Арчибалд Кронин
Приключения в два свята (4)

Глава IV

— Погледнете, драги мой! Виждали ли сте някога такова невероятно комично същество?

Тия думи, казани с висок „изискан“ глас, бяха отправени от една елегантна жена към нейния събеседник — млад човек с контешки военен вид; тримата се намирахме на горната палуба на първокласния пътнически параход „Ранаганджи“, който се готвеше да отплава от Ливърпул на далечно пътешествие до Калкута. Проследих насмешливия им поглед и видях нисък, набит и страшно грозен моряк с къси крака, несъразмерно голяма глава и белег от рана, който почваше от ухото и стигаше до сляпото око; беше индийският серанг или помощник-навигаторът на кораба. Той надзираваше със спокоен израз екипажа от моряци индийци, които привършваха прехвърлянето на багажа от плоскодънното корабче край борда в трюма на „Ранаганджи“.

— Та той просто не прилича на човек! — рече представителят на Марс, сучейки микроскопичните си мустачки с усмивка на високомерно превъзходство. — Кара те да вярваш, че милият старец Дарвин не е на съвсем погрешен път, а?

Обърнах се мълчаливо и слязох в кабината си. Три седмици преди това бях взел лекарската си диплома и се чувствах безкрайно щастлив. Никога няма да забравя напрегнатия момент, когато, обхванат от треската на тревога и вълнение, бях прегледал списъка върху дъската за обяви в университета със съзнанието, че оскъдните ми средства са изчерпани и че нямам нито парите, нито пък енергията да се заловя за всичко това отново — да седя нощи наред над учебниците с мокър пешкир на челото до ранни зори — и открих, че съм взел всичките си изпити и дори съм награден от университетската управа. Не се срамувам също така да призная, че в очите ми бликнаха сълзи, които почти ме заследиха, и Доги Чисхолм, който в тоя момент се намираше до мен и също бе взел изпитите си, подхвърли иронично, като ми стисна ръка:

— Малко увеличена дейност на слъзните жлези тая сутрин, докторе! Ще ми разрешите ли да ви предпиша един милиграм атропин? Или пък чаша хубава бира?

Чисхолм можеше да си позволи да бъде безгрижен. Баща му беше кмет на Уинтън и притежаваше стоманолеярни заводи в Лофлен.

При това, сякаш блестящата диплома не беше достатъчна награда, имах щастието да бъда назначен временно за лекар на парахода „Ранаганджи“ благодарение застъпничеството на моя стар шеф, професор Стокмън. Докато ми задаваше въпроси на последния изпит, Стокмън очевидно бе решил, че съм крайно изтощен и че едно пътуване до Индия и обратно ще ме вдигне отново на крака.

Пътуването започна благоприятно, при спокойно и ясно време. Пресякохме Бискайския залив, без да страдаме много от бурните вълни в тия плитки води, и скоро преминахме Гибралтар и заплавахме по тихото Средиземно море под лазурно небе. „Ранаганджи“ беше стар солиден кораб, командван от бели офицери, но с екипаж, съставен само от индийци. Бе свършил хубава работа през войната, но тъй като машините му не бяха скоро ремонтирани, движеше се много бавно, всъщност едва с десетина възли в час. Това обаче беше добре дошло за младия лекар, за когото благотворните ветрове, блестящата слънчева светлина и очарователните нови гледки — бързо прелитащи видения на опасани с пяна острови, тайнствени африкански крайбрежия, далечни белокаменни селца и делфини, премятащи се в пенливата следа на кораба — представляваха непресъхващ извор от истинска наслада.

Параходът беше претъпкан, наблъскан с пътници от единия до другия край. През четирите години на войната превозът на цивилни лица е бил напълно прекъснат и сега, с възстановяването на мира, всеки искаше да пътува — не само обикновени туристи и търсачи на удоволствия, но и делови хора, които са били задържани в Англия от военновременните разпоредби, търговци на памук и юта, тръгнали за Калкута и Бахавалпур, цейлонски плантатори на чай, собственици на мелници в Канпур, както и голям брой офицери англичани и индийци, мнозина от които се придружаваха от жените и семействата си.

