Арчибалд Кронин
Приключения в два свята (18)

Глава XVIII

Времето течеше неусетно — дни, седмици и месеци, а аз тъпчех все на едно място. В първия прилив на моя ентусиазъм бях обещал на скъпата си жена, макар вече да не употребявах такива нежни епитети, особено когато нейните отчаяни опити да овладее уелската кухня ме караха да вземам сода бикарбонат и с охкане да я упреквам, че е решила да ме отрови — бях й обещал, повтарям, богатства, обществено положение, къща на улица „Харли“, и ако си спомням добре, вила на Средиземно море. Но ето че двамата бяхме все още тук, живеехме все така оскъдно, стараехме се да спестим малко пари, без да можем „да се измъкнем от дупката“, както казват шотландците, погребани живи сред тия ужасни планини: едно наистина потискащо състояние, което можеше да обезвери всекиго. Започнах да се дразня често, употребявах остри изрази, подавах заявления за други служби, но всичко оставаше без резултат. И тогава, един паметен ден, се втурнах вкъщи с писмо в ръка.

— Заминаваме! В края на месеца.

Моята другарка по участ ме изгледа втренчено, с широко разтворени очи.

— Заминаваме? Но аз тъкмо започнах да харесвам това място.

Нима можеше да съществува по-опърничава жена от тая, която сега се мъчеше да ме убеди, че харесва живота си? Успях обаче да се въздържа.

— Там, където отиваме, ще ти хареса още повече. Службата е много по-добра.

Подадох й писмото. То беше от секретаря на медицинското взаимоспомагателно сдружение в съседната долина Тредигар, който ми предлагаше лекарско място. Заплатата беше само малко по-голяма от сегашната, но онова, което привличаше окото и караше сърцето да подскача, беше фактът, че на лекаря се осигуряваше къща — истинска къща! Благородните чувства на жена ми не можаха да устоят пред такава съблазън и тя започна да гори от нетърпение да заминем.

Изчакахме, докато дружеството намери заместник, натоварихме оскъдните си вещи на един камион, сбогувахме се с управителя Дай Луис, който ни изпрати с искрено съжаление, стиснахме ръка на Олуен Дейвис и на печалната мисис Морган, покатерихме се в кабината на шофьора и се отправихме през високите планински вериги към новия си дом.

Тредигар беше също миньорско градче, но спретнато, чисто и разположено при края на една хълмиста местност, която все още не беше обезобразена. Имаше няколко прилични магазина, обществена библиотека и — което изглеждаше просто невероятно — градски дом, където два пъти на седмицата се даваха филми.

Малката къща, която жена ми с нетърпение беше очаквала да види, се оказа солидна постройка от червени тухли с пирамидален покрив. Издигната сред необработена градина, край чист планински поток с дървено мостче над него, тя сполучливо беше наречена „Долчинката“. Тая къща беше нещо като дворец в сравнение с двустайното жилище, което имахме преди, и макар че краткото, но тясно и непрекъснато съжителство на жена ми с мене не й позволяваше вече да твърди, че има ангелски характер, тя благодари искрено на небето, задето ни бе дарило най-после със свой дом. При това тя обичаше да подрежда и преместването ни в Тредигар не я смути никак.

Работата тук се оказа твърде интересна за мен. По плана за медицинска помощ, с оглед на който бях ангажиран, всички миньори правеха малки седмични вноски в сдружението и с това получаваха право на безплатно лечение за себе си и своите семейства. Фактически тази система може спокойно да се смята за основа на онзи закон за социализация на медицинското лечение, който по-късно бе приет за цялата страна. Анюрин Беван, главният съставител на този социален закон, е бил някога миньор в Тредигар, където местната медицинска взаимопомощна организация му е направила безспорно силно впечатление с бързото и безплатно лечение, което е осигурявала на работника.

Без съмнение, тая система има големи положителни качества, но има и своите дефекти, главният от които беше, че тук, в Тредигар, тя получила „картбланш“ миньорите да търсят медицинска помощ, като денонощно викаха доктора. С една дума, системата насърчаваше хипохондриците, недобросъвестните и ония нахални елементи, които непрестанно висят в лекарските кабинети с надежда да изкопчат нещо безплатно — очила, превръзки, бандажи и дори очистително.

