Арчибалд Кронин
Приключения в два свята (12)

Глава XII

Струва ми се, именно мадам Дьо Севинье — тая изящна и умна жена — е изказала първа мъдрата мисъл, че никой не е герой в очите на собствения си прислужник. Но Монтен я е изпреварил, може би с не тъй духовитата, ала по-мъдра сентенция, че „никой не бива да бъде герой в собствените си очи“. Следователно, за да бъде честен, писателят, който се впуска по опасното море на самооткровението, трябва да признае слабостите на своя характер успоредно с положителните черти, които притежава, да изтъкне не само добродетелите, но и тщеславието си.

Следователно не си въобразявайте, че аз бях детето чудо на Танокбре, безупречният млад лекар, който не се е държал никога глупаво, смешно и предвзето. Неведнъж съм се показвал и глупав, и смешен, и предвзет. И смятам да илюстрирам това, като представя на читателя една дама, която ще назова мис Малкълм.

За първи път срещнах мис Малкълм на една танцова забава — не обикновена забава като „академичната“ в Ноксхил или „риболовната“ в Маркинч, а годишния бал на Хайландското дружество, уреждан от неговия председател, лорд Синклер от замъка Дъндръм.

Това звучи особено тържествено, но може би има защо; Синклерови бяха собственици на корабостроителници, които конкурираха вече успешно най-известните корабостроители по Клайд: те бяха хора от графството, свързани чрез родствени връзки и бракове с половината видни личности в Глазгоу, чието огромно имение между Маркинч и Ардфилан представляваше гордостта и завистта на цялата област.

Синклерови уреждаха всяка година в замъка си танци или по-точно бал, на който идваха всички що-годе известни хора. Случваше се да присъства и по някой дук (членът на Парламента, разбира се, беше редовен посетител, а можеха да се срещнат и по един-двама баронети; и естествено, мнозина планинци чифликчии, с племенна гордост в очи и без пари в кесиите си. Накратко, това беше официална забава, на която хората развяваха потеклото си като знаме, а синият цвят на кръвта действаше по-опияняващо от силното червено вино.

За да се покаже демократичността на местното благородничество, на тоя бал се канеха и най-известните представители на свободните професии в областта — „най-ценните“ лекари и адвокати с техните съпруги. Ето защо в Ардън Хаус се получи една голяма картичка от дебел картон с позлатени краища и винетки и надписи като на надгробен камък, с която доктор Камерън и неговият помощник се канеха на бал.

— Ба! — рече Камерън, като я захвърли върху камината. — Нямам намерение да си губя съня заради тия хора. Вие можете да отидете, млади човече. Моите дни за танци са минали.

Моите обаче не бяха още започнали! Упоритата борба, която бях водил за съществуването си, не ми беше позволила да овладея дори елементарните изисквания за подобен живот. Затова реших да последвам примера на моя шеф и му заявих решително, че ако отида на бала, сигурно ще се чувствам като бик в магазин за порцелан.

— Все пак не е зле да отидете за малко, момчето ми — рече спокойно Камерън. — Ако не за друго, то поне за да проявим известна дипломатичност. Синклерови могат да докарат в кесията ни цял куп гвинеи, ако благоволят да се сетят за нас. Прескочете към десет часа и се постарайте да видят, че се познавате с Негово Сиятелство! — В очите на Камерън заиграха дяволити пламъчета. — Изяжте един сладолед с Нейна Светлост, кажете на члена на парламента, че според мен последната му реч е била ужасна и после се върнете да си легнете като добро и почтено момче.

И така аз отидох на бала.

В началото не се забавлявах никак; дори се чувствах смутен, нещастен и крайно неудобно. Върху широкото мраморно стълбище на подобната на замък къща се беше събрала цяла тълпа хора с римски носове и високи гласове — някаква чудновата смесица от благородни шотландски планинци в яркочервени жакети, които се движеха с явно чувство за превъзходство.

Никой не ми обръщаше внимание. Макар че бях призовал на помощ цялата си гордост на убеден демократ, постепенно започнах да схващам, че представлявам само един неловък младеж, облечен в лошо скроен костюм, зает за случая от Уил Дънкън — неуспял провинциален лекар, който не познаваше никого и никой не желаеше да познава.

