Лев Давидичев
Животът на Иван Семьонов (48) (Трудният и претруден, пълен с несгоди и опасности живот на Иван Семьонов, второкласник и второгодник, описан въз основа на личните наблюдения на автора, на разказите, които е чул от участниците в излаганите събития, и на известна доза фантазия)

Законните притежатели на златните зъби са намерени

Портичката беше заключена. Иван почука.

Отговори му страшен кучешки лай и дрънчене на верига.

„Дано само излезе Аделаида, а не майка й“ — помисли си Иван изплашен.

От къщата излезе майката. Иван я чакаше ни жив, ни умрял от страх.

— Кого търсиш? — попита тя заплашително, като дойде до портичката.

— Аделаида.

— Болна е! И аз съм болна! Всички сме болни!

— От какво? — поинтересува се Иван и изведнъж видя дупка на мястото на златния й зъб. — Ето! — извика той радостно и протегна ръка през пролуката между дъските.

С лявата ръка майката сграбчи зъба, а с дясната — ръката на Иван и попита:

— Вторият къде е? Вторият зъб къде е?

— Не знам, нямам си понятие — отговори Иван, като се мъчеше да си освободи ръката.

— В милицията ще кажеш!

— Ама аз бях в милицията! — едва ли не плачешком извика Иван. — Пуснете ме! Боли! Да отидем заедно в милицията, щом искате! Само ме пуснете!

— Не мога — призна си майката, — боя се, ще офейкаш.

— Няма! Честна дума!

Тя пусна ръката му и каза:

— Жалко. Какъв хубав зъб беше. Нямам време да ходя по милиции! — развика се неочаквано тя. — Трябва да продавам сладолед! План има да изпълнявам! А който е намерил втория зъб, да се задави с него! А ти, ако го намериш, донеси го.

— Няма да се намери — каза тъжно Иван. — Мисля, че едно куче го е глътнало. Казва се Билсопашка. Сега може да се нарече Взелзъб.

— Влез — каза майката също така тъжно, а когато Иван затвори след себе си портичката, извика: — Аделаида! Дъще! Ела тук!

На стъпалата се показа Аделаида. Очите й бяха насълзени, а бузата — превързана с кърпа.

— Здравей — каза тя и Иван забеляза дупка на мястото на златния й зъб.

— Един зъб донесе — моя, а твоя не. Казва, че куче го било изяло. Не ми се вярва! Не, не, дай зъба! — викаше жално майката.

— На̀! — извика Иван. — Вземете който си искате! Ако щете — всичките! — И се озъби.

— Заяждаш се, а?

— Не. Не се заяждам, а ви съжалявам. Защо смятате, че всички са мошеници?

— Не всички, но повечето — отговори майката. — Отивам на работа. По пътя може да намина в милицията. Лошо ти се пише тогава.

Когато майката зави зад ъгъла, Аделаида каза:

— Да поседим на стъпалата.

Седнаха.

— Как така и на двете ви паднаха зъбите? — попита Иван.

— Не паднаха, а ни ги извадиха. Заболяха ни. Вчера през нощта. И маминият и моят едновременно. Сутринта отидохме в болницата. Извадиха ги. А аз ги загубих.

— Е, аз си тръгвам — каза загрижено Иван. — Имам много работа. Нямам ни минутка свободно време. Дори за спане. — Той стана. — Редникът от гвардията Иван Семьонов отива да си пише домашните. Привет!