Моите истински болни бяха много, но трябваше да се справям и с другия вид пациенти. Имаше една здрава млада жена, която лежеше по цял ден и настояваше да я посещавам, защото си мислеше, че е болна от туберкулоза — идея фикс, в която нищо не можеше да я разубеди. Мнозина от старите опитни миньори се преструваха, че страдат от нистагъм и артроза на коленните стави — професионални заболявания, които им даваха право на пенсия, и понеже умееха да подвеждат, често пъти сериозно ме объркваха. Имаше също случаи, при които въображението упражняваше още по-голямо въздействие върху плътта и функциите на тялото. Помня един много забележителен случай от ония ранни дни, който илюстрира това рядко срещано състояние — лъжлива бременност. Беше четиридесетгодишна бездетна жена, уважавана от всички и омъжена от петнадесет години, която неочаквано реши, че е бременна и започна да проявява всички признаци и симптоми на бременност. Сутрин й се повдигаше, стана придирчива към храната, в гърдите й настъпиха типични промени, коремът й започна да се подува и мензисът й спря. Нищо не можеше да я убеди, че състоянието й се дължи на чиста невроза. В този случай можех само да повторя прочутите думи на лорд Аскуит: „Мадам, ще чакаме и ще видим“. И наистина, в края на деветия месец, въпреки всичките й усилия и мъки, тя изкара… само въздух!

Отначало се държах примирително с такива случаи, но скоро търпението ми се изчерпа и започнах да проявявам рязкост, чието „дявол да го вземе“ толкова често бе звучало в къщичката в Танокбре. Веднъж, когато бях капнал от умора, ме измъкнаха в два часа сутринта, за да прегледам някаква жена, която още при влизането ми се провикна от удобното си легло: „О, докторе, докторе, просто не мога да спра да се прозявам!“. Погледнах я свирепо и отправяйки се към вратата, извиках през рамо на груб шотландски жаргон: „Опитайте се тогава да затворите дяволската си уста!“.

Бяхме пристигнали през октомври и зимата скоро ни споходи. Тогава посещенията станаха действително трудни. Финансите ни бяха все още така оскъдни, че не можеше да се помисли за кола и аз минавах по много мили пеша, газех в снега с високи обувки и гети и влачех тежката си черна чанта. Истинско облекчение беше за мене, когато най-после успях да се сдобия за петдесет лири с един стар мотоциклет. За нещастие тая машина, която купих след като прочетох рекламата в един бирмингамски вестник, превъзнасяща до небесата хубостта и бързината й, се оказа тежък двуцилиндров състезателен мотор с огромен ауспух и без автоматичен запалителен механизъм. Колко често се налагаше да тикам, изморен и запъхтян, това чудовище до половината път, преди да благоволи да се запали с ужасен пукот и шум! Но проработеше ли веднъж, той летеше като вихър.

Това бяха наистина щастливи дни. Простите ни мебели бяха купени от местния магазин, килимчетата не бяха персийски, а картините не носеха подписа на прочути майстори, и все пак ние се чувствахме много горди и много удобно в нашето малко царство. През студените нощи седяхме край пламтящия огън — въглищата бяха в неограничено количество и безплатни, увлечени в четене, разговори и спорове. Да, спорехме непрестанно и разгорещено за какво ли не. Колкото и невероятно да изглежда, жена ми стана много добра готвачка. Тя се прояви дори като умела градинарка: отглеждаше лалета и зюмбюли на микроскопичната остъклена веранда на къщата.

Тая зима имаше много слънчеви дни и когато бяхме свободни, скитахме по високите голи плата, които се простираха над „Долчинката“ и които ни очароваха със своята дива хубост. Там винаги духаше лек вятър, който опияняваше като старо вино и ме вдъхновяваше да цитирам, макар погрешно, Уолт Уитман: „Зефир се носи над полето, лъхне ли ме той веднъж, аз искам да живея вечно“. Човек сякаш изчезваше в чудния безкраен простор на тия равни места, обрасли с изтравниче, над които облаците се гонеха в надпревара. Скитахме се из тях така с часове и срещахме само следи от стада овце, докато прехвърляхме някой хребет и внезапно зървахме далече под нас градчето с неговите шахти. Тогава сядахме да си отдъхнем и с гордо вълнение търсехме да открием къщичката играчка, която беше наш дом.

