Робърт Дугони
Необходими жертви (24)

24.

Маршал Коул отново погледна огледалото за обратно виждане. Не видя нищо необичайно, както през цялото време, откакто тръгнаха от мотела. Караше на югоизток по шосе 82. От години не се беше прибирал у дома, но все още помнеше пътя. Щеше да напълни резервоара в Якима, която бе почти последният голям град преди безкрайните часове пътуване през пустошта, след това да се прехвърли на шосе 84, което минаваше през североизточната част на Орегон. Оттам — право в Айдахо през югоизточната част на щата близо до границата с Уайоминг и Юта. Щеше да се прехвърли на шосе 30 и по него да стигне до разклона за Грейс, чието съществуване, когато го напусна, бе обявено с един обикновен еднометров пътен знак, забит в голата земя, и вероятно още беше така. В Грейс Маршал Коул бе израснал с тримата си братя. Баща им още работеше в завода за фосфатни торове недалеч от пътя за Сода Спрингс. Когато си тръгна, Коул се надяваше повече да не види пътния знак в голата земя. Сега нямаше да се успокои, докато не го зърне.

В момента обаче имаше по-спешни задачи. Бензинът беше на свършване и трябваше да отиде в тоалетната. Сутрин му идваше като по часовник — само ставаше и бе готов, не му трябваше кафе, за да го прокара. Беше семейна черта. Баща му и братята му също имаха нервни стомаси. Всяка сутрин започваше със състезание за спортната страница на вестника и кенефа. Но проклетата камериерка, която удряше на вратата в мотела, бе смутила ритъма му и сега отмъщението на карантиите му беше страшно. Болката малко под катарамата на колана му ставаше нетърпима.

Коул се намръщи и нагласи седалката си. След като видя оня тип по телевизията, му се прииска веднага да се махне от щата Вашингтон, но вече беше изпил десет бири, а нощем не виждаше добре. Имаше някаква психоза или астигматизъм, или някаква друга гадост, от която всичко изглеждаше размазано пред очите му. Светлините от колите и уличните лампи бяха като удължени ярки петна и Коул не можеше да фокусира нищо. Не можеше да рискува да го спрат. Щяха да го тикнат в ареста, а въведат ли данните му в компютъра, можеше да се пише пътник. Докато се усети, щеше да се появи някой тип с фалшиви документи и щяха да го изпратят за оня свят — безследно изчезнал, изтрит от цялата компютърна система. Сякаш никога не е съществувал. Сякаш не се е раждал.

Андрея Брайт спеше, отпуснала назад глава и широко отворена уста. В колата вонеше на бира и крака. Белите й обувки смърдяха. Идеше му да ги метне през прозореца. Между поглежданията в огледалото Коул въртеше станциите на радиото, спираше, когато чуеше някой да чете новините. Сега пак се заслуша, но даваха прогнозата.

— Дъжд, нещастнико! Какво повече има да приказваш?

Коул чакаше спортната емисия. Все още не знаеше дали „Маринърс“ е победил, или е загубил миналата вечер. Как, по дяволите, щеше да следи мачовете на „Маринърс“ от Грейс. Последния път, когато посети градчето, никой от братята му нямаше кабелна телевизия. Местният вестник публикуваше информация само за гимназиалния отбор, сякаш на някого му дремеше колко попадения е имал Джони на големия междуучилищен турнир.

В далечината видя голямата топка в оранжево и синьо — емблемата на бензиностанциите „Юниън 76“. Болките все по-често прерязваха корема му и това ярко цветно кълбо беше като дар от Господ.

— Благодаря ти, шибан Боже и на скапания ти Исус — измърмори Коул.

Излезе от магистралата на отклонението и чинно изчака на знака „стоп“. После натисна газта. Оранжевото кълбо задейства някакъв рефлекс като при кучетата на Павлов. Сега, след като всичките му мисли бяха насочени към това, как ще се изтропа, всички задръжки отпаднаха и до големия взрив не оставаше много.

Коул спря до колонките под навеса и шляпна Брайт.

— Ставай.

Тя се задави, сякаш беше глътнала муха, наведе се напред и се закашля, вероятно още й се виеше свят от махмурлука.

— Кво?

Коул измъкна пачката банкноти от якето си, преметнато на седалката, и й подаде двайсет долара.

