Арчибалд Кронин
Приключения в два свята (25)

Глава XXV

Самоубийството е, разбира се, една с нищо неоправдана постъпка. Но без съмнение съществуват понякога смекчаващи обстоятелства, които би трябвало да позволят нещастникът да бъде погребан по християнски, а не както в стари времена, в полунощ, на някой самотен кръстопът, без благодатта на църковната молитва, без опело и свещи. Аз не мога да пророня сълзи за спекуланта, който, загубил състоянието си на борсата, се хвърлил от десетия етаж на най-близкото здание, нито пък за измамника, който предпочита да пръсне черепа си, щом бъде разкрит. Има обаче други случаи, когато самоубиецът не може така лесно да се окачестви като страхливец, потърсил най-лесния начин на спасение.

Поради връзките си с местния полицейски участък имах често възможност да виждам телата на ония нещастници — загубените души на големия град — които бяха загинали от собствената си ръка и сега лежаха вкочанени и трагични върху студения мрамор на аутопсионната маса. Тия, които търсят авантюри в суровото ежедневие, най-добре ще разберат суетата на човешките страсти, като посещават от време на време моргата.

Спомням си например една старица, извадена от водата цялата подута в своите парцали, гладувала навярно дълго време, чиято вехта кесия беше съвсем празна: как се казваше тая нещастница, никога не научих. Няма да забравя също оня запасен ефрейтор от Първата световна война със сломена от шрапнелите нервна система, който непрекъснато влизаше и излизаше от болниците и който накрая се обеси с тирантите си в един пансион в Нотинг Хил. Спомням си и случая с мисис Стейси, чието истинско име беше друго, към която обаче не мога да изпитвам никакво съчувствие.

Стейси беше четиридесетгодишна богата вдовица с пищна хубост, която заедно с една своя приятелка от детинство и един мъж, натурализиран швейцарец на име Жорж Ланиер, държаха малък, но крайно луксозен пансион близо до парка. Всички знаеха, че Жорж и мисис Стейси са в любовни отношения. Тя го срещнала няколко години по-рано в Женева, където бил келнер в едно кафене край езерото, довела го в Лондон и го направила съдружник в това първокласно и доходно заведение, което благодарение на опитността на Ланиер заработило още по-добре. Един ден обаче тя открила, че за нещастие това тричленно съдружие съществувало не само в търговско отношение: накратко, заварила Жорж в леглото с най-добрата си приятелка в положение, което изключвало обяснението, че двамата в момента просто си сменят бельото. Стейси направила ужасна сцена. По това време обаче Жорж бил вече независим материално и само повдигнал студено рамене. Заявил й, че му била омръзнала и че хиляди пъти предпочитал приятелката й. Обхваната от истерия, тя се върнала вкъщи с флакон с петдесет таблетки веронал. Когато ме повикаха на следната сутрин, шишенцето беше празно. Без грима и изкуствените си зъби, мисис Стейси представляваше много грозен труп.

Един от най-забележителните случаи на самоубийство, които съм срещал в практиката си, е тоя с мисис Чатъртън. Двамата съпрузи също държаха пансион — Бейсуотър гъмжи от такива заведения. Пансионът на Чатъртънови беше скромен, имаше стаи само за няколко гости, но се поддържаше безупречно от Ада Чатъртън — едра, мускулеста и обикновена на вид жена, която бе чудесна домакиня и незаменима готвачка. Всъщност Ада вършеше всичко сама, готвеше и носеше въглища, и то с истинска готовност, понеже Алф, нейният съпруг, дребничък човечец с хлътнали гърди и постоянна суха кашлица, беше годен да се занимава само с леките задължения в канцеларията. Ада беше необикновено привързана към съпруга си и се грижеше за него като за дете по своя агресивен майчински начин: переше го, хокаше го да не пуши много и преди всичко го тъпчеше постоянно с пържоли и пилета, хранителни супи и пудинг с крем. Едва ли можеше да има по-прекрасна връзка от тая на едрата властна Ада с кроткия, слабоват и дребничък Алф. Те живееха напълно щастливи така почти от двадесет години.

