Арчибалд Кронин
Приключения в два свята (5)

Глава V

Отново Шотландия и типичното шотландско време — тъжен контраст на слънчевите небеса и благоуханните зефири на тропика. Аз стоях в дъжда, шибан от силния ослепителен вятър на малката железопътна гара Дъндоналд, и се питах дали да взема кола. Кесията ми забраняваше това, достойнството ми го налагаше — и не само достойнството, но и новото ми положение.

Най-после направих знак на червендалестия кочияш с дълго зелено палто, застанал до оплютия от мухи файтон, който красеше изхода на гарата.

— Колко искате до селото Танокбре? Домът на доктор Камерън.

Старият Джорди, който ме наблюдаваше от няколко минути внимателно, но прикрито, се приближи предпазливо. В него нямаше ни следа от южняшката припряност, никакви възклицания и глупости от рода на „Кола, сър?“. Той знаеше добре своята цена — Стария Джорди — и никога не се продаваше за по-малко.

— Колко багаж имате? — отклони отговора той, макар че багажът ми се виждаше ясно — един обикновен куфар на земята и черна, съвсем нова чанта, която бях стиснал здраво с дясната си ръка. После добави: — Навярно сте новият помощник на доктора?

— Точно така.

— В такъв случай два шилинга за вас, докторе.

Той наблегна лукаво на титлата, но не успя да замае главата ми и му казах строго:

— Искам да мина по прекия път — така му казах аз, който никога не бях идвал в Танокбре, — а не по обиколния, който ми предлагате.

— Господ ми е свидетел… — запротестира Джорди.

Последва оживен спор, в края на който постигнахме компромис с проява на добри чувства и от двете страни — един шилинг и „цената“ на пинта^[1] бира.

Куфарът бе хвърлен на покрива, Стария Джорди се покатери с ревматичните си крака на капрата и ние се понесохме с друсане по каменистия път през голото поле.

В края на плаването капитан Хембл беше настоял да остана при него на „Ранаганджи“, но същевременно ме бе посъветвал откровено да не се съглася, защото знаеше от опит, че рутинната работа на парахода бе превърнал мнозина енергични и амбициозни млади лекари в лениви и затъпели корабни доктори. Капитанът се бе държал много мило с мене, а в Калкута ме беше водил няколко пъти на брега, за да обядваме в „Гранд хотел“ и да разгледам забележителностите — големите храмове и потъналите в злато дворци, гъмжащите от народ пазари, из които се скитаха на воля свещени животни и опустошаваха безнаказано сергиите, разкошните ботанически градини, пълни с екзотични цветя и птици, и ужасните плаващи площадки за изгаряне на мъртъвците — салове, с каквито бяха осеяни водите на Хугли. Всичко това ме беше очаровало и събудило в мен копнеж да опиша в книга впечатленията си от тия вълнуващи гледки. Но аз съзнавах отлично здравия смисъл на предупреждението на Хембл и когато чух от един състудент, че в Танокбре имало свободно място за помощник („Не е нещо особено, трябва да имаш предвид… Обикновена лекарска практика в провинцията… А и той е труден човек, старият Камерън, макар и с рядко добро сърце…“), реших, не без колебание, да напусна парахода.

И ето сега седях полупрегърбен в това допотопно превозно средство на четири колела, което трополеше по калдъръма на едно селце в Западна Шотландия. Към средата на улицата завихме надясно и поехме по алеята на Ардън Хаус — масивна белокаменна сграда с пристройка отстрани за коли и полукръгла равна площ с морава пред фасадата.

Дъждът валеше като из ведро, когато изтичах по стъпалата и позвъних. След минута вратата се отвори и пред мен застана икономката, слаба жена на средна възраст, облечена цялата в черно. Косата й беше грижливо прибрана, а самата тя беше безукорно чиста; бледото й лице изразяваше самоувереност и авторитет, примесени с известна, сякаш неосъзната добросърдечност. Изобщо приличаше на човек, който изпитва страшно желание да се усмихне, но се ужасява при мисълта, че това може да се сметне за лекомислие, което би унижило собственото й самоуважение.

