Арчибалд Кронин
Приключения в два свята (13)

Глава XIII

Намирах се вече повече от година в Танокбре и макар че обикнах селото и жителите му и при това изпитвах искрена привързаност към сприхавия стар човек, който ми беше шеф, при настъпване на новата пролет започнах да ставам неспокоен и да мисля по-сериозно за бъдещето си. Старата ми амбиция гореше със същия пламък в сърцето ми. Исках да имам собствен дом и собствена практика. Бях влюбен повече от всякога в Мери и понеже имаше вече цял куп пречки за нашата женитба, чувствах, че за да премахна поне някои от тях, трябва да стъпя на крака материално. Можеше ли да се постигне това в границите на едно малко планинско село?

В тия дни на колебание и съмнение станаха редица събития, които по някакъв странен и нелогичен път изиграха решителна роля в определяне на следващата фаза от моя скромен живот. Всичко започна, колкото и да изглежда смешно, с една рибена кост.

Тая рибена кост бе попаднала в гърлото на мистър Джордж Макелър и към девет часа в една априлска вечер бях повикан в неговата вила в околностите на селото. Заварих Макелър измъчван от болки, но доста спокоен. Беше затворен мъж и заклет ерген, със сдържана рязкост на човек, успял в живота само със собствените усилия. Търговец на зърнени храни, той отиваше всеки ден в бюрото си в Глазгоу, където минаваше за един от най-способните и заможни хора в професията. Всъщност домът му се намираше в града, но отчасти от влечение и отчасти поради деловите си връзки със съседните чифликчии предпочиташе да прекарва пролетта и лятото във вилата си край Танокбре.

Добре обзаведената трапезария беше ярко осветена (злополуката се бе случила по време на самотната вечеря на Макелър) и аз успях веднага да определя страданието. Бръкнах с пинцет и с един замах извадих костта, която се бе забила дълбоко в меките части на гърлото.

Успокоението настъпи веднага. Макелър въздъхна продължително и облекчено, преглътна един-два пъти с разкривено лице и се усмихна бавно с типичната си сдържана усмивка.

— Поизмъчила ви е малко — забелязах аз, разглеждайки назъбената кост. — Опасно парченце!

— Да — отвърна Макелър замислено. — Не мога да кажа, че беше приятно. Трябва да ви благодаря, че дойдохте толкова скоро. — После замълча многозначително. — А сега, тъй като съм делови човек, кажете колко ви дължа, докторе?

Отклоних въпроса му с усмивка.

— Дребна работа. Просто съседска услуга, нищо друго. Няма да ви взема хонорар.

Джордж Макелър ме изгледа втренчено и още по-изпитателно. Това беше погледът на предприемчив човек, който е успял да спечели редица трудни търговски сделки през своя живот.

— Сериозно ли говорите?

— Разбира се — отвърнах аз. — Радвам се, че успях да ви направя тая малка услуга. Може би някой ден вие пък ще бъдете в състояние да сторите нещо за мене.

Последва мълчание. Изразът на Макелър оставаше непроницаем, но след като поглади брадата си замислено, най-после каза:

— Седнете. Нямам желание да ям повече. Ще пийнем по чаша уиски и ще си поприказваме.

Когато напълни чашите и запалихме лулите си, Макелър продължи с равнодушен глас, в който все пак се долавяше някакъв особен доверителен тон.

— Слушал съм за вас, докторе, по един или друг повод и не бих могъл да кажа, че онова, което съм чул, е било във ваша вреда. — Той се усмихна сухо. — Не съм човек, който се поддава на внезапни симпатии, не, в никакъв случай. Но както се казва, доброто дело заслужава отплата. — Тук той млъкна и отпи умишлено бавно от уискито си. — Кажете ми, млади човече, чували ли сте нещо за „Роан влей“?

Поклатих глава, леко развеселен.

