Арчибалд Кронин
Приключения в два свята (9)

Глава IX

Може би на читателя изглежда, че славата ми нарастваше с ускорено темпо, че „се изкачвах много бързо“, както казваха в Танокбре; това бе вярно и напредъкът ми беше дори малко прекалено бърз, а самият аз може би имах прекалено високо мнение за себе си. На моменти даже проявявах хлапашка самоувереност и тогава д-р Камерън поглаждаше замислено брадичка, като ме поглеждаше сухо. Но ако моето държане го забавляваше, той прикриваше това и не казваше нищо.

Един хубав ден, наситен с освежителна прохлада, работех фелингова проба в малката стаичка зад кабинета. Известна преди като „задна стая“, аз я бях прекръстил, подтикнат от научното си усърдие, в „лаборатория“. Тоя следобед, когато Камерън бе съобщил, че трябва да посети някакъв болен в Ноксхил, аз бях заявил самоуверено:

— Чудесно. Ще се позанимая с опитите в лабораторията.

И ето сега, стиснал в зъбите лула, наблюдавах как синята течност започна да кипи и постепенно да добива керемиденочервен цвят. Захар, разбира се! Точно както предполагах. Още една вярна диагноза!

Работата ми беше прекъсната от отварянето на вратата. Пред мен застана Джанет.

— Уилям Дънкън иска да види доктор Камерън — съобщи тя отривисто. — Младият Дънкън, търговец на семена, тоя, който се ожени преди три години и има къщичка на Маркинч роуд.

Вдигнах очи с досада. Джанет, дявол да я вземе, все още не се бе научила да се държи с мене почтително. После си дадох вид, че проявявам голям интерес към опита и рекох:

— Доктор Камерън отиде в Ноксхил.

— Току-що обясних това на Дънкън — каза тя кратко, — но той отвърна, че в такъв случай искал да се види с вас.

Намерих Уил Дънкън в хола, обхванат от страшна възбуда. Стоеше гологлав, без палто и с шалче, метнато набързо около врата му, цял разтреперан от тревога.

— Идвам зарад бебето — обясни ми той. — Зле ли е? О, да, ужасно зле. — Малката просто не можела да си поеме дъх и дробовете й свирели; всичко се случило съвсем внезапно. Жена му била като обезумяла, защото мисис Нивен — моля ви се, мисис Нивен! — казала, че било пневмония.

Намръщих се. Отчасти акушерка, отчасти медицинска сестра, жена, която приготвяше покойниците за погребение, човек, който се месеше във всичко, без да има необходимата подготовка, „бабата“ на околността, закриляна от огромната си репутация на всезнаеща — това беше Бела Нивен и всички лекари в графството я мразеха.

— Веднага ще дойда — казах му аз. — Върнете се и съобщете, че пристигам.

Кабриолетът беше ангажиран от д-р Камерън, така че трябваше да мина около две мили с велосипеда. Това усилие не ме плашеше, напротив, дори ми доставяше удоволствие, но чувствах, че е някак си позорно да въртя педалите надолу по главната улица, с люшкащата се чанта на кормилото, още повече че неколцина от местните величия, насядали край еркерния прозорец в странноприемницата „Тисъл“, ме видяха, когато минавах край заведението.

Къщата се наричаше „Ломонд Вю“ — малък спретнат котедж зад див чемшир, целият покрит с дребни яркочервени плодове. Макар че бях дошъл бързо, младият Дънкън ме бе изпреварил. Стоеше до вратата задъхан от тичане и рече отчаяно:

— Току-що говорих с мисис Нивен, докторе. Малката е зле, все така зле.

Качих се на горния етаж и щом влязох в стаята, чух дишането на детето — остро и шумно — което ме накара да изтръпна.

„Господи — помислих аз, — момиченцето трябва наистина да е зле!“ На майката, която стоеше обезумяла до скоро накладения огън, казах:

— Моля, дръпнете завесите, за да виждам по-добре.

Притиснала огромния си бюст в края на креватчето, Бела Нивен се обади:

— Аз наредих да пуснат завесата. Не знаете ли, че светлината ще дразни детето?

— Не съм котка — сопнах се аз, — за да виждам на тъмно!

Мисис Дънкън се приближи до прозореца и с трескава ръка дръпна пердето наполовина, като се мъчеше очевидно да угоди и на двамата.

Наведох се над малкото легло. Детето наистина беше неспокойно. Бузите му бяха зачервени и то се въртеше нервно, скимтеше мъчително, притискаше конвулсивно с ръце ту завивките, ту лицето си, ту изобщо каквото му попаднеше. А дишането му си оставаше все същото — остро, шумно и тревожно.

