Робърт Дугони
Необходими жертви (60)

60.

В клиниката в Редмънт започваха да приемат пациенти едва в осем и трийсет. Логан напразно беше бързал. С Дана седяха в колата пред двуетажната тухлена сграда и пиеха кафе. Тя бе опряла лакътя си на отворения прозорец и се взираше в сивия сумрак. Не беше спала много, но не се чувстваше уморена. Толкова бе възбудена, че едва стоеше на едно място. Ако беше права, имаха шанс. Имаха голям шанс да хванат Робърт Майерс.

Логан се беше срещнал с нея и Елизабет Адамс в дома на Джеймс. Заедно отидоха в семейното имение край езерото Вашингтон. Дана настани Адамс в своята стая и макар да твърдеше, че не й се спи, гостенката веднага си легна като човек, който се връща у дома след дълго пътуване. Секунди, след като отпусна глава на възглавницата, заспа. Логан увеличи охраната с още двама униформени отвън — един отпред и един зад къщата, и още една полицайка вътре.

Шумът от кола, влизаща на паркинга, откъсна Дана от мислите й. На запазеното за персонала място до вратата на клиниката паркира яркочервен джип. Това беше добър знак. Дана видя номера: ДЕТДОК. От джипа слезе висока дългокоса жена, огледа колата на Логан, после отключи клиниката и влезе. Дана погледна листчето, което държеше, и пак провери името, написано на него. Не знаеше със сигурност какво я подсети, но след като се прибра вкъщи вечерта, бързо намери статията в интернет, която си спомняше, че е чела.

През следващите няколко минути дойдоха още две коли, от които слязоха други две жени.

Дана и Логан слязоха от колата и тръгнаха към сградата. Вратата беше заключена. Логан почука с ключа си по стъклото. Никой не се показа. Той пак почука, този път по-силно. Жената, която беше слязла от джипа, се появи във фоайето, изглеждаше сърдита и малко нервна. Когато Логан й показа значката си, тя присви очи и се намръщи. Отключи вратата и я открехна само колкото да могат да говорят.

— Какво желаете?

— Извинявайте, че ви безпокоим преди работно време. Аз съм детектив Майкъл Логан. Бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

— За какво?

— За доктор Франк Пилгрим.

Жената объркано поклати глава.

— Не разбирам.

— Само няколко минути.

Жената се отдръпна от вратата. Лицето й изразяваше недоумение. Дана последва Логан във фоайето с мънички столчета, масички и кутия с играчки в единия ъгъл.

— Видях номера на колата ви — каза тя. — Лекарка ли сте?

— Да.

— Познавахте ли добре доктор Франк Пилгрим?

Жената нервно се изсмя:

— Той е баща ми. Аз съм доктор Емили Пилгрим.

— Моите съболезнования за баща ви.

— Значи знаете, че почина.

— Прочетох некролога във вестника.

— Познавахте ли го?

— Не. Никога не сме се виждали.

— Не разбирам. Какво искате? Тревожите ме.

— Извинявайте за безпокойството. Не искам да ви притеснявам, но къде почина баща ви, доктор Пилгрим? — попита Логан.

Лекарката сви рамене и затвори очи, което явно й беше навик.

— Почина на мястото, където прекара по-голямата част от последните четирийсет и осем години. В кабинета, докато подреждал книжата си.

— При какви обстоятелства почина?

— Обстоятелства ли? Получи сърдечен удар.

— Имал ли е здравословни проблеми преди, доктор Пилгрим?

— Баща ми ли? Не. Беше на седемдесет и осем години, но тази година пак можеше да участва в Сиатълския маратон.

Логан се усмихна.

— Голямо постижение на неговата възраст.

— Баща ми не приемаше и най-малкия намек, че вече не е в състояние да прави нещата, които е вършел на млади години. Участието в маратона потвърждаваше убедеността му. Питате за проблеми със здравето. Не, не е имал. Защо?

— Значи да разбираме, че смъртта му ви изненада, имайки предвид доброто му здраве.

Лекарката примирено сви рамене:

— Беше неочаквано, но той бе на седемдесет и осем. Доброто здраве невинаги означава добро сърце.