Един ден у Чатъртънови пристигна във връзка със строежа на новото игрище недалеч от Хамърсмит нов пансионер — мъж на средна възраст на име Кловър. Той бе грамаден човек, тежък и силен, по-едър и от Ада, с черни дебели мустаци, сякаш намазани с восък, които напомняха за фотографиите на някогашните пехливани. И наистина на млади години Кловър бил щангист, после станал професионален борец и пътувал из страната с някакъв прочут цирк.

Няколко седмици след това, когато мой познат ми донесе клюката, че Ада и новият пансионер „затънали здраво“, както той се изрази, аз просто не можах да повярвам. И все пак беше така. След години на нежна майчинска привързаност Ада бе открила, и то в опасната си възраст, че съществува и друга любов, на която Кловър очевидно беше отвърнал с не по-малко страст.

Както става обикновено, съпругът откри истината последен. Горкият човечец — колко го съжалявах! Как можеше тоя мъничък нежен атом да се надява да спечели борбата срещу тия двама грамадни и брутални хора, свързани чрез могъща и позорна страст? Обхванат от състрадание, чаках неизбежната развръзка.

Онова обаче, което действително се случи, не подлежи на описание. Аз просто не мога да си го обясня. Мога само да разкажа това, което видях една мразовита януарска сутрин, когато ме повикаха призори в задния двор на Чатъртънови. Ада и Кловър се заключили в неговата кола в гаража. После се прегърнали здраво и пуснали мотора. След петнадесет минути умрели от задушаване.

Дали това е било угризение на съвестта? Или победа на слабостта над силата, на добродетелта над прегрешението? Кой знае? Може би само Алф. Той продаде пансиона, купи си инвалиден стол и отиде в Брайтън, за да води спокойния и приятен живот на полунедъгав човек.

Това изложение върху самоубийството няма да бъде пълно, ако не спомена още един епизод, който може би е най-странният от всички.

Към десет часа една влажна ноемврийска нощ бях събуден от силно чукане по вратата. На прага се очерта неясната фигура на моя приятел Блеър, полицейския сержант, от чиято каска и наметка шуртеше вода. Самоубийство — съобщи ми той рязко — в една къща на улицата зад ъгъла, и аз трябвало да отида незабавно.

Вън беше студено и влажно, движението съвсем слабо, а улицата пуста. Минахме късото разстояние мълчаливо, крачейки в мъглата, която заглушаваше стъпките ни, и влязохме в тесния вход на стара сграда. Докато се изкачвахме по скърцащата стълба, усетих неприятния сладникав мирис на светилен газ.

При отворената врата на малък апартамент на втория етаж ни посрещна някаква много развълнувана жена на средна възраст — очевидно хазайката — която ни отведе в гола таванска стаичка; на тясно легло беше проснат млад човек.

Един поглед беше достатъчен да открия ясните симптоми на отравяне от въглероден окис. Но макар че младежът беше очевидно безжизнен, имаше известен малък шанс да се спаси. Не биваше да се пренебрегне и най-нищожната възможност и заедно със сержанта се заловихме да му окажем първа помощ. В продължение на цял час работихме без успех. Минаха още петнадесет минути, но въпреки отчаяните ни усилия всичко изглеждаше безполезно. Тогава, тъкмо когато се канехме да се откажем, вече напълно изтощени, от гърдите на нещастника се изтръгна слаба конвулсивна въздишка, последвана от втора и от трета. Приличаше на възкресение от гроба, на истинско чудо — това възвръщане на живота благодарение на нашите ръце. Удвоихме усилията си и след половин час младият човек вече седеше привдигнат, като ни гледаше замаяно, започваше да схваща постепенно ужаса на положението си.

