Робърт Дугони
Необходими жертви (6)

6.

Всичко вървеше добре. Мамка му, вървеше отлично. Чувстваше се като при надбягване, усещаше възбудата, тялото й се движеше без усилие, в ритъм. Думите уверено излизаха от устата й. Слушателите й, насядали около голямата маса, я гледаха съсредоточено. Много от тях си водеха записки и никой не посягаше към сладките и ароматното кафе. Нямаше друг такъв случай. Съдружниците в кантората ненавиждаха досадните семинари, защото за това време не можеха да измъкват пари от клиентите си. Това бе загубено време, мъртъв период, който нямаше да се отчете при изчисляването на годишните им премии и компенсации.

Марвин Крокет се беше настанил на председателското място зад масата, до него седеше Дон Бърнсайд, президент на „Коругейт Индъстрис“. Той се усмихваше и съсредоточено гледаше Дана. Беше хубав мъж с прошарена коса на слепоочията и спортна фигура. Специално се бе представил на Дана преди презентацията. Тя се извини под претекст, че иска да си налее чаша вода, и точно както очакваше, той измисли друг повод да продължат разговора. По блясъка в очите му, лукавата му усмивка и начина, по който задържа ръката й, си личеше, че я харесва. Дана добре играеше ролята си. Усмихваше се любезно, но се държеше резервирано. Сега го запленяваше с интелекта си. Крокет щеше да я покани на обяд, да похвали способностите й и да добави нов клиент към значителния си контингент. Само това го интересуваше. След няколко часа щеше да забрави всичко.

Вратата на заседателната зала се открехна. С периферното си зрение Дана видя, че е Линда. Това я разсея. Обърка се, гласът й стана нерешителен. Имаше още една точка за разискване, а изведнъж забрави докъде е стигнала. Замълча за момент, погледна Крокет и Бърнсайд и се усмихна сконфузено:

— Извинете ме за минутка.

Бърнсайд реагира като мъж, който танцува с красива жена и музиката неочаквано е спряла. Крокет се намръщи, сякаш е лапнал нещо гадно. Покашля се, като се стараеше гласът му да звучи непринудено:

— Вече четирийсет и пет минути слушаме. Можем да направим кратка почивка.

Дана отиде при вратата и избута Линда в коридора, докато другите в залата станаха и се насочиха към бисквитите и кафе-машината. Двете жени заобиколиха махагоновата маса с прилежно подредени списания и спряха при голямата палма в ъгъла.

— Много съжалявам — извини се секретарката, преди тя да я упрекне.

Дана сдържа гнева си. Началниците имаха навика да пренебрегват помощния персонал, когато нещата вървят добре, и да го мъмрят, когато нещо не е наред.

— Какво има? — раздразнено попита.

— Съпругът ти се обажда.

Дана настръхна.

— Кажи му, че съм в заседание — процеди през зъби. — Да се обади по-късно.

— Казах му, Дана, но настоя да те извикам.

Не стига, че шефът й се караше заради егоизма на Грант, ами сега се опитваше да провали презентацията й. С крайчеца на окото си видя Крокет, който се приближаваше към тях, постепенно набирайки инерция като търкаляща се по наклон топка.

— Какво става, по дяволите? Няма ли най-после да приключваме?

— Ще трябва да проведа един разговор, Марвин.

— Сега ли? Точно сега ли трябва да говориш? Кой е проплакал толкова за теб? — почти истерично попита той.

— Съпругът ми — неохотно отвърна тя.

Крокет завъртя очи и издърпа ръкава си, за да погледне златния си ролекс.

— Лош момент. Много лош момент.

Обърна се и се отдалечи.

— На коя линия е? — попита Дана и се запъти към малка ниша до заседателната зала, където имаше апарат.

— Не съм го пренасочила. Каза, че иска да говориш от кабинета, било поверително.

Дана едва не избухна. Сигурно имаше някакъв проблем с Моли. Може би от яслите се бяха обадили, че детето е болно и някой трябва да го вземе. А може би Грант се нуждаеше от чиста риза, спешна доставка или нещо друго, което не можеше или не желаеше да свърши сам.

Дана влезе в кабинета си, затръшна вратата и грабна телефона от бюрото.

— Грант, какво има, по дяволите? На средата на презентацията съм и Крокет всеки момент ще избухне.

— Дана, извинявай. Знам, че си на семинар.

— Бях на семинар. Бях. Сега говоря с теб, докато Крокет си води списък от причини, поради които трябва да ме уволнят. Това ли искаш да постигнеш, защото…

— Дана, имам лоша новина. Моля те, седни.

— Не, Грант. Смятам да…

Тя изведнъж млъкна. Направи й впечатление тонът му. Не звучеше нахално, нито агресивно. Звучеше смирено, плахо. Гласът му трепереше. „Моля те, седни…“.

Сърцето й затуптя силно от страх.

— Какво е станало? Нещо с Моли ли?

— Не, Дана, Моли е добре.

Той замълча.

— Грант, какво има?

— Брат ти.

— Джеймс ли?

— Новината е лоша, Дана. Много лоша. Полицаите дойдоха точно когато излизах с колата. Още съм с тях вкъщи.

— Вкъщи? Полицаи… Какво прави полицията у нас? — Имаше чувството, че се е включила по средата на разговор и е пропуснала основни подробности. — Грант?

— Брат ти е мъртъв, Дана. Бил е убит снощи.