Още от първата вечер на борда се възцари необикновено веселие. Това беше началото на оная следвоенна епоха, когато след убийствената касапница в окопите, годините на клане, на мръсотия и мизерия, на тревоги, немотия и страх светът внезапно изпадна в лудост и подобно на съживен труп се отдаде на необуздани и трескави забавления. Обеди и коктейли, надбягвания с тотализатор на пистата на парахода, „конни състезания“ и всякакви палубни спортни игри, концерти и банкети с официално облекло — това бяха само част от развлеченията, които се уреждаха през тихите безветрени дни и горещите нощи. При такива забавления корабният лекар трябва да е винаги „налице“ и макар че предпочитах да водя по-тих и спокоен живот, бях принуден да участвам в повечето от тях.

Главната личност сред инициаторите на тия развлечения — хората, които „уреждаха нещата“ на борда — беше мис Джоуп-Смит, жената, чиито думи бях дочул на палубата сутринта на нашето заминаване и която заедно с брат си Роналд, подпоручик от Бенгалия, седеше за нещастие на моята маса в салона за хранене. Мадж Джоуп-Смит беше натрапничава личност с простовата хубост и очевидно над тридесет години, макар че дръзкото й облекло я правеше да изглежда по-млада. Беше наистина тщеславна и отегчителна, натрапливо отегчителна личност, която говореше непрекъснато за „имението си“ в Челтнам, за титулуваните си приятели и „личната си прислужница“, за конете и кучетата си и за подвизите си в лова на лисици; аз обаче подозирах, че това, което преследваше, беше не лисици, а някакъв мъж, когото за свое безкрайно огорчение все още не бе успяла да притисне до стената. На обед и вечеря мис Джоуп-Смит никога не пропускаше да ни подчертае с каква радост щели да я приемат във висшето общество на Пешавар и Дарджилинг. С оглед на предстоящия си престой в Индия тя постоянно говореше за превъзходството на висшите английски класи и повтаряше, че това превъзходство трябва „да се набие в съзнанието на нисшите туземни раси“. Освен това не пропускаше случай да обвини в нещо прислужника на нашата маса — добро и внимателно, но мудно момче парс^[1] — и след като го объркваше напълно, хвърляше към съседите си победоносен поглед.

— Тия хора трябва да се държат под юзда. Не е ли така, Рони?

— Точно така — отвръщаше брат й, безобиден и лишен от собствено мнение човек. — Имаш пълно право.

— Ако ги оставим да правят каквото си искат, господ знае какво може да им хрумне!

— Точно така! Искам да кажа, в края на краищата… Спомни си само как се наложи да ги разстрелваме във въстанието.

— Да, да. Всъщност аз съм жена с либерални разбирания, но тия хора са такива невежи! И нямат капка жизненост. Нито пък някаква лоялност. Готови са да ти забият нож в гърба. Знаете ли, спомням, си, веднъж полковник Бентли ми каза…

Най-после стигнахме Порт Саид. Всички слязоха възбудени на брега и се върнаха натоварени с коприни, шалове, цигари, парфюми и скъпоценности, купени от „Симон Артс“. Тая нощ, когато вдигнахме котва и минахме край статуята на Лесепс, за да навлезем в коварните води на Суецкия канал, оркестърът засвири още по-шумно, а танците станаха още по-бързи и буйни. От двете ни страни се простираше пустинята, на лилавия залез се открояваха камили и станове на бедуини. Най-сетне излязохме от Червеното море, минахме край голите скали на Аден и се озовахме в просторното Арабско море.

На следващата сутрин, когато провеждах консултациите си в лечебницата до моята собствена кабина, серангът доведе при мен двама от своите моряци индийци. Застанал на прага, той влезе едва когато му направих знак, поклони ми се почтително и ми заговори. Гласът му, сякаш отдавна победен в неравната борба с рева на вятъра и водната стихия, беше пресипнал и все пак спокоен:

— Доктор сахиб, боя се, че тия двама са болни.

