Арчибалд Кронин
Приключения в два свята (2)

Глава II

„Психиатричната болница в Локли търси фелдшер. Храна и квартира осигурени от института. Заплата сто гвинеи^[1]. Лицето има право да посещава лекциите в университета.“

Две тревожни и мъчителни седмици бяха изминали; откакто Макюан отказа да ме вземе при себе си, когато горното съобщение, окачено върху дъската за обяви в студентския съюз сред десетки оръфани бележки за лекции, акушерски курсове и демонстрации на аутопсии, привлече моя унил поглед. Това изглеждаше такова чудотворно спасение за мене, че просто не смеех да повярвам на очите си, и уплашен, че някой от моите бедни колеги ще ме изпревари, бързо се обърнах, хукнах надолу по хълма „Гилмор“ и се качих на трамвай — едно от тия чудесни и удобни транспортни средства, които в онези дни превозваха жителите на Глазгоу на огромни разстояния само за едно пени.

Психиатричната болница, разположена в хубава гориста местност на четири мили западно от града, беше необикновено внушителна сграда, голяма и с кулички, подобна на замък, сред добре гледани градини, с морави и овощни дървета, и всичко това оградено с висока каменна стена. Обясних на вратаря целта на посещението си и един прислужник ме поведе по дълга алея, засадена от двете страни с букови дървета; минахме сводест вход и някакъв вестибюл, украсен с мраморни статуи, и се озовахме в канцеларията на управителя.

Доктор Гавинтън — един от най-големите психиатри на времето си — беше висок и тих мършав човек с ръждиво сива коса, изпито хлътнало лице и малко хладно държане, което веднага смущаваше посетителя. Той се втренчи мълчаливо в мен иззад бюрото си и пронизващите му хипнотични жълтеникави очи увеличиха още повече нервността ми. Съзнавайки слабата си медицинска подготовка и обхванат от нерешителност, аз стиснах зъби и се подготвих за подробен и мъчителен разпит.

За моя изненада той повтори меко името ми и след това попита:

— Роднина ли сте на младежа, който беше капитан на единадесеторката на „Шотландските защитници“ преди три години?

— Фактически, сър — заекнах, — самият аз…

Той кимна глава и суровото му изражение се замени от топла и приятелска усмивка.

— Присъствах на мача. Вие играхте добре. Ако теренът не беше толкова кален, можехте лесно да спечелите. Седнете. Вземете онзи стол.

Въздъхнах дълбоко, без да мога да повярвам, че щастието ми се дължи тъкмо на този случай, на този ожесточен мач, който бяхме загубили, при проливен дъжд с един гол, вкаран от наказателен удар — едно поражение, което ме бе накарало да пророня горчиви сълзи в съблекалнята. И все пак беше така. Франк Гавинтън беше футболен запалянко, стар национал, който бе играл редовно в Куинс парк, първокласния шотландски любителски тим, и на два пъти бе представял родината си в Хампдън парк. В продължение на половин час говорихме за футбол с интимната непринуденост на хора, които познават и обичат този спорт. После, неочаквано, той стана и ми протегна ръка.

— Явете се утре в девет часа. Зная, че ще бъдете точен. О, да не забравя! — повика ме той обратно: — Ние плащаме в аванс. Вземете това… първото ви тримесечно възнаграждение.

Гавинтън взе писалката си, попълни чек за двадесет и пет гвинеи и ми го подаде, без да ме погледне. Почувствах се така развълнуван, че не можах да проговоря. Надявах се, че той не бе отгатнал тежкото ми материално положение, и все пак имах впечатление, че то му бе известно. Сега обаче можех вече да уредя сметките си с мисис Грант да откупя часовника и куфара си. С една дума, бях спасен.

Нямаше нищо по-навременно от това назначение; то, разбира се, беше несравнено по-хубаво от всяка служба, която бих могъл да получа в университетската болница. Следобед щях да бъда свободен да посещавам лекциите си. Разполагах с цял куп пари. Новата ми квартира — удобна дневна стая с камина и кресла, свързана с уютна спалня с червен килим, и с добре обзаведена баня — беше истински дворец в сравнение с мизерната дупка, която бях напуснал. Храната, неограничавана вече от състоянието на кесията ми, също се подобри, защото в Локли всичко се вършеше в голям мащаб. Закуската ми сега се състоеше от жито, покрито с гъст и пресен каймак от чифлика на болницата, огромна чиния с хрупкав бекон и яйца, благоуханно кафе, прясно руло и плодове. На обед (той се сервираше на персонала с известна тържественост) обикновено имахме супа, парче месо или печено пиле със зеленчук, чудесен десерт и сирене. Чаят, който ми се носеше в дневната в четири часа, беше винаги образец на кулинарно умение на готвача на института: подносът съдържаше чиния изкусителни пшеничени питки с мляко и сода, както и ония чудни глазирани сладкиши, които по необяснима причина са известни в Шотландия под името „френски кейк“. На вечеря — едно истинско пиршество — поднасяха студени блюда с кеджъри^[2] или къри^[3]. Прибавете към всичко това и привилегията да слизате по всеки час на деня в голямата приземна кухня, за да хапнете нещо на крак, и ще можете да си представите промените в живота и в перспективите на един изгладнял младеж, който в продължение на седмици бе поддържал съществуването си само с по една суха кифла и чаша чай на ден.

