Лев Давидичев
Животът на Иван Семьонов (38) (Трудният и претруден, пълен с несгоди и опасности живот на Иван Семьонов, второкласник и второгодник, описан въз основа на личните наблюдения на автора, на разказите, които е чул от участниците в излаганите събития, и на известна доза фантазия)

Несполука

Когато Иван наближи училището, настроението му малко се развали. Спомни си, че му предстои разговор с Аделаида.

„Нищо — помисли си той, — ще се оправя!“

И пак се развесели.

— Добро утро! — чу той зад гърба си Аделаидиния глас.

Иван се обърна, кимна гордо и каза с небрежен тон:

— Между другото, научих си и си написах.

— Така ли? Сам?

— Със собствените си ръце и собствената си глава — отговори важно Иван. — Почти цялото стихотворение научих. Сега никой не може да каже, че съм УИ.

— Кой знае? Ще видим! Дали няма да започнеш старата песен на нов глас?

— Май няма — тихо и с въздишка продума Иван. — Но е трудно.

— Разбира се, че е трудно. А ти как си мислиш? Лесно е да говориш чужди думи по телевизията. Лесно е да се правиш на лунатик. И да се биеш е лесно. И в локвите да газиш е лесно…

— Не съм газил, прескачах.

— А да се учи е трудно — завърши Аделаида.

„Лесно ти е на тебе — помисли мрачно Иван, — ти от дете си свикнала да учиш. Пък аз?“

Иван влезе в клас и не закрещя като друг път, не заскача, а си седна тихо и мирно на чина.

— Как я караш? — попита Колка.

— Нормално — отговори Иван, — само че съм изморен. Цяла нощ съм учил. Не можах да се наспя.

— Цялата?! Нощ?! — изуми се Колка. — За един час може да се научи.

Изби звънецът за влизане.

„Сега всички ще ахнете — помисли си Иван тържествуващ, — сега като ме вдигнат и…“

Но колкото и да вдигаше ръка, Ана Антоновна не го забелязваше. Иван толкова се обиди, че скри ръцете си под чина.

В междучасието не се мръдна от мястото си, седеше, навел голямата си многострадална глава и размишляваше: „Вижте, моля ви се! Когато човек си научи уроците — нула внимание. А ако не ги научи, бъдете сигурни, че ще го вдигнат! А защо да учи, щом не го изпитват?“.

— Аз съм си научил! — извика той.

Целият клас наобиколи Иван.

— Браво на Аделаида! — рече Паша.

— Това се казва влекач! — възхити се Колка.

— Какво общо има пък тя? — обади се Иван презрително. — Аз сам.

— Сам! Сам! — подразни го Колка. — Докато не те чукна както трябва, ти нямаше и намерение да учиш.

Ана Антоновна влезе в клас.

„Сега всички ще се разкрещят, че съм си научил — помисли си Иван с надежда, — и тя ще ме вдигне.“

Но децата мълчаха. Урокът си вървеше. Иван едва не си изкълчи ръката, толкова старателно я вдигаше.

Никакво впечатление!

„Тя го прави нарочно, нарочно! — мина му през ума. — Нарочно! За да ме мъчи! Да ме подиграе!“

Взе, че вдигна и двете ръце.

— Семьонов, дръж се прилично — каза Ана Антоновна.

„Ако и по четене не ме изпита — реши той, — повече никакви уроци няма да ви уча. Нито веднъж в живота си.“

Не го изпитаха и по четене.

След часовете, когато Ана Антоновна си отиде, децата се втурнаха навън от стаята и на вратата стана такава блъсканица, че Иван едва се сдържа да не вземе най-активно участие в нея.

Всички изскочиха.

„Наговорили са се — помисли си той, — оставиха ме сам, да умра от скука.“

На вратата Иван се сблъска с Аделаида.

— Накъде? — попита тя заплашително. — А домашните? А кой ще учи?

— Аз — отговори Иван неуверено, — у дома ще си напиша домашните. Затова те се наричат домашни. Ясно ли ти е?

— Ясно — каза Аделаида през зъби. — Не възразявам. Да вървим у вас. Още повече че баба ти ме покани по-често да наминавам.