Жената ме оглежда няколко секунди — мене, чантата и шапката ми, дори и обувките ми; после вдигна леко вежди при откритието, че си бях позволил разкоша да наема кола.

— Вие сте взели файтон? — издума тя сурово, сякаш бях пристигнал в царствена каляска, теглена не от една кранта, а от четири охранени коня. Последва мълчание. — Е, най-добре ще сторите да влезете. Не забравяйте да си изтриете краката.

Изтрих послушно краката си и влязох с чувството, че съм започнал зле.

— Докторът отсъства — уведоми ме жената. — Горкият човек, просто без крака остана, откакто си отиде старият помощник. О, той не беше добър — не, ни-и-как не беше добър! — И след като поклати леко глава, сякаш искаше да каже, че според нея и аз няма да струвам много повече, ме остави като закован на килимчето пред камината.

Все пак успях някак да се усмихна. После огледах голямата удобна стая — очевидно това беше трапезарията — със завеси и турски килим в топъл червен цвят, пламтящ огън в камината и мебели от солиден махагон. Слава богу, нямаше неизбежните момини сълзи! На бюфета бяха поставени голяма фруктиера с ябълки, огромен поднос с бисквити и една четвъртита бутилка уиски. На стената нямаше нито картини, нито фотографии, а само… три жълти цигулки! Да, добре, една приятна за живеене стая. Аз се топлех с удоволствие пред буйния огън, когато вратата се отвори шумно и влезе доктор Камерън.

— Чудесно — рече той, без да ми подаде ръка и без предисловие, — вие си греете гърба, докато аз работя до припадане! Дявол да го вземе! Струва ми се Стърок бе казал, че ще пристигнете тая сутрин. — После кресна: — Джанет! Джанет! За бога, донесете ни чай.

Камерън беше човек на средна възраст, не много висок и с лице, добило светлокеремиден цвят от шотландските ветрове и шотландското уиски; посивялата му войнствена брадичка беше опръскана с дъждовни капки. Стоеше леко приведен, така че главата му бе издадена напред, в агресивна поза; носеше гети, плюшени панталони и голямо торбесто яке от избелял зеленикав туид, чиито джобове бяха натъпкани до пръсване с какви ли не неща — от ябълки до каучукови катетри. От него лъхаше силно на лекарства, карбол и серт тютюн.

След като окупира три четвърти от мястото пред огъня, той ме разгледа с приведена настрана глава и внезапно попита:

— Издръжлив ли сте? Имате ли здрави дробове и крака?

— Надявам се.

— Женен ли сте?

— Още не.

— Слава богу! Свирите ли на цигулка?

— Не.

— Нито пък аз. Но умея да правя цигулки. Пушите ли лула?

— Да.

— Хм! Пиете ли уиски?

Този разпит бе започнал да ме ядосва. „Никак не ми харесваш — помислих си аз, като наблюдавах странната му фигура, която нямаше нищо общо с представата за благородната лекарска осанка. — И никога няма да ми се харесаш!“ Отговорих му намръщено:

— Пия каквото ми се иска и когато ми се иска!

По дяволитото лице на Камерън пробяга усмивка.

— Можеше да бъде и по-лошо — промърмори той и добави: — Седнете и си изпийте чая.

Джанет беше подредила масата бързо и безшумно — кейк, маслени кифли със стафиди, препечен хляб, конфитюр, домашно приготвена пшеничена питка и сирене — а след малко заедно с чайника донесе огромна чиния със студена шунка и яйца на очи.

— В тая къща няма безделници — рече Камерън, докато наливаше чая. Забелязах, че има хубави ръце, с твърда кожа, но гъвкави. — Сутрешна закуска, обед, чай следобед и вечеря — проста и обилна храна. Ние караме помощника си да работи здраво, но ако нямате нищо против, не го държим гладен.

Бяхме вече преполовили вечерята си, когато Джанет влезе с нов чайник гореща вода и едва сега проговори с безстрастен тон:

— От половин час ви чака един човек: младият Лаклан Макензи, оня, който има чифлик по пътя за Инвербег.