— Никога — отвърнах аз. — Но предполагам, че става дума за някаква фирма. Така поне звучи.

— Да — рече Макелър замислено. — Фирма, по-точно златна мина в Кафир. — Той сниши гласа си и продължи с присвити устни, сякаш говореше за някаква особена тайна. — Аз и неколцина мои приятели имахме предварителни сведения за тая кафирска мина. И образувахме дружество. Дружество, чиито акции ще станат скъпи, много скъпи. — Последва ново мълчание. — Докторе, съветвам ви да купите няколко акции от „Роан влей“.

Засмях се отново, доволен и едновременно смутен.

— Много е мило от ваша страна, мистър Макелър, но… това не е в моя бранш.

Макелър ме стрелна отново с дружелюбния си, но непроницателен поглед.

— Послушайте съвета ми — рече той, почуквайки подчертано по масата. — Уверявам ви, че няма да съжалявате. — И с тържествено движение побутна към мене бутилката с уиски.

Същата вечер, когато се върнах в Ардън Хаус, попитах Камерън за Макелър.

— Що за човек е той? Изглежда ми сърдечен и искрен.

— О, чудесен човек, тоя Макелър — отговори Камерън. — Прекалено влюбен в среброто може би, но иначе честен и праволинеен, и думата му струва злато. А понеже говорим за пари, мога да ви кажа, че е много богат.

Тази препоръка ми направи силно впечатление. Отначало нямах никакво намерение да последвам съвета му. Но сега, когато семето беше посято, неволно почнах да си мисля за съблазнителната идея да натрупам оня капитал, който беше необходим за бъдещите ми планове: да си купя къща, да започна собствена практика и да се оженя. Да, това беше един невероятно щастлив случай, който би било глупост да изпусна.

Тая мисъл непрекъснато измъчваше съзнанието ми. Имах хубава сумичка от около сто лири, които бях спестил като помощник на Камерън, вложена на сигурно място, в банката. Какво ми пречеше да ги удвоя, да ги утроя, а може би дори да ги превърна в източник на истинска златна мина?

Тая нощ спах малко. Пред очите ми се мяркаха какви ли не блестящи и замайващи перспективи и сутринта, още щом станах, отидох до телефона. Макелър, който не беше тръгнал за бюрото си, одобри решението ми.

— Правилно! — рече той. После добави отривисто и спокойно: — Вие сте умен човек, докторе. Влезте във връзка с Хамилтън, моя борсов посредник, на Инграм стрийт. Той ще се погрижи за вас. И запомнете думите ми: няма да съжалявате.

Не беше трудно да се свържа с Хамилтън, който, по препоръка на Макелър, се оказа необикновено услужлив. Тъй като сумата, с която разполагах, беше малка, а стойността на акциите на „Роан влей“ голяма — тая сутрин те се котираха почти по една лира — Хамилтън предложи да закупя акции по номинална вместо по борсова стойност. Така щях да бъда в състояние да получа не сто, а петстотин акции. Кой би се отказал от такава услуга, която можеше да доведе до голяма печалба? Така сделката беше уредена изцяло по телефона.

Следните няколко дни минаха в напрежение и вълнение. Времето обаче течеше и аз започнах да се питам с ужас дали не съм проявил прекалена доверчивост. Защото нищо окуражително не се случваше! Вестниците не споменаваха за мината, а от Макелър не идваше нито дума. На борсата съществуваше пълно затишие, а моите нещастни акции бяха спаднали с няколко пенса под цената, на която ги бях купил. Започнах сериозно да се нервирам и тревожа; само гордостта ме спираше да изтичам до къщата на Макелър и да поискам обяснение за този отчайващ застой.

Най-после една сутрин, към края на втората седмица, когато се чувствах вече съвсем отчаян, отворих „Уинтън хералд“ и сърцето ми подскочи. Открих, че акциите на „Роан влей“ са скочили с цели четири шилинга.

