Арчибалд Кронин
Приключения в два свята (3)

Глава III

Когато при Данлирит слязохме от параходчето, което пренася пътниците през канала, за да се качим на рейса за града, наоколо се носеше лека вечерна мъгла и сърцето ми се изпълни с упоение при вида на ранната пролет, от сладкия мирис на запален торф и онова неуловимо чувство, че всичко в природата около теб расте — нещо, което, струва ми се, представлява най-характерният и най-очарователният елемент на ирландската земя. Цялата ми ирландска кръв заигра, когато пред нас се появиха светлинните на Дъблин и ние минахме по моста „Лифи“ и тръгнахме по улица „О’Конел“ към „Ротонда“.

Спътникът ми беше мой състудент, Хю Девърз, и ние идвахме преди последните изпити през юни, за да минем тримесечния курс по акушерство в болницата „Ротонда“, която по онова време беше най-доброто акушерско училище в Европа и се ръководеше от доктор Фицгибън. Току-що напуснал Локли с четиридесет гвинеи в джоба, аз се чувствах напълно готов за новото изпитание: Девърз беше американец, който следваше в глазгоуския университет благодарение на това, че баща му, сега лекар в Тексас, бе работил някога с професор Ралф Стокмън и искаше синът му да се подготви под ръководството на неговия стар приятел. За младия Хю обаче чувството на благоговение и респект беше нещо съвсем непознато. Висок и дългокрак, с широка усмивка, която разкриваше здравите му бели зъби, той беше независим и безгрижен по природа — нещо, което го правеше най-приятния другар на света.

През следващите дни ние откраднахме, главно по настояването на Хю, по някой и друг час от лекциите и усилените практически занимания. Така именно намерихме време да посетим театър „Аби“, да загубим по няколко шилинга на конните състезания в Лепърдстаун и да изиграем две-три партии голф на прочутото игрище в Портмарнок. Един следобед дори отидохме с кола до река Бойн и се опитахме да ловим сьомга.

Но повечето дни и редица нощи прекарвахме в бедняшките квартали — тъжното и вечно туптящо сърце на Дъблин. Това бяха районите, които се обслужваха от студентите в „Ротонда“. Работата беше невероятна тежка. Често, след като се прибирахме уморени от продължителното бдение над някое трудно раждане и се готвехме да си легнем, пращаха да ни съобщят, че ни търсят за друг случай, и проклинайки съдбата си, ние се помъквахме пак с черните си чанти по слабо осветените улици, катерехме се по тъмните каменни стълби на някое работническо жилище, за да се озовем в бедна стая с едно-единствено легло, в която уморени, а може би и неопитни, но със старание и добра воля, ставахме отново свещенослужители на великото тайнство на раждането.

При това трябваше да посещаваме пациентките си два пъти дневно в продължение на цели две седмици, да къпем и повиваме новороденото, да учим всичко, което е свързано с грижите за родилката и бебето. Подобен тесен допир с мъчителните изживявалия на жената майка в тая ужасна обстановка не можеше да не остави върху нас своето отражение. Постепенно ние загубихме предишната си буйна жизненост и станахме позамислени и сериозни. Да, тъкмо тук, в бедняшките квартали на Дъблин, за първи път открих колко търпеливи, издръжливи и твърди са най-големите бедняци. Пред очите ни се разкриваха редица прояви на смелост и себеотрицание, но особено един, вълнуващ и трагичен, остави у мен особено трайно впечатление.

За първи път я видяхме на улица „Локрън“, когато носеше вода от обществената чешма, с бебето в ръце — едно едро дете на девет месеца, привързано за слабичкото й тяло с окъсан шал. Казваше се Роуз Донегън; беше около четиринадесетгодишна, с червеникава коса и дълбоки сини очи, които изглеждаха просто огромни на дребното й сериозно лице. Около полите й се въртяха три други деца между пет и девет години, чиито черти и червеникава коса показваха, че и те са от племето Донегън.

Контрастът между жалката обстановка, сред която живееше девойката, и смелия й искрящ поглед събудиха любопитството ми. Запознахме се, като й пожелахме веднъж добро утро, и след няколко дни нашият поздрав вече предизвика на устните й сериозна и стеснителна усмивка. Постепенно — стеснителността й не можеше лесно да се преодолее — ние се посприятелихме.