Неволно си спомних за Флоберовия Шарл Бовари — глуповатия аптекар, когото всички пренебрегнали в замъка д’Андервилие — и усетих, че се изчервявам леко от срам. Стиснах обаче упорито устни и реших да издържа до края. Опрях гръб до стената на балната зала и се заех да наблюдавам танцуващите. Чувствах се ужасно самотен и се мъчех да презирам тия дребнави престорени хора пред мене, но в действителност презирах самия себе си.

И тъкмо тогава открих, че ме наблюдават две дружелюбни очи. Изчервих се още по-силно. Но тя ми се усмихна и аз й отвърнах с усмивка. Бях убеден, че съм я виждал преди, че Джеми е споменавал името й, когато сме минавали по главната улица на Ноксхил. После си спомних. И обхванат от внезапна самоувереност отидох при нея. Тя седеше под висока палма и ме посрещна с изящна непринуденост.

— Аз ви зная добре — обясни ми тя мило, — макар че не са ни представяли официално. Но вие нямате понятие коя съм.

— Напротив, имам! Вие сте мис Малкълм! — И малко остана да добавя „учителката“, но успях да се сдържа навреме. Да, тя бе учителка, беше преподавала френски в „Сейнт Хилда“ — най-скъпото училище за девойки в Ардфилан, но още съвсем млада получила малко наследство и се отказала от професията си.

Мис Малкълм ми се усмихна и ми направи място до себе си. Почувствах, че самоувереността ми нараства още повече: тя беше любезна, очарователна, човек, с когото можех да говоря.

— Изненадан съм, че ви намирам тука — забелязах поверително, като мислех за социалното й положение, което беше по-ниско и от моето.

— Самата аз се изненадвам често, че идвам тука — отвърна откровено тя. Имаше чудесен глас, добре модулиран и мек. — Ужасно е скучно. Но до известна степен съм длъжна да идвам. Виждате ли, лорд Синклер е мой братовчед.

Не зная какво е представлявало лицето ми в този момент. Братовчедка на лорд Синклер! Тя бе кръвна роднина на главата на тоз род, а аз, глупакът, се бях опитал да се държа покровителствено с нея.

— Не танцувате ли? — Мис Малкълм не даваше с нищо вид, че е забелязала смущението ми, и продължаваше да следва такта на музиката с мъничкото си ветрило от слонова кост.

— Аз съм ужасен танцьор — рекох смутен, засрамен да призная, че не бях следвал дори един задочен курс по това изкуство.

Тя се усмихна.

— Да опитаме ли?

Опитахме. Лека като перушинка, мис Малкълм танцуваше великолепно и насочваше умело тромавите ми стъпки, като ме придържаше тактично към ритъма на музиката. А оркестърът беше чудесен. След първите колебливи минути започнах да изпитвам истинско удоволствие.

— Чудесно беше! — възкликнах аз по момчешки, когато се намерихме отново на местата си.

— Какъв мил начин да ме поканите за още един танц — промърмори тя. — Но най-напред ми донесете сладолед. Шоколадов, ако обичате.

Втурнах се към бюфета, като действах решително с лакти въпреки възмутените погледи на местното благородничество и й донесох сладоледа.

Тя го пое с все същата лека усмивка и го изяде в мълчание. И постоянно кимаше глава на танцуващите, които се носеха край нас. Наблюдавах я с уважение. Имаше наистина прекрасна стойка, а движенията й бяха отмерени и грациозни, без оная предвзетост и претенциозност за благородство, които човек среща толкова често у хората с по-ниско социално положение. Тя беше дама. Да, истинска дама. И беше — как да се изразя — беше много хубава. Леко изпъкналите й очи искряха, а танцът бе обагрил малко хлътналото й изящно лице; беше облечена в очарователна бяла рокля с волани — много проста и младежка. Всъщност тя не бе възрастна. На колко ли години беше? Заинтригуван, опитах се да позная. Може би на двадесет и седем, а дори и по-малко, но нито ден повече от тридесет.

