Лев Давидичев
Животът на Иван Семьонов (26) (Трудният и претруден, пълен с несгоди и опасности живот на Иван Семьонов, второкласник и второгодник, описан въз основа на личните наблюдения на автора, на разказите, които е чул от участниците в излаганите събития, и на известна доза фантазия)

Първа изненада

— Чакат те — с тези думи го посрещна у дома баба му.

Иван погледна в стаята и едва не припадна: на масата седеше Аделаида.

— Влизай — каза тя, — не се стеснявай. Бъди като у дома си.

— Изгладнял ли си, горкичкият ми? — попита бабата. — Сега ще ти дам да ядеш.

— Защо си дошла? — прошепна Иван на Аделаида. — Какво искаш?

— Ако не си учиш уроците — отговори Аделаида, — аз всичко, всичко, всичко ще разкажа на родителите ти. И за влекача, и за това. — Тя показа ръката си, на която се виждаха две червени петънца — следи от Ивановите зъби.

— Разказвай колкото щеш. — Иван се разсмя пресилено. — И аз ще им разкажа едно-друго за тебе. И за това, как за малко не ми пукна главата, и за всичко.

— Разбрахме се, нали?

Бабата тъпчеше Иван с безброй вкусни неща. Той се наяде толкова много, че едвам дишаше.

— Ти, момиченце, иди се поразходи — каза бабата, — а Ванечка трябва да си почине. Да полежи. Той ни е с крехко здраве. Само с хранене го поддържам.

— Трябва да учи, а не да почива. Пък здравето му…

— Ще научи, ще научи, има време — прекъсна я бабата. — Здравето е най-важното нещо. За него трябва да се грижим. Върви, върви, момиченце, подишай чист въздух.

— Разходи се, момиченце, разходи се — ухили се самодоволно Иван, — подишай чист въздух.

— Добре. — Аделаида стана. — Отивам да се поразходя и да подишам чист въздух. А след един час ще се върна. Ще учим.

— Така-така — съгласи се бабата, — след два часа. А по-добре — след два и половина. Най-важното е навреме да си легне.

Ех, как се смя Иван, когато Аделаида си отиде. Браво на бабата — не позволява да огорчават внука й и не ще позволи. Никога и на никого.