Лев Давидичев
Животът на Иван Семьонов (25) (Трудният и претруден, пълен с несгоди и опасности живот на Иван Семьонов, второкласник и второгодник, описан въз основа на личните наблюдения на автора, на разказите, които е чул от участниците в излаганите събития, и на известна доза фантазия)

Иван започва бой

Влязоха в клас.

— Седни — каза Аделаида, — много те моля, седни.

Иван, ухилен до уши, седна, събра си учебниците и тетрадките и ги сложи в чантата.

— Какво правиш! — Аделаида направи крачка към него, но Иван изскочи от чина и тръгна заднишком към прозореца. — Пак ли?!

— Пааак! — кресна Иван. — Много те моля: остави ме на мира. Лошо ще стане.

— Давам ти честна пионерска дума — каза силно Аделаида, — че няма да те оставя. За нищо на света. Аз съм длъжна, дала съм дума да ти помогна.

— Длъжна, длъжна — взе да я дразни Иван. — Аз пък не съм длъжен. Давай, давай — и сбогом прощавай!

И — скок през прозореца!

Ско-чи!

Веднага след него скочи и Аделаида. Тя едвам се задържа на краката си и сграбчи Иван за ръката.

Как ли не се мъчи да издърпа ръката си — не можа.

Децата се спукаха от смях.

И тогава Иван извърши най-ужасната постъпка през целия си труден и многострадален живот. Като не знаеше как да се отскубне, той ухапа Аделаида по ръката.

Аделаида извика, но не пусна ръката му. Тогава Иван я ухапа за втори път и то по-силно. После се метна с главата напред, за да я мушне по рамото.

Аделаида пусна ръката му и отскочи встрани.

Иван, по законите на физиката, полетя надолу с главата, макар и да не знаеше тогава тези закони.

— Наш бият! — извика Колка, но не се помръдна.

Бедният Иван лежеше на земята по корем. Искаше му се да заплаче от обида и безсилен яд.

— Да се помирим — каза Аделаида — и да вървим да учим.

„Ще се престоря на умрял — реши Иван, — нека се поуплашат. Сто пъти ще съжалят, че са се подигравали с добрия човек. Важното е крокодилската щерка да ме остави на мира. С останалите ще се справя… Но защо мълчат?“

Иван внимателно извърна глава, погледна през рамо — наоколо нямаше никой.

Аделаида я нямаше.

Колка го нямаше.

Паша го нямаше.

И дори Алик беше изчезнал нанякъде.

Иван се обиди. И това ми било приятели! Оставиха човека да лежи, тъй да се каже, да се търкаля на земята. Мъртъв, може би! Пък после се чудят, защо Иван често и тежко боледува.

— Ураааа! — викна изведнъж Иван, седна, направи челна стойка, полюля си краката във въздуха и скочи. Щом са си отишли, значи крокодилската щерка се е предала, разкарала се е! Значи, редникът гвардеец Иван Семьонов я е победил!

— В къщи, ходом марш! — сам се изкомандва Иван, подскочи, изкиска се и закрачи.