Внезапно й казах с тих глас:

— Много е мило от ваша страна, че се занимавате с такъв глупак като мене. Знаете ли, че преди да ви видя, бях говорил само с домоуправителя? Всъщност дори и той не благоволи да ми отговори. Само ме погледна и притвори очи като архиепископ.

Тя се засмя тихо и гърлено.

— Това е, защото не познавате никого. Трябва да предприемете нещо.

И тя махна с лъжичката си към един млад мъж, който минаваше край нея.

— Морис, нима не познавате нашия нов лекар?

В продължение на пет минути мис Малкълм ме запозна с половин дузина мъже. Скоро се убедих, че тия хора не са сноби, а твърде естествени и любезни човешки същества. Аз не бях вече чужденец в тяхната среда. Бях един от тях.

Танцувах отново валс с мис Малкълм. Свириха „Синият Дунав“. Беше божествено.

— Вие наистина танцувате добре — каза ми тя непринудено.

Почувствах, че се изчервявам от удоволствие.

По-голямата част от вечерта танцувах с мис Малкълм. Тя ме запозна с мнозина от присъстващите мъже, но жените, на които ме представи, бяха — по една случайност, разбира се — твърде възрастни, за да танцуват. При това този факт нямаше никакво значение за мене. Аз исках да танцувам именно с нея. Стъпките ни хармонираха чудесно.

Прекарах великолепна вечер. Успях да изляза от черупката си, бях весел, оживен и духовит. В Танокбре се върнах не в единадесет, както бе предполагал Камерън, а в четири часа сутринта. Преди да си тръгна от замъка Дъндръм, попитах мис Малкълм дали мога да я изпратя до къщи. Тя поклати лукаво глава.

— Тази нощ оставам тука. Но трябва да ме посетите, когато се върна вкъщи. Знаете къде живея. В оная смешна стара полукръгла постройка зад Ноухил парк. Елате вечер, когато сте свободен, тогава е най-удобна и за мене.

На другата сутрин на закуска бях бодър и свеж като маргаритка, изпълнен с впечатленията от предишната нощ.

Старият Камерън ме изгледа.

— Само един младеж може да танцува цяла нощ, без да се мръщи сутринта на овесената си каша — забеляза поучително той. — Изглежда, че сте прекарали много добре.

— Прекрасно — възкликнах аз оживено.

— Да, да, разбирам. Запознахте ли се с някои от местните благородници?

— С мнозина.

— Хайде, разправете ми. Това е отлично, отлично. Може би лорд Синклер ще ви повика следния път, когато има шарка.

Почувствах, че се изчервявам. Тая проклета червенина, която се дължеше на ускорено кръвообращение, винаги ме издаваше.

— В действителност — подхвърлих аз с изкуствено равнодушие — по-голямата част от вечерта танцувах с братовчедката на лорд Синклер.

— С братовчедката на милорда?

— Точно така, с мис Малкълм.

— Мис Малкълм! — повтори като ехо Камерън и побърза да прикрие изумлението си, като се зае да разрязва усилено печената риба. — Да, да, тя е някаква роднина на лорда. Макар и не първа братовчедка, не, не. Но е мила женица.

— Да, прекрасна! Чудесна девойка.

Този път Камерън едва не получи припадък. Задави се, изплю хапката си и се закашля гръмогласно.

— Тия проклети риби! — успя да издума най-после той. — Пълни са с кости… Та какво казвате за мис Малкълм?

— Само това, че е чудесна девойка — отговорих разсеяно аз. — Трябва тия дни да я посетя.

Камерън тръсна решително глава.

— Имате премного работа, за да си позволявате подобни неща. Вие сте лекар на практика, драги мой. А не някакъв трубадур.

И без да забрави думите си, доктор Камерън ме накара да работя следните няколко дни като истински роб. Беше така безмилостен, че цели две седмици все не ми оставаше почти нито един свободен час, през който бих могъл да посетя мис Малкълм. По това време обаче се получи едно писъмце на семпла матирана хартия с необрязани краища, която излъчваше лек дъх на върбина:

 

Очаквах, че ще дойдете да ме видите като приятел. Сега, уви, трябва да ви повикам като лекар. Не се чувствам много добре. Нищо сериозно. И все пак неприятно. Елате вечерта, ако имате възможност, и ще ви поднеса кафе.