Проверих температурата — 38 градуса. После преслушах гърдите — трудна работа, защото малката просто не можеше да стои спокойно. Въртеше се и се извиваше в полумрака като хлъзгава риба във вода. Все пак нямаше никакво съмнение: гърдите й свиреха застрашително и сухо; издаваха някакъв звук, който не говореше ясно за пневмония нито за плеврит, а за нещо страшно и непознато, което не влизаше в рамките на моя лекарски опит. Обзе ме тревога, истинска тревога. Схващах, че съм изправен пред някаква особена и неясна болест. Дали не беше пневмоторакс^[1]? — питах се аз. — Рядък случай, за който бях чел, но никога не бях срещал. Можеше, да, можеше да е пневмоторакс или пък остър белодробен оток, но свистенето беше много сухо, много остро, за да бъде това. Болните дена са много трудни за преглеждане, истински малки дяволи. Ако можеха поне да говорят, да опишат симптомите!… Изправих се рязко. Бях объркан, напълно объркан.

Докато прибирах бавно слушалката си, мисис Нивен присви очи и подхвърли презрително:

— Няма особена полза от вашето опипване и преслушване. Детето има белодробен оток.

Почувствах, без да искам, че се плаша.

— Не е оток — рекох аз, главно за да й противореча.

— Искате да кажете, че е нещо по-лошо? — настоя веднага тя.

— Господ да ни пази! — проплака мисис Дънкън.

Обърнах се към уплашената майка, но Нивен се нахвърли върху ми, преди да успея да й кажа нещо утешително.

— Щом твърдите, че не е оток, какво смятате, че е тогава? — попита войнствено тя.

Напрегнах отчаяно мозъка си.

— Аз съм на друго мнение — казах накрая. — Засегнат е дробът.

— Дробът! — промърмори мисис Нивен, вдигайки очи към небето. — Дробът, казва той! Сякаш не разбрах, че е дробът, още в момента, в който влязох в тая стая! И какво да предприемем тогава, щом сте дошли до заключение, че е дробът? Дали трябва да стоя тука и да гледам как момиченцето изпуска последния си дъх, или трябва да наложа гърдите и гърба му с ленено семе, както исках да направя преди час, ако ме бяха послушали?

— Не я налагайте с нищо, докато не ви кажа — рекох аз вбесен.

— Тогава какво…?

— Нищо няма да правите!

Обърнах й решително гръб и улових мисис Дънкън за ръката.

— Трябва да помисля сериозно. Случаят е труден. Запазете спокойствие и не се тревожете. След половин час ще се върна с доктор Камерън.

— Това е най-умното нещо, което се каза, откакто този лекар влезе в стаята — рече мисис Нивен, загледана в тавана.

Когато прекосявах прага, почувствах, че челото ми е обляно в пот. „Господи — помислих си трескаво, — с радост излизам оттук!“ Но тежкото дишане на детето ме преследваше чак до долния етаж.

Приведен над кормилото, аз летях в нарастващия мрак, без да мисля за достойнство или за гледката, която представлявах в селото. Озовах се в Ардън Хаус за половината време, което ми е било нужно, за да отида при болното дете.

Камерън пиеше чая си и дъвчеше овесен кейк пред веселия огън в трапезарията с вид на човек, който няма никакви грижи.

— Елате, човече, елате — извика ми той дружелюбно: — Идвате тъкмо навреме за топлите питки.

Опитах се да се усмихна, но се провалих позорно.

— Не, благодаря. Не мога да мисля за чай. Имам един случай — един тежък случай. Отнася се за малката на мисис Дънкън в Ломонд Вю.

— Да? — Камерън ме погледна бързо и насмешливо, после отклони очи. — Чудесно дете. Извадих я на бял свят преди осемнадесет месеца… Вижте само какво сирене ни е поднесла Джанет! Страшно обичам топлите питки и сирене с чая си през зимата. Опитайте, човече, много е вкусно, като се яде всичко заедно.

Размърдах се нервно.

— Казвам ви, че съм много разтревожен за този случай.

— Гледай ти, гледай ти! Това никак не е във вашия стил. Вие не сте човек, който позволява на някаква си болест да го уплаши. Никога не съм виждал някой да се справя така умело с тежките случаи. Бога ми! Вие просто се шегувате за малката Дънкън. Седнете и хапнете сиренце.

Деликатната ирония на Камерън ме накара да се изчервя.

— По дяволите сиренето ви — избухнах аз. — Не виждате ли, че искам да ви заведа при Дънкън?

Камерън сви леко устни. После с лукав израз си отряза парченце сирене и го лапна от върха на ножа.