Беше бузест младеж с провинциален вид и историята, която чухме на прекъсване от подутата му уста, беше покъртително проста. Родителите му били умрели и някакъв вуйчо от провинцията, очевидно нетърпелив да се отърве по-скоро от всякакви роднински задължения, му намерил работа като чиновник в една лондонска адвокатска фирма. В столицата бил само от шест месеца. Без никакви приятели, той станал жертва на уличната утайка на града, сдружил се с лоши хора и както всеки млад глупак, който жадува да изпита удоволствия далеч извън възможностите на кесията си, започнал под тяхно влияние да залага на конните състезания. Скоро загубил всичките си дребни спестявания, заложил вещите си и задлъжнял на букмейкърите с огромна сума. Тогава, притиснат и заплашен от всички страни, задигнал пари от касата на предприятието с надежда да си възвърне загубите, като заложи за последен път на кон, който — както го уверявали — щял сигурно да спечели. Но и този път загубил и ужасен от мисълта за работодателя си и за неизбежното съдебно преследване, избрал най-лесния начин за спасение: отчаян, сломен и без никаква надежда, заключил се в стаята си и отворил газовия кран.

Когато той приключи мъчителната си изповед, в малката таванска стаичка настъпи продължителна и тежка тишина. Тогава сержантът го попита грубо колко е откраднал. Седем лири и десет шилинга — гласеше смутеният отговор. Да, колкото и невероятно да изглежда, бедното заблудено момче едва не бе загубило живота си за една смешно малка сума!

Отново настъпи мълчание, но очевидно една и съща неизказана мисъл се въртеше упорито в главите и на тримата ни — единствените свидетели на тая случка, която едва не се бе превърнала в трагедия. И наистина, сякаш по взаимно съгласие, ние изказахме гласно мисълта си — желанието си да дадем на младия човек, чието деяние се дължеше по-скоро на слаб характер, отколкото на престъпните наклонности, възможност да обърне нова и честна страница в живота. Със значителен риск за себе си сержантът реши да не докладва за случая, за да не се възбуди съдебно следствие. Хазайката, която изглеждаше привързана към наемателя си, му предложи едномесечна безплатна храна и квартира, докато стъпи отново на крака. Аз направих последния и може би най-малкия принос, като дадох седем лири и десет шилинга, които младият човек трябваше да внесе в касата на фирмата.

Двадесет години по-късно, през лятото на 1949, аз се намирах на борда на един параход на път от Америка към къщи и на втория ден след като бяхме напуснали Ню Йорк, когато се разхождах на палубата, внезапно открих, че един от пасажерите внимателно ме наблюдава. Да, нямаше никакво съмнение. Той ме изглеждаше всеки път, когато минавах край него, с поглед, който беше изпълнен с особено, почти трагично напрежение.

Беше около четиридесетгодишен — прецених аз, като го поглеждах с крайчеца на окото — възнисък, със светла кожа и хубаво чело, с коса, започнала вече да оредява, и с ясни, но късогледи очи. Той решително не приличаше на човек, който обича да създава случайни запознанства, а тъмният костюм с връзка в пастелен цвят, очила без рамки и изобщо всичко в него говореше за сериозен и затворен характер.

В този момент гонгът ни призова за обед и аз слязох долу. Останалата част от деня прекарах в кабината си. Но на следния ден, когато се качих за обичайната си разходка по същия час, отново забелязах, че моят спътник ме следи от шезлонга си с предишния напрегнат поглед.

Сега с него имаше една дама, очевидно съпругата му. Тя беше приблизително на неговата възраст, много спокойна и сдържана, с кестеняви очи и леко побеляла кестенява коса, облечена в сива пола и сива вълнена жилетка. Тя също ме оглеждаше с интерес, не по-малък от тоя на мъжа си, и с изражение, в което имаше същия оттенък на почтително колебание, дори на известна мъка.

Това положение беше почнало вече да ме интригува и от списъка на пътниците, който моят прислужник ми донесе, открих, че те са някои си мистър и мисис Джон Куилтър от Илинг. Но когато мина още един ден без някакви особени събития, реших, че любопитството ми ще остане незадоволено: очевидно мистър Куилтър бе твърде стеснителен, за да се реши да изпълни явното си желание да ми заговори. Жените обаче са по-смели по натура и през последната ни вечер на парахода мисис Куилтър стисна решително ръката на мъжа си и му пошепна нещо, това очевидно го караше да ме спре, когато мина край тях.