Открихме, че Роуз, трите по-малки деца и бебето Майкъл бяха загубили майка си преди осем месеца. Всички живееха с баща си Дани Донегън в един сутерен в гъмжащата от обитатели улица „Локрън“. Дани, който работеше нередовно на доковете, беше с необикновено добър и дори мекушав характер. Човек с мек говор и най-похвални намерения, той прахосваше и времето, и парите си в близката кръчма „Детелина“. Тъкмо затова Роуз трябваше да носи бремето на домакинските задължения, да поддържа спретнати и чисти двете стаи, да се грижи за своя непрокопсан баща, да спасява, доколкото може, всяко пени от парите на баща си, да готви и да се занимава с децата.

Макар че Роуз обичаше всички, бебето Майкъл беше кумирът на нейното сърце. През слънчевите следобеди тя го носеше до парка „Феникс“, залитайки под тежестта му, но това не я плашеше никак. Изобщо нищо не можеше да уплаши Роуз. Когато я виждахме как крачи смело по оживения мръсен тротоар и влиза у месаря, за да се пазари за остатъка от някой свински бут, или у хлебаря, за да го склони да увеличи кредита й за още един хляб, ние просто се удивлявахме на непоколебимия й бодър дух. Роуз виждаше всичко, което ставаше около нея. Тя притежаваше елементарните знания на едно дете от бедняшките квартали и познаваше като стар закоравял циник всички трудности и тайни на живота, но ги обясняваше с наивност, която беше просто възхитителна. В големите и замислени очи на дребното й изпоцапано личице се четеше мъдростта на вековете. Но, което беше по-важно, те представляваха неизчерпаем извор на любов.

Първоначалният ни интерес към това дете се превърна постепенно в дълбока привързаност. Чувствахме, че трябва да направим нещо за нея, и когато случайно узнахме, че наближава рожденият й ден, поръчахме в един магазин за облекло на улица „О’Конел“ да й изпратят всичко, което й бе нужно. Приятно ни беше да я видим в топли дрехи от туид^[1] и със здрави обуща и чорапи.

В продължение на няколко дни избягвахме да я срещаме, но се усмихвахме под мустак, като си я представяхме как крачи пременена за литургия в неделя и как скърца гордо с новите си обуща в църквата. За наше изумление обаче, когато я видяхме следващия понеделник, тя беше все още облечена в парцаливите си дрехи, завързала със същия раздърпан шал бебето за себе си.

— Къде са новите ти дрехи? — възкликна Девърз.

Тя пламна като божур и рече:

— Значи от вас бяха! — После, след дълга пауза, добави простичко и без да ни погледне: — Заложих ги. Вкъщи нямаме нито едно пени, а Майкъл трябва да пие мляко.

Гледахме я втренчено и мълчаливо. Нима винаги щеше да жертва така, да дава всичко свое на това братче? Не — поне доколкото зависеше от мене. На другия ден отидох при отец Уолш, в чиято енория влизаше улица „Локрън“.

Лицето му просия, когато заговорих за Роуз, и след като му открих молбата си, той помисли малко и после кимна бавно.

— Бихме могли да я изпратим за известно време извън града. Аз имам приятел… Каролови… добри хора, в Голуей. Но вие трудно ще я убедите. — Той се усмихна печално, като ме изпращаше до вратата. — Тя е чудесна малка майчица. И от това е главният смисъл на нейния живот.

Една седмица по-късно, след размяна на няколко писма между пастора и Каролови, аз отидох решително на улица „Локрън“. Децата седяха около масата, докато Роуз със загрижено и смръщено личице режеше останките от един хляб.

— Роуз — казах й аз, — ти заминаваш.

Тя вдигна втренчен поглед в мене, без да разбира, като тикна назад една къдрица, която бе паднала върху смръщеното й чело.

— За Голуей — добавих аз, — където ще останеш две седмици. В един чифлик, в който единствените ти задължения ще бъдат да храниш пилетата, да припкаш из полето и да пиеш с кани мляко.

По лицето й се изписа оживление, което скоро изчезна. Тя поклати глава.

— Не, аз трябва да се грижа за децата… и за татко.

— Всичко е уредено. Сестрите монахини ще се погрижат за тях. Ти трябва да отидеш, Роуз, защото иначе ще рухнеш.

