Робърт Дугони
Необходими жертви (53)

53.

Синьото БМВ бе на алеята — единствен признак, че Грант е у дома. Външната лампа, задействана с фотоклетка, хвърляше бледо сияние под малкия свод на верандата, но осемте прозореца откъм улицата — по четири на двата етажа — бяха тъмни. Логан спря на улицата. Дана не слезе веднага. Поседя загледана в къщата. Странно, макар че това бе нейният дом, не го беше виждала от този ъгъл. Винаги се качваше с колата по алеята и спираше под навеса. Фасадата бе в класически колониален стил — двуетажна, с тъмносини кепенци и тавански прозорци, без излишни орнаменти и колони. Бяха изхарчили малко състояние за ремонта — пребоядисване отвътре, нови яркочервени завеси, лакиране на дъските — но тя така и не почувства къщата като свой дом. Изглеждаше стерилна като от снимка в списание — безжизнена, пуста, неуютна.

Отвори вратата и слезе, на раменете си беше наметнала белия шал. Постоя заслушана в тъмното, докато бръмченето на автомобила на Логан заглъхна в далечината. Отвори портата на двора и тръгна по тухлената пътечка между чемширения жив плет, като се вглеждаше в тъмните прозорци на спалнята си. От една страна, се надяваше Грант вече да е заспал, от друга, не искаше да прекара още една нощ в едно легло с него. Щеше да спи в стаята на Моли. Извади ключа от чантичката си, пое си дълбоко дъх, при което гърдите я заболяха, и отвори входната врата. Светлината от уличната лампа се процеждаше през щорите в дневната и образуваше светли ивици върху пода. Дана задържа вратата, за да не изщрака. Събу обувките си и като ги държеше за каишките, тръгна тихо към стълбите.

— Тук съм.

Тя спря на второто стъпало. Не можа да познае гласа му.

— Грант?

— В хола съм.

Тя слезе от стълбите и се взря в мрака.

— Грант?

— Насам.

Дана напипа ключа на лампата върху масата и я запали. Бледа светлина изпълни стаята. Той седеше на ъгловото кресло и втренчено гледаше камината. Вдигна ръката си и Дана видя, че държи чаша.

— Защо си се прибрал? Защо седиш на тъмно?

Той взе бутилката и напълни чашата си. Изглеждаше, сякаш не е забелязал бъркотията в къщата. Дана седна до прозореца. Трите метра между тях бяха като неутрална зона при преговори за примирие. Грант я огледа с кървясали безизразни очи.

— Къде си била?

— На годишното парти на фирмата — излъга тя, сигурна, че мъжът й няма да си спомни, че това събитие е през октомври, а не през април.

Той мразеше да ходи с нея по причини, които не искаше да сподели, макар че тя се досещаше. Чувстваше се по-нископоставен от колегите й. Знаеше, че сега няма да започне да я разпитва. Не й се искаше да лъже повече нито него, нито себе си.

— Защо си се прибрал? Мислех, че делото ще продължи още две седмици.

— И аз така мислех.

Гласът му звучеше като на човек с тежка настинка. Очите му бяха зачервени и подпухнали.

— Какво стана? — настоя тя.

Грант се прокашля и помълча няколко секунди, преди да отговори:

— Представихме материалите по случая точно както очаквах да стане. Извиквахме свидетелите един по един, всичко вървеше гладко. — Говореше завалено, но смислено. — Вървеше идеално. Ответната страна почти нямаше забележки. Мислех си вече, че ще развеят бяло знаме, ще предложат споразумение за сума близка до сто и петдесетте милиона, които искахме, и край.

Вдигна чашата и отпи голяма глътка.

— Не мислиш ли, че си пил достатъчно?

— О, не. — Той мрачно се изсмя. — Едва започвам.

Дана се уви по-плътно с шала. Краката й трепереха неудържимо.

— Какво стана?

— След почивката съдията освободи съдебните заседатели и насрочи следващото заседание за сутринта на другия ден. Долових нещо в гласа му. Звучеше, сякаш не очакваше делото да се проточи.

Грант се изсмя и погледна двете картини с маслени бои над камината — два бягащи коня с широко отворени от страх очи. Онова, което ги гонеше, не беше изобразено — художникът го бе оставил на въображението.

— Погледнах Бил Нелсън и той се ухили. На вечеря обсъждахме дали съдията е искал да предупреди защитата да потърси споразумение, или очакваше, че няма да представят много убедителни доказателства. Вече брояхме парите.

Задави се. Отпи, намръщи се и пак напълни чашата.

— На другата сутрин защитата поиска незабавно решение. Искаше ми се да се изсмея, макар че им признавах куража. И тогава съдията каза… каза: „Мисля, че имате основание.“ — Замълча. — „Мисля, че имате основание. Имате основание!“

Загледа се в камината, сякаш Дана не съществуваше.

