Робърт Дугони
Необходими жертви (14)

14.

Подът се разтресе, но вратата остана затворена. Дана се запита кога най-сетне Марвин Крокет ще се осмели отново да влезе в кабинета й. От погребението на Джеймс беше минала седмица и двата пъти, когато с Крокет случайно се засякоха в коридора, той само я изгледа плахо — сигурно още помнеше последното си нахълтване в кабинета й, когато тя събори бюрото си и едва не смаза пръстите на краката му. Ако беше предполагала, че с такова действие ще си спечели уважението му, щеше да го направи още преди години. Знаеше обаче, че спасението е само временно. Крокет неминуемо щеше да се върне.

Според Линда, след като преодолял шока, той изхвърчал от кабинета на Дана като разярен бик. В стремежа си да не го срещнат, съдружниците и помощният персонал се разбягали на всички страни, изпокрили се в кабинетите или зад преградите на работните си места в общата зала. Дебеличкият младеж, който разнасяше пощата с тежка метална количка, нямал този късмет. Няколко секунди подскачал смешно, докато Крокет блъснал количката в стената и се отправил към кабинета на Гари Търмонд в североизточния ъгъл на сградата. Оттам персоналът имал удоволствието да слуша гневните му крясъци, които единодушно бяха обявени за една от най-впечатляващите му тиради — петнайсетминутно твърдение за умствената нестабилност на Дана и непрофесионалното й поведение. Накрая поискал главата й — незабавно да бъде уволнена. Търмонд, шейсет и пет годишен ветеран, който лично познаваше и уважаваше Джеймс Хил старши както в съдебната зала, така и на игрището за голф, явно не се беше съгласил. Когато Дана се върна в кантората, табелката с името й все още висеше на стената до кабинета й, а вътре я чакаха цветя по случай завръщането й на работа.

Подът отново потрепери. Дана бързо вдигна телефонната слушалка и я допря до ухото си. В следващия момент Крокет влезе — примирието бе свършило.

— Трябва да изпратим предложението на „Коругейт Индъс…“

Тя го изгледа с престорено възмущение, след което продължи мнимия разговор.

Той постоя неловко на вратата, докато Дана закрепи слушалката на рамото си и разпери ръце в знак, че разговорът може да се проточи. Крокет се намръщи, направи знак да му се обади веднага щом свърши, и изчезна, без да затвори вратата. Дана изчака няколко секунди и остави слушалката. Когато стана да затвори вратата, Линда се показа на прага.

— Имаш ли нужда от нещо?

Тя поклати глава:

— Не, благодаря, Линда. Няма проблем.

Още ненавършила трийсет, с яркочервена коса, многобройни обици на дясното ухо и пъпа си и татуировка на гърба, Линда не се вписваше в образа на служителка на водеща адвокатска кантора, обслужваща крупни фирми, каквато „Стронг и Търмонд“ се стремеше да стане на вашингтонския пазар в условия на жестока конкуренция за елитни клиенти. Затова пък бе умна и дискретна. Беше се появила на интервю за работа със строг син костюм, бяла блуза, черни лачени обувки и коса, стегната на кок. Приличаше на библиотекарка. Продължи да ходи така през тримесечния пробен период, след което се излюпи в цялата си прелест като пеперуда от пашкул. Началниците искаха да я уволнят, но нямаха основание. Беше отлична секретарка. Всеки повод за уволнението й би бил твърде прозрачен опит за замаскиране на истинската причина и основание за предявяване на съдебен иск. Затова просто я прехвърляха от адвокат на адвокат и всеки вписваше в трудовата й характеристика ново безсмислено оплакване. Накрая я дадоха на Дана и двете се сближиха като черните овце на фирмата.

— Радвам се, че се върна — каза Линда.

— И аз се радвам, че си тук.

— Исках да те предупредя, че Крокет поиска да прегледа случаи, по които работиш, и документите за таксуване на клиентите. Търси нещо, за което да се заяде. Получих циркуляр по повод онази презентация. Сериозно се е захванал с теб.

Дана се усмихна. В момента това изобщо не я засягаше.

— Благодаря, че се грижиш толкова добре за мен, но не си навличай неприятности. Не им давай повод да те уволнят. Дай му, каквото иска. Крокет не ме плаши. Може да ме напада лично, но нищо не може да каже за работата ми. Това най-много го вбесява. Но мисля, че няма нужда да ти го казвам.

Линда се засмя.

— Ако искаш да го ядосаш още, трябва да си сложиш обица на носа.

— Искам на неговия нос да сложа. Ще поемеш ли обажданията ми за един час? Трябва да се погрижа за някои лични неща.

Линда затвори вратата и Дана отново седна. Погледна кашона, в който бяха личните документи на Джеймс. Бе отлагала този момент колкото можеше повече. На два пъти се опита да прегледа документите, но все не можеше. Неуверено вдигна капака и започна да прехвърля разпечатките от влоговете му. Активите на Джеймс не бяха за пренебрегване, но тъй като бе продал повечето си вещи, когато се отказа от адвокатската кариера и стана преподавател, финансите му бяха ясни. Имаше сто осемдесет и три хиляди долара в пенсионен фонд и седемдесет и осем хиляди в ценни книжа. Къщата в Грийн Лейк бе оценена на четиристотин двайсет и пет хиляди. От продажбата на къщата му в Капитол Хил шейсет и две хиляди бяха останали на влог. Имаше също застраховка „Живот“ за един милион долара. Дана вече се беше свързала със застрахователите, но те я посъветваха да изясни обстоятелствата около смъртта му. Явно се опасяваха да не би сам да се е пребил до смърт, защото според условията на застраховката при самоубийство тя не се изплащаше. Макар че Брайън Грифин й бе казал, че е подготвил завещанието на Джеймс и тръстов фонд на негово име, тя не намери копия от тези документи. Бяха се уговорили с Грифин да се срещнат в края на седмицата.

Отново насочи вниманието си към влоговете на брат си и разпечатките от плащанията с кредитните му карти. След няколко минути установи, че е управлявал финансите си главно по Интернет. Намери паролите му, написани на един лист, включи се в Интернет и отвори сайта с информация за плащанията с кредитните му карти. Прегледа списъка. Не намери данни за онова, което търсеше. Отвори сайта за онлайн банкиране и въведе номерата на сметката и социалната му осигуровка. Когато й поискаха парола, написа „Моли“ и получи достъп. Половин час преглежда финансовите операции с влоговете му през последните девет месеца, но нямаше тегления на големи суми или осребрявания на чекове, които да подскажат, че брат й е купувал нещо скъпо. Тъкмо се канеше да затвори страницата, когато видя данни за осребрен чек на стойност шестстотин деветдесет и пет долара на името на агенция за недвижими имоти „Монтгомъри“. Това привлече вниманието й. Не знаеше брат й да е наемал жилище, а беше сигурна, че е видяла същата сума на името на същата фирма и сред предишни плащания. Върна се назад и намери името на агенцията и сумата за предишния месец. Оказа се, че брат й е изпращал чекове на фирмата и за предните два месеца.

Телефонът иззвъня. Тя погледна вътрешния номер, преди да вдигне. Беше Линда.

— Знам, че не искаш да те прекъсват, но доктор Бриджит Нийл те търси. Каза, че е важно.