Лев Давидичев
Животът на Иван Семьонов (36) (Трудният и претруден, пълен с несгоди и опасности живот на Иван Семьонов, второкласник и второгодник, описан въз основа на личните наблюдения на автора, на разказите, които е чул от участниците в излаганите събития, и на известна доза фантазия)

Иван се бунтува

— Защо да е срамота? — попита Иван. — Какво съм направил?

— Как какво?! — избухна баба му. — Нали ти обясних. Нямаш право да изпълняваш задължения, които са мои! Баба ли съм ти аз, или не?

— А пък аз внук ли съм ти, или не?

— Ти си ми внук. Аз съм ти баба. И не си пъхай носа дето не ти е работа. Бъди така добър да спиш дотогава, докато не те събудя.

— Ами ако се събудя сам?

— Нямаш право!

— Ако все пак се събудя?

— Няма значение — спи. Или просто лежи, докато дойда. Ако почнеш сам да се събуждаш, за какво съм ти аз? Ако почнеш сам да си приготвяш закуската, аз какво да правя?

— Почивай си.

— Да си почивам ли?! — възмути се бабата. — За каква ме вземаш? Да го ударя на мързелуване ли искаш на стари години?

— А ти за какъв ме вземаш? — възмути се Иван. — Готован ли искаш да съм на млади години? Знаеш ли колко е интересно сам да се будиш? Чудесно е! Ти да не се готвиш да дойдеш с мене и в казармата? И там ли ще ме будиш? А? Да не би всеки войник да отива в казармата с баба си?

Тогава бабата заплака горчиво.

— В никаква казарма не се готвя да идвам — каза баба му през сълзи. — Но тъй да знаеш: голяма полза биха имали от нас в казармата.

Иван се разсмя.

— Баби! — изкомандва той. — По ред на номерата, преброй се! Баби, напред, ходом марш! Песен!… Та ти знаеш ли поне една строева песен?

— Не зная и не искам да зная! — отряза баба му. — Само че в казармата без мене си загубен! Ти дори обувките не можеш свястно да си завържеш.

— В казармата носят ботуши. Няма връзки.

— Ще има да съжаляваш. — Бабата се разплака горчиво. — Аз ли не те обичах? Аз ли не се грижех за тебе? Аз ли не те глезех? А ти?

— Ех, каква си ревла — каза ласкаво Иван, — пък се стягаш за казармата.

— Не съм ревла — отговори бабата през сълзи, — просто те обичам, а ти не ме обичаш.

— И аз те обичам. Само че не съм съгласен с тебе.

— Когато обичат се съгласяват!

— Не мога да се съглася с тебе — отсече Иван. — Искаш ли да ме подиграват, като ме наричат бабино синче?

— Искам! — призна си бабата пламенно. — Много!

— Значи хич не ти е жал за мене.

— А ти съжаляваш ли ме? Ти и за баба не ме приемаш.

— Приемам те. Чудесна баба си ми ти. Само че имаш един недостатък.

— Нямам никакви недостатъци!

Иван я целуна по бузата и пошепна:

— Един, мъничък.

— Може — помисли и се съгласи неуверено бабата, — но не знам какъв. Не съм забелязала.

— Не ме оставяш да живея нормално.

— Аз?!

— Ти, бабо. Само не се сърди и не плачи. Дръж се мъжки. Трябва да се събуждам сам.

— Хайде тогава по ред — предложи радостно баба му. — Веднъж аз ще те събуждам, другия път ти сам, бива ли?

— Не — отказа Иван. — Не искам да бъда умствено изостанал.

— Не разбирам — прошепна изплашено баба му, — кой от кого изостава?

— Аз пък разбирам. Ако вчера не си бях научил уроците, днес като нищо щяха да ме отпратят в специално училище.

— Така, така! — възкликна радостно бабата. — Ето какво значи да се събуждаш сам! Започнал си нищо да не разбираш! Още ли ще спориш с баба си?

— Ще споря — тихо, но решително отговори Иван. — Налага се. Аз може и отличник да стана. Не за дълго, разбира се. Колкото да докажа на всички, че не съм умствено изостанал.

— А за какво ти е това, миличък? — попита ласкаво бабата. — За мене ти си най-умният. Ще поотраснеш, ще набереш сили, тогава ще станеш отличник. Сега защо да се пресилваш? Спомни си как си живеехме двамката!

— Чудесно си живеехме — съгласи се Иван, — но може би тъкмо затова аз за малко не се превърнах в УИ. За малко не попаднах в специално училище. За радост на крокодилската щерка, дето ти я черпиш сладко. Ще й дам аз на нея да се разбере! Ще се кае сто петдесет и пет пъти и половина дето се е подигравала с редника гвардеец Иван Семьонов! Напук на нея ще стана отличник! И то пълен. Сам ще се събуждам — кресна Иван през сълзи. — Сам ще се обличам. Сам… сам… сам…

Бабата легна на кревата и каза: