Арчибалд Кронин
Приключения в два свята (11)

Глава XI

В много отношения шотландците са особени хора. В продължение на цели столетия те са се сражавали срещу най-близките си съседи, англичаните, и все още изпитват мъничко враждебност към тях; или поне се гордеят страшно много с Брюс и Банокбърн^[1], спомена за който все още лелеят в душата си. Заселили малка обедняла страна, набраздена от мрачни планини и оградена със скалисти брегове, връхлитани постоянно и яростно от бурните морета, те са безспорно закалени, умерени в желанията си, пестеливи, решителни и влюбени в своето „ъскуибо“^[2] — келтска дума, опорочена от саксонците с думата „уиски“.

Приписват им и други особености, не всички похвални, а някои от тях никак не отговарят на действителността. Може би за тая несправедливост са си виновни самите те: говори се, че една от по-незначителните стоки за износ на Шотландия са историите и анекдотите, които описват чудатостите на нейните родни синове. Така или иначе има едно качество, което се приписва особено често и особено погрешно на северняците — липсата на чувствителност. Общото убеждение, че шотландецът е студен, лишен от въображение и флегматичен човек, представлява подла клевета срещу този народ. През своя престой в Танокбре, макар и много кратък, аз се сблъсках със случай, който опровергава това мнение по особено поразителен начин.

Една мартенска вечер Уили Крейг натисна звънеца в Ардън Хаус по обичайния си спокоен маниер.

— Добър вечер, Джанет — рече той бавно и сдържано. — Вкъщи ли е случайно докторът?

— Кого от двамата искате да видите, мистър Крейг?

— Няма никакво значение, Джанет. Единия или другия, все едно.

— Тая вечер консултациите се провеждат от помощника. Но ще съобщя на доктор Камерън, че сте тука, ако търсите специално него.

Уили поклати леко глава с обичайния си сдържан и спокоен маниер.

— За мен е все едно, Джанет, нали разбрахте.

Джанет го погледна одобрително. Тя винаги се възхищаваше от хора, които не се вълнуват, и го покани в трапезарията, което представляваше проява на особена благосклонност.

Уили седна, сложи ръце в джобовете си и започна да разглежда с лек интерес цигулката, която висеше над камината.

Беше дребен, слаб човек на около тридесет и седем години, гладко обръснат и с възбледо лице, облечен в спретнат сив костюм с целулоидна яка и черна връзка. Уили беше хлебар; имаше собствен магазин на улица „Хай“, в който продаваше жена му, докато самият той работеше в пекарната в двора. Неговите баници с овнешко бяха прочути, а стафидените му кейкове — единствени в цялото графство. Но макар че всички го уважаваха заради лекарското изкуство и почтеността, в мерките и в търговските отношения изобщо, репутацията му в селото се дължеше на нещо много по-значително. Уили Крейг беше прочут със своето спокойствие и хладнокръвие.

— Да, да, рядко спокоен човек, тоя Уили Крейг — казваха одобрително жителите на Танокбре.

Така например, когато Уили игра във финалните състезания на кегелбан за шампионата на Уинтън, проведен в Ноксхил, и спечели в тая страшно тежка борба, като излезе начело само с един удар, зрителите го акламираха не толкова за победата, колкото за начина, по който бе успял да я изтръгне: беше бледен, но спокоен, без да трепне мускул по лицето му, докато Гордън, неговият противник, едва не получи удар от вълнение. По-късно в клуба, след като обърнал няколко чашки, Гордън заявил възмутено и малко озлобено:

— Та той просто не е човек! Сякаш няма чувства както другите хора. Риба върху парче лед! Това е лошото на Уили: няма въображение.

Така Уили бе станал известен като „човекът без въображение“. И наистина изглеждаше почти флегматичен, дори сега, докато чакаше в трапезарията на Ардън Хаус.

— Заповядайте оттук, мистър Крейг — прекъсна съзерцанието му Джанет.

Той стана и я последва в кабинета.

— Седнете — посрещнах го аз безцеремонно. — Какво се е случило?