Медицинският персонал на болницата се състоеше от управителя и още двама лекари: д-р Питърс, пълничък дребен мъж на средна възраст, с весело лице и истинска страст към операта, който обичаше да си тананика Верди и Офенбах дори по време на визитации, и д-р Джейн Кармайкъл, една очарователна и блестяща жена, обезобразена на млади години от някаква експлозия в лабораторията, която бе успяла да надживее нещастието си, като се посвети изцяло на грижите за душевноболните. Не бива да забравям и старшата сестра, мис Монтгомъри — крехка и стройна дама с посребрена коса, спокоен говор и изящно държане, чиито нежни ръце трябваше да се справят със значителна част от трудните задължения около ръководството на института и която с една утешителна дума, с един-единствен благ поглед можеше да усмири и най-буйния пациент. Всички тези сърдечни хора проявиха към мене доброта и търпимост, за което се стараех да се отплатя, като хвърлях в работата цялата си енергия и способности.

Безспорно задълженията в болницата в Локли не бяха нито интересни, нито разнообразни. Аз раздавах лекарства, приготовлявах огромни количества разтвори от калиев, натриев и амониев бромид, хлоралхидрат, паралдехид и много други медикаменти, които се използваха широко като успокоителни средства. Вършех бактериологичната работа и правех микроскопските изследвания на патологични проби. На мен се падаше и твърде странното задължение да храня пациентите, които отказваха да ядат; тая процедура изискваше да се вкарва стомашна сонда през носа и представляваше особено трудно изкуство, в което станах скоро истински специалист. Освен това държах болничните листове, дежурех в помещенията вечер, когато някой от лекарите имаше свободен ден, и изобщо се стараех да бъда полезен и приятен на моите началници. Но едно от главните ми занимания по нареждане на д-р Гавинтън, който ценеше особено този вид лечение, беше да общувам с нашите пациенти, да организирам игрите им, с тях да играя тенис, крикет и хандбал и да участвам в концертите и танците, уреждани редовно за развличане и забавляване на болните.

Много се е писало за пациентите в институти за душевноболни, което обикновено е не само крайно изопачено, но представлява и безсрамна глупост. Обичайно е например да се обрисуват такива страдащи като необикновено забавни хора, които си въобразяват често, че са важни исторически личности като Наполеон, Юлий Цезар или лейди Годива^[4] и които със своята мания стават прицел на какви ли не шеги. Нищо обаче не е по-далеч от действителността. Нито веднъж през време на престоя си в Локли не срещнах пациент с такива забавни прояви. Печалната истина е, че умствените разстройства водят винаги до тъжни картини. И все пак те представляват неотразим интерес за хората, които ги изучават и които са се заели с непосилната задача да проникнат в тайните на човешкото съзнание.

Локли беше модерен институт, един от най-добрите в Шотландия, и макар че приемаше предимно неизлечимо болни, допускаше и случаи на „неврози“ — хора, изпаднали в умопомрачение поради някакво сътресение или сломени от тежестите на живота: търговец, стигнал до самоубийство поради фалит; нещастна майка, загубила разсъдък след смъртта на първото си бебе; съпруга, сломена от семейни неприятности или неверен съпруг.

Да излекуват и вдигнат на крака тия пациенти, да ги видят как напускат с прояснени погледи тая огромна крепост, за да се заловят пак с предишните си занимания и да вземат участие в битката на живота — това беше главната цел и истинска награда за Гавинтън и неговите сътрудници в Локли. Това беше в много отношения особено емоционална работа. И същевременно опасна.

От всички пациенти в Локли, човекът, към когото се привързах най-много, беше Джордж Блеър, известен на останалите като Джорди. Неговата история, която ставаше още по-трогателна поради открития му приятен характер, привличаше особено много съчувствието ми. Преди пет години Джорди убил своя братовчед, просто го удушил. Престъплението обаче било извършено при обстоятелства, които като че ли смекчаваха отчасти неговата вина. Когато заговорих с него за деянието му — този процес на самоанализ винаги се насърчаваше в института — Джорди ми заяви, че убитият младеж оскърбил сестра му; опитал се, да го кажем по-невинно, да й наложи чувствата си с физическа сила. Именно това насилие разстроило за кратко време ума на Блеър — явление, което при такъв почтен човек бе твърде разбираемо. Естествено, присъдата била: „Виновен, извършил деянието в състояние на умопомрачение“. Така Джорди бил осъден на затвор, но после, главно благодарение на връзките на семейството му, бил преместен в Локли, дето трябваше да остане до края на живота си.