По тия места прекарвах по-голямата част от свободното си време. През лятото правехме безкрайни разходки и събирахме мащерка за чай, а през есента аз вземах пушката на помощник-управителя на мината и излизах на лов за бекаси, които изхвръкваха като стрела — и не зная защо — винаги успяваха да ми се изплъзнат.

Лекарският ми опит растеше непрестанно. Междувременно се сприятелих с мнозина от пациентите си и с цената на няколко унизителни урока постепенно открих, че далеч не всичко зная. Главният лекар на околията, доктор Дейвис, беше не само много опитен медик с няколко отлични дипломи от Лондон, но и блестящ хирург. Когато се събирахме на консултации, Дейвис идваше с голямата си лъскава лимузина, карана от наемен шофьор, докато неговият по-млад колега пристигаше пеша или яхнал капризния си кален мотоциклет. В такива случаи Дейвис често възразяваше — много любезно, но авторитетно — на моите диагнози.

След подобни консултации скърцах със зъби през цялата вечер и сипех проклятия срещу моя достоен по-старши събрат. Но накрая внезапно скачах: „Дявол да го вземе, той беше прав, а аз сгреших! Това наистина бе туберкулозен менингит и трябваше да го открия още преди няколко дни! Аз не зная нищо, абсолютно нищо, но, казвам ти, ще се уча и ще науча всичко!“.

За моята публика, която се състоеше от един-единствен човек, зает с плетката си пред другия край на камината, тия думи може би изглеждаха израз на естествено огорчение, което щеше скоро да мине и да се забрави. За мене обаче не беше така: аз страшно се засягах и говорех най-сериозно. Дейвис показваше ясно колко много ми липсва още и аз съзнавах, че няма да напредна, докато не преодолея слабостите си.

Чувствах, че жена ми се пита в какво ще се изрази моята жажда за повече знания. Не мина много време, и тя можа да си отговори. Скоро в „Долчинката“ започнаха да пристигат един след друг големи колети, за които човек може да помисли, че съдържат такива интересни неща като чаршафи, покривки за маса или пък порцеланови прибори за вечеря (от каквито имахме голяма нужда) и които разковавах усърдно веднага с чука. За разочарование на жена ми се оказа, че тия колети съдържат само… големи, дебели и съвсем неразбираеми на пръв поглед медицински учебници. Понеже нямах достатъчно налични пари за покупката на тия книги, бях се абонирал за библиотеката на Кралското дружество в Лондон и сега човек можеше да си помисли, че цялата тая библиотека е пренесена вкъщи, докато в действителност то беше само малка част от онова, което предстоеше да получа.

Сега, след като се прибирах от амбулаторните прегледи в осем часа вечерта, сядах усърдно над новите книги. Често след някой особено уморителен ден едва успявах да задържа отворени натежалите си клепачи. Но обхванат от мрачна решителност, която ми струваше немалко усилия и не подхождаше на моя, общо взето, мек и колеблив характер, аз си налагах да уча и оставах надвесен над книгата си до един часа след полунощ.

След няколко месеца се наложи да се позанимая малко с практическа работа по биохимия. Най-близката лаборатория се намираше в Градския здравен отдел в Кардиф, на повече от петдесет мили от Тредигар. Това обаче не ме уплаши. Обърнах се към секретаря на Медицинското взаимоспомагателно сдружение с молба да ме освободят от следобедните задължения и когато искането ми бе удовлетворено, започнах да ходя с мотоциклета всеки ден в далечния град. Пътувайки с главоломна бързина, успявах да спечеля по цели два часа за работа в лабораторията и да се връщам навреме за вечерните прегледи.

Всичко това беше много мъчително — не за мене, а за моята жена, която имаше ужасното предчувствие, че ще загина някъде по пътя, който се виеше като змия из долината. Тия следобеди се превърнаха в истински кошмар за нея и когато наближаваше шест часа, тя впиваше очи в часовника и напрягаше слух, за да долови звука на гръмовития ауспух. Шест и четвърт… шест и половина. Най-после, когато се виждаше вече вдовица, без съмнение все още привлекателна и млада, но все пак потънала в скръб, до ушите й долиташе оглушителен рев и тя си отдъхваше с облекчение.

