Лев Давидичев
Животът на Иван Семьонов (5) (Трудният и претруден, пълен с несгоди и опасности живот на Иван Семьонов, второкласник и второгодник, описан въз основа на личните наблюдения на автора, на разказите, които е чул от участниците в излаганите събития, и на известна доза фантазия)

Шпионинът убива един старец по прякор Пустата ми глава, а старецът се опитва да плени шпионина

Човекът профуча по улицата и след няколко минути се озова при кантората. Там се грееше на слънце един старец по прякор Пустата ми глава.

Човекът с тъмните очила приседна до него, като дишаше тежко.

Старецът попита:

— На шпиони играете, нали?

— Не разбирайт!

— Казвам, че май на шпиони…

— Горе р-р-ръци!

Старецът послушно вдигна ръце и промърмори недоволно:

— Не оставят човека на мира. Ами ако аз те пипна?

Човекът с тъмните очила измъкна пистолет, прицели се в брадата на дядото и:

— Бум! Бум!

Старецът се катурна на пейката. Странният човек зяпна от почуда. Вие се досещате, че пистолетът му е дървен и не може да стреля истински.

А старецът по прякор Пустата ми глава лежеше със затворени очи, не шаваше и само пуфкаше от време на време с лулата.

— Дядо, ей, дядо, защо се преструваш?

— Хич не се преструвам. Уби ме ти, пустата ми глава.

— У-убих ли те?!

— На място.

— А защо разговаряш?

— Още мъничко да поприказвам, да си допуша луличката и ще хвърля топа.

— Не умирай, деденце, миличък!

— Не, ще умра — инатеше се старецът, — пък ти ще отговаряш, пустата ми глава.

Странният човек офейка.

Дядото бързо седна и подвикна:

— Билсопашка!

Изпод пейката изпълзя още сънен пес.

— Дръж шпионина!

Песът по прякор Билсопашка настигна бързо странния човек, изпревари го и му отряза пътя за отстъпление.

Смешен беше този пес. Между нас казано, сънльо. Събуждаше се само колкото да хапне и да се почеше. Старецът бе пазач и често го съветваха да си смени кучето.

— Какъвто е поспалив — уверяваха стареца, — ще изтърве крадците.

— Не се безпокойте, граждани — отговаряше дядото, — щом подуша разбойниците, завчас ще го събудя.

Та и сега Билсопашка още по пътя задремваше. Затова дядото току го будеше с викове:

— Дръж!

— Дядо! — помоли се странният човек. — Махни тоя звяр!

— Не разбирайт — отговори старецът и спокойно занатъпква тютюн в лулата си. — В нашето градче рядко се мяркат шпиони. Аз например за първи път срещам. И ако ние с Билсопашка заловим шпионин, няма да го пуснем току-тъй. Ще го закараме право в милицията.

— Пусни ме, дядо!

— Как тъй ще те пусна, като съм убит на място?

Тогава странният човек се озъби и изръмжа.

Песът се събуди.

Прозина се.

И заръмжа колкото за лице.

Странният човек измъкна пистолета, прицели се в кучето и викна:

— Бум! Бум!

Песът се прозина и отговори:

— Бау! Бау!

Странният човек понечи да стреля повторно, прицели се и викна:

— Бау!

И неочаквано Билсопашка взе да се тегли назад все по-бързо и по-бързо.

А дядото завика страшно:

— Пст! Марш оттука!

Странният човек се огледа изплашено.

Срещу Билсопашка настъпваше чудовище, извило гръб като дъга, черно, безухо, трикрако — бездомният котарак Бандюга.

— Варди се от него! Варди се! — викаше старецът.

Кучето изскимтя жално, подви остатъка от опашката си и се шмугна под вратата.

Бандюга се оглеждаше гордо на всички страни и се облизваше, като че е излапал бедния пес цял-целеничък.

Странният човек с тъмни очила бе свободен. Той се изплези първо на Бандюга, после на дядото и извика:

— Гутен так!

И беж да го няма.