Лев Давидичев
Животът на Иван Семьонов (31) (Трудният и претруден, пълен с несгоди и опасности живот на Иван Семьонов, второкласник и второгодник, описан въз основа на личните наблюдения на автора, на разказите, които е чул от участниците в излаганите събития, и на известна доза фантазия)

Аделаида си изяснява обстановката

— Добър вечер — каза Аделаида и се усмихна.

— Добър вечер — процеди през зъби бабата, — не зная как ти е името.

— Казвам се Аделаида.

— И тъй да е.

Помълчаха, като се разглеждаха внимателно една друга.

— А къде е внукът ви? Тича ли?

— И тъй да е. Не ти влиза в работата.

Пак помълчаха, но се оглеждаха напрегнато една друга, като че имаха намерение да се борят.

— А научи ли си уроците? — попита Аделаида.

— Ти каква си? — попита бабата. — Какво търсиш тука? Защо си дошла? Мислиш, че без тебе няма да се справи с ученето, така ли? Аз съм влекачът, а не ти. Видя ли го по телевизията?

— Видях го, видях го! — извика радостно Аделаида. — Чудесно го направи!

— Като истински артист — Бабата я погледна подозрително. — Да се чудиш просто.

— Няма нищо за чудене — възрази предпазливо Аделаида, — ами че той е много способен. Има само един недостатък. Ако можеше и него…

— Той няма никакви недостатъци! — прекъсна я бабата гневно.

— Един малък недостатък.

— Не.

— Мъничко-мъничко недостатъче. Ама съвсем мъничко.

— Да допуснем — намръщи се бабата. — Обича да си поспива.

— Не е там бедата. Нека си спи, колкото си иска. Лошото е, че е много добър.

— За какво намекваш? — наостри уши бабата.

— Ами ето, решихме да му помогнем в ученето — започна да обяснява Аделаида. — Друг на негово място веднага би се съгласил: моля, помагайте, хабете заради мене сили и време! Нали така? Но Иван е друг. Неудобно му е да безпокои хората. Той е добър. Ето сега и мене ме избягва.

— Злато мое! — плесна с ръце бабата. — Ненагледна моя! Да вървим, миличка, ще те почерпя сладко. Имам осем вида: ягодово, от горски ягоди, малиново, от червени боровинки с ябълки, от цариградско грозде…

Бабата и Аделаида се скриха във входа.

„Какво да правя? — помисли си Иван изплашен, като нищо не можеше да си обясни. — Врагът проникна в дома ми. Какво да правя?“

Едно решение след друго минаваха бързо през главата му. Да избяга ли в друг град? Да постъпи на работа, да стане отличник във вечерно училище, а после — знаменит човек.

„Нека живеят без мен — мислеше си Иван с болка в сърцето, — нека се притесняват, нека тъгуват, нека леят сълзи.“

Така живо си представи тая тъжна картина, че едва не се разрева.

„Не, не бива да заминавам — промени той решението си, — жал ми е за всички. А и ще ме хванат. Егорушкин ще яхне мотоциклета си и ще ме догони.“

Иван се помъкна в къщи, като обречен на смърт.

Баба му и Аделаида пиеха в кухнята чай. Цялата маса бе запълнена с буркани сладко.

— Ние вече трета чашка пием! — съобщи му весело бабата. — Да ти налея ли, миличък?

Иван, без всякакво удоволствие, пиеше чай чашка след чашка, ядеше цели лъжици сладко от всички видове, чакаше кога Аделаида ще заговори за влекача и разните му други работи и се клатеше на стола.

А те разговаряха за сладка.

„Нарочно прави така! — казваше си Иван за Аделаида. — Обича да мъчи хората. Но аз ще избягам! Нека само с една думичка да намекне! Тогава повече няма да ме види!“

Допиха чая, занесоха бурканите в килера.

— Разрешавате ли му да ме изпрати? — попита Аделаида.

— Разбира се, разбира се! Иска ли питане? — съгласи се бабата. — Той ми е толкова учтив, толкова учтив! Върви, върви, Ванечка.