Аз влизах целият в прах и изпоцапан в метиленово синьо и канадски балсам, но в най-добро настроение, обикновено с някакъв дребен подарък в ръце, който й носех от цивилизования град: парче от любимия й кейк за кафе, тъй като и сам аз обичах тоя кейк, или пък, по-рядко, букетче теменужки. Колко доволна оставаше тя от това внимание и колко весели бяха тия вечерни срещи!

Разбира се, нито тя, нито аз съзнавахме добре безумието на проектите ми да взема цели три научни степени в добавка на това, което вече имах: да стана доктор по медицина, член на Кралската академия на медицинските науки и дипломиран медицински работник по здравеопазването в Лондон. За един лекар на обща практика, който има възможност да използва както знанията на специалистите, така и усъвършенстваните технически съоръжения в големите болници и университети, това представлява крайно трудно начинание, при което повече от седемдесет и пет на сто от аспирантите пропадат; за един преуморен лекар в затънтена мина, който разполага само със заети книги и е успял да направи набързо само няколко опита, като е препускал задъхан до някоя провинциална лаборатория, това е вече съвсем невъзможно.

Никога няма да забравя влажния ветровит ден, през който заминах за Лондон, за да се явя на изпитите, нито пък песимистичните вести, една от друга по-печални, които се смятах длъжен да изпращам тая седмица вкъщи. Едно странно противоречие в моя характер е, че въпреки самонадеяността, която ме крепи през време на усилени занимания и подготовка, при крайното и решително изпитание ставам обикновено безпомощен и неуверен. Цялата ми динамична сила, всичките ми бесни усилия и полуистерични изблици сега бяха избледнели и отстъпили място на някакво безсилие. Мозъкът ми стана муден, почти затъпя. Чувствах, че не зная нищо. Когато започнах писмения изпит, който се провеждаше в медицинския колеж на Трафалгар скуеър, открих, че развивам въпросите като стопроцентов автомат. Пишех, непрекъснато пишех, без да поглеждам часовника, изпълвайки лист след лист, докато ми се замая главата.

Бях наел стая в хотел X. — скромно заведение, в което бях отседнал и през войната по време на първото си посещение в Лондон. Тук беше много евтино, но храната бе ужасна; това влоши още повече разстроеното ми храносмилане и предизвика силен пристъп на диспепсия, която малко остана да ме свали на легло. Принудих се да огранича диетата си до чаша горещо мляко с малц; това благотворно питие, изгълтано в някоя студентска чайна, беше единствената ми храна на обед. Тия дни живеех като в мъгла. Дори не помислях да отида през свободното си време на кино, мюзикхол или някое друго увеселително заведение. Почти не забелязвах хората по улицата. Понякога само се качвах горе на някой омнибус^[1], за да се поразведря.

След писмената работа започнаха практическите и устните изпити, които ме плашеха повече от всичко. Имаше може би тридесет други кандидати, всички по-възрастни от мене и всички с явно самонадеян вид и увереност в шансовете си. Така например Харолд Бомонт, кандидат, който седеше до мен и с когото бях приказвал два пъти, беше завършил в Оксфорд, заемаше консултантска служба в болницата „Св. Вартоломей“ и имаше кабинет на ултрааристократичната Брук стрийт. Когато сравнявах очарователните маниери, безупречните дрехи и спокойната самоувереност на Бомонт с моя провинциален вид и стеснителност, чувствах, че вероятността да направя добро впечатление на изпитната комисия е наистина малка.

Практическият изпит в Южната лондонска болница мина, струва ми се, доста добре. Падна ми се случай на бронхоектазия^[2] у едно четиринадесетгодишно момче — заболяване, което, за мое щастие, бях срещал вече в практиката си. Схващах, че съм направил добър доклад. Но когато стигнах до устния изпит, късметът ми сякаш напълно ме изостави. „Устният“ в медицинския колеж имаше своите специфични особености. В продължение на два дни всеки кандидат се изпитваше от двама специалисти. Ако до края на първия ден отговорите му не бяха задоволителни, получаваше учтиво съобщение, че не е необходимо да се явява на следния ден. Изправен пред заплахата да получа подобно фатално послание, открих с ужас, че първият, който ще ме изпитва, е доктор Морис Гетсби, член от комисията, за когото Бомонт бе говорил с явен страх.

Доктор Гетсби беше още млад, хубав мъж с блестяща лекарска репутация. Избран наскоро на високия си пост, той беше може би по-малко снизходителен от по-старите членове на комисията. За моя изненада, Гетсби благоволи да ме поздрави, повтори няколко пъти името ми и после запита:

— Да не сте по-малкият брат на Ричард? Може би знаете, че Дик беше с мене в Кеймбридж.