Очите ми блеснаха и сърцето заби усилено. Изчислих бързо. За една нощ бях спечелил почти сто лири! Невероятно, но прекрасно, просто прекрасно. Изтичах до телефона и се обадих на Макелър, който се готвеше да тръгне за града.

— Току-що видях новината — заявих аз възхитено. — Знаменито, нали? Да… да продавам ли?

— Какво? — отвърна тихо и изумено Макелър. — Да не би да сте полудели? Да продавате още в самото начало? Не, не, за нищо на света. Чакайте, докато ви дам знак. Тогава продавайте веднага, но не преди да ви обадя. — И връзката бе прекъсната рязко от другия край на жицата.

Отидох в кабинета възбуден и опиянен и се опитах да се съсредоточа върху работата си. Но то беше трудно и през следните няколко дни преглеждах пациентите си набързо, за да имам време да следя развитието на борсовите спекулации.

Обаятелно и доходно занимание, далеч по-увлекателно от скучното еднообразие на лекарската практика! Наистина това бе една голяма игра! Защото веднъж лансирани, акциите на „Роан влей“ започнаха да се издигат „като ракети“. Тяхната стойност растеше непрестанно, с по няколко шилинга на ден, докато в края на седмицата се удвои. Новината, която в началото бе разпространена много дискретно, сега получи пълна гласност: в мината била открита богата златна жила. В резултат на това всички се надпреварваха да купуват.

В понеделник покачването продължи, а това увеличаваше и моя възторг. Поддържах непрекъсната връзка с борсовия посредник в Уинтън и говорех с Макелър и сутрин, и вечер, обхванат от някаква зашеметяваща възбуда. Първоначалното ми желание да продам и да реализирам скромна печалба отдавна бе забравено. Това беше изключителен шанс да натрупам състояние. Имах вяра в Макелър, чиято далновидност ми правеше силно впечатление и създаваше у мен убеждение, че следвам съвета на един умен човек. И всеки ден се вълнувах все повече и повече. Следвайки указанията на Макелър, аз увеличих броя на акциите си, като ги купувах по номинална стойност, докато станах собственик на около хиляда и двеста.

Фактът, че бях спечелил толкова пари, и то така лесно, ме зашеметяваше като силно вино. Започнах да си мисля не само за преките цели, които си бях поставил, когато бях купил първите акции, но и за всички ония хубави неща, които би могло да ми осигури едно богатство. Работата ми страдаше все повече и повече. Когато не четях усърдно сведенията от борсата или не разговарях по делови въпроси по телефона, правех изчисления на печалбите си. А те се увеличаваха непрестанно. В края на следващите четири дни стигнаха почти деветстотин лири. Деветстотин лири! Колкото можех да изкарам за две години, като се отдавам денонощно, в хубаво и лошо време, на скучната и уморителна лекарска практика. Изнервен до крайност от тая трескава жажда за пари, чаках последните инструкции на Макелър.

Цялото това време, през което моето чувство на щастие растеше, схващах, че доктор Камерън става все по-недоволен от мене. Един-два пъти дори сякаш искаше да ми заговори, но се въздържа. Накрая обаче, по време на вечерята в четвъртъка на тая втора седмица, когато се завърнах късно след разговор с Макелър, старецът ме стрелна с поглед и изръмжа:

— Пак закъснявате, а? Какво става с вас тия дни? — И ме огледа с критично недоволство. — Не се въртете така нервно, млади човече. Приличате на котка върху горещи тухли. Просто не можете да седите на мястото си. Нито да ядете. И имате вид на човек, който не е в състояние да спи.

— Скоро ще се оправя — извиних се аз, като седнах до масата.

— Скоро! — възкликна Камерън. — А защо не веднага?

— Как да ви кажа… Всъщност има нещо, което ме занимава твърде сериозно през тия дни.

Камерън стана рязко, с явно изписан по лицето си упрек.