Моряците действително не бяха добре. Оплакваха се от общо неразположение, много силно главоболие и ужасни болки в ставите. При това изглеждаха уплашени, сякаш подозираха, че са сериозно болни, и облещиха очи, когато ги накарах да се съблекат, за да ги прегледам по-основно. И двамата бяха трескави, със силно обложени езици и с оная суха, пареща при докосване кожа, която представлява крайно обезпокоителен признак. Дробовете обаче не бяха засегнати. Гърлото не беше възпалено. Коремната област не показваше нищо тревожно. Неволно си помислих за малария. И тогава, за мой ужас, когато опипвах отново пулса им, усетих под пръстите си малки твърди възелчета, точно като оловни сачми под кожата на китките и на двамата. Това беше безпогрешен симптом. Прегледах веднага внимателно областта зад коленете и под мишниците и открих ясен обрив.

Млад и неопитен лекар, не бях свикнал още да владея чувствата си, нито можех да си налагам оная усмивка и успокоителна маска, с която се прикрива смъртната присъда. Изражението ми навярно се бе променило чувствително, защото набръчканото и обрулено от природните стихии лице на серанга, който мълчеше упорито, доби още по-загрижен вид. Погледнах го в очите и схванах, че той знае не по-зле от мен естеството на болестта; за мое изумление обаче в погледа му се четеше само решителност и безстрашно спокойствие. От устата му не излезе нито дума. Когато му казах тихо да ме чака заедно с моряците си в лечебницата, той само наведе мълчаливо глава.

Отправих се бързо и с разтуптяно сърце към мостика. Капитан Хембл не беше там; намерих го в помещението с картите. Той вдигна рязко очи, когато се втурнах вътре.

— Сър… — гласът ми секна, — трябва да ви съобщя, че на борда има едра шарка. Двама от моряците са болни.

Забелязах как Хембл стисна устни. Той беше набит петдесет и пет годишен човек, с ниско подстригана коса и жълтеникави рунтави вежди; офицер, известен със строгостта и педантизма си и същевременно със своята справедливост и почтеност. Сега керемиденочервеното му лице стана още по-тъмно.

— Едра шарка — повтори той тихо. — Сигурен ли сте?

— Да, сър — казах аз и добавих: — И нямаме ваксина в аптеката.

— Нима бихме могли да носим достатъчно ваксина за хиляда и петстотин души? Не ставайте глупав.

Капитанът прехапа гневно устни и закрачи със сбърчено чело нагоре-надолу из тясното помещение.

— Докторе — рече той накрая мрачно, като застана до мен, — забравете тия мои думи. Бях разтревожен и не помислих какво говоря. А сега слушайте. Вие отговаряте за здравословното състояние на хората на парахода. И вие ще решите какво да се направи. Не мога да ви дам в помощ нито един от офицерите си, защото и без това са малко и са претоварени с работа. Но ще ви дам серанга. Той познава хората си. И вярвайте ми, той е най-ценният ми човек. Двамата трябва да действате така, че да запазите всичко в тайна. Не позволявайте никой да надуши истината, защото с такива разглезени пасажери на борда може да избухне небивала паника.

Излязох от кабината, съзнавайки с примряло сърце страшната отговорност, която носех. Свършено бе с безгрижното спокойствие, което имах досега; нямаше вече да се изтягам на шезлонга върху палубата с книга от Пиер Лоти в ръка и да мисля унесено до залез-слънце за тайното си желание да пиша самият аз; свършено беше и с дните, когато лекувах само по някой и друг порязан пръст или леки случаи на морска болест.

И ето ни сега сред Арабско море с хиляда и петстотин пасажери на борда, без никаква ваксина и с два случая на едра шарка — болест, която носи най-смъртоносната зараза в света.

Върнах се в лечебницата и намерих един от индусите в състояние на мъчително вцепенение. Обърнах гръб на треперещия човек и погледнах серанга, чиито непроницаеми очи бяха впити в мен.

— Знаете вече, нали? — попитах аз.

— Да, сахиб. И друг път съм виждал такива случаи.

— Трябва да изолираме тия хора… Да проверим с кого са имали допир. — Още докато говорех, стараейки се да проявя оптимизъм и самоувереност, каквито не изпитвах, Хасан кимна спокойно с глава.

— Да, сахиб… Ще направя каквото мога, да ви помогна.

На кораба нямаше помещение за болни, нито пък някаква свободна кабина. Един поглед към предната част на палубата беше достатъчен, за да се разбере, че болните не могат да бъдат настанени в помещенията на екипажа. Погледнах объркан серанга, който ме наблюдаваше все така невъзмутим.

