Робърт Дугони
Необходими жертви (36)

36.

Лежеше по гръб, над нея имаше таван на кола. Някаква жена, надвесена над нея, й говореше. Имаше чувството, че главата й е разцепена през средата. Когато се опита да седне, жената притисна гърдите й с ръка. Почувства нещо в устата и носа си и се опита да го махне. Жената хвана ръката й.

— Това е линейка. Ще ви закараме в болницата. Боли ли ви някъде? Гърдите? Затруднявате ли се да дишате?

Дана осъзна, че на лицето й има кислородна маска. Почувства хладния поток кислород. Макар че добре чу думите на жената, не успя да ги осмисли. Откъслечни спомени се въртяха в съзнанието й. Спомни си, че чу оглушителен гръм и почувства удар, сякаш огромна вълна я блъсна в гърба. Повали я напред и я запрати върху бетонния под.

— Бетонната преграда и колоната са поели основния удар — обясни жената.

Дана посегна към превръзката на челото си.

— Добре сте си наредили главата — добави жената. — За съжаление не намерихме обувките ви.

Тя погледна босите си крака, увити в марля. Бавно започна да сглобява откъслечните спомени. Спомни си, че лежеше по очи, чувстваше студения бетон до бузата си; спомни си дъжд от метални отломки и стъкла сред оглушителен звън, пищене и свирене, отекващи в гаража. После чу сирени.

Жената повдигна клепачите на Дана и насочи силна светлина към очите й.

— Проверявам дали зениците ви са разширени. Виждате ли ясно?

Вратът й бе скован и я болеше. Дана си спомни мъжа, добрия самарянин. Фред Джефрис.

— Човекът в колата… — успя да измучи през маската.

Жената поклати глава:

— Имате ли затруднения с дишането? Чувствате ли някаква болка в гърдите?

Дана отново отпусна глава на възглавницата.

— Човекът в колата… — промълви отново със заглушен от кислородната маска глас.

— Само се успокойте — настоя жената.

От очите на Дана потекоха сълзи, започнаха да се стичат покрай пластмасата, плътно прилепена към лицето й. Линейката намали и зави. През прозореца тя видя табелката на спешното отделение в Бюриънската болница. Линейката спря под навеса пред входа. Задните врати се отвориха широко. Двама санитари изкараха носилката, навън небето бе оловносиво. Дана осъзна, че чантичката й не е при нея.

— Чантичката ми? — попита уплашено. Жената се пресегна и й я подаде.

— Ето я. Няма да ви я откраднем. Бяхте я стиснали като удавник, когато пристигнахме.

* * *

Майкъл Логан бързаше по коридора, почти тичаше. В краткия им телефонен разговор Дана му каза само, че е имало взрив и тя е в болницата. Не искала да се обажда на майка си.

Помоли го да отиде при нея. От тона й усети, че има още нещо, нещо, което тя не може да му каже по телефона. Две минути след като затвори, той навлече дънки и горнище на анцуг и метна коженото си яке на задната седалка на колата си.

Почука два пъти на вратата на стаята й и я отвори. Отдъхна си, когато я видя. Тя седеше в леглото, на челото й имаше превръзка. Макар че бе издрана и насинена, изглеждаше много по-добре, отколкото си я беше представял, докато отиваше към болницата. Една сестра мереше температурата и кръвното й налягане. Дана му се усмихна. Логан въздъхна облекчено. Обърна се, за да може сестрата да си довърши работата. Когато тя излезе, Логан се приближи до леглото.

— Трябва да ме измъкнеш оттук — бързо каза Дана.

Той поклати глава.

— Говорих със сестрите. Искат да те задържат поне за една нощ. Опасяват се да нямаш мозъчно сътресение или вътрешен кръвоизлив.

Тя отметна чаршафа и понечи да смъкне краката си от леглото. Прасците й бяха бинтовани.

— Не мога да остана цял ден тук. Трябва да си тръгна веднага, Майк. Трябва веднага да се прибера при Моли и мама.

Той постави ръка на рамото й.

— Успокой се, Дана. Изпратих патрул да следи къщата, както ме помоли. Разкажи ми сега какво стана.

— Някой взриви колата ми, Майк.

— Знам. Докато идвах, телефонирах в участъка на Бюриън и разговарях с отговарящия за разследването.

Детективът бе обяснил на Логан, че са пристигнали на местопроизшествието като военен отряд, опасявали се, че е терористична атака. Колата на Дана бе избухнала и според първоначалните данни експлозивът бил С-4 с детонатор, който се е задействал, когато двигателят е запалил.

— Професионална работа — бе казал детективът. — Не са си играли.

Искаше да разпитат Дана.

— Значи знаеш, че трябва да ме измъкнеш оттук — каза тя.

— Имаш ли представа кой го е направил?

— Изкарай ме оттук. Имам много да ти разправям.

Тонът й говореше, че наистина трябва да се махне от болницата, че не се чувства в безопасност, докато е там.

— Дана, мога да поставя полицейска охрана пред вратата ти.