Бях преуморен, раздразнен и при това бързах — нещо, което ме караше да говоря по-рязко от обикновено. Но Уили сякаш не обърна внимание на това.

— Езикът ми, докторе. Има нещо на върха, което ме дразни малко.

— Искате да кажете, че ви боли?

— Е да… малко.

— Дайте да го видя.

Наведох се над бюрото и разгледах езика на Уили. Разгледах го продължително и внимателно. После, с изменен тон, попитах:

— Откога имате това нещо?

— О, от около шест седмици, доколкото си спомням. Яви се постепенно. Напоследък става все по-зле.

— Пушите ли?

— Да, доста много.

— Лула?

— Да, лула.

Последва кратко мълчание. После станах и се приближих до шкафа с инструментите.

Взех една силна лупа и отново разгледах най-внимателно езика на Уили. На върха му имаше един червен и възпален участък, твърд при опиване, който представляваше зловеща гледка за опитното око.

Оставих лупата и се отпуснах на стола си до бюрото.

Знаех отлично, че има два начина на действие в такива случаи. Първият, да се престоря на оптимист; вторият, да кажа истината. Погледнах замислено към Уили, чиято слава на хладнокръвен човек ми беше добре известна. Уили ми отвърна със спокоен поглед. Реших, че трябва да му кажа истината.

— Уили — рекох аз внезапно, — това дребно нещо на езика ви може да се окаже много сериозно, а може би и не.

Уили остана невъзмутим.

— Тъкмо затова съм дошъл тука, докторе. Искам да разбера какво е.

— И аз искам същото. Ето защо трябва да взема едно малко парченце от възпалената материя и да го пратя в института по патология при университета, за да го изследват. Няма да ви боли и няма да ни отнеме много време. След няколко дена ще получим резултата. Тогава ще разбера дали е онова, от което се страхувам, или не.

— А от какво се страхувате, докторе?

В кабинета настъпи мълчание. Чувствах, че трябва да лавирам. Но като погледнах втренчено в студените сиви очи на Уили, реших да не го мамя. Казах с тих глас:

— Боя се, че може би имате рак на езика.

Отново настъпи мълчание, но този път по-мъчително и продължително, очевидно като резултат на моите думи.

— Разбирам — рече най-после Уили. — Това не е много хубаво. И какво ще трябва да се направи, ако е рак?

Махнах смутено с ръка.

— Операция.

— Искате да кажете, че ще се наложи да ми отрежат езика?

Кимнах с глава.

— Нещо такова. Но да не се занимаваме с този въпрос, преди да ни се наложи.

Уили остана загледан дълго във върховете на чистите си лъснати обуща, после вдигна глава.

— Добре, докторе. Направете тогава онова, което е необходимо.

Станах, стерилизирах един инструмент, напръсках езика на Уили с хлоретил и отрязах малко парченце от тъмночервения уплътнен участък.

— Бързо се свърши — забеляза Уили.

После изплакна устата си, взе шапката си и се приготви да си тръгне.

— Чакайте да видя — рекох аз. — Днес е понеделник. Елате в четвъртък по същото време и ще ви дам резултата.

— Надявам се, че ще бъде добър — продума Уили стоически.

— И аз се надявам — отвърнах сериозно.

— Лека нощ, докторе.

— Лека нощ.

Наблюдавах го как мина по алеята, затвори грижливо вратата зад себе си и тръгна по пътя. Напълно се възхитих от спокойствието и куража му.

Но дали наистина бях го преценил правилно? Хладнокръвният Уили Крейг, човекът без въображение, вървеше по улицата с вдигната глава и стиснати устни.

Външно спокоен, съвсем спокоен. Но в главата му се развихряше истинска буря. А в ушите му бучаха и ревяха хиляди гласове. И повтаряха постоянно една дума — рак!

Уили трепереше, сърцето му биеше до пукване. Когато се озова на улица „Чърч“, зави му се свят. За момент помисли, че ще припадне.