— Ще направим един навес на задната палуба, доктор сахиб. Там е прохладно. И въздухът е чист.

И Хасан се залови за работа на задната част на кораба, закрита напълно от подемните кранове и куп машини; нисък и набит, той движеше уверено едрата си глава и дългите си гъвкави ръце, които излъчваха същата спокойна сила, която се четеше на сплесканото му обезобразено лице. Само за един час той издигна, безшумно и сръчно, голям брезентов заслон, отделен от останалата част на палубата с дебели въжета. После донесе дюшеци и завивки и настани удобно двамата болни.

Следващата ни стъпка беше да направим основен медицински преглед на екипажа. У един от огнярите, който се оплакваше от треска и главоболие, открихме същите твърди възелчета и началото на типичния обрив. Настанихме и него в заслона.

— А сега, кой ще ми помага да се грижа за болните?

Хасан ме погледна изненадано.

— Аз, разбира се.

— Трябва да внимавате. Тая болест е страшно прилепчива.

Ако ме познаваше по-добре, серангът навярно щеше да се усмихне. Но сега лицето му остана все така сериозно и строго.

— Аз не се боя, доктор сахиб.

Заедно с Хасан почистихме болните с перманганов разтвор, инжектирахме им силен антипиретик, окачихме около палатката чаршафи, напоени с дезинфекционно средство, и нагласихме в това малко и тайно изолирано кътче готварска печка, на която можехме да затопляме течности и да готвим прости ястия. Накрая, когато пасажерите бяха на обед, дезинфектирахме старателно помещенията на екипажа с помощта на няколко свещи от сяра, които Хасан бе измъкнал от складовете. След като свършихме всичко това, почувствах, че съм се поуспокоил.

Другата сутрин обаче ни донесе нови тревоги. При прегледа, който направих призори, открих три нови случая сред екипажа. Тримата, които бяхме вече изолирали, бяха много по-зле, целите покрити с оня мръсен гноен обрив, който е най-ужасният симптом на болестта. Следобед се разболяха още четирима. Сега имахме вече десет случая в импровизирания си лазарет. Това положение можеше да подложи на изпитание и най-здравите нерви. Но държането на серанга — твърд и невъзмутим, със спокойни очи под обезобразеното му мургаво чело — ми вдъхна нови сили. Достатъчно беше да се намираш край него, за да не се отчайваш. Той се грижеше неуморимо за болните, даваше им вода, облекчаваше нетърпимия сърбеж с разтвор, който му бях направил, готвеше им на импровизираната параходна кухня и беше винаги под ръка, когато се налагаше да привдигне и почисти някой полуприпаднал човек; и вършеше всичко това с пълно и презрително безразличие към собствената си безопасност.

— Внимавай за себе си — трябваше да го моля. — Не се приближавай толкова до болните.

В такива случаи Хасан разкриваше във внезапна усмивка здравите си зъби, порозовели от дъвкане на бетел. Тая усмивка обаче беше толкова слаба и мимолетна и, най-вече, обагрена с такава печал, че разведряваше само за миг обичайното му сериозно изражение.

— А вие внимавате ли за себе си, доктор сахиб?

— Разбира се. При това аз изпълнявам професионалния си дълг.

— Не се тревожете, доктор сахиб. Аз съм силен. При това и аз изпълнявам дълга си.

По това време бях поставил вече и самия себе си почти под карантина и преглеждах само спешни случаи. За да избегнем всякакви подозрения, по предложение на капитана бе съобщено, че съм настинал и се чувствам неразположен. Престанах да ходя в трапезарията и храната ми носеха в кабината. Трудно беше наистина да се освободя от чувството на горчивина, което изпитвах вечер пред самотната си вечеря, когато до слуха ми долитаха музика и шум от танцуващи крака на палубата над главата ми. Колко малко знаеха за опасността там горе, сред трескавия водовъртеж на забавленията! Веднъж дори се сетих за разказа на Барби д’Оревили „Бал с маски“, за бала, уреден от френския крал в Авиньон, където се оттеглил неговият двор, за да се спаси от чумата в Париж, и в разгара на веселбата, когато всички свалили маските си, сред гостите се оказал един слаб мъж, чието пламнало лице носело безпогрешните белези на Черната смърт. С мъчителна болка наблюдавах себе си и търсех първите признаци на болестта, но не от страх — колкото и странно да изглежда, бях така обременен от отговорностите си, че мислех много малко за личната си безопасност — а поради някакво странно равнодушно убеждение, че непременно ще се заразя, и то фатално, разбира се, защото не съм бил ваксиниран като дете. Обхванат от нарастващо напрежение, аз проклинах бавността на парахода — оная бавност, която преди ми бе доставяла такова задоволство. Макар че плавахме с пълна пара, Коломбо, най-близкото пристанище, се намираше на осем дена път.