— Да — рече той строго. — Мисля, че зная каква е причината и, бог ми е свидетел, никак не съм очарован. Позволете да ви кажа откровено, че не сте вече онзи, който бяхте. Променили сте се и сте загубили мярка за стойността на нещата. А на всичко отгоре работите ужасно лошо. Много съм разочарован и недоволен. — Камерън се обърна студено и излезе от стаята.

Седях с наведени очи, страшно поразен и болезнено засегнат от упрека на стария човек — упрек, чиято справедливост схващах съвсем ясно въпреки голямото недоволство, което изпитвах. Обхвана ме силно разкаяние. Наистина ли работех зле? Наистина ли си бях позволил да стана недобросъвестен и небрежен, за да имам повече време за борсовите спекулации, чрез които смятах да забогатея? Едва докоснах вечерята си. Станах замислен и разкаян, и отидох направо в стаята си да си легна.

Към шест часа сутринта бях събуден от едно ранно повикване. Засегнат дълбоко от упрека на Камерън, който все още ме измъчваше, и обхванат от нетърпение да се оправдая, посрещнах с радост съобщението, облякох се набързо, взех чантата с инструментите, качих се на кабриолета и тръгнах по дългия път към Маркли.

Мека мъгла лежеше над залива и покриваше като с плащ напъпилите дървета. Утрото беше толкова чисто и тихо, че сърцето ми недоволно трепна. Джеми, кочияшът, направи един-два опита да ме заприказва, но аз не бях в настроение за разговор. Седях свит на мястото си и мълчах.

„Занемарявал съм бил работата си — мислех си горчиво, изпълнен с възмущение и разкаяние. — Ще му покажа, че не съм такъв човек!“

Обхванат от тия мисли, не усетих как един час по-късно се озовах пред варосаната къщичка на Джордж и Елизабет Далас, която се намираше край залива под Маркли, в една долчинка, обрасла с изтравниче. Елизабет, почтена и способна жена, беше прислужничка в Дъндръм касъл; беше вече четиридесетгодишна, когато Далас, един от овчарите в имението, се ожени за нея. Бракът се оказа щастлив и сега, за голяма изненада на пророците, Елизабет очакваше дете. Бях я преглеждал няколко пъти напоследък в кабинета и знаех, че е готова на всичко, „за да се оправдае“ и да дари съпруга си със син.

Когато пристигнах, заварих я в родилни мъки, макар че крайният момент не беше още дошъл; около нея се суетеше старата й майка. Вън, при задната врата, се разхождаше Далас, разтревожен и неспособен за никаква работа. Можах да го зърна от прозореца на мъничката спалня, докато свалях сакото и навивах ръкавите на ризата. Очакваше ме много работа, която щеше да трае дълго.

Мина бързо един час, утринта се сля неусетно със следобеда. Болките на пациентката, слаби в началото, се засилиха и станаха по-продължителни. Личеше вече, че случаят няма да бъде лек. Възрастта на Елизабет, условията и напрегнатото й желание да изпълни достойно задачата си и да роди хубаво и здраво бебе, всичко това затрудняваше работата ми. А и сърцето й не беше в особено добро състояние.

Свечеряваше се. Най-после настъпи моментът за действие. Взех маската и етера и приспах нещастната жена. А това беше само началото! В продължение на цял час се борих със затрудненията и опасността, преди да извърша клиничното раждане. И тогава, уви, пролича, че голяма част от усилията ми са били напразни. Детето беше съвсем бледо и неподвижно. От гърдите на старата жена се изтръгна въздишка.

— Господ да ни е на помощ, докторе, малкото изглежда мъртво!

От челото ми струеше пот; бях дълбоко загрижен, защото самата майка не изглеждаше добре. Отстраних маската от лицето й и инжектирах необходимите възстановителни средства; най-после успях да я свестя. Когато видях, че опасността е минала, обърнах се веднага към детето; то лежеше все още неподвижно и безжизнено, повито в грубо одеяло, в долния край на леглото.