— Напълни резервоара и купи нещо за кльопане. Имам спешна работа.

Той се огледа.

— Не искам да ям боклуци. Защо не се отпуснеш с тия мангизи в джоба и не ме заведеш на ресторант? Откъде впрочем имаш толкоз кинти?

— По-добре да не знаеш. Това е само залъгалка. Купи ми мляко. Ще се насера.

— Да, видя камериерката и напълни гащите.

Коул я блъсна във вратата и пусна двайсетте долара в скута й. Нямаше време за глупости.

Брайт смачка банкнотата, слезе и затръшна вратата.

— Задник!

Той я последва до магазинчето на бензиностанцията. Тя отвори вратата и я задържа за него. Той понечи да я перне по тила, но не улучи. Продавачът беше някакъв пубер. Косата му, стърчаща изпод синята униформена шапка, бе оранжева като емблемата на бензиностанцията, лицето му — цялото в пъпки. Под носа му имаше едва видим рижав мъх.

— Кенеф? — попита Коул.

— Отзад. — Хлапакът бръкна под щанда и му подаде ключ, закачен на дебело дървено трупче. — И да върнеш ключа.

Коул грабна един вестник от стойката до касата и изтича навън, като подвикна:

— Тя ще плати. И дай още шест бири.

Брайт му показа среден пръст, после се облегна на щанда. Хлапакът бе нахлупил шапката над очите си, но не можеше да скрие, че зяпа циците й и по-специално зърната й, които бяха щръкнали и прозираха през фланелката й. Тя се усмихна и той смутено отмести очи. Хванаха го.

— Ъ… коя помпа? — измънка.

Забоде поглед в компютърната клавиатура, но лицето му придоби цвета на косата му.

— Единствената кола, която е навън — отговори Брайт.

Той отново погледна крадешком гърдите й.

— Има три помпи: обикновен, безоловен и супер. Какъв искате? Обикновен, безоловен или супер?

— Зависи кой ще помпа. — Тя се наведе над щанда. — Аз винаги давам „супер“, но невинаги го получавам. Ти ли ще помпаш или аз?

Хлапакът почервеня като светофар.

— На самообслужване сме.

— Жалко. Стори ми се, че искаш да напомпаш малко супер.

— Колко искате?

Тя лапна показалеца си и се замисли.

— Искам да напълня до горе — отговори и вкара целия си пръст в устата.

Момчето преглътна тежко и измънка:

— Ще задържа двайсетте долара, докато свършите.

Брайт взе шест бири, кутия понички, чипс и литър кока-кола и ги остави на щанда.

— Приготви ми и едно марлборо. Сега се връщам. — На вратата спря, усмихна се, после се обърна и вдигна фланелката, излагайки на показ гърдите си. — Тук е хубаво и прохладно. Много хубаво.

* * *

Коул влезе в тоалетната. Дори не му остана време да свали дъската. Едва смъкна панталоните си, когато часовникът на майката природа отмери решаващата секунда. Разлисти вестника — глупости, глупости и пак глупости — докато намери спортната страница, измъкна я и хвърли останалите на пода.

След като лицето на русия мъж се беше появило на телевизионния екран, Коул толкова се изнерви, че вече не му беше до спортни емисии. Мамка му, наложи се да изгълта четири бири, за да престане да крачи из стаята. Може и да беше завършил само десети клас, но предчувстваше, когато нещо не вървеше от самото начало. Нещо караше косъмчетата на врата му да настръхват. Кинг, разбира се, не го послуша. Нарече го безмозъчен тъпак и нещастник. „Е, добре, кой излезе тъпак в крайна сметка, а, Лари?“ Кинг му носеше лош късмет. Голям карък беше. С каквото се захванеше, все се проваляше. Много говореше, ама в нищо не беше успял. Е, сега кучият му син беше в моргата, а Коул още беше жив. Кинг отиваше в гроба, а Коул — вкъщи. „Кой е безмозъчен, Лари? Кой е нещастник?“

— Нещастник — изрече на глас.