Когато признах с неохота, че изобщо нямам брат, той остана явно разочарован. После ме разгледа през монокъла си.

— Били ли сте в Кеймбридж?

— Не, сър.

— А в другата бърлога?

— Коя друга бърлога, сър?

— Оксфорд, то се знае.

— Не, сър.

— Кой университет сте завършили тогава?

— Глазгоуския.

Последва тежко, неприятно мълчание. Гетсби не благоволи да направи никаква забележка, а само повдигна вежди и постави пред мене шест микроскопски препарата. Пет от тях назовах правилно, но шестият ми беше непознат. И тъкмо на него Гетсби се спря с цялото презрение на човек, за когото само споменаването на един шотландски университет беше истинска обида. В продължение на пет минути той ме измъчва с тоя препарат, който се оказа яйцето на някакъв малко известен западноафрикански паразит; после лениво, без никакъв интерес, ме прехвърли в ръцете на своя колега, прочутия лорд Досън от Пен, лекар на краля.

Станах и прекосих залата с бледо лице и силно разтуптяно сърце. Цялата умора и апатия, които ме бяха държали в плен в началото на седмицата, сега бяха изчезнали. Изпитвах почти бясно желание да успея. Но бях убеден, че Гетсби ще ме провали. Вдигнах очи и открих, че лорд Досън ме наблюдава с приятелска, леко насмешлива усмивка.

— Какво има? — попита неочаквано той.

— Нищо, сър — заекнах аз. — Мисля, че не се представих достатъчно добре пред доктор Гетсби, нищо друго.

— Не се тревожете от това. Хвърлете поглед на тия препарати. После ми разправете нещо за тях, каквото ви дойде наум.

И Досън ми се усмихна насърчително. Беше хубав мъж, със светъл тен, на около шестдесет години, с високо чело и дълга чувствителна горна устна, закрита от ниско подстригани мустаци. Макар да беше може би вторият по известност лекар в Европа, той бе познал трудности и тежки борби в ранните си дни, когато, озовал се в Лондон, се беше сблъскал с предразсъдъци и врагове. Докато ме разглеждаше, без да дава вид, че върши това, Досън не можеше да не забележи лошо скроения ми костюм, ризата с мека яка, зле вързаната връзка и преди всичко, напрегнатия сериозен израз на лицето, и може би в съзнанието му изплуваха картини от неговата собствена младост, които инстинктивно породиха в душата му симпатия към мен. Той ми кимна насърчително, когато започнах да описвам с тревожен глас макроскопските препарати, без да вдигам очи от стъклениците пред мене.

— Добре — рече той, когато завърших. После взе един друг препарат — беше аневризма^[3] на възходящия ствол на аортата — и започна да ме разпитва със съчувствен глас. Въпросите му, в началото прости, ставаха все по-сложни и трудни, докато се спряха на едно сравнително ново специфично лечение на аневризма чрез заразяване с малария. Но окуражен от дружелюбното му държание, аз отговарях добре.

Накрая Досън остави стъкленицата и попита:

— Можете ли да ми кажете нещо за историята на аневризма?

— Амброаз Паре^[4] — започнах аз и Досън поклати одобрително глава, — предполага се, че той пръв е открил това заболяване…

По лицето на именития лекар се изписа изненада.

— Защо „предполага се“? Паре действително пръв е описал аневризма.

Изчервих се и после продължих бързо с пребледняло лице:

— Да, сър, така е писано в учебниците. Ще го намерите във всички книги, самият аз проверих в шест. — Поех си бързо дъх и добавих: — Но случи ми се да прочета нещо от Целзус^[5], когато опреснявах латинския си език — а той наистина се нуждае от опресняване, сър — и случайно попаднах на думата „аневризма“. Целзус е познавал аневризма. И я описва подробно. А той е живял петнадесет века преди Паре.

Настъпи мълчание. Вдигнах очи, готов да срещна любезната ирония на лекаря на Негово Величество. Но той ме наблюдаваше със странен поглед и мълча дълго време.

— Докторе — рече той най-после, — вие сте първият кандидат в тая изпитна зала, който ми е казал нещо оригинално, нещо вярно и нещо, което аз не знаех. Поздравявам ви!