— Боже мой, боже мой! — стенеше старицата, полюлявайки се отчаяна напред-назад. — Като си помисля само, че се роди мъртво, докторе! И при това момче. А тя едва ли ще може повече да ражда!

Прекъснах я грубо:

— Донесете ми гореща вода. И студена.

В същото време започнах да прилагам изкуствено дишане на безжизненото дете. Когато ми донесоха легените, вдигнах крехкото отпуснато телце и го потопих в горещата, а после в леденостудената вода. Повтарях много пъти тая операция и се мъчех да събудя живота в детето чрез шок, като междувременно не спирах и изкуственото дишане; работех настървено, трескаво, с някакъв особен гняв. Работех като обезумял, докато най-после, когато всичко вече изглеждаше загубено, от детето се изтръгна слаб, едва доловим спазматичен плач.

Сякаш в отговор, от пресъхналите ми устни се отрони някакъв стон. Увеличих още повече усилията си. Последва второ хлипане, после трето, този път малко по-силно… детето потрепери леко и след това започна да диша — слабо, но равномерно. Обхвана ме някаква огромна вълна на щастие, а старата жена нададе благодарствен и радостен вик.

— Диша, докторе! — издума задъхано тя. — О, боже небесни, детето оживя!

След един час малката спалня, спретната и пречистена от атмосферата на страдание и скръб, доби отново приятния си и приветлив вид; леглото беше оправено, огънят в огнището гореше весело, а майката, усмихната и бледа, притиснала дишащото бебе към гърдите си, следеше всичките ми движения с плувнали в сълзи очи, с които изразяваше боязливата си благодарност.

Старата жена също не знаеше как да изкаже признателността си. Просто не ме пусна да си отида, преди да ме нахрани добре — нещо, от което имах огромна нужда — докато самият Далас вървеше покорно по петите ми и непрекъснато ми стискаше ръката в знак на неизразима благодарност.

Беше почти тъмно, когато тръгнах обратно за Танокбре, и часът минаваше седем, когато стигнах покрайнините на селото. Възбуден от положените огромни усилия, бях престанал изобщо да мисля за времето. Но какво значение имаше това? Бях се оправдал, отговорил бях на обвинението на стария лекар. Чувствах се вече чудно отпочинал и спокоен. И все пак, когато кабриолетът затрака по главната улица, връщайки ме към човешките жилища, това настроение внезапно изчезна и аз си помислих с разтуптяно сърце за моите акции от „Роан влей“, които през този ден навярно бяха скочили още повече.

Спрях рязко кабриолета, слязох и казах на Джеми да се прибере. Продължих пеш и купих вечерния вестник от селската будка.

Но както преглеждах бързо финансовата страница, жаден да прочета новините, които щяха да увеличат още повече парите в моя джоб, изведнъж облещих очи. Едно огромно заглавие с крещящи букви гласеше: „Провалът на Роан влей“.

Прочетох светкавично съобщението със смразено сърце. Вестта за новата златна жила в „Роан влей“ се оказала лъжлива. Работите в мината стигнали до задънена улица. През деня акциите на „Роан влей“ бяха спаднали с цели тридесет шилинга!

Обзет от изумление и смут, останах така, неподвижен пред съзнанието за тая невероятна катастрофа; после, с разтреперани ръце мушнах вестника в джоба и хукнах към къщата на Джордж Макелър.

Не беше трудно да намеря Макелър. Всъщност търговецът на зърнени храни ме очакваше: той крачеше нагоре-надолу из хола и сияеше от зле прикрито задоволство.

— Влезте, докторе! — извика той и ме потупа по гърба с необикновено оживление. — Тоя път спечелихме добре, е?

Погледнах го изумено.

— Така ли? Какво искате да кажете?