Кинг не искаше да повярва, че ги вземат за канарчета, макар че Коул все му повтаряше, че случаят е точно такъв. Канарчета. Къщата трябваше да е празна. Мамка му и прасе. Той се появи на входната врата и когато оня видя лицето му, на Коул не му остана друго, освен да го очисти. Сега беше убеден, че точно това е искал типът с черните очила. Искал е да убият нещастника, каквато и да беше причината, и е знаел, че той ще се прибере вкъщи и ще завари Кинг и Коул на местопрестъплението, двама закоравели престъпници, на които им оставаше само още веднъж да ги хванат в крачка, та да ги тикнат в затвора завинаги. Типът с черните очила сигурно знаеше, че няма какво да загубят, ако убият оня, защото и за грабеж пак щяха да отидат зад решетките.

Единственият шанс на Коул сега бе да бяга, а трябваше да го направи още от самото начало. Ако полицията го хванеше, можеше да хвърли цялата вина върху Кинг, да каже, че няма пръст в никакъв грабеж и в никакво убийство. Щеше да каже, че Кинг се е хвалил как ще ограби оня човек и че вероятно той го е убил. Но това — по-късно. Засега полицията не го притесняваше. Тревожеше го оня проклет призрак.

Той разгърна вестника. „Маринърс“ бе загубил. „Ейнджълс“ беше спечелил. Любимият му отбор пак изоставаше с четири точки.

— Мамка му — измърмори Коул.

Нещата не вървяха на добре.

* * *

Брайт развинти капачката и започна да налива безоловен. Знаеше, че резервоарът на колата й ще побере бензин за повече от петнайсет долара, особено след поредното покачване на цената заради шибаните араби. Храната, която бе оставила на щанда, струваше повече от петарка. Само бирите бяха почти пет долара. Скапанякът Коул трябваше да й даде пари, ако искаше и бензин, и кльопачка. Стига се беше стискал. Тя видя каква пачка държи в джоба си. Имаше повече от хиляда долара.

Чу бръмчене и погледна назад. Един черен форд мина покрай колонките и спря в дъното на паркинга до телефонната кабина. Отвътре слезе сладур с кафяво кожено яке, дънки и каубойски ботуши, хвърли поглед на Брайт и й се усмихна. Мамка му, колко беше сладък. Тя се изправи, отметна косата от лицето си и също се усмихна.

После му обърна гръб и се наведе, за да извади маркуча от дупката на резервоара, като наклони бедрата си напред, за да осигури на мъжа добър изглед към все още най-хубавия й атрибут. Когато се изправи и пак се обърна обаче, от него нямаше и следа. Тя огледа паркинга, но не видя да е влязъл в магазина. Явно и той бързаше за тоалетната. Толкова по-зле за него. На сутринта в мотелската им стая вонеше, сякаш някаква твар се е навряла в задника на Коул и там е хвърлила топа.

* * *

Проклетият пичинг ги съсипваше. Бяха изпуснали осем хоумръна за две игри, не че не можеха да тичат. С такъв пичинг никога нямаше да настигнат „Ейнджълс“. „Атлетик“ им дишаше във врата. Нямаха сили да ги спрат. Нямаше да стигнат до плейофите. Никога. И изобщо да не се надяват на проклетия жребий за допълнително участие, за който Коул така или иначе смяташе, че е за некадърници. „Момчетата от Бостън“ играеха като побеснели, опитваха се да догонят „Янките“. Със сигурност един от двата отбора щеше да се намести в групата. Коул го предвиждаше. Беше го казал още през почивния сезон, когато „Маринърс“ наемаше саморасли батъри. Пичингът. Къде им е скапаният пичинг? Добрите пичъри винаги бият добрите батъри. „Янките“, „Ред Сокс“ и „Ейнджълс“ нямаха проблеми. „Маринърс“ бяха гола вода. Пък и батърите им бяха стари. Никога нямаше да се научат.

— Тъпаци — измърмори Коул.

Вратата на тоалетната изтрака. Коул изшумоля с вестника, за да покаже на новодошлия, че кабинката е заета. Само това му оставаше — някой да отвори вратата и да го види така. След малко чу шуртене на вода, после два пъти завъртане на топа с хартиените кърпи. Оня си бършеше ръцете. Коул пак се зачете в статията, но не чу вратата да се отваря и не видя лъча светлина, както когато оня бе влязъл. Чу шум от смъкване на цип и надникна под вратата на кабинката. Видя два каубойски ботуша, обърнати към стената. Коул изсумтя. Тоя беше някакъв чистник, първо си миеше ръцете, после пикаеше. Имаше ги всякакви.