Това бреме, тежко и несправедливо според мен, бе прието мъжествено от Блеър — факт, който ме настройваше още повече в негова полза. В института нямаше по-приветлив и енергичен човек от него. Той пееше на концертите с хубавия си баритон и ръководеше църковния хор в неделя. На месечните забави се явяваше с къса шотландска поличка, не изпускаше ни един танц, водеше танцуващите двойки и беше недостижим в шотландския рил. Макар възнисък и твърде набит, той притежаваше забележителна физическа сила и участваше с готовност във всички състезания и игри, организирани в Локли. Именно това сложи начало на нашето сближаване. Аз винаги съм обичал спорта и в ония дни бях фанатичен поклонник на физическото възпитание; сутрин ставах в шест часа и вземах леден душ, последван от половинчасова гимнастика по системата на Мюлер, от един спринт из района на института или от някакво друго упражнение, преди да се отправя за лекции в университета. Така Джорди и аз често се състезавахме на тенис, а в събота следобед, ако бях свободен, вземах футболната топка и отивахме на игрището да поритаме. Той беше такъв мил човек, толкова весел и жизнен, и при това тъй любезен, винаги готов да ми направи някаква лична услуга без да съм го молил, че аз се привързах необикновено много към него. Стигнах дори дотам, че повдигнах въпрос за неговия случай пред главния лекар.

След дневната работа Гавинтън обичаше да поиграе малко билярд и понеже д-р Питърс не умееше да играе, често ме канеше вкъщи, където имаше чудесна маса и ми даваше аванс от двадесет точки на сто. Една вечер по време на игра му казах:

— Много жестоко е, сър, че Блеър е осъден да прекара останалата част от живота си в Локли.

— Така ли?… — Гавинтън натърка с креда върха на щеката си. — Нима имате толкова лошо мнение за нашия институт?

— О, не, сър. Тук е… много приятно. Но все пак… институтът е откъснат от света чрез висока каменна стена.

— Тая стена играе много полезна роля.

— Естествено, сър. Но не и за Блеър. Той е крайно почтен младеж. А присъдата му е ужасна. Не мислите ли, че би могло да се направят някакви постъпки. До съответните власти… или да подаде молба?

Последва мълчание, през което д-р Гавинтън, поглаждайки горната си устна с типичния за него жест, ме изгледа странно. После се усмихна леко, наведе се над щеката си и рече:

— Драги мой, според мене нашият приятел Блеър е попаднал тук на много хубаво място.

Естествено, това приключи въпроса. Но аз не бях доволен. И започнах да полагам всички усилия да улесня и разнообразя колкото може повече живота на моя приятел Джорди.

Една вечер, няколко седмици след този разговор, когато замествах д-р Питърс — той беше отишъл, щастлив и усмихнат, на едно представление на „Бохеми“, изнесено от гостуващата трупа на Карл Роза — аз тръгнах на обиколка из мъжкото отделение. Бях останал да чета в стаята си и отидох по-късно от обикновено в кухнята на отделението, чак към единадесет часа; старият Къри, нощният пазач, тъкмо приготвяше настойка от хининови кори, която по традиция се даваше на пациентите с по-слабо здраве. Къри беше над седемдесетгодишен, спокоен планинец със сива брадичка, прегърбен от възрастта, но все още с весело сърце, който близо половин век бе работил като нощен надзирател в Локли и със своя мек инвърнески акцент все ми повтаряше шеговито, че почти цял живот не бил виждал слънце. Ние обичахме да си правим весели шеги с настойката на Къри, но тази нощ, след като ми наля една чаша от нея, той ме погледна под око и рече:

— Джорди изпадна в много лоша криза. Затвориха го в номер седем.

Погледнах го изумено.

— Блеър… в номер седем?

— Да — кимна Къри. — Държа се необикновено буйно.

Не можах да разбера нищо. Номер седем в този коридор беше изолатор с „тапицирани“ стени! За миг допуснах, че старият човек се шегува, но изразът на лицето му веднага прогони тая мисъл. Озадачен и разстроен се запътих към вратата, все още с чашата в ръка. Ако Блеър бе наистина много зле, сигурно с удоволствие би изпил това питие. Докато вървях надолу по коридора, Къри извика нещо след мен, но аз не му обърнах внимание и използвайки специалния ключ, без който никой не можеше да проникне в помещенията в Локли, влязох в номер седем.