— Твърдяха, че не сме представили убедителни доказателства за наличие на действащ договор. Дефектните части били произведени от предприятие, независимо от дружеството с ограничена отговорност, и затова „Нелсън Индъстрис“ не можели да имат законови претенции.

Изправи се, олюля се и размаха пръст, сякаш влезе в ролята на противниковия адвокат:

— „Освен това, ваша чест, всяка следваща постъпка на споменатото предприятие следва да бъде отклонявана като неоснователна и несвързана с оригиналния иск.“ — Обърна се към Дана и вдигна чашата си като за тост. — С други думи, моя милост кански е оплескал работата, като е подал иска от грешно име, а те чакаха до самия процес, за да го кажат. Впрочем срокът бе изтекъл преди седмица, но решили да изчакат до съдебна зала, за да ме изложат. Унижиха ме пред клиента, пред главния партньор на фирмата, съдията, съдебните заседатели, пред самия Бог.

Грант вече крещеше като баптистки проповедник. В следващия момент избухна в истеричен смях и плач.

Дана се втренчи в ръцете си, събрани в скута. Беше й жал за него, но колкото и да се опитваше, не можеше да не изпита известно задоволство. Срамуваше се от себе си. Не искаше да търси утеха в провала на Грант. Знаеше, че го боли, и каквито и да бяха отношенията им сега, имаха десет години съвместен живот и дете. Някога го бе обичала.

— Непоправимо ли е? Не можа ли да върнеш първоначалния иск? Защо не използва точката за преразглеждане поради небрежност?

Той се изсмя и се наведе напред, сякаш се покланяше.

— О, точно тук идва най-интересното. Шибаният съдия с огромно удоволствие обяви решението си. Дебело подчерта, че грешката би могла да бъде поправена от някой по-усърден адвокат. „Липсата на усърдие обаче не е основание за повторно внасяне на иска или за връщане на положението към първоначалната дата на внасяне“ — цитира Грант.

— Не мога да повярвам, че е казал така.

— О, напротив, точно така се изрази. Което премахва почти всички шансове за обжалване. Обяви също, че баща му веднъж казал… — Грант замълча, за да си припомни точните думи. — „Надменността води до невежество, защото замъглява разума.“

— Не може да бъде.

По бузата му се търкулна сълза.

— Бергман събра съдружниците, за да се подготвят за неизбежния иск за нанесени щети поради некомпетентност. Нелсън ще поиска да си върне загубата от сто и петдесет милиона и ако не подпали задниците на акционерите, не знам кой друг ще го направи.

— Няма ли застраховка, която да я покрие?

— Няма застраховка. — Той обърна бутилката, за да напълни чашата. — Ето защо „Нелсън Индъстрис“ ще заведе искове лично срещу всеки партньор. Мислиш ли, че ще са доволни да се разделят с всичките си активи, за да покрият провала ми?

Отново се изсмя, което прозвуча като жален стон. Погледна я и закри устата си с ръка.

И така… „това е всичко, приятели“… Разпери ръце, сякаш искаше да каже: „Как ти харесвам сега?“.

— Вече съм безработен. Бергман нареди утре в десет охраната да ме посрещне на входа на фирмата. Имам двайсет минути да си събера партакешите и да се махна. Стажантката ми ще прегледа всички документи, които взема, за да отсее между личните и фирмените. Прекъснаха достъпа ми до компютърната система и конфискуваха лаптопа ми. С други думи, напълно съм изолиран. Не че има значение, защото, след като случаят се раздуха от пресата, никоя адвокатска кантора в страната няма да ме вземе. — В гласа му прозвуча гняв. — След девет години блъскане ми дават двайсет минути да се изнеса. — Като че ли още не разбираше какво му се случва. — Двайсет шибани минути.

— На всеки може да се случи — измънка Дана. — Ако „Нелсън Индъстрис“ са дали погрешна информация…

Той захвърли чашата в камината.

— Това е капакът. Издал съм документи, в които заявявам, че съм извършил необходимите проучвания на материалите и съм убеден в положителния изход на делото. Нелсън ме подмами, като постоянно ме караше да правя оценки на документацията и обещаваше „Нелсън Индъстрис“ да станат редовен клиент, ако спечелим. Той ме насади на пачи яйца. Така нагласи нещата, че да не може да загуби, каквото и да стане. Ако беше спечелил делото, парите бяха негови. Ако изгуби, ето ме мен — изкупителната жертва. Утре адвокатите на фирмата му лично ще донесат призовките. Предварително са ги подготвили. — Грант отпи направо от бутилката. — Шибан мошеник. Всичко е било нагласено.

— Ти направи всичко възможно — опита се да го утеши Дана. — Толкова усърдно работи…

— Глупости! — Как можех да направя всичко възможно? Как можех да се съсредоточа над делото, докато ти постоянно ми звънеше да прибирам Моли, да я водя на ясли и за други глупави прищевки?