Докладвах на капитана по два пъти на ден. Неговата тревога без съмнение далеч надхвърляше моята, но възрастта и навикът да командва му помагаха да се владее. След като изслушваше това, което имах да му кажа, той кимваше веднъж-дваж с глава, и ме заглеждаше с измъчени гневни очи, сякаш виждаше не мене, а директорите на параходната компания там, в далечния Ливърпул. После, преди да ме освободи, изричаше като че ли насила кратко насърчение:

— Добре. Хубаво си гледате работата. Поддържайте темпото.

Но дали можехме да го поддържаме? През следващите четиридесет и осем часа най-напред един, а после още трима от огнярите, които представляваха „съмнителни случаи“ през миналата нощ, се присъединиха към останалите болни. Сега общият им брой стигна четиринадесет. А един от първите болни изпадна в безсъзнание и можеше да умре всеки час. С това ново бреме не ми оставаше нито минута за сън: по-голямата част от деня и цялата нощ трябваше да прекарвам в лазарета. А серангът беше винаги там, бдящ и безмълвен под нощните звезди.

Как да опиша успокоението, което сякаш преливаше в мен от него, застанал там, замислен и тъжен, неясно очертан край перилата, скръстил дълги ръце върху голите си гърди, неподвижен като статуя? Една сребърна свирка — символ на поста, който заемаше — висеше на верижка на мускулестия му врат. Тропическата луна на кадифеното небе подчертаваше още повече дълбоките бръчки на лицето; то, въпреки скритата сила, която излъчваше, сякаш беше изрязано от абанос. Когато някой от болните изпъшкваше, той се приближаваше безшумно, за да облекчи страданието му. После се връщаше на старото си място и скръстваше ръце; а корабът — прашинка, откъсната от земята и запокитена в океана — се носеше бавно все напред и напред.

Хасан не обичаше да говори, но през дългите часове на нощни бдения успях постепенно да науча част от неговия живот. Бил роден в Пенджаб, откъдето родителите му, яки пастри-патанци, дошли в Южна Индия. Там, както мнозина други от крайбрежието, решил да стане моряк, макар че бил още дете. И плавал по морета и океани цели четиридесет години, от които последните петнадесет на борда на „Ранаганджи“. Ето защо не беше никак чудно, че Хасан гледаше на парахода като на свой дом. Всъщност той нямаше никакво друго убежище, нито семейство или приятели из просторите на Индия. А въженото кълбо, което бе паднало върху него от главната мачта, обезобразило лицето му така, че завинаги се отказал да мисли за жени.

Хасан беше мюсюлманин; въпреки това в неговата душа имаше неща много по-други от онова, което учеха различните секти — някаква вяра, внедрена от пречистващия вечерен вятър, красотата и самотата на морската стихия, от вълните, които се блъскат в сивите скали и осеяните с палми брегове, от синкавобелия сняг по върховете на далечните планини, от разкошната джунгла, над която се издигат изпарения при залез-слънце, от тайнственото очарование на приближаващата и отдалечаваща се суша.

През живота си Хасан не беше придобил нищо: нито имущество, нито пари; онова, което притежаваше, се намираше в куфара му и навярно не струваше повече от няколко рупии. Мисълта за това ме измъчваше и веднъж, обхванат от неуместното съчувствие, възкликнах:

— Хасан, ти полагаш такива огромни усилия в този спешен случай, че компанията трябва да ти плати специално възнаграждение.

Серангът смръщи в недоумение чело. Настъпи продължително и неловко мълчание, нарушавано само от глухия шум на корабното витло и мъчителното тежко дишане на болните. Най-после той отговори:

— Каква е ползата от парите за човек, чиито желания са задоволени? Аз се чувствам напълно щастлив от онова, което имам, доктор сахиб.