В същия миг, още преди да свикна с тъмнината в килията, усетих зашеметяващ удар в гърдите; горещата настойка се разля по лицето ми, а самият аз полетях със страшна сила към вратата, която веднага се затвори. Макар и полузаслепен — високият решетъчен таван пропускаше съвсем слаба светлина — можах да видя достатъчно, за да схвана грозящата опасност и да разбера, че съм бил истински глупак, като съм рискувал. В израза на Блеър се четеше яростно безумие, а държането му издаваше открита заплаха; в следния миг той отново се хвърли срещу мене, изтръгна празната чаша от ръката ми и ме удари с нея по главата.

— Джорди… за бога… не ме ли познаваш?… Твоят приятел…

Но той не отговори и връхлетя отново. Изтръпнал, разбрах, че съм заключен с един луд убиец в най-опасното и най-страшно място в цялата болница — в килия, която бе така изолирана и така добре заглушаваше звука, че моите викове никога нямаше да се чуят в коридора.

Обля ме студена вълна на ужас. Усещах как кръвта от наранената глава се стича по врата ми. Но трябваше да се отбранявам на всяка цена. В момента, в който Блеър ме наближи, аз го ударих с всички сили. Той се олюля, но това бе все едно да се опитвам да спра разярен бик.

Не мога да твърдя, че съм роден борец. Предпазливостта винаги е била основен елемент на моя характер и по-късно ще опиша някои случаи, в които съм проявявал нерешителност и които все още ме карат да изтръпвам от неприятно чувство. Но аз бях изучавал боксовото изкуство, а през службата си във флотата имах чудесната възможност да се боксирам със Сиймън Хол, английски шампион от лека категория, който по онова време беше мой колега на разрушителя „Меланпъс“.

И сега с дързостта на отчаянието използвах всичко, което бях научил от Хол; нанесох на Джорди няколко прави леви и същевременно един десен в челюстта. Той представляваше лека цел, защото не се пазеше, и все пак усилията ми отидоха напразно. Общо взето, Блеър беше много по-силен от мен, а в сегашното си състояние на лудост — състояние, което прави нервната система нечувствителна към болка и същевременно придава на мускулите невероятна сила — той ме превъзхождаше напълно. Налиташе непрестанно с размахани ръце и макар че много от бесните му удари не улучваха целта, устремът на тия нападения беше неотразим. Не по-малко страшни бяха и кървясалото му лице, неописуемата лукавост, която се четеше в очите и тежкото хъркащо дишане през бесните му атаки. Бях вече съвсем изтощен и ми се виеше свят, когато с удесеторена ярост той се хвърли отново върху мен и ме събори на пода. Смазан и замаян, усетих как пръстите му се впиха в гърлото ми въпреки моята съпротива и започнах да се задушавам. Пред очите ми заиграха искри и в същия миг си спомних как той беше убил своя братовчед.

В момента, когато вече губех съзнание, чух смътно, че вратата се отваря с трясък и видях като насън как Къри, следван от двама млади надзиратели от съседния коридор, се втурна в килията. Тримата се хвърлиха върху Блеър и убийственият натиск върху гърлото ми намаля; разбрах, че вместо да притича в килията сам, старият Къри бе потърсил най-напред подкрепа и с това именно беше спасил живота ми. В следния миг припаднах.

По-късно, през нощта, д-р Гавинтън заши раната на главата ми (и днес още белегът личи), но дни наред гърлото ме болеше толкова много, че едва можех да преглъщам.

Една сутрин през следния месец, когато вървях по алеята на път за лекцията на професор Стокмън в западната клиника, един весел и приветлив поздрав ме накара да се обърна. Беше Джорди — енергичен, усмихнат и мил както преди. Докато стоях неподвижен, той изтича до мен и ми стисна топло и радостно ръката.

— Как сте, драги мой? Колко се радвам, че се виждаме отново… колко се радвам! Знаете ли, страшно ми е мъчно, че съм ви съборил на земята, но вие не биваше в никакъв случай да правите такива ужасни предложения на сестра ми.

Гледах го поразен, но съобразих, че трябва да му отговоря, и промърморих:

— Страшно съжалявам, Джорди… Но просто не знаех какво правя. Никога вече няма да повторя това.

Често след тази случка Джорди ме молеше да поиграем тенис или пък стоеше унило с футболната топка, надявайки се, че ще подновим тренировките си в събота следобед. Обаче до края на престоя си в Локли аз гледах да стоя на почтено разстояние от него.

Нужно ли е да казвам, че вече се бях научил никога да не вярвам на човек, който е убеден, че има сестра, а всъщност е единственото дете на родителите си?