Камерън задържа във въздуха парчето овесен сладкиш и изрече любимото си проклятие.

— Дявол да го вземе — викна той. — А аз тая сутрин бях в Инвербег и минах край неговата врата! Какъв глупак! Обзалагам се, че детето е болно от дни. Но нима всички тия хора смятат, че съм направен от камък? — Внезапно той млъкна. После с въздишка, която изглежда даде отдушник на цялата му възбуда, добави с променен глас: — Добре, Джанет. Добре. Доведи го тук.

Момент след това Макензи застана на прага с шапка в ръка — беден дребен арендатор с неспокоен вид, крайно смутен от обстановката и ужасно уплашен от въпросителния поглед на доктора.

— Пак момчето, докторе — промърмори той, като мачкаше шапката си. — Жената мисли, че е дифтерит.

— Откога се чувства зле, Лаклан?

— От два дена, докторе, но не смятахме, че е дифтерит…

— Да, да, Лаклан. Дифтерит! Точно така, точно така! — Последва мълчание. — Как дойде?

— Пеша, докторе, не е толкова далече.

Не било далече! От Инвербег до Танокбре беше седем мили.

Камерън потърка бавно бузата си.

— Добре, Лаклан. Не се тревожи. Върви сега с Джанет да изпиеш чаша чай, докато приготвят кабриолета.

Човекът излезе и в стаята настъпи мълчание. Камерън замислено бъркаше чая си. След малко каза почти с извинение:

— Не мога да се държа сурово с тоя беден дявол. Това е слабост, която просто не съм в състояние да преодолея. Той ми дължи за последното раждане на жена си, обаче никога няма да ми плати. Но сега ще извадя кабриолета, ще мина седем мили, за да прегледам детето и ще пропътувам обратно същото разстояние! И какво, мислите, ще отбележа в сметката му? Един шилинг и седем пенса — ако не забравя. Но какво значение има дали ще забравя? Той няма да ми даде нита едно пени. О, дявол да го вземе! Какъв живот за човек, който обича цигулки.

Последва ново мълчание. След малко се осмелих да предложа:

— Да отида ли вместо вас?

Камерън отпи голяма глътка чай. Дяволитото пламъче отново се появи в очите му.

— Виждам, имате чудесна нова черна чанта, там на канапето, съвсем нова и лъскава, със слушалка и всички тия модерни инструменти, хубави и съвършени! Нищо чудно да изгаряте от желание да ги използвате. — После ме погледна право в очите. — Добре, можете да отидете. Но нека да ви предупредя, моето момче, че в практика като моята не чантата, а човекът е важен! — Камерън стана. — Вървете тогава, а аз ще прегледам пациентите в кабинета. Но за всеки случай вземете малко антитоксин. Ще го намерите на дясната полица в задната стая. Ето. Ще ви покажа. Не искам да минете седем мили, за да откриете може би някакъв тежък случай на дифтерит и да се връщате за медикаменти.

Кабриолетът ме чакаше пред предната веранда. Лаклан седеше вече на задната седалка, а Джеми, кочияшът, стоеше с мушама в ръце. Тръгнахме във влажната нощ, сподирени от ревящия вятър. В селото валеше силно, но когато прекосихме моста и се закатерихме по хълма, дъждът се превърна в порой. Бурята шибаше в лицето ни с бясна сила.

За петнадесет минути се измокрих цял; шапката ми просто тежеше от вода, по врата ми се стичаха струйки, а от скъпоценната ми чанта, която държах на коленете си, се издигаше пара като от мокър тюлен. Щеше ми се да прокълна и времето, и професията си, и самия Камерън. Но стиснах зъби и не казах нищо.

Пътуването беше лошо, много лошо. Пътят бе тъмен, а фенерите на кабриолета бяха така опръскани с кал, че Джеми едва успяваше да задържи коня в права посока. Далеч вдясно, зад елхова горичка, мъждукаха светлините на Дарок, мътни и враждебни, а наляво, изтегната като туловището на огромен звяр, лежеше безформената маса на Ардфиланските хълмове. Пътувахме мълчаливо сред смолисточерния мрак и дъжда. След известно време до слуха ни долетя пляскане на вода в някакъв невидим бряг.