Помирисах хартията. Какъв очарователен парфюм! Значи беше болна, горката девойка, а аз я бях изоставил най-безсрамно. Да, това беше лошо, много лошо.

— Имам визитация у мис Малкълм — съобщих на Камерън по време на обяда.

Старият лекар вдигна рязко вежди, като че ли се канеше да изригне някакво проклятие. Но не каза нищо.

— Разбира се, ще отида — добавих аз спокойно.

Мълчание.

— Ще отида да я видя…

— Довечера! — сопна се Камерън. И свеждайки глава, започна да сърба шотландския бульон като сомнамбул.

Останах възхитен от къщата на мис Малкълм още щом влязох в нея. Тя беше — както самата домакиня и нейната хартия за писма — очарователна, просто очарователна. Това не беше вила — такова определение би звучало наистина обидно в случая — а чудна стара постройка от потъмнял червен пясъчник във формата на полумесец с едно стъпало пред главния вход; стаите бяха големи и просторни, мебелите говореха за изтънчен вкус.

Мис Малкълм бе пътувала много и беше донесла цял куп неща от различни страни.

„Харесвате ли рисувания ми шкаф? Не е лош, нали? Купих го от една малка странноприемница в Тирол.“ Или: „Погледнете тия стари свещници. Взех ги от една чудна мила старица в Бретан“.

Мис Малкълм седеше полуизлегната на стол край камината в гостната стая. До нея беше поставен стар сребърен поднос с фини порцеланови чаши и кафеник в джорджийски стил.

— Невернико! — възкликна тя оживено. — Ако не се бях разболяла, нямаше да ви видя втори път.

Започнах да протестирам.

— О, не, мис Малкълм! Отдавна исках да ви посетя, обаче бях много зает. Но кажете ми от какво се оплаквате.

— Боя се, че прекалихме с танца оная вечер. Сърцето ми… Дребна работа, разбира се, съвсем дребна.

Прегледах обезпокоен сърцето й. Когато навеждах глава към нея, тя притвори очи. Не открих нищо особено тревожно — може би само лек шум, без някакво забележимо увреждане. Изправих се и й казах внимателно:

— Имате нужда от малко спокойствие. Това е. Трябва да почивате известно време. И да вземате ободрителни средства. Аз сам ще ви ги приготвя. Доверете се на мене. Ще се погрижа за вас.

Тя ми благодари и добави:

— Сърцето ми не е много добре още от дните, когато се катерех по швейцарските планини. Иначе съм здрава. Съвсем здрава.

Докато мис Малкълм ми поднасяше кафето, аз й говорих за зимните спортове, и двамата се съгласихме, че имам чудесни данни за тях. Кафето беше чудесно, не като това на Джанет, което бе хубаво „домашно“ кафе, а силно и ароматно, наситено с особено приятно благоухание, което караше човек да си мисли неволно за Турция, Самарканд и за харемите на Ориента. Домакинята ме помоли настойчиво да запуша лулата си. Обожавала лулите. После приказвахме за пътешествия, за очарователните екзотични страни на Изтока, за книги. Тя говореше умно, забавно и увлекателно. Беше чела много. От време на време вмъкваше по някоя френска или немска фраза — съвсем непринудено.

Разбира се, аз не бях забравил оная мила и вярна мургава девойка с блестящите очи, която сега работеше упорито над последните си изпити по медицина и която ми се беше клела нежно, че ще бъде моя; въпреки това сега гледах мис Малкълм с особено чувство. Наистина тя беше твърде слаба, а влажните й кестеняви очи прекалено големи, с жълти точици по очните ябълки и тъмнокафяви сенки под тях. При това зъбите й бяха доста изпъкнали, кожата на врата й беше някак си суха, а носът й, наблюдаван от известни положения, изглеждаше малко изострен. Но в нея имаше нещо одухотворено и тя умееше да се държи по начин, който просто не позволяваше да я разглеждаш критично. Имаше чудесни, добре гледани ръце. Беше елегантна, уверена в себе си, сигурна в съжденията си и добре възпитана. Тя събуждаше у мене някак си съзнание за собствените ми качества, чувство, че просто пропилявам способностите си в това жалко шотландско планинско селце. Под нейно влияние започнах да презирам Танокбре. Беше десет часа, когато станах да си вървя. Обещах да се отбия непременно следващата вечер. На сбогуване тя стисна леко ръката ми.

