Лев Давидичев
Животът на Иван Семьонов (41) (Трудният и претруден, пълен с несгоди и опасности живот на Иван Семьонов, второкласник и второгодник, описан въз основа на личните наблюдения на автора, на разказите, които е чул от участниците в излаганите събития, и на известна доза фантазия)

Бабата се предава

Когато Иван се върна в кухнята, вече миришеше вкусно на борш.

— Леле, как ще си изпатим… — прошепна изплашено Иван.

— Ако си много страхлив — каза Аделаида, — стовари цялата вина върху мен.

— Не, не! — категорично отказа Иван. — А кой обели картофите? — И помириса гордо въздуха.

— А дали сега да не си подготвим и уроците? — попита Аделаида. — Разбираш ли колко хубаво ще бъде.

— А бе разбирам, разбирам — отговори Иван с кисела физиономия и си призна честно: — Но никак не ми се иска.

— А да не мислиш, че на мене ми се иска да уча? Как не! Понякога дори рева. Така ми се ще. Затова пък, когато съм си научила, аз съм свободен човек.

— И аз обичам да съм свободен човек — каза Иван.

— Тъкмо затова трябва да си учиш уроците. А имай предвид, ако във втори клас не свикнеш с това, то после тежко ти и горко. Свиквай отсега.

— Свиквам — въздъхна тежко Иван и пак помириса въздуха: боршът миришеше много вкусно.

— Какви са тия номера?! — На прага стоеше бабата. — Какво е това безобразие?! Как да нарече човек такова нещо?!

— Борш — отговориха Иван и Аделаида.

— Борш ли? — попита бабата, вдигна капака и тракна с него по тенджерата, както барабанчик удря чинели. — Кой го приготви?

— Аз — отговориха Иван и Аделаида.

— Такааа — проточи гневно бабата. — Ясно. Подигравате ми се, нали?

— Напротив — каза Аделаида. — Тъкмо обратното. Иван не мислеше за себе си, ами за вас, с какво да ви нахрани, като сте болна.

— Така ли? — учуди се бабата. — Злато мое безценно!

Тя искаше да прегърне внука си, но той се изтръгна и каза:

— Между другото, научих се да беля картофи.

Бабата плесна ръце, поклати с укор глава и продума:

— Тъй, тъй… Излиза, че напразно боледувах, а? Значи не бива и да се разболявам? Ако друг път се разболея, той ще се научи и да пере, и пелмени да приготвя, и сладко да вари, а? Кому ще съм нужна тогава?

— А не ви ли трябва помощник? — попита Аделаида. — Не искате ли внукът да ви помага?

— Може и да искам. — Бабата се усмихна, като усети колко вкусно мирише боршът. — Но по-рано бях незаменима, нали?… По-рано… какво ли не беше по-рано… Я дайте сега да си хапнем борш. Прегладнях, докато боледувах.

Иван изяде три чинии.