— Езерото! — обясни Джеми. Това бяха единствените думи, произнесени по пътя.

Тъмното шосе се виеше вече край гневните води на скритото в мрака езеро. Три мили по-нататък завихме рязко наляво и най-после спряхме пред някакъв малък чифлик, в който светеше само един прозорец — самотен и загубен сред огромната мокра пустош.

Слязохме от кабриолета и жената на Лаклан ни отвори вратата. Тя приличаше на момиче въпреки безформената престилка от зебло и грубите обуща. На шията й бе паднала небрежна къдрица, а очите се открояваха тъмни и младежки на загриженото бледо лице. Тя ми помогна мълчаливо да съблека мокрото си палто; после, все така безмълвно, ми посочи с тревожен поглед кухненското легло. Приближих се до него, шляпайки с калните си обувки по каменния под.

Едно тригодишно момченце се мяташе под единственото одеяло; челото му беше потънало в пот, а лицето бе станало мораво от мъчително дишане. Поисках лъжичка, но не я използвах; само натиснах с пръст езика на детето. Да! Цялото гърло беше покрито с дебела, зеленикавобяла ципа. Дифтерит!

— Направих му малко каша, докторе — промърмори майката, — но изглежда, че не я… че не я харесва.

— Детето не може да преглъща — обясних й аз. Гласът ми прозвуча студено, дори сурово поради нервността ми.

— Зле ли е, докторе? — прошепна тя с ръка на гърдите.

„Зле! — помислих си аз и заопипвах пулса на детето. — Тя дори не съзнава колко е зле!“ Наведох се и прегледах малкия основно. Нямаше никакво съмнение — детето умираше. „Колко е ужасно — казах си аз неволно, — че това е първият ми случай!“

Приближих се до чантата си, отворих я и напълних голямата спринцовка с 8000 единици противодифтеритен серум. Детето едва чуто простена, когато иглата потъна в бедрото и серумът започна да прониква бавно в тялото. Отидох до огъня, за да спечеля време. Джеми и Лаклан бяха вече влезли в стаята, защото това бе единственото топло място в къщата. Стояхме до вратата. Усещах очите им върху себе си, бдителни и очакващи, като очите на ужасената майка. Аз бях центърът на вниманието в това бедняшко помещение. Те се надяваха да сторя нещо за детето.

Какво трябваше да направя? Знаех много добре какво е необходимо. Но се страхувах. Върнах се при леглото. Детето беше още по-зле. До половин час, преди серумът да почне да действа, то щеше да умре от задушаване. Обхвана ме още по-голям страх. Трябваше да взема решение. Сега — веднага — или щеше да стане късно.

Обърнах се механично. Чувствах се толкова млад, толкова неспособен и неподготвен да се боря срещу смъртта, която нахлуваше в стаята. Заговорих с глух глас:

— Момчето е болно от дифтерит. Ларинксът му е блокиран. Остава да се направи само едно: да се оперира. Да се отвори дихателната тръба под мястото, което е блокирано.

Майката закърши ръце и изпищя:

— О, не, докторе, не!

Обърнах се към Джеми.

— Постави детето на масата.

За миг Джеми се поколеба, после се приближи до момчето, което беше почти в безсъзнание, и го вдигна на грубата чамова маса. В този момент се обади Лаклан:

— Не мога да понеса това! Не мога да го понеса — изписка той слабо и се огледа наоколо, сякаш за да се извини някому. — Ще изляза и ще отведа коня в обора.

И изтича с плач навън.

Междувременно майката се беше съвзела. Бледа като смъртник, с болезнено стиснати ръце, тя ме погледна.

— Кажете какво да сторя и ще го направя.

— Застанете там и дръжте здраво главата му назад.