Коул отново се зачете, чу водата на писоара и шум от затварянето на ципа, каубойските ботуши се скриха от погледа му. След малко от умивалника пак се чу шуртене и тракане от развиването на хартията. Тези шумове го разсеяха. Той погледна останалата част от таблицата с резултатите от мачовете, за да види кой бие и кой губи. „Ред Сокс“ побеждаваше за трета поредна вечер и беше само на две точки зад „Янките“. „Маринърс“ оставяха сезонът да им се изплъзне между пръстите, и то само защото бяха забравили основното правило. Пичинга!

Коул осъзна, че не е чул вратата на тоалетната да се отваря. Смъкна вестника и надникна под вратата на кабинката, но не видя каубойските ботуши. Погледна нагоре, като си помисли, че оня може да е някакъв извратеняк и ще се опита да наднича, но никой не го гледаше. За момент ботушите минаха пред кабинката му, после чу вратата на съседната да се отваря и затваря, резето изщрака.

— Мамка му — изръмжа Коул достатъчно силно, та оня да го чуе. — Ще решиш ли най-накрая какво искаш да правиш?

Надникна, видя, че ботушите са насочени напред от двете страни на тоалетната чиния, и се успокои. Раздразнен, че оня тъпанар нарушава ритъма му, отново вдигна вестника. Знаеше, че още не е свършил. Всяка сутрин се нуждаеше от петнайсет минути спокойствие, за да даде възможност на вътрешностите си да се прочистят.

Докато се опитваше пак да чете, чу друг шум, но този път не се досети от какво. Допря ухото си до металната стена, която го разделяше от оня малоумник. Шумът беше като от мишка, която гризе чипс, или от стъргане по дърво. Тъкмо смяташе да издумка по стената, когато голямото руло тоалетна хартия падна заедно със стойката си. В металната преграда остана дупка с размерите на бейзболна топка.

— Хей, тъпак — изкрещя Коул, — ще ти сритам задника. — Наведе се и надникна през дупката. — Чуваш ли, бе?… О, мамка му!

* * *

Брайт стоеше с гръб към щанда, гледаше колонките под синьо-оранжевия навес и чакаше Коул. Мисълта да осъществи мокрите мечти на пубертетчето вече не я блазнеше. Резервоарът бе побрал бензин за шестнайсет долара и седемдесет и пет цента. Знаеше си, че ще излезе повече от петнайсет. Тя се обърна към момчето:

— Колко е часът?

— Колко какво?

Тя поклати глава и го погледна презрително.

— Часът!

— А, единайсет и четирийсет и пет.

Голям малоумник беше тоя Коул. Имаше още шест минути и щеше да я кара да чака до края. Никога не успяваше да скъси времето. Винаги му трябваха точно петнайсет минути, за да прочете за проклетия „Маринърс“. Напиваше се като свиня и се държеше с нея като с пачавра, независимо дали беше пиян или трезвен. Не работеше, освен понякога по строителните обекти и тогава не се прибираше по цяла нощ, наливаше се по кръчмите и харчеше каквото е изкарал. Сега го тресеше параноя, в главата му беше влязла някаква безумна фантазия, измислена вероятно от Лари Кинг, че го преследват специалните части. Брайт не се изненада, че някой е гръмнал Кинг, който беше още по-голям негодник и от Коул, но тя със сигурност знаеше, че специалните части няма да се занимават с такава отрепка. Вероятно го беше очистил някой негодник, на когото е дължал пари.

По-важният въпрос бе, какво, по дяволите, ще прави тя в скапания Айдахо. И то при неговите роднини, моля ви се! Той и братята му вероятно щяха да се редуват да я чукат или още по-лошо — и четиримата заедно. Само това й липсваше. Погледна към колата си и видя коженото яке на Коул, преметнато на задната седалка. Не си го беше взел. Скапанякът го бе забравил. Ключовете бяха в стартера. Обърна се към щанда и придърпа плика към себе си.

— Колко ти дължа?

— Двайсет и два и трийсет и пет.

— Закръгли ги на двайсет и ще ти дам пак да видиш и да пипнеш, та да ти стане пишката в оранжевите гащи.