— Здравей, Уили! Чудесна вечер за игрището — подвикна му Бейли Пакстън от канцеларията си на отсрещната страна на улицата.

На Уили се стори, че не един човек, а цяла тълпа хора му ръкомахат и гримасничат с размазани и разкривени лица.

— Чудесна вечер, наистина, Бейли.

— Ще се видим в събота на мача.

— Разбира се. За нищо на света не бих пропуснал тоя мач.

Как, за бога, успяваше изобщо да говори?

Продължи да върви и внезапно почувства, че го облива студена пот. Мускулите на лицето му започнаха да потръпват болезнено. Сякаш цялото му същество се бе размекнало и разтопило и не се поддаваше на контрола на волята, въстанало най-после срещу това изкуствено наложено хладнокръвие.

Цял живот Уили се беше борил като дявол срещу своите нерви, срещу тия предателски нерви, които толкова често бяха заплашвали да го издадат. Беше открил, че това е тежка борба, дори за дребни неща. В случая например, когато бе спечелил шампионата по кегелбан, беше се почувствал така уплашен и нервен, че едва бе успял да хвърли последната си топка, прикри с маската на равнодушие страшната си нервна криза. Обаче сега, как можеше да се справи с тая ужасна перспектива? Вътрешните гласове продължаваха да крещят страшната дума.

Влезе тихо у дома си — той живееше в помещенията над магазина, който беше вече затворен. Седна на стола и обу старите си измачкани чехли.

— Рано се връщаш днес от игрището, Уили — пошегува се мило жена му Беси, без да вдигне очи от местния вестник.

Не, не биваше да се издава с нищо, особено пред Беси!

— Тая вечер не ходих на игрището. Реших да се поразходя нататък по пътя.

— Аха!… Колко хубави са тия шапки, които Джени Маккехни рекламира. Нов пролетен модел. С пера. И само пет шилинга и единайсет пенса! Почти съм решила да си купя.

Уили седеше, загледан в огъня, като полагаше невероятни усилия да се овладее.

— Крайно време е да купиш нещо за себе си.

Беси го погледна с топла усмивка, доволна от това признание на домакинската й пестеливост.

— Може да си купя. А може и да не купя. Не обичам да хвърлям пари за тоалети. Не, не. Винаги съм смятала, че трябва да сложим нещичко за черни дни. Пък и да ти кажа ли, Уили, не ми се ще цял живот да останем тук, над магазина. Една хубава малка виличка по пътя нагоре към Ноксхил след година-две… какво ще кажеш за това?

След година-две! Тия прости думи го поразиха така, като че ли бяха забили нож в гърдите му. След година-две! Къде ли щеше да бъде тогава той?

Уили затвори очи, борейки се с парливите сълзи, които напираха в него.

Беси изшумоля с вестника и се засмя.

— Какво ли говоря! Сякаш това има някакво значение за такъв закоравял грешник като тебе. Нищо на тоя свят не е в състояние да те смути или развълнува.

Уили си легна рано. Обикновено си лягаше рано и никога по-късно от десет часа, защото трябваше да бъде в пекарницата към четири сутринта, за да запали пещта за първата фурна. Но тая вечер се прибра в девет. Не можа да заспи. Беше все още буден, когато Беси си легна, макар че се престори на заспал, за да не му се наложи да говори. Лежеше със здраво затворени очи, заслушан във всичките обичайни и познати движения на жена си. Беси нави часовника, потисна една прозявка, пусна фуркетите си в подноса върху камината. После се мушна в леглото, съвсем безшумно, за да не го разбуди.

След четвърт час спокойното й дишане го увери, че е заспала. Той лежеше тихо и едва дишаше, като стискаше ожесточено ръце, за да овладее нервите си. Мракът в стаята го потискаше като мъртвешки саван. Изпитваше силно желание да изкрещи, да облекчи измъчените си нерви с див отчаян вик. Искаше да се обърне към нея, към Беси, неговата съпруга. Да потърси съчувствието й. Да извика отчаяно: „Аз не съм такъв, какъвто ме мислиш. Не съм твърд и никога не съм бил. Всичко ме вълнува, ужасно ме вълнува. А сега съм уплашен, страшно уплашен и разтреперан, като дете. В душата ми винаги е живяло някакво дете. Винаги съм бил чувствителен, винаги съм бил нервен. Тъкмо затова съм се преструвал, че не съм такъв. Но повече не мога, не мога да се преструвам. Не ме ли чуваш? Не ме ли разбираш? Докторът мисли… мисли, че имам рак!“.