— Разбирам. Това е педиатрична клиника, нали?

— Да.

— И баща ви също е бил педиатър.

— Четирийсет и осем години.

— Пенсионер ли беше?

— Не. — Емили пак затвори очи. — Преди осем години поех ръководството на клиниката, като се надявах, че ще се оттегли, но той не се даваше. Беше решил да работи още две години, след което да се оттегли, за да могат с мама…

Сълзите я задавиха. Дана й подаде кърпичка от кутията на рецепцията. Емили Пилгрим избърса сълзите си.

— Къде бяхте в нощта, когато баща ви почина? — поинтересува се Дана.

Лекарката поклати глава и смачка кърпичката.

— Защо ме разпитвате така? Какво ви интересува?

Тя реши да говори направо:

— От некролога научихме, че баща ви е лекувал Робърт Майерс.

Емили Пилгрим ги изгледа изненадано.

— Не за дълго, но да, баща ми е лекувал всички деца на Майерс, включително и Боб. Също и баща му. — Обърна се към една масичка със съболезнователни картички. Вдигна една. — След смъртта на татко изпрати лично подписана съболезнователна картичка. Телефонирал и на майка ми. Тя много се трогна.

— Предполагам, че медицинският му картон вече не се пази в тази сграда.

— Чий картон?

— На Робърт Майерс.

Емили Пилгрим поклати глава:

— По принцип не би трябвало, но баща ми не беше много готов за нови идеи и промени. Когато поех клиниката, се опитах да я модернизирам, но той се възпротиви. Настоя всички стари картони да останат в кабинета му, независимо дали се използват или не. Наложи се да отстъпя.

Дана се обнадежди и реши да предразположи още лекарката.

— Баща ми и дума не искаше да чуе за компютър. Предпочиташе да трупа папки.

— Значи картонът би трябвало да е тук, в кабинета на баща ви, така ли? — попита Логан.

Емили Пилгрим сви рамене:

— Да, вероятно, но…

— Може ли да проверим? — намеси се Дана.

Лекарката поклати глава и затвори очи.

— Не мога да ви пусна без официална заповед.

— Не искаме да четем картона — побърза да уточни Дана. — Само ще проверим дали е тук.

Емили Пилгрим скръсти ръце.

— Мога ли да попитам защо? Това е много странно. Какво искате?

Дана учтиво отговори:

— Доктор Пилгрим, знам, че посещението ни е много неочаквано, и съжалявам, че ви напомняме за смъртта на баща ви. Просто наскоро и аз загубих близък човек. Брат си. Ако трябва да ви обясняваме всичко обаче, ще отнеме много време. Преди да ви кажем за какво става дума, трябва да проверим дали картонът е тук.

Пилгрим въздъхна и затвори очи. Дана се уплаши, че няма да се съгласи, затова побърза да добави:

— Ще разпознаете ли почерка на баща си, ако го видите?

Лекарката отвори очи.

— Разбира се.

Дана извади от чантичката си празната папка, която бяха намерили в апартамента на Питър Бутейр. Подаде я на лекарката, която се вгледа в надписа отгоре.

— Къде намерихте това?

— Познат ли ви е почеркът?

— Да. Това е от папките на баща ми. Къде я намерихте?

— Това неговият почерк ли е? — настоя Логан.

— Да, сигурна съм. — Отвори папката. — Виждате ли тези белези отвътре. — Имаше предвид няколко избелели драсканици. — Баща ми правеше такива заврънтулки. Обичаше да си драска. Не можеше да държи важни документи до телефона, защото ги изрисуваше целите. Във всичките му папки има такива заврънтулки — Поклати глава. — Какво става? Къде намерихте тази папка? Къде е другата част?

Дана кимна.

— Бихте ли проверили дали баща ви има картон на Робърт Майерс.

— Това е картонът му. Поне папката.

— Може ли да проверим?

Пилгрим започваше да се изнервя.

— Няма да разместваме нищо — увери я Дана. — Искаме само да проверим.

Лекарката се подвоуми, после въздъхна.