Очевидно Хасан беше съвсем искрен, не помисляше дори за някаква отплата и гледаше с аскетично презрение на всякакви лични материални облаги. Парите не го интересуваха, той винаги говореше за тях с пренебрежение. Не познаваше нито едно от ония трескави желания, които са неразривно свързани с парите. В замяна притежаваше смелост, самообладание и вяра. Хората, сред които работеше, живееха като бедняци и умираха като бедняци. Той просто беше свикнал да не мисли за утрешния ден.

Застанал до него така в ясната лунна светлина, почувствах внезапна странна болка. В сравнение с това чисто простодушие земните ценности изведнъж ми се сториха съвсем незначителни и жалки. В салона, бляскаво осветен от цветните електрически глобуси, току-що бе започнала шумна забава. Високите гласове и изблиците на смях, острият шум от отпушването на бутилките шампанско и звуците на джаза, които прииждаха на бавни вълни, още повече засилиха у мен чувството, че човешкият род е пожертвал духовното заради плътта, че е загубил всякаква добродетел, че се ужасява при мисълта за някакво по-голямо усилие и търси самодоволното спокойствие, което може да се купи със злато.

Анализирайки личните си стремежи за бъдещето, страстното си желание да спечеля слава и пари, почувствах, че ме обхваща таен срам. Обърнах гръб на шумното веселие и от млечнобелия небесен свод, от шепнещата самота на нощта, до мен долетя ехо от безсмъртните думи: „О, вие, които нямате достатъчно вяра! Не се плашете, когато си казвате: Какво ще ядем? Или: Какво ще пием? Или пък: С какво ще се облечем?“.

На другия ден двама от болните умряха. Хасан лично съши погребалните савани и с пресипналия си дълбок глас прочете кратък пасаж от „Рамаяна“, преди обвитите в корабно платно тела да бъдат спуснати в полунощ в морето с тежести, привързани на краката.

Нови заболявания не се появиха. И една седмица по-късно в жълто-зелената светлина на ранното утро ние хвърлихме котва в Коломбо; пристанищният лекар и официалните чиновници се качиха на палубата и скоро всички формалности бяха изпълнени. Преди някой от пасажерите да се събуди, жълтият флаг беше спуснат и болните бяха откарани в болницата. Някои от тях проявяваха вече признаци на оздравяване, но трима омаломощени и в несвяст, покрити цели с гноящи рани, бяха отнесени до носилката като деца от самия Хасан. Докато наблюдавахме заедно как плоскодънната лодка подскача по вълните към брега, видях, че мургавото лице на серанга бе мокро от сълзи.

Пътуването през Бенгалския залив беше кратко и без произшествия. Едва бях успял да възстановя силите си и да се уверя, че епидемията наистина е ограничена, когато прекосихме тинестите плитчини на Хугли и пуснахме котва до кея на Калкута. Пристигането ни бе ознаменувано с общо веселие; ревяха сирени, във въздуха плющяха знамена, вдигаха се последните наздравици, а палубите бяха задръстени от хора, които махаха с ръце и крещяха към приятели, дошли да ги посрещнат на пристанището. Неочаквано чух до себе си познатия писклив глас на мис Джоуп-Смит.

— О, погледнете, погледнете, Рони! Ето го пак оня смешен човек.

Отново проследих погледа й. И отново обектът на техния смях се оказа Хасан, застанал там долу, в трюма; в този момент той разковаваше летвите на люка, през който щяха да разтоварят багажа, и ниската му набита фигура с дълги размахани ръце изглеждаше отгоре по-къса и по-комична от всеки друг път.

„Ловджийката от Челтънхъм“ се обърна цяла, насочила остроумието и очарованието си към мене.

— Къде го държахте през целия път, драги докторе? В специална клетка?

Не й отговорих веднага, като си мислех за благородното величие на серанга.

— Да… в известно отношение… в нещо като клетка. Но не ви ли се струва странно, мис Джоуп-Смит, че всички животни бяха вън от неговата клетка?

Стараех се да говоря съвсем спокойно, макар и да ми се струваше, че просто ще се задуша. Обърнах се рязко, слязох долу в кабината си и заблъсках бясно юмруци по дървената стена.