Думите му се забиха в гърдите й като тъп нож, но не й причиниха много болка. Чувствата й бяха твърде притъпени. Той я обвиняваше за провала си. За десет години нито веднъж не беше признал, че е допринесла с нещо за успехите му, а сега я обвиняваше за провала си. Грант се изправи неуверено и се олюля. Размаха ръка.

— Казвах ти, че времето не ми стига. Казвах ти, че моите дела не са като твоите нещастни клиентчета. Това е истинска война, по дяволите! Това е джунгла — борба на воля, сила и издръжливост! Но ти не го разбра. Никога не си ме разбирала.

— Разбирам. — Тя стана от дивана и се загърна по-плътно с шала. — Разбирам по-добре, отколкото си мислиш.

Той се приближи. Миришеше на алкохол и пот.

— Наистина ли, Дана? Наистина ли разбираш? Защото на мен ми се струва точно обратното.

Тя сведе очи. Не така си беше представяла неизбежния сблъсък, но той сам си избра бойното поле. Погледна го в очите.

— Може би щеше да имаш повече време за делото, ако не се чукаше със стажантката си, Грант.

Той се олюля, сякаш думите й буквално нарушиха равновесието му. Застина като втрещен. После се изсмя.

— Какво? Казвам ти, че животът ми се провали, а ти ми говориш така. Типично в твой стил, Дана. Никога не ме подкрепяш.

Не й се искаше да казва такива неща, не искаше да го наранява още, но това беше негова война и той сам си избра оръжието.

— „Нелсън Индъстрис“ може да са провалили кариерата ти, но ти сам провали личния си живот.

Той поклати глава, още не разбираше.

— Защо не ме подкрепиш поне веднъж, Дана? Поне веднъж? Аз те подкрепях по време на следването; ако не бях аз, сега нямаше да си тук.

— Не. Нека да си кажем истината в очите. Не ти ме подкрепяше по време на следването. Аз ти помагах; ти просто винаги си представял нещата както ти е изгодно. Щях да съм на това място със или без теб.

Той размаха заканително пръст.

— Аз те подкрепях. Аз купих тази къща и всички тези боклуци.

Замахна и събори порцелановия часовник и две вази от камината. Не й дремеше.

— От колко време ми изневеряваш?

Той поклати глава и пак я посочи с пръст.

— Ти си луда. Разбираш ли? Ти си луда.

— Нима? Наистина ли съм луда? Не можеш ли поне веднъж за тези десет години да бъдеш искрен с мен? Или за такава глупачка си ме смятал? Защото такава бях през тези десет години — глупачка. Или може би си прав. Може би съм луда. Но вече не съм.

Той остави бутилката на масата и като че ли се успокои за момент.

— Дана…

Тя вдигна ръка.

— Недей. Не ме обиждай с повече лъжи, Грант.

Той сведе глава и заби поглед в червения персийски килим. Раменете му затрепериха, падна на колене и захленчи, тялото му се разтресе, сякаш през него премина електрически ток. Някъде дълбоко в нея се събуди желание да го приласкае и да му каже, че всичко ще се оправи. Но знаеше, че няма да стане. Нищо не беше наред. Тя не беше същата като преди и никога нямаше да бъде. Смъртта на Джеймс я беше променила. Не я направи по-слаба, както се беше опасявала. Правеше я по-силна. Даде й решителност да промени живота си, да рискува и да живее, както й харесва.

Тръгна към вратата. Грант вдигна очи.

— Къде отиваш?

— Ще бъда при мама.

— Не ме оставяй сам, Дана. Моля те, не ме напускай. Имам нужда от теб тази нощ. Имам нужда от теб.

Тя спря на прага и се обърна.

— Съжалявам. Иска ми се да можех да ти помогна, но вече не остана нещо, което не съм ти дала. Ти ми отне всичко, което имах. Изчерпана съм. Чувствам се така от доста време; просто не съм го осъзнавала. Мислех, че всеки на моята възраст се чувства празен. Мислех, че е част от живота. Сега знам, че не е така.

Излезе в мраморното антре и той закрещя след нея:

— Ти винаги бягаш, Дана. Винаги си бягала от отговорност. Никога не се изправяш пред проблемите.

Тя спря и се обърна към него:

— Прав си, Грант. Бягах. Но вече не.

Отвори вратата.

— Няма да се дам лесно, Дана. Не можеш да ме изоставиш просто така. Дължиш ми много… Ще… ще взема Моли. Каквото ще да става, ще взема Моли.

Тези думи пробиха последната дупка в хартиеното й сърце.

Тя взе ключовете от масичката в антрето, затвори вратата и тръгна към колата му. Влажната трева на моравата гъделичкаше босите й крака. Чувстваше се по-свободна от всякога.