Изражението на Макелър започна да се променя бавно; накрая, без да се тревожи от смъртно побелялото ми лице, той възкликна:

— Вие продадохте, нали… продадохте, както ви наредих?

Последва мълчание. После промърморих:

— Не, не съм продавал.

— Какво! — изкрещя Макелър, обхванат от ужас. — Не сте продали? Господи! Но защо, човече? В девет часа тая сутрин се обадих по телефона и ви оставих вест. За по-сигурно дори ви изпратих телеграма. Съобщих ви да продавате при най-високата цена, преди новината за провала на мината да стане достояние на всички. Съобщих ви да продадете всичко. Ако ме бяхте послушали, щяхте да спечелите двойно.

Последва ново тежко мълчание. Той ме чакаше да заговоря.

— Имах една пациентка, там горе в Маркли — продумах аз, без да го погледна. — И изобщо не съм получил съобщението ви. Разбирате ли, отсъствах целия ден…

Макелър избухна, обхванат от възмущение и гняв.

— Отсъствали сте целия ден! Не ви ли казах да поддържате връзка с мене? — беснееше той. — Не беше ли това по-важно от вашата мизерна жалка пациентка?

Не му отговорих. Макелър прехапа устни, мъчейки се да се овладее.

— Вие сте човек, който сам си търси белята — рече той и се обърна гневно настрани. — Много време ще мине, преди да се реша да ви дам друг подобен съвет.

Тръгнах бавно към къщи с изопнато и мрачно лице; всичките планове и прекрасни мечти за богатство бяха рухнали в краката ми. Когато влязох, доктор Камерън седеше до огъня в трапезарията и за минута никой не проговори. Старият лекар ме проследи с очи, докато се отпуснах на стола и си налях унило чаша чай.

— Виждам, прекарали сте тежък ден — рече най-после меко Камерън.

— Да — отвърнах аз кратко и му докладвах как бе протекъл случаят в Маркли.

— Правилно сте постъпили, че сте останали през целия ден — продължи той с нотка на старата дружелюбност в гласа си. — После, след кратка пауза, добави: — О, да не забравя, тук имаше необикновено вълнение, докато отсъствахте. Цяла сутрин се мъчеха да ви намерят от Глазгоу. Нещо във връзка с покупки и продажби. — И след многозначително мълчание заключи: — Но аз бях принуден да им кажа, че сте зает.

— Да — продумах бавно, — бях зает. — Внезапно почувствах някакво особено просветление и си представих Елизабет и нейния съпруг, старата женица — нейната майка — и, най-важното, образа на детето, когато бледото му личице бе започнало да поруменява и животът беше раздвижил малкото телце!

Когато дойде денят за разчистване на сметките, оказа се, че борсовите посредници бяха продали акциите ми, когато курсът им бе паднал най-ниско. Документите им показваха ясно, че бях загубил не само печалбите си, но и собствените си сто лири; по-точно не всичките, защото благодарение на някаква техническа подробност след редица съвсем непонятни за мене изчисления с осминки и шестнадесетинки, се оказа, че от капиталите ми са останали седем лири и петнадесет шилинга. Чек за тая сума ми беше изпратен съответно заедно с благопожеланията на борсата.

Докато разглеждах с безмълвно огорчение това проклето парче хартия, почувствах, че ме обзема някакъв странен порив. И още същия следобед отидох на улица „Хай“ в Ноксхил, където се намираше златарският магазин на Дженкин. Поприказвах малко със златаря и чекът, за мое голямо облекчение, премина в неговите ръце. Подир една седмица Дженкин изпрати в самотната къщичка на брега на залива една чаша за кръщение — чудесна сребърна чаша, при вида на която очите на Елизабет светнаха от гордост и която тя показа с благоговение и трепет на детето, което бе притиснала нежно в прегръдката си.

На тая чаша беше гравирано името на сина й „Джорджи Далас“, а отдолу се четеше необикновеният надпис: „Това, което парите не могат да купят“.