— Извинете, докторе. Ще позволите ли да ви се представя? — Той говореше почти задъхан и ми подаде визитната си картичка, която държеше в ръка, като ме наблюдаваше, за да види дали името му ще означава нещо за мен. После, като разбра, че то не ми говоря нищо, продължи със същото стеснение: — Бихте ли ни отделили няколко минути? Жена ми и аз имаме голямо желание да поговорим с вас.

Оставих се да ме заведе и представи на жена си и след момент вече седях на празния стол до тях. В началото разговорът вървеше трудно, но когато го попитах на почивка ли са били в Америка, той ми отговори с охота. Да, това било първото им посещение на американския континент след години на скромен живот и пестене вкъщи, което се оказало особено приятно. И все пак не било пътуване само за удоволствие. Двамата били на обиколка из североизточните щати, където разгледали голяма част от летните младежки лагери. После посетили Ню Йорк и редица други големи градове, дето проучили организацията на домовете за млади хора, предимно безпризорни, провинили се пред закона или лишени от всякаква роднинска и приятелска подкрепа.

В гласа и държанието му, както и в цялата му личност, имаше някаква искрена възторженост, която просто обезоръжаваше човека. Въпреки особените обстоятелства на нашето запознанство аз изпитах истинска симпатия към него, породена навярно от сходните ни възгледи. От по-нататъшния ни разговор разбрах, че през последните петнадесет години той и жена му се занимавали активно с обществена дейност сред младежта. По професия Куилтър бил адвокат, но бил същевременно директор на благотворителна организация, която се грижела за младежи и девойки главно от бедните и крайни градски квартали, които имали нещастието да се сблъскат със закона.

Постепенно, докато Куилтър говореше с истински възторг, а жена му се намесваше с някоя и друга сдържана дума без да вдигне сивите си очи от мен, аз си създадох ясна представа за тяхната съвместна дейност. Те поемали грижата за тия отклонили се от правия път младежи, мнозина от които с физически недъзи или нарушители на закона с условни присъди, създавали им подходяща и добра околна среда, лекували телата и душите им, грижели се за превъзпитанието им, обучавали ги на практически занаяти и ги връщали отново в обществото, не вече като потенциални престъпници, а като хора, подготвени да заемат достойно място сред своите събратя.

Това беше благотворителна и социална дейност, която вълнува сърцето, и след кратко мълчание аз го попитах с жив интерес какво е насочило живота му към такава особена дейност.

Този въпрос оказа странно въздействие върху него и без да се замисли, той възкликна с явно вълнение:

— Значи вие все още не си спомняте за мене?

Изненадан и недоумяващ, аз поклатих глава; бях сигурен, че за първи път виждам този човек.

— От години се канех да вляза във връзка с вас — продължи Куилтър с нарастващо смущение, — но някак си не можех да се реша. — После се наведе към мене и пошепна развълнувано на ухото ми няколко думи. Тогава постепенно воалът се разкъса, мислите ми се върнаха почти четвърт век назад и неочаквано трепнах, защото си бях спомнил единствения случай, когато бях виждал този човек. Той беше моят малък чиновник, момчето, което бе направило опит да се самоубие с газ!

Параходът се носеше напред в тъмната тиха нощ. Нямаше нужда да говорим. С лек, почти незабележим жест мисис Куилтър улови ръката на мъжа си. И докато седяхме така, в мълчание, заслушани в шума на морето и шепота на лекия ветрец, тих като удари на птичи крила, почувствах, че ме обхваща особено вълнение. След като бях правил толкова злополучни спекулации през всичките тия години — мислех си неволно аз, — спекулации, с които целях да натрупам материални придобивки и които ми бяха донесли само тревоги, разочарования и загуби, ето, оказа се, че съм направил едно вложение, за което нямаше защо да съжалявам, вложение, което не беше дало материална облаги, но което, в крайна сметка, представляваше най-голямото ми постижение.