фигура не може да върши неща, които обикновените хора обикновено запазват в тайна. И най-малката грешка може да прерасне в колосален скандал. — Тя остави листа на бюрото. — Едно преболедуване от дребна шарка като дете е нищо особено. Когато обаче мъжът остане стерилен резултат от това, когато продукцията на сперматозоиди не е достатъчна и дори при този напредък на медицината е невъзможно да стане баща, това вече е ценно доказателство, не мислите ли?

За няколко секунди мъжът остана загледан в листа, после се пресегна и го вдигна.

— За човек с амбиции да стане президент е много важно съпругата му да забременее. Как би могло да стане това сенаторе? И как би реагирал такъв човек — мъж, който е стерилен — когато узнае, че жена му е бременна от друг? Какво би направил? Би предпочел тя да абортира, но тук се появява проблем — невъзможността да се скриеш обществеността поради голямата известност, за която споменах. Къде може да отиде? Как може да се направи дискретно, без шум, особено в навечерието на предизборна кампания, а и при всички тези сравнения с Кенеди? Ако религиозните водачи узнаят, кампанията ще приключи преди да е започнала. Пък и защо да абортира? После как ще забременее от него? Тя няма представа, че съпругът й е стерилен. Той обвинява нея. Лекарите й казват, че нищо й няма, но той я е убедил в противното. Значи, ако я накара да направи аборт, това може да й подскаже, че детето не е и не може да бъде негово. Би се досетила, че е знаел за връзката й, а нали точно затова е поръчал дубликата — за да скрие от нея. Ако и двете обици са у нея, тя не би заподозряла, че е оставила следи и той е убил любовника й. Затова абортът не е подходящо решение.

Елизабет Адамс, която през цялото време седеше и слушаше като съдебен заседател на обвинителен процес, се изправи и застана срещу съпруга си. Бръкна под блузата си и извади малък касетофон, свързан чрез жичка с миниатюрен микрофон, скрит зад едно от копчетата на коженото й сако.

— Всичко свърши, Робърт. Свърши.

— В определен час днес факсовете в целия град ще започнат да изпращат копия от два документа до всички големи медии в страната — продължи Дана. — Първият документ ще е копие от медицинския ви картон — онзи, заради който сте изпратили Питър Бутейр да убие Франк Пилгрим. Вторият е резултат от изследване на ДНК, доказващо, че жена ви е бременна не от вас, а от Джеймс Андрю Хил, който беше убит в дома си в Грийн Лейк.

Вратата се отвори и в кабинета влязоха няколко униформени полицаи начело с Майкъл Логан.

— След това — продължи тя — сиатълската полиция ще издаде заповед за арестуването ви по обвинения в подстрекателство към убийство втора степен.

Майерс се изправи, протегна ръка и излезе иззад бюрото си.

— Елизабет — заговори умолително, — не разбираш ли? Направих всичко това, защото те обичам. Ще ти се подиграват и ще те унижават, синът ти ще бъде копеле. Помисли си какво ще напишат във вестниците. Помисли как ще се отнасят към теб.

— Вече мислих за това. И не си представям да ми причинят нещо по-лошо от това, което ми причиняваше ти.

Логан и униформените се приближиха, детективът извади белезници. Робърт Майерс пребледня. Сините му очи станаха черни.

— Елизабет! — изкрещя Дана.

Твърде късно. С дясната си ръка Майерс сграбчи жена си за врата, с лявата допря пистолет до челото й. Логан и полицаите застинаха неподвижно.

— Не мога да позволя да ми причиниш това, Елизабет — заговори Майерс в ухото на съпругата си. — Ние сме обречени един на друг. Не мога да те оставя така. Знаеш, че не мога.

— Не правете това, сенаторе — тихо настоя Логан. — Хвърлете оръжието и я пуснете.

Майерс повлече жена си към вратата. Беше заровил лице в косата й.

— Обожавам аромата на косата ти, Елизабет, нежното й докосване. Ние сме обречени да бъдем винаги заедно. Затова се върна тази вечер, нали? За да бъдеш с мен завинаги.

Дана погледна Логан. Не бяха предвидили това развитие на нещата. Тя си спомни за Уилям Уелс и отново изпита вина, че заслепена от жаждата си за правосъдие, е причинила смъртта му с безотговорността си. Мисълта, че е причинила същото на Елизабет, нямаше да й даде покой.

— Върнах се — изрече Адамс с мъка, но въпреки това решително, — защото исках да видя изражението ти, когато те изпратя по дяволите.

С всички сили настъпи крака му и в същото време, дръпна главата си назад и разби носа му. Майерс залитна назад, разкървавен, но все още с пистолет в ръка. Логан и полицаите извадиха оръжията си, детективът закрещя сенатора да хвърли пистолета. Майерс завъртя глава, прешлените на врата му изпукаха. Погледна полицаите, сякаш ги виждаше за пръв път. Усмихна се, бързо вдигна пистолета и дръпна спусъка.