На другата вечер пак „се отбих“ у мис Малкълм; на следващата — също; и на следващата. Това бяха професионални визити, както подчертаваше самата тя и добавяше, че е добре обезпечена материално; настояваше да я третирам като обикновена пациентка и всеки път, преди кафето и разговорите, преслушвах най-старателно сърцето й.

Десетина дни по-късно Камерън влезе при мене в кабинета. Затананика нещо и след това внезапно каза рязко:

— Много често посещавате мис Малкълм.

— Да, вярно — отговорих аз изненадан. — Попреуморила е малко сърцето си.

— Сърцето си? — повтори той сухо. — Разбирам, разбирам. Значи професионални посещения!

— Естествено! — възкликнах възмутено. — Защо ме гледате така? Аз се държа съвсем коректно с мис Малкълм. Но ако искате да знаете, тия посещения ми доставят огромно удоволствие. Тя страшно е интелигентна…

— Нима вече сте оплетен от тая проклета жена? — попита рязко Камерън.

Изчервих се до корена на косите си.

— Мис Малкълм не е проклета жена. Тя е дама. И моя много добра приятелка.

Камерън вдигна ръце към небето.

— Господи! — изпъшка той. — А аз мислех, че сте разумен човек!

После излезе от кабинета.

Тая вечер отидох без колебание в дома на мис Малкълм. Поведението на моя старши колега ме бе направило още по-упорит. Нарочно стиснах ръката й по-силно. И й казах, че съм много щастлив, задето я виждам отново. После извадих слушалката си и се наведох да чуя сърцето й. Окуражена може би от необикновената ми непринуденост, мис Малкълм се отпусна назад и ме прегърна нежно през врата.

— Вие сте много мил — прошепна тя, — толкова мил, че не може да се изкаже с думи.

Отдръпнах се, сякаш ме беше ухапала змия.

— Боже мой — заекнах аз, — не бива да се държите така!

Моята професионална етика ме караше да се възмущавам искрено от случилото се. Поведение, което е в разрез със задълженията на лекаря! Човек можеше да загуби дипломата си, да бъде заличен от лекарските списъци и за по-дребни неща. Изпаднах в паника. Гледах я втренчено легнала така и впила в мен големите си влажни кестеняви очи. Избъбрих някакво извинение и просто избягах от стаята.

Щом се върнах в Ардън Хаус, отидох направо при Камерън и му разправих всичко. Старият човек ме наблюдаваше със свойствения си мъдър и прозорлив поглед.

— Значи най-после получихте урока, който заслужавахте. Няма да кажа, че съжалявам за случилото се. Чуйте ме сега, сега сте в настроение да слушате. На колко години смятате, че е тая ваша чудна мис Малкълм?

— Не знам — промърморих аз.

— На четиридесет и две, нито ден по-малко. Четиридесет и две! И от двадесет и четири години вече си търси съпруг. Кажете, виждали ли сте я сутрин?

— Не — едва успях да отговоря аз. — Винаги ме е канила…

— … вечер — прекъсна ме остро Камерън. После замълча многозначително. — Но ако я видите сутрин, както съм я виждал аз, когато имаше жлъчна криза…

С това всичко свърши.

На другия ден лично Камерън отиде на визитация при мис Малкълм. Отиде сутринта и не се забави много. Но странното беше, че преумореното сърце на мис Малкълм веднага оздравя.

Бедната мис Малкълм! Тя беше наистина приятен човек, зажадняла за ласки самотна стара мома. А аз… аз бях ужасен глупак.