Арчибалд Кронин
Приключения в два свята (29)

Глава XXIX

Когато човек е зает, времето лети неусетно — това е изтъркана фраза, но изтърканите фрази все пак отговарят на действителността. Ние живеехме вече пет години в Бейсуотър, двамата ни сина ходеха на детска градина и животът течеше толкова спокойно и гладко, че моята скъпа жена си беше създала илюзията, че ще останем вечно на това място и няма да се случи нищо, което да смути безоблачното й съществуване.

Само една прекалена скромност — най-лошото лицемерие от всички — би могла да ме накара да твърдя, че не бяхме постигнали успех, и то изумителен успех, в оня пристъп срещу Лондон, който някога ни бе плашил толкова много и изглеждал почти непобедим. Зрънцето, което бях получил от доктор Танър, бе дало обилен плод и лекарската ми практика надхвърляше вече далече първоначалните граници. Сега познавах мнозина от най-известните лекари и хирурзи на деня и виках на консултация хора като лорд Хордър, сър Арбътнот Лейн и сър Морли Флетчер; а неотдавна бях повикан за лекар на прочутия универсален магазин „Хуайтли“.

Въпреки всичко това не бях доволен. От известно време се занимавах все повече с болестите на очите и посещавах няколко офталмологични клиники и болници; специализирал се вече отчасти в тази област, смятах в близкото бъдеще да се преместя на улица „Харли“.

Обаче се случи нещо, което нанесе сериозен удар на тая амбиция; една сутрин почувствах необикновено остри гастритни болки — страдание, което се явяваше периодично още от студентските години и което само облекчавах (както всички лекари, бях нехаен към собственото си здраве), като гълтах все по-големи дози сода бикарбонат. Сега обаче реших да взема по-сериозни мерки и понеже този следобед минавах край моя колега и добър приятел доктор Изод Бенет на улица „Уимпол“, който беше един от най-големите специалисти по стомашно-чревни заболявания в цялата страна, отбих се да го видя.

Очаквах, че ще ми предложи шише бисмут и покана за партия голф. Вместо това получих един зашеметяващ удар. Бенет не погледна леко на оплакването ми и след основно изследване и внимателен рентгенов преглед с бариева каша ми заяви направо, че имам хронична язва на дванадесетопръстника, която сигурно ще се спука, ако не взема мерки. Възразих колебливо и шеговито, че професионалната етика забранява на лекаря да открива такава сериозна болест у един свой колега, но моят приятел не се усмихна на тая шега и отсече твърдо: строга диета и, щом успея да подредя работата си, шест месеца пълна почивка вън от града! Станах потресен от лекарската кушетка. Как можех да оставя практиката си, която беше толкова разностранна, и то за такова дълго време? Моят нервен характер не ми позволяваше да взема помощник. Някой самомнителен новоизлюпен лекар — колко добре познавах тая порода хора! — щеше да опропасти за шест седмици онова, което бях изградил с такова старание в продължение на години. Тогава, докато се обличах, през ума ми внезапно мина една странна и чудновата мисъл, налудничава мисъл я наречете, ако щете, която сякаш цял ме преобрази. Постоях един момент така, с унесен и без съмнение глуповат поглед, мислейки си за копнежите на младостта си. После, като истински китайски мандарин, си кимнах тържествено и бавно. Бях взел най-важното решение в живота си.

В продължение на две седмици не казах нищо за разговора си с Бенет. После, един пролетен следобед, както седях вкъщи, загледан в тавана, заявих ненадейно с оня замечтан глас, който обикновено бе предвестник на най-странните ми и неразумни решения:

— Крайно време е да се махнем от тука.

Жена ми ме погледна втренчено.

— Какво, за бога, искаш да кажеш?

— Тъкмо това, което казах, моя мила.

Настъпи напрегнато мълчание. Слънцето струеше в трапезарията и докосваше нежно моравите зюмбюли, които жена ми бе посадила, и новите завеси, които беше окачила едва преди седмица. Вън въздухът беше топъл, паважът сух и познатата улица изпълнена с приятен шум. Както Бейсуотър, така и собственият ни дом никога не бяха изглеждали толкова привлекателни. Жена ми се изчерви цяла.

— Ти сам не съзнаваш колко щастливи сме сега. Да, щастливи и задоволени. Имаме деца, имаме си всичко. Но ти винаги си пъхаш някаква муха в главата, никога не си доволен и винаги си готов да се втурнеш неочаквано нанякъде. Толкова си ме влачил от място на място, че ме превърна в истинска чергарка. Но всичко това вече ми дойде до гуша и няма да ти позволя повече да ме разиграваш. — Тя млъкна, за да си поеме дъх. — При това си много млад, за да мислиш за улица „Харли“.

— Не мисля за улица Харли.

— Какво, за бога, мислиш тогава?

— Да продам лекарската си практика.

— Никога не ще успееш да продадеш практиката си — заяви победоносно тя. — Много е голяма и при това съвсем лична.

