Лев Давидичев
Животът на Иван Семьонов (37) (Трудният и претруден, пълен с несгоди и опасности живот на Иван Семьонов, второкласник и второгодник, описан въз основа на личните наблюдения на автора, на разказите, които е чул от участниците в излаганите събития, и на известна доза фантазия)

Иван прави важно откритие

Не се наложи да викат „Бърза помощ“. Дадоха на бабата валериан и я оставиха да лежи.

Бабата каза:

— Значи на никого не съм нужна. Значи съм кръгла нула. Или като стар тиган. За изхвърляне.

Тогава всички започнаха да я утешават, уговарят, успокояват, а тя едно си знае:

— Омръзнала съм ви. Преча ви. Само си мислите как да се отървете от мене.

Тогава пак започнаха да я утешават, уговарят, успокояват. Бабата лежеше със затворени очи и стенеше тихичко.

— Тръгвам на училище — каза Иван, но тя дори не го погледна.

Утрото беше сиво и дъждовно. Иван весело прескачаше локвите. Наистина рядко му се случваше да прескочи някоя локва, повечето пъти цопваше във водата с двата крака. И се смееше от удоволствие.

Като се умори да скача, тръгна по тротоара.

Видя котка на прозорец — даде й гръб.

Куче изтича край него — не му обърна внимание.

Фирмите не четеше.

Само една гримаса направи в огледалото на бръснарницата.

Иван бързаше за училище — и как само бързаше!

А защо?

Защото днес от никого не се боеше.

От децата не се боеше.

От Ана Антоновна не се боеше.

Дори от Аделаида не се боеше.

А защо?

Защото си беше научил уроците! Моля, проверявайте! Колкото си искате! Питайте, задавайте въпроси!

Върви Иван, подскача си.

Гледай ти, колко било приятно да отиваш на училище с научени уроци!