— Елате.

Поведе ги към задната част на сградата, като говореше:

— Баща ми практикува четирийсет и осем години. Кабинетът му е претъпкан като хранилище на музей. Още не съм намерила нито време, нито кураж да го почистя. Предполагам, че още дълго ще стои така.

Отвори една врата.

— Тук ли намерихте баща си? — попита Логан, като влезе.

— Да. Тук, на пода. Майка ми се обади. Тревожеше се защо още не се е прибрал. — Емили Пилгрим влезе в кабинета и сведе очи към стария евтин син килим. — Изглежда, че тъкмо е посягал към телефона, вероятно да извика помощ, но не е успял.

Детективът застана при бюрото с гръб към двете жени и погледна към няколкото зелени шкафа за документи с малък телевизор отгоре.

— Към колко часа го намерихте?

— Майка ми телефонира около единайсет. По-рано разговаряли и татко я уверил, че си тръгва. Имаха такъв обичай. Чуваха се точно в десет вечерта. Татко се прибираше у тях в десет и половина. Когато не се появил, мама се разтревожила. Позвънила в кабинета, но не вдигнал, затова ми се обади.

— Значи вие го намерихте.

— Да.

— От колко време според вас е бил мъртъв?

— Може би от час — час и половина.

— Какво е правил в десет през нощта?

— Както казах, седял е на бюрото си, преглеждал е документи и е слушал прякото предаване от мача на „Маринърс“ по телевизията.

— Може ли да потърсим папката?

Емили Пилгрим отиде при шкафовете и заоглежда белите картончета с букви върху чекмеджетата. Намери буквата „М“ и отвори чекмеджето. Понечи да разрови картоните, но спря. Една от папките бе издърпана и оставена под ъгъл спрямо другите, както баща й имаше навик да прави. Лекарката погледна името върху папката в чекмеджето, после — картона в ръката си. Изправи се и се обърна.

— Мисля, че е време да ми кажете защо сте тук.

* * *

Трийсет минути по-късно Емили Пилгрим седеше на бюрото в кабинета си, държеше дланите си събрани пред лицето като за молитва. На стената зад нея висяха дипломи и семейни снимки в рамки. Баща й приличаше на позастарял Бърт Ланкастър — изискан джентълмен с бледосини очи и оредяла снежнобяла коса.

— И папката на баща ми е била у този човек? — попита лекарката.

— Да.

Дана знаеше, че информацията, която бяха дали на Пилгрим, може би й идва в повече. Сега трябваше само да им повярва.

— Предполагам, че не са правили аутопсия на баща ви — вметна Логан.

Емили Пилгрим поклати глава и сви рамене.

— Нямаше причина. А сега… кремирахме го. Защо? Защо някой ще краде картона на Робърт Майерс? Защо ще убиват баща ми? Безумно е. Не виждам причина някой да прави това. Баща ми бе посветил живота си на децата. Нямаше врагове, никакви врагове.

— Не мисля, че причината е в баща ви, доктор Пилгрим? — отвърна Дана. — Подозирам, че са го направили заради нещо, което е пишело в картона; нещо, което баща ви е знаел. Каквото и да е било, вече е унищожено.

Лекарката ги погледна. Очите й заблестяха, сякаш изведнъж й е хрумнало нещо.

— Извинете ме за секунда. — Натисна копчето за вътрешна връзка на телефона си. — Мишел, би ли дошла за малко?

След минута на вратата се почука и в кабинета влезе дребна брюнетка. Пилгрим я представи на Дана и Логан. Жената отговаряше за компютърната картотека и вкарването на цялата информация от картоните.

— Мишел, докъде стигна със сканирането на картоните от архива на баща ми?

— Съжалявам, доктор Пилгрим, но изгубих много време със сметките от този месец. Не знам защо, но компютърът е удвоил всички суми и трябваше да ги поправям ръчно една по една.

Емили нервно разтърка тила си.

— Съжалявам, доктор Пилгрим. Мога да продължа сега.

Пилгрим свали ръката си и я погледна озадачено:

— Да продължиш ли?