— Не мога — отвърна тя, — не мога да оставя бебето.

— Върви по дяволите тогава. Можеш да вземеш и него.

Очите й заискриха. Те светнаха още повече, когато на другия ден ние я натоварихме заедно с любимеца й на влака. Когато локомотивът потегли, тя вече друсаше бебето върху кокалестите си колене и му шепнеше в ухото: „Кравички, Майкъл…“.

Особено приятно ни беше, когато получихме вест за тях от Каролови. Роуз пълнеела и помагала в чифлика. Нейните собствени пощенски картички, изпъстрени с грешки, дишаха щастие, каквото никога преди не беше изпитвала, и свършваха неизменно с описание за чудесното въздействие на полския въздух върху Майкъл.

Двете седмици течаха бързо. Тогава, към края, бомбата избухна. Каролови искаха да осиновят Майкъл. Те бяха хора на средна възраст, бездетни и заможни. Превързаха се към детето и бяха в състояние да му създадат условия, за които в дома на Донегънови не можеше и да се мисли.

Дани, разбира се, реши, че този случай е великолепен. Но трябваше да се помисли и за Роуз и решението беше предоставено на нея. Никой от нас не знаеше какво ще бъде това решение, нито пък какво й бе коствало то, докато тя се завърна — сама.

Роуз се радваше, че ще види пак другите деца и баща си, но през целия път от гарата до къщи седеше сдържана и мълчалива.

— За негово добро е — продума тя най-после. — Не бих искала да му преча.

На улица „Локрън“ Роуз положи истински усилия да се успокои и постепенно пое предишните си задължения. Стана дори още по-съвестна домакиня. По нейно настояване Дани обеща да не пие. Разбира се, нямаше никаква гаранция, че старият ще удържи за дълго думата си; все пак, когато биваше трезвен и работеше без прекъсване по-продължително време, Роуз можеше да откупва заложените вещи и тогава сутеренът добиваше вид на дом. В събота тя успяваше дори да скъта някой и друг шилинг в кутията за чай върху камината.

За бебето идваха хубави новини. Осиновителите на Майкъл не жалеха усилия да го направят щастлив; и говореха вече за него като за собствено дете. Тогава една сутрин пристигна писмо с по-различно съдържание. Майкъл бил болен от пневмония. Роуз гледаше втренчено редовете, пребледняла и със стиснати устни. После се приближи вдървено до кутията за чай върху камината и отдели пари за железопътния билет.

— Отивам да го видя.

И не позволи никой да й се противопостави. Нима тия хора не знаеха, че тя може да се справи чудесно с детето — да го накара да се храни, когато е трескаво, и да му дава лекарствата, когато е капризно? Та тя беше в състояние дори да го приспи само като го гали по главата! И Роуз се зае решително да се готви за път, уреди с една съседка да се грижи за децата и тръгна за гарата. Още същата вечер, отхвърлила всички възражения, тя взела малкото в свои ръце. Останалото узнахме по-късно от отец Уолш.

Детето било много болно. Но най-лошото била кашлицата. Обвила врата на Майкъл, без да се интересува от опасността, на която се подлага сама, Роуз го държала в ръце, докато спазмите минат. Изобщо бдяла над него денонощно.

Най-после кризата минала; казали й, че Майкъл ще оздравее. Тогава тя се изправила замаяна от столчето край леглото, притискайки ръце върху челото си.

— Сега мога да си почина — усмихнала се Роуз. — Така ужасно ме боли главата…

Оказало се, че се била заразила от Майкъл. Микробът не нападнал дробовете й, но се случило нещо много по-лошо. Роуз се разболяла от пневмококов менингит и въобще не дошла в съзнание. Както вече споменах, тя беше едва на четиринадесет години.

Години по-късно посетих гроба на светицата Роуз. В самото гробище, обрасло с изтравниче, духаше топъл западен вятър, който идеше от залива Голуей и носеше със себе си откъм близките варосани къщички острия мирис на горящия в печките торф — мириса, дъха и душата на самата Ирландия. Нямаше никакви венци върху тясната зелена могилка, но аз съзрях, полускрита в тревата, мъничка шипка, върху чието трънесто стъбълце имаше един-единствен цвят. Неочаквано слънцето проби сивите облаци, като освети с целия си блясък този див цвят и малката бяла табелка, на която бе написано нейното име.