Робърт Дугони
Необходими жертви (51)

51.

Таксито я остави пред главния вход на „Кълъмбия Сентър“ — черен монолит, пронизващ небето над Сиатъл като паметника на Вашингтон в другия край на страната.

Дана пресече просторното мраморно преддверие, от което многобройни асансьори и ескалатори тръгваха нагоре към осемдесетте етажа на небостъргача. Качи се на последния и влезе в частния клуб, чийто постоянен член навремето беше баща й.

Черният мрамор на стените и пода бе окъпан от нежна синя светлина. Тя постоя няколко минути, докато очите й привикнат. В жълтеникаво сияние седяха трима чернокожи, прегърнали музикални инструменти, сякаш се сбогуваха с любимите си преди дълга раздяла. Саксофонистът свиреше жална мелодия, а върху мъничкия дансинг се поклащаха две прегърнати двойки. На масите по периферията горяха свещи. Прозорците осигуряваха гледка към Сиатъл и Пъджет Саунд, разположен западно от фара на Уест Пойнт и южно от канала „Дуамиш“.

Той стоеше с чаша в ръка на бара. Когато я видя, на лицето му се изписа огромно облекчение — през цялото време бе наблюдавал вратата в очакване тя да се появи. Отдъхна си. Усмихна се нежно, почти виновно, и я поздрави още преди да се приближи до него. Застанаха неловко като двама влюбени. Логан я заведе при една маса в дъното на помещението и седна срещу нея. Сервитьорката се приближи. Той погледна Дана.

— Уиски и вода — поръча тя. — Много ми се пие.

Логан кимна.

— Нека да са две.

Помълчаха няколко минути, загледани в пламъка на свещта. Накрая той наруши мълчанието:

— Добре ли си?

Дана се усмихна. От всички възможни въпроси — дали е успяла да говори с Елизабет Адамс и дали тя е разпознала обицата — той избра онзи, който беше най-важен за нея.

— Добре съм. Благодаря.

Логан се облегна назад, загледа се в нея, сякаш беше картина в музей или скулптура зад стъклена витрина.

— Какво има? — смутено попита тя, макар да знаеше какво си представя той.

— Не знам. Нищо. Всъщност… много си красива, ако ми позволиш да отбележа.

— Позволявам ти — усмихна се тя. — И пак… благодаря.

— Е, как мина?

— Като при Пепеляшка на бала.

— Успя ли да поговориш с нея?

— За кратко.

— И?…

Дана се загледа към светлините на фериботите, сновящи през залива Елиът между града, Бремтън и островите Вашън.

— Тя си спомни за мен. Успя да си ме представи извън необичайното обкръжение, без грима и официалната рокля. Не мисля обаче, че си е спомнила онзи Ден на благодарността преди близо двайсет години.

— Какво каза?

— Не беше необходимо да казва нищо. Видях го в очите й. По-късно я заговорих.

— Попита ли я за обицата?

Дана кимна.

— Позна я и името на Уилям Уелс също й е познато. Струва ми се, че сърцето й прескочи, когато го чу.

— Защо?

— Защото носеше две обици, Майк.

Логан се замисли за момент.

— Значи Майерс е поръчал копие.

— И аз така мисля. Ако съдя по реакцията й, когато я видя, вероятно изобщо не е подозирала, че я е загубила. Но как е възможно той да знае, а тя — не?

Детективът поклати глава.

— Нямам представа. Но се съмнявам, че има много неща, които той да не знае. Ако я е подозирал в изневяра, вероятно е изпратил да я следят. Бутейр може би е забелязал, че е излязла от къщата на брат ти без обиците, и по-късно са проверили. Затова се е наложило спешно да влязат в дома му.

— Защо Бутейр не е отишъл лично?

— Било е прекалено рисковано. При провал следите водят направо към Майерс. Използвал е Коул и Кинг.

Сервитьорката поднесе питиетата им и ги сложи на подложки върху черната мраморна маса. През следващия половин час Дана разказа за срещата си с Робърт Майерс и разговора по-късно с Елизабет. Кандидат-президентът се беше появил изневиделица, но тя бе успяла да се отдръпне и пак да се скрие в тълпата.

— Много кураж се иска за това, което направи днес — отбеляза Логан.

Тя сви рамене.

— Нямаме избор. Това беше най-добрата възможност.

— Ето защо е нужен кураж. Сериозно говоря, Дана. Понякога човек се озовава в сложна ситуация и просто трябва да реагира. Инстинктите управляват действията ти. Ако имаш късмет да не те застрелят, ставаш герой. За онова, което ти направи днес, е нужна голяма смелост, защото имаше време да обмислиш и осъзнаеш опасността, но въпреки това ти отиде.

— Брат ми беше убит, Майк, по нареждане на Робърт Майерс. Просто не мога да го преглътна. Не мога.

— Знам. Искам да ти кажа, че трябва да се гордееш. Повечето жени… мамка му, повечето мъже биха се отказали от самото начало, ако им се случи всичко, което ти преживя. Брат ти щеше да се гордее с теб.

— Звучи пораженчески, Майк.

Той се облегна назад и се загледа през прозореца.

— Майк?

Логан се обърна към нея:

— Не искам да те разочаровам, Дана, но не съм убеден, че това ще ни помогне да разобличим Майерс. Случаят е като при О. Джей Симпсън и обувките, помниш ли? Той отрече да е притежавал обувки като онези, от които са намерили отпечатъци с кръвта на жена му. После извадиха негови снимки със същите обувки и всички си мислеха, че най-после са го хванали. Обаче не беше достатъчно — оказа се, че и това не стига.

Дана събра ръцете си върху масата.

— Тя знае, Майк. Знае какво е станало с Джеймс. Знае какъв е съпругът й. Нямаме гаранция, че ще поиска да свидетелства срещу него, но трябва да й дадем възможност. Тя трябва да направи следващата стъпка. Ако не я предприеме… тогава… аз съм адвокат, Майк. Имаме обицата, мъртъв служител от охраната на Майерс и много косвени доказателства. Никой прокурор няма да разрови тази кал.

— Какво предлагаш да направим?

— Да й дадем време — предложи, като си спомни плахия глас и нежните очи на Елизабет Адамс. — Брат ми е бил влюбен в тази жена. Ако я е обичал, значи тя носи в себе си вродена доброта. Трябва да приемем, че и тя го е обичала. А сега знае истината за смъртта му.

Поседяха мълчаливо. Дана наблюдаваше танцуващите двойки. Замайването от алкохола притъпи напрежението й и тя изпита желание, което отдавна не беше чувствала. Прииска й се да прегърне някого и някой да я прегърне. Закопня да обича и да бъде обичана. Когато Логан посегна към чашата, тя остави шала си да се смъкне от рамото й, наведе се и докосна ръката му. Той се загледа в свещта. Дана отдръпна ръката си и отново се наметна с шала.

— Извинявай, не биваше да го правя.

Той поклати глава и я погледна.

— Съпругът ти се обади.

— Грант ли? — изненада се тя.

— Телефонирал на майка ти. Бях се притеснил и й се обадих да попитам дали си звъняла. Грант те чака у вас. Майка ти каза да те предупредя.