Тя стана и отиде в тоалетната. Болничният й халат бе отворен отзад и тя се пресегна, за да го стегне. Взе чантичката си от едно шкафче и изпразни съдържанието върху плота до мивката.

— Ела.

Стоеше до умивалника и държеше нахапано десертче „Сникърс“. Изглеждаше полуразтопено. Дана го обели и отми размекнатата паста на мивката. Когато шоколадът и карамелът се махнаха, Логан видя обицата. Дана го погледна.

— Изкарай ме оттук, Майк. Много е важно. По-важно, отколкото сме си представяли. Ще ти разкажа всичко, но първо ме заведи на безопасно място.

— Къде?

Тя тръсна глава.

— Ще ти покажа.

Той кимна.

— Добре, ще видя какво мога да направя.

* * *

Двайсет минути по-късно спря спортната си кола до тротоара и слезе, за да отвори лявата врата. Един санитар бе докарал Дана с инвалидна количка. Небето тъмнееше, предвещаваше дъжд. Количката бе компромис към болничния правилник. Наложи се Логан да подпише декларация, че взема Дана въпреки препоръките на лекарите.

Дана се намръщи, докато сядаше и свиваше краката си в тясната кола. Дрехите й бяха скъсани и мръсни. Санитарят подаде на Логан плик с обезболяващи. Детективът се качи зад волана и запали.

— Колко е часът? — попита Дана; часовникът й беше спрял.

— Малко след девет.

Тя извади мобилния си телефон.

— Трябва да се обадя на мама да не води Моли на детска градина, макар че сигурно и сама ще вземе такова решение.

— Накъде? — попита Логан.

— Към Монтлейк.

— Мога ли да попитам защо?

— Ще ти покажа нещо. Не карай по прекия път. Направи няколко обиколки.

Логан реши да не пита повече, а да изпълнява. След убийството на Маршал Коул вече знаеше, че нещата не са такива, каквито изглеждат. Не се съмняваше, че Дана знае причината. Направи няколко обиколки по малките улички. Не забеляза някой да ги следи. Когато стигнаха Монтлейк, завиха през Интерлейкън и преминаха по някакъв еднолентов мост.

— Онази къща отляво, последната преди разсадника. Влез по алеята.

Логан се спусна по стръмната алея и спря пред бяла къща в колониален стил с тъмнозелени капаци на прозорците.

— Зад къщата има двор. Спри под навеса за коли. Така автомобилът няма да се вижда от улицата, а отзад има друг изход.

Той зави зад къщата и спря под навеса пред отделен от постройката гараж. За разлика от къщата гаражът спешно се нуждаеше от боядисване. Един от прозорците бе счупен. Дана слезе с известно затруднение, но не изчака Логан да й помогне. Намръщи се и опипа ребрата си.

Логан се приближи.

— Добре ли си?

Тя вдиша, пак се намръщи и тръгна към дървената порта. Изчака Логан и махна веригата. Задният двор бе просторна зелена морава, заобиколена от дрян и кленове. Зад оградата се простираше тучната зеленина на сиатълския разсадник. В единия ъгъл на двора имаше домашна сауна. Логан последва Дана до една странична врата, взе ключовете от ръката й, отвори и влезе след нея. Не изглеждаше изненадана от безпорядъка в къщата. От краткия им разговор в болницата той бе останал с впечатлението, че го е очаквала и се е подготвила за гледката. Това пътуване бе, за да види и той.

Влизаха от стая в стая, като прескачаха разхвърлените по земята вещи — книги и картини, изпразнени чекмеджета. Дана не издаваше емоциите си. Качиха се на горния етаж. Когато влязоха в, както Логан предположи, спалнята й, тя застана на прозореца, гледащ към дърветата, които сякаш обгръщаха помещението с клоните си.

— Обичах да седя тук с Моли и да гледам през прозореца — рече. Логан забеляза, че използва минало време. — Чувствах се като дете в къщичка на някое дърво. Имал ли си къща на дърво като дете, Майк.

Когато той не отговори веднага, Дана се обърна и го погледна.

— Не, не съм имал.

Тя пак се обърна към прозореца.

— С Джеймс помолихме татко да ни помогне да си направим. Вместо това той нае дърводелец. Имаше капак на пода и въжена стълба. Беше най-хубавата в квартала. Баща ми не се скъпеше. Обичах да се качвам, да седя в къщичката и да си мисля. Предполагам, че още обичам.

— Добре ли си? — обезпокои се той.

Тя кимна, без да отмества очи от прозореца.

— Разбрах защо са убили брат ми.

Логан запази мълчание. Дана се обърна.

— Ревност — изрече прегракнало. Извади обицата. — Отзад са гравирани инициалите на бижутера, който я е направил. Запазена марка е. Никой уважаващ себе си бижутер не би направил дубликат.

Логан се наведе и видя двете преплетени букви W.

— Бижутерът е Уилям Уелс. Живее в Мауи.

— Затова ли отиде там?

— Обицата е уникат. Реших, че ако има някаква документация, може да ми каже за кого я е изработил.

— Имаше ли?

— Не. — Дана го погледна. — Нямаше нужда от документация. Помнеше я.