Намазах врата на детето с йод. После взех чиста кърпа и я поставих върху изцъклените му очи. Случаят вече не позволяваше никаква упойка; лудост би било да мисля за това. Джеми държеше петролната лампа. Стиснах зъби и взех ланцета. Направих разрез с твърда ръка, но чувствах, че краката ми треперят. Дълбок разрез, и все пак недостатъчно дълбок. Трябваше да срежа смело и още по-дълбоко и същевременно да внимавам за вратната вена. Ако прережех тая вена… Разширих отвора, като използвах тъпата част на скалпела, и затърсих отчаяно белезникавия хрущял на трахеята. Събудено от болката, детето се замята като риба в стегната мрежа. Господи! Нямаше ли най-после да го намеря? Бях се объркал ужасно, бях объркал всичко — съзнавах това ясно — и детето щеше да умре; щяха да кажат, че съм го убил. Проклинах се мислено. По челото ми изби пот, защото неочаквано се бях сетил за пророческите думи на Макюан: „Вие никога няма да станете хирург“.

Дишането на детето беше вече ужасно — съвсем слабо и нередовно; малкият му гръден кош хъркаше и стенеше при всеки мъчителен и безполезен опит да поеме въздух. Вратните вени бяха набъбнали, гърлото беше моравочервено, а лицето почерняло. „Няма ни минута за губене! — помислих си аз. — Детето е свършено, а с него и самият аз.“ В продължение на един мъчителен момент си представих всички операции, които бях виждал, представих си студената операционна зала, където всичко се вършеше с идеална прецизност; какъв ужасен контраст с мятащото се задъхано дете, което умираше сега под ножа ми върху кухненската маса при светлината на петролната лампа, докато вън бурята бушуваше и ревеше. „О, Господи — молех се аз, — помогни ми, помогни сега!“

Усетих, че очите ми се замъгляват. Сякаш потъвах в някаква огромна празнота. И тогава, неочаквано, крехката белезникава тръба се появи под моя дирещ нож! Срязах я бързо и детето престана да се задушава. Чух как през отвора мина силна струя пресен въздух, после втора, после трета струя. Посиняването изчезна, пулсът започна да се нормализира. Обхванат от някаква ужасна реакция, аз почувствах, че ще припадна. Не смеех да се помръдна и седях с наведена глава, за да скрия парливите сълзи, които бликнаха от очите ми. Бях успял! О, господи, най-после бях успял!

След малко поставих тънката сребърна канюла^[2] в дихателната тръба. Измих кръвта от ръцете си и пренесох детето обратно на леглото. Температурата беше спаднала с един градус и половина. Седнах и се залових да почистя канюлата от слузта, като наблюдавах с особен и смирен интерес детето; разглеждах внимателно лицето му, което не беше вече чуждо за мене.

От време на време майката подсилваше огъня; движеше се из стаята безшумно, като някакъв дух. Джеми и Лаклан спяха на горния етаж. В пет часа сутринта инжектирах още 4000 единици серум. В шест детето спеше, вече много по-спокойно. В седем станах и разкърших рамене.

— Надявам се, че е спасено — рекох аз усмихнат и обясних на майката как да почиства тръбичката. — До десетина дни ще бъде съвсем здраво.

В очите на жената не се четеше вече ужас, а само благодарност — трогателна и безмълвна, като признателността на някакво нямо същество към бога.

Впрегнаха коня и докараха кабриолета. Всички изпихме по чашка чай на крак. Дъждът беше спрял отдавна. В седем и половина потеглихме с Джеми, освежени от прекрасното бледо утро. За моя изненада Джеми не беше вече мълчалив; все намираше повод да каже по някоя дума — топла, приятелска дума, която галеше благотворно слуха ми.

Наближаваше девет часа, когато уморен, брадясал и стиснал здраво окаляната чанта, влязох с несигурна крачка в трапезарията на Ардън Хаус. Камерън беше вкъщи; изглеждаше свеж като роза и си тананикаше тихо през зъби някаква мелодия; имаше навик да тананика сутрин, докато инспектираше чинията с бекона и яйцата.

Сега ме огледа внимателно и още преди да отворя уста, рече с дяволито пламъче в очите:

— Има едно нещо, за което трябва да ви поздравя. Вие успяхте да изтриете лъскавината на лекарската си чанта!