— Мила моя, моля ти се, не се гневи… Боя се, че вече съм я продал…

Жена ми пребледня. Просто не можеше да повярва на ушите си. После разбра, че говоря сериозно. Но беше толкова изумена, че не знаеше какво да каже. Предишната вечер беше чела на децата някакви вълшебни приказки и сега очевидно си мислеше за Аладиновата лампа, която бе задоволила желанията на собственика си, а той, обезумял, я беше захвърлил на боклука.

Най-после намери сили да прошепне:

— И какво смяташ да правиш?

Мълчах, както никога, със засрамен вид.

— Всъщност… решил съм да… да се опитам да пиша…

— О, господи! — пробърбори тя и избухна в сълзи. — Ти наистина си полудял!

Очевидно беше вече крайно време да й обясня, че не съм полудял. Разправих й, като се мъчех да не я плаша, какво ми е казал Изод Бенет. После продължих тихо, с извинителен, но твърд тон:

— Винаги съм чувствал тая странна нужда да пиша, още от младеж. Но естествено, ако бях казал това на родителите си тогава, в Шотландия, щяха да помислят, че съм луд. Ето защо трябваше да се заема с нещо практично. И се записах в медицинския факултет. То беше нещо сигурно и реално. И не съжалявам, че постъпих така; смятам дори, че не съм лош лекар. Но желанието ми да стана писател не ме е напускало нито за един ден. Когато посещавах пациентите си и виждах хората такива, каквито се… да, даже още през дните в Ронда, когато бяхме най-зле, даже и тогава си мислех какви истории бих могъл да напиша за всички тия личности. Исках да обрисувам хората, които срещах, да изложа мислите си на книга. Но разбира се, нямах време: за такова нещо е нужно спокойствие и тишина, а ние хвърляме всичките си сили, за да преуспеем в живота. Е добре, сега вече сме преуспели. Мога спокойно да си дам шест месеца, дори цяла година почивка, за да се опитам да пиша. Най-малко ще се освободя от това тъй натрапчиво желание. Няма почти никакво съмнение, че от мен ще излезе само някакъв посредствен писател. Но поне трябва да се уверя в това и тогава ще се върна към монотонното ежедневие на лекарската си практика.

Настъпи продължително мълчание. Жена ми не можеше да отрече, че отдавна подозираше у мене това желание да изразя в художествена форма мислите и чувствата си. Но никога не бе поглеждала на него сериозно. По време на вечеря след някой уморителен ден, когато споменавах неопределено, че бих искал да напиша книга, тя ми се усмихваше мило над плетката си и насочваше разговора към затрудненията, които срещах в играта на голф! Но сегашният ми дързък план, това ново грубо нарушение на нашия хубав семеен живот, представляваше истинска лудост за нея.

И при това всичко беше вече обмислено и уредено! Що за човек! Нима не мислеше за децата и за съпругата си? Да, жена ми просто недоумяваше и кипеше от гняв.

— Спомнѝ си за онзи човек, Гоген — подсетих я почтително аз. — Парижкият борсов посредник, който без никакво предупреждение се отказал от сивото си ежедневие и се заловил да рисува картини, и то хубави картини, в Таити.

— Таити! — простена жена ми. — Сигурно след малко ще речеш Тамбукту! За бога, бъди малко по-разумен. От какво каза доктор Бенет, че страдаш?

— О, обикновен гастрит. Но ми се налага да почивам.

— Да, да… — промърмори тя вече колебливо. — Наистина напоследък не си много добре…

Обхваната от противоречиви чувства, жена ми ме погледна втренчено, усмихна се слабо и както при редица подобни паметни случаи, разреши кризата, като облегна глава на рамото ми и избухна в плач.

Мястото, което избрах за нашето чудновато приключение, беше малко имение на име „Далчена“. Разположено край заливчето Файн, на няколко мили от Инвъререй, в западните планински райони на Шотландия. Три седмици по-късно, когато всички подробности около продажбата на лекарския ми кабинет бяха уредени и доктор Грийн, новият собственик, се настани в старото ни жилище, ние натъпкахме колата с багажа, качихме двете деца, които не можеха да си намерят място от възбуда и се отправихме за новия си далечен дом.

Трябва да призная, че самочувствието ми не беше много високо по време на пътуването, особено като се има предвид, че при всеки завой върху главата ми се търкулваше по някоя и друга чанта. Постепенно обаче хубавият юнски ден ме ободри — в края на краищата от години вече не си бяхме позволили истинска почивка. И когато след дванадесет часа непрекъснато пътуване стигнахме най-после голите плата и планини на нашия роден край, аз спрях колата и се обърнах към жена си. Погледът й беше разнежен като моя и тя внезапно ме прегърна, сякаш искаше прошка. В съседната ливада пасяха агънца, един поток, по който играеха слънчевите лъчи, бълбукаше край пътя, двете деца, изскочили от тесния затвор в задната част на колата, се надпреварваха да събират диви нарциси…

— Колко е хубаво да се върнеш пак — пошепна тя на ухото ми. — Мили, ти сигурно ще се оправиш тука… ще бъдеш отново здрав и силен. Ще прекараме чудесно… И ще забравим напълно за твоята глупава книга!