— О, о! — рече той. — Какво се е случило с малката?

— Дробът й просто свири.

Камерън вдигна вежди.

— Никога не съм чувал за такова заболяване.

— Тогава сега ще чуете — сопнах се аз гневно. — Не зная какво да направя. Може да е пневмоторакс: просто се чува как въздухът свири в плевралната кухина.

— Пневмоторакс — повтори Камерън, сякаш звукът на тая дума му доставяше някакво удоволствие. — Какво надуто название! — Той изчисти трохите от жилетката си и стана. — Хм! Да вървим тогава.

Отидохме в Ломонд Вю с кабриолета. Бях така изнервен, че ми се струваше, като че ли цял ден съм препускал от къщи до Дънкънови и обратно. Последвах шефа си нагоре по стълбата.

— Гледай ти, гледай ти! — възкликна сърдечно Камерън от прага на стаята на болното дете. — Какво става тук? — Сякаш самото му присъствие беше достатъчно да успокои напрегнатата атмосфера.

— Аз сложих лапа на детето, докторе — прошепна мисис Нивен, като ме погледна остро.

Камерън не й обърна внимание. Загледа съсредоточено малката, заслушан в тежкото й дишане.

И заговори успокоително. После остави слушалката си, вдигна детето с лека и сигурна ръка и прилепи ухо до гърдите му.

Главата му се движеше нагоре-надолу в унисон с дишането. Стори ми се, че се усмихва леко, или това беше просто игра на светлината по набръчканото му лице? Накрая сложи момиченцето обратно на леглото.

За момент остана така, неподвижен, като гладеше продълговатата си челюст. После се обърна към мисис Дънкън:

— Драга моя — рече той благо, — имате ли нещо като фуркет вкъщи?

— Фуркет? — заекна младата жена, питайки се дали докторът е загубил ума си, или пък самата тя е полудяла от притеснение и мъка.

— Точно така — увери я Камерън и й благодари, когато тя му подаде фуркет, който бе успяла да измъкне от косата си. — А сега, моето момиче — добави той, потупвай я по рамото, — бъдете добра да ни оставите за минутка насаме. Моят колега и аз имаме да си поприказваме малко.

Объркана и поуплашена, дребничката мисис Дънкън позволи да бъде отведена внимателно навън.

— Колкото до вас, мисис Нивен — рече Камерън с променен тон, — хайде, да ви няма!

— Щом съм дошла, мога и да остана, за да ви помогна — отвърна предизвикателно Нивен. — Не мърдам оттук.

Камерън сви вежди, намръщен страшно като съдия, който произнася смъртна присъда.

— Вън! — изсъска той. — Вън, стара пачавро! Кълна се, че ако не си излезете веднага, ще усетите крака ми върху дебелия си задник.

Това беше твърде много дори за храбрата Нивен. Тя се поколеба и след момент също изчезна.

Камерън ми се усмихна.

— Не е ли изумително колко много може да се постигне с малко доброта и с онова, което професор Сайм наричаше „очарователно смирение“? — После ме попита много поверително: — Впрочем, млади човече, знаете ли какво е това пищялка?

— Пищялка? — смутено повторих аз като ехо.

— Тъкмо това казах — пищялка.

Погледнах го втренчено, тоя път съвсем объркан.

— Добре — рече кротко Камерън, — щом не знаете, ще ви обясня. Пищялката е един тъничък предмет, подобен на копче, който пищи и свири, когато го надуеш. Проста детска играчка, нали разбирате. Ще я намерите там, където продават свирки, пищовчета и други такива дрънкулки. И понеже говорим за деца, забелязали ли сте какви дяволити пакостници са малките на около година и половина? Те непрекъснато тъпчат каквото им попадне в устата, в ушите и дори в носа си.

Докато говореше, Камерън се бе навел над креватчето с фуркета в ръка. После бързо и внимателно мушна кръглия край на „инструмента“ в лявата ноздра на бебето и след малко го измъкна. В същия момент свиркането престана.

— Господи! — продумах аз поразен.

— Ето ви вашият пневмоторакс — рече меко Камерън, като задържа пищялката в дланта си.

Малката се усмихна мило на стария човек, сви се на кълбо и засмука палеца си.

Усетих, че се изчервявам като рак и засрамено промърморих нещо за собствената си глупост. После протегнах ръка, за да взема пищялката. Но Камерън я мушна с широко движение в джоба на жилетката си.

— Не, не, моето момче — рече той благо. — Аз ще я запазя. И ако някога забележа, че се позабравяте малко, тогава, кълна се, пищялката пак ще се появи на бял свят!