Изчервих се отново като рак.

— Кажете ми само едно нещо още, питам от лично любопитство — заключи Досън. — Какво считате за ваш главен принцип, бих казал, за основно правило, когато упражнявате професията си?

Настъпи мълчание, през което мислех напрегнато. Сетне, с чувството, че развалям хубавото впечатление, което бях създал, избъбрих:

— Мисля, че… мисля, че то е да не приемам предварително нищо за сигурно.

— Благодаря ви, докторе. Много ви благодаря.

След няколко минути слязох по стълбите заедно с другите кандидати. Долу видяхме облечения в ливрея портиер, застанал пред закритата си с кожена завеска бърлога, с малка купчина писма в ръце. Бомонт, който излизаше заедно с мен, разкъса бързо плика си. Лицето му се промени; после рече тихо, със светски тон:

— Изглежда, че утре няма да имат нужда от мен! — И като си наложи да се усмихне, попита: — А от вас?

Пръстите ми просто трепереха. Едва можах да разчета написаното. Но чух като през мъгла поздравленията на Бомонт. Шансовете ми не бяха още пропаднали. Отидох до моята чайна и си позволих да поръчам двойна порция малцово мляко. После си помислих развълнувано: „Ако сега не успея — след всичко това, ще… ще се хвърля под автобуса!“.

Следният ден мина мъчително и бавно. Бяха останали едва половината кандидати и се мълвеше, че от тях ще отпаднат също половината. Нямах никаква представа дали отговарям добре, или зле. Знаех само, че ужасно ме боли глава, че краката ми са леденостудени и че всичките ми сетива са притъпени.

Най-после всичко свърши. В четири часа следобед излязох от гардеробната унил и изтощен и навлякох бавно палтото си. В този момент забелязах Досън, застанал до големия огън в хола. Направих опит да го отмина. Но необяснимо защо, Досън ми бе протегнал ръка усмихнат, като ми казваше нещо — казваше ми, че съм вече член на Кралския медицински колеж.

Мили боже, бях успял! Бях издържал изпитите! Почувствах, че отново живея и че съм изпълнен с чудна енергия; главоболието ми мина, умората изчезна. Докато препусках към най-близката пощенска станция, сърцето ми ликуваше лудо. Бях успял! Бях победил, макар че идех не от Уест енд в Лондон^[6], а от едно загубено миньорско градче. Всичко в мене пееше и тържествуваше. Значи усилията ми не бяха отишли напразно: безсънните нощи, лудите препускания до Кардиф, напрегнатите часове над учебниците, всичко това бе дало резултати. Продължавах да тичам, като се блъсках и промъквах през тълпата, без да забелязвам такситата и автобусите, които минаваха често на косъм от мен; тичах, тичах със светнали очи, за да съобщя по телефона вкъщи за станалото чудо. Но не — някакво чувство за драматичност ме накара да поддържам още малко напрегнатата неизвестност. Вместо тържествуващото и пълно съобщение, което бях намислил, изпратих само кратка телеграма, с която виках жена си незабавно в Лондон — само това кратко нареждане и нищо друго. Тя се подчини, като се боеше от най-лошото, очакваше да ме види на легло в болницата или пред прага на самоубийство. Посрещнах я на гарата Падингтън пребледнял, с напрегнат израз и безумен блясък в очите. После се усмихнах и я притиснах до себе си. И без да я пускам, съобщих й невероятната вест, убеждавайки я гръмогласно, че сме вече на път за улица „Харли“.

Колко хубав изглеждаше животът в този момент! Колко прекрасно беше да споделя радостта си с човека, когото толкова дълбоко обичах! В началото и двамата нямахме сили да проговорим; после заприказвахме в един глас. Набутах я в едно такси и полетяхме към „Савоя“^[7]. Моята диспепсия беше забравена; празнувахме по кралски, със седем различни блюда. После отидохме на музикална комедия от Джордж Едуардс; след това на вечеря с шампанско в кафе „Роял“, откъдето излязохме с такова повишено и ликуващо настроение, че самият паваж затанцува и се заклати под краката ни. Бяхме съвсем изтощени, когато на следната вечер вдъхвахме отново чистия студен въздух на нашето планинско градче и отново видяхме спокойните и тихи звезди под високия небесен покрив.