Почувства, че го обхваща някаква спазматична и убийствена болка. Пъхна ръка в устата си, за да потисне риданията, които го задушаваха, докато жена му спеше спокойно и тихо до него. Очите му — пламнали от непролетите сълзи — сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите си. В ушите му бучаха акордите на собственото му отчаяние. Тъмните часове на нощта се нижеха един след друг. Но Уили не можеше да мигне. Не можеше „да забрави“ нито за миг.

В четири часа стана, облече работните си дрехи и отиде в пекарницата. Беше се надявал, че натовареността на деня ще го успокои и разсее. Но разбра, че е грешил. Часовете минаваха, а напрегнатото страдание не намаляваше и той изпадна в още по-голямо отчаяние. Работеше с привидно нормален вид, със замръзнало лице. Приказваше, отговаряше на въпроси и се движеше насам-натам. Струваше му се, че стои настрани — треперещ, измъчен — и наблюдава някакъв автомат, който беше самият той, Уили. Сега вече знаеше, че е болен от рак. Когато оставаше за минутка свободен, изтичваше на горния етаж и като се изплезваше пред огледалото, гледаше втренчено, с ужас микроскопичния израстък, подобен на яркочервено цветче.

Комедия или трагедия беше това? Възрастен мъж да се плези пред огледалото! Би могъл да се смее като луд на тая комична картина. Но сега не беше време за смях. Защото не откъсваше очи от езика!

Дали се бе увеличил израстъкът? Или беше същият? Може би малко по-болезнен, защото лекарят бе отрязал парченце от него. Сега, когато си вадеше езика, изпитваше болка. Или това беше просто самовнушение? Колко странно, че това малко червено цветче носеше смърт! Ужасно странно. Но то действително носеше смърт. Погледна се крадешком за последен път в огледалото и слезе на пръсти на долния етаж.

Втората нощ пак не можа да спи. На закуска жена му го погледна с леко загрижени очи.

— Тия дни не се храниш добре.

Уили запротестира.

— Глупости — рече той с типичното си хладнокръвие; и за да докаже, че е прав, сложи още бекон и яйца. Но макар че изяде всичко, не усети вкуса му.

Беше загубил чувство за всичко, освен за собственото си състояние. Може би беше вече малко „откачил“. Въображението му, което работеше с трескава сила, направи още една крачка напред. Фактът, че има рак, беше приет, установен. Какво трябваше да се направи тогава? Операция — бе казал докторът. Той затвори очи, вглъби се в себе си и си представи ясно близкото бъдеще…

Видя се в болницата, на малко тясно легло. В продължение на един миг изживя агонията на дните, които оставаха до този решителен час. После, намръщвайки се леко, се видя как го вкарват на количка в операционната зала. Ужасът от това непознато място увеличи още повече страха му. Какво даваха на пациента и такъв случай? Хлороформ? Да. Неприятно, мъчително нещо, което пак те хвърля в забрава… После остри ножове засвяткаха около устата му, около собствената му уста! И тия ножове режеха езика му, режеха го дълбоко, от корен. От гърлото му се изтръгна стенание, което го задушаваше. Той вдигна ръка, за да закрие очите си, сякаш искаше да премахне гротескната гледка на собствения си език, отделен от устата, захвърлен от хирурга, кървав и ужасен.

А след операцията? Разбира се, ще се събуди в същото тясно легло, обект на грижи и нетърпимо съчувствие. Човек без език. Човек, който не може да говори, а само мърмори и фъфли. Сестрата се навежда над него…

— Какво казахте?

А той се мъчи, упорства, полага усилия да й обясни.

О, това бе ужасно — толкова ужасно, че не би могло да се понесе. Почувства се смазан от агония при тая мисъл. Времето размахваше неумолимото махало на своя часовник. Мина сряда вечер, която му се стори дълга като век. Настъпи четвъртък. Той беше стигнал почти върха на страданието — страдание, което никой не можеше да си представи, защото всичко бе скрито и заключено в душата му.

В четвъртък следобед излезе от пекарницата и тръгна към реката. Беше прилив и водата, която се бе издигнала над кея, се плискаше само на няколко стъпки под краката му. Той втренчи безумен поглед в нея. Една крачка и всичко щеше да бъде свършено: цялата му агония, цялото му нещастие, свързани с операцията и следващите дни, щяха да изчезнат. Реката, която бълбукаше и облизваше каменните блокове, сякаш го зовеше.

Внезапно чу до себе си нечий глас.

— Малко на чист въздух, а, Уили?

Беше Питър Лени, който го гледаше усмихнато.

Чу се сякаш насън как отговаря:

— Толкова е горещо в пекарницата следобед!

Двамата стояха мълчаливо. После Питър каза:

— Ще те придружа по пътя, ако отиваш в тая посока.

Вървяха край реката и приказваха — за това, за онова, осведомяваха се за ония дребни новини, които са тъй присъщи за всеки малък градец. Уили разбираше, че не може да избяга. Трябваше да продължи. Следобедът преваляше. По-късно изпи чаша чай, качи се в жилището си и облече празничните си дрехи. Вече беше решил. Ще откаже да се оперира. Предпочиташе да умре. Беше почувствал внезапно, че тая операция няма да го спаси. Ракът даваше разсейки, независимо от лечението. Да, ракът се появяваше отново, винаги, неумолимо.

В шест и половина каза на Беси, че ще се поразходи. Страхуваше се, че ще му предложи да го придружи, но тя заяви усмихнато, че е решила да отиде да си купи нова шапка. Трябвало дори да побърза, защото след малко Джени щяла да затвори магазина.

Беше хубава вечер. Уили вървеше по улицата и кимаше ту на един, ту на друг познат. Изпитваше странното нереално чувство на човек, който отива с призрачни стъпки на собственото си погребение… Затормозеното му въображение, което работеше трескаво, създаваше у него особеното убеждение, че всички тия хора, които среща, не са същества от плът и кръв, защото никой от тях не знаеше, че той е почти мъртъв.

— Вкъщи ли е докторът, Джанет?

Ето, той задаваше отново този глупав, смешен въпрос! И отново седеше в трапезарията, загледан в смешната цигулка над камината. И отново се намери в кабинета, застанал пред бюрото, сякаш стоеше пред небесния съдник.

Изгледах го продължително. Изражението ми беше замислено и сериозно, след това вдигнах тържествено ръка и казах:

— Искам да ви поздравя. Получих резултата. Няма нито следа от злокачествен тумор. Не е никакъв рак, а обикновена брадавица на върха на езика, която ще изчезне след двуседмично лечение.

Уили почувства, че му се завива свят. Някаква огромна вълна на радост заля цялото му тяло. Малко оставаше да припадне от щастие, опиянение и сладостно облекчение. Но бледото му спокойно лице не изразяваше нищо.

— Много съм ви признателен, докторе — рече той смутено. — Радвам се… Наистина се радвам, че… че не е нещо по-лошо.

— Надявам се, че не сте се тревожили много през последните дни — прибавих подчертано аз. — Разбира се, никога нямаше да ви открия от какво се опасявах, ако не бях напълно уверен, че вие не сте човек, който се вълнува и изпада в паника.

— Да, докторе — промърмори Уили, загледан в земята. — Може би наистина не съм човек, който се вълнува.

По лицето му отново се появи типичната спокойна и сдържана усмивка.

— Нали всички казват, че тъкмо това било лошото у мене — че съм бил лишен от въображение…

После, с обичайния си сдържан глас